Кралският корсар

Глава 21Бягство

Хари нахълта бежешком.

— Какво? — вдигна глава Николас.

— Насам идва отделение войници на Върховния!

— Тук? — извика Марк, стана и избута стола си назад.

— Може би. Не знам. Пресичат пазара и се насочват към улицата. И не изглеждат много весели.

— Бриза — каза Николас, — качи се на покрива и извикай, ако идат насам. — Изджавка няколко заповеди на мъжете от Крудий и те се разбързаха да ги изпълнят. Беше пладне и в гостилницата имаше и неколцина външни хора. Николас изрева: — Тук може да стане бой! Който не иска да остава, да изчезва веднага!

Двама от мъжете се затичаха към вратата, останалите също се размърдаха, но малко по-кротко. Изведнъж Накор извика:

— Николас! Онзи там! Не го пускай да излезе!

Николас се извърна и видя слабия мъж с невзрачна външност, облечен като пристанищен работник, забързал се към изхода. Ник скочи да го спре и извади камата си. Непознатият също измъкна кама и замахна. Вая пристъпи зад него, вдигна меча си и го халоса с дръжката по главата. Мъжът се срина на пода и изтърва камата. Гуда и Праджи бързо го надигнаха. От темето му потече струйка кръв.

— Разкарайте го оттук — каза Амос. — Някой да почисти кръвта.

Гуда и Праджи извлякоха нападателя в задната стая, а Хари се наведе и почисти кръвта с един парцал. После го хвърли на Кийлър и той го скри в долапа.

— Кой е този? — попита Ник Накор.

— Ще ти кажа като си отидат войниците — отвърна Накор и се затича към задната стая.

— Марк, двамата с Калис и Хари изчакайте отзад при Гуда и Праджи — каза Николас. — Вая, ти остани до мен. Всички се постарайте да изглеждате много изненадани, когато влязат войниците, но щом дам сигнал…

— Ще сме готови — каза Марк и се запътиха към задната стая.

Всички в гостилницата насядаха по местата си, но с ръце на дръжките на сабите и мечовете. Пред тезгяха застанаха четирима души и забиха очи в полупразните халби, но всъщност държаха камите си готови. Кийлър зареди един тежък арбалет зад тезгяха.

Николас чу гневен женски глас и разбра, че ранджаната пак се оплаква от нещо. Тъкмо се надигна от стола си да види какво става, когато вратата се отвори и в помещението нахълта офицер с четирима войници. Беше с униформа, подобна на онази, която носеха двадесетимата, на които Ник се беше натъкнал на пристана на Шингаци.

— Кой командва тук? — попита той високо.

Николас се изправи и каза:

— Аз. Капитан Николас.

Очите на мъжа моментално се сведоха към ботушите му. Принцът усети, че космите на врата му настръхнаха, но запази хладнокръвие. Капитанът можеше да види само два най-обикновени ботуша.

— Доколкото разбираме, при вас има едно момиче — заяви капитанът. — Ако се окаже тази, която мислим, че е, може да получите голямо възнаграждение.

Николас се усмихна принудено.

— Момиче ли? Никакво момиче няма при нас.

Капитанът на стражата даде знак на хората си да се развърнат и заповяда:

— Претърсете всички стаи.

Николас пристъпи и застана между най-близкия страж и коридора, водещ към задната част на хана.

— Отзад имам няколко болни. Не искам да ги безпокоят. Казах, тук с нас няма никакво момиче. — Каза го високо и натъртено.

Офицерът се обърна към войника най-близо до вратата и му кимна. Той я отвори и вътре се изсипаха още дузина въоръжени мъже.

— Искаме да се уверим сами — заяви капитанът, след като хората му влязоха.

— Аз обаче не искам — отвърна Николас.

— Какъв е този шум? — чу се женски глас зад него.

Николас се обърна, видя застаналата на прага на задната врата Бриза и зяпна изумено. Бриза беше сменила обичайната си широка груба мъжка риза и панталоните с лъскаво елече — без никаква блузка отдолу за приличие, — което зееше отворено, разкривайки много по-големи гърди, отколкото Николас бе подозирал, тънко кръстче и плосък корем. Около бедрата си беше изпънала тънка поличка, събрана с голям възел на едното бедро и провиснала небрежно на другото. Косата й беше разрошена и тя се прозя. Тръгна вяло през стаята и като че ли малко се престараваше с полюшването на бедрата. Щом стигна до Николас, пъхна ръка под мишницата му и каза:

— Каква е тази врява, Ники?

— Значи ме излъга! — изрева офицерът.

— Казах, че с нас няма никакво момиче — бързо реагира Николас. — Това е жена ми. — Един от стражите все пак тръгна към коридора и Николас каза: — Все пак не искам да влизате там.

— О, все ми е едно — каза Бриза и добави към офицера: — Само не ми пипайте чаршафите.

Половин дузина войници нахлуха в задната част на хана и само след минута се върнаха.

— И следа няма от други жени, капитане. Само някакви болни мъже спят в общата спалня в дъното.

Офицерът изгледа Николас продължително и без повече приказки напусна. Николас кимна на един от хората си, който надзърна през кепенците на прозореца и каза:

— Отиват си, капитане.

Николас се обърна към Бриза.

— Те къде са?

— На покрива — отвърна момичето. — Накор и Калис са с тях.

— Ти си чудесна! — ухили се Николас.

— Идеята не беше моя — каза тя сърдито, като видя, че всички мъже в стаята са я зяпнали, придърпа елечето пред гърдите си и скръсти ръце отпред, след като дрешката не можа да ги скрие добре. — Накор чу, че ревеш на капитана. Оня дребен кучи син ме дръпна от стълбата тъкмо като се качвах на покрива, както ми каза. След това ме бутна в стаята на ранджаната и каза на Калис, Марк и Хари да качат момичетата на покрива и да издърпат стълбата през капака. След това ми съдра ризата, всички копчета й скъса, и ми я свали преди да мигна! Докато се усетя, ми свали и панталоните! После ме бутна в купчината дрехи на оная вещица и ми каза да си облека нещо по-късичко, да изляза и да отвлека вниманието на всички.

Амос се ухили.

— Ама добре го направи, сладурано!

Момичето се изчерви, обърна им гръб и закрачи към стаята на ранджаната.

— Никога в живота ми не ме е било толкова срам — да се кълча като някоя евтина танцьорка в кешийска кръчма! Ще я убия оная маймуна дребна!

Николас я изгледа, докато се скри по коридора, как полюшваше бедра под късата поличка. Ръката на Амос се отпусна на рамото му и Траск му каза на ухото:

— Късмет извади тоя Хари. Страхотно момиче е!

Николас се усмихна за миг, след което лицето му отново стана сериозно.

— Трябва да тръгнем още тази нощ. Видя ли как офицерът погледна крака ми, щом му казах името си?

— Да. Търсят теб и всеки друг, който би могъл да е дошъл от Крудий. Не забравяй, че освен ако не са изпратили някого назад да провери, те не могат да са сигурни, че „Хищник“ е потънал. Сигурно допускат, че онези, които не успяха да избият в Крудий, вече са тръгнали по петите им. Ако Накор е прав за онази Кловис — че тя стои зад всичко, тя може да е заподозряла, че си бил на съда, който преследваше черния кораб. Щурмоваците й сигурно са й донесли описанията на всички важни особи в Крудий от онзи квегански търговец, Вазарий. Знаят кой е бил убит при набега. Ако Мартин ни беше повел тук… — Той поклати глава. — Не знам какво щеше да стане.

— Радвам се, че не видяха Марк и Хари — каза Николас. — Двама братовчеди, които си приличат като братя, и един червенокос младеж общо взето на тяхната възраст щеше да е прекалено съвпадение. Може да се върнат.

— И някой им е казал, че ранджаната е тук — допълни Амос. — Сигурно онзи Анвард Ногош Пата се е опитал да оправи щетите, нанесени на господаря му в отношенията му с Върховния.

Яростен вик накара Николас и Амос да се затичат към задната част на странноприемницата. Завариха Бриза да налага Накор по главата с едната си ръка, докато с другата се мъчеше да задържи елечето си затворено. Дребният мъж изрева:

— Остави ме де! Ей сега ще ти ги зашия копчетата!

Настроението на ранджаната не беше по-добро от това на Бриза. Тя изгледа мрачно Николас и викна:

— Тоя мъж дръзна да ми посегне! — Посочи Калис, който се усмихна широко за пръв път, откакто Николас го познаваше. — Избута ме нагоре по стълбата и ме хвана с ръцете си отзад! — оплака се възмутено момичето. — Ще заповядам да го стъпчат със слоновете!

Калис сви рамене.

— Тя се мотаеше, за разлика от слугинчетата, а чух, че онзи нареди да започнат да претърсват.

— Слушай, момиченце — каза ядосан Николас. — Тия мъже щяха да те заведат право в двореца на Върховния повелител и мисля, че нямаше да доживееш до утре. А сега млъкни най-сетне и бягай в стаята си да си прибираш нещата.

— Махаме ли се оттук?

— Утре. Но много рано. Така че накарай слугините си до вечеря да приготвят всичко. Хайде, марш!

Бриза блъсна Накор встрани и му изръмжа:

— Копчетата аз сама ще си ги зашия, но тепърва ще си уреждаме с тебе сметките!

Шмугна се в стаята на ранджаната и тръшна вратата след себе си. Накор се ухили.

— Е, това наистина беше забавно.

Николас се загледа, замислен колко привлекателна бе Бриза без безформеното си облекло и отвърна разсеяно:

— Сигурно.

— Ти си много странен човек бе! — каза Амос на Накор, засмя се и го тупна по гърба.

— Как разбра, че трябва да задържим оня? — попита Николас, докато Марк и Хари слизаха по стълбата от покрива.

— Подуших го — каза Накор и им махна да тръгнат след него. Отведе ги в голямата обща спалня, където Гуда и Праджи седяха на леглата от двете страни на изпадналия в несвяст мъж. Накор пристъпи към него, разтвори ризата му и дръпна малката кесийка, вързана на каишка на шията му. — Виж!

Николас взе кесийката и подуши познатата миризма.

— Карамфил?

Накор кимна.

— Тук го наричат „клов“. Подуших го още преди, когато за пръв път се появи в гостилницата, преди ден-два. После отново ми замириса, когато се опита да избяга.

Амос отвори торбичката и изсипа куп сухи листенца от карамфил.

— И какво означава това?

— Клов. Кловис. То е ясно.

— Пак не разбрах — каза Амос.

— Знаеш ли какво означава „клов“ на делкийския диалект на кешийския?

— Не.

— Черна роза. Питай който и да е продавач на подправки. Все пак ми отне известно време — призна си Накор. — Не можех да разбера защо този мирише на клов. Но накрая се сетих. — Той взе торбичката от Амос. — Ако трябва да оставят съобщение за друг свой агент, да речем за уговорена среща, взимат си от тоя клов и другият агент веднага разбира, че няма измама. Просто.

— Много — кимна Николас.

— Прекалено просто — каза Амос.

— За истински властници и завоеватели — да — каза Николас. — Но спомни си с кого си имаме работа и какви са им мотивите и ще разбереш, че е достатъчно ефективно.

Амос кимна. Спомни си набързо какво му беше казал Николас, както и онова, което сам беше видял в битката при Сетанон. Пантатийците не се интересуваха от завоевания и власт. Изповядваха култ към смъртта, целящ да върне „богинята“ им от небитието.

— Какво да правим с тоя? — посочи Гуда припадналия мъж.

— Вържете го и го затворете някъде — отвърна Николас. — Кажете на Кийлър да му среже въжетата и да го пусне един ден след като си отидем. Дотогава или ще сме избягали далече… или ще е без значение.

Бриза навлече момчешките си панталони, стегна здраво връвта на кръста, след което седна на пода, без да обръща внимание на кръвнишките погледи, които й мяташе ранджаната. Не смяташе да си тръгне разголена, затова настоя на всяка цена да си зашие копчетата на ризата, преди да напусне стаята на благородничката. Поискала беше игла и конец от една от слугините.

— Ти може и да си свикнала с грубите ръце на прости мъже по тебе — сопна се ранджаната, — но аз не съм!

— Изкарай си яда на някой друг — каза й Бриза. — Щото аз нямам намерение да те търпя. — Скъса конеца със зъби и дръпна копчето да се увери, че е зашито здраво. Почна да шие второто и между другото подхвърли: — А ако си толкова тъпа, че да не забележиш, Калис съвсем не е от простите.

Ранджаната заряза сприхавата си поза и каза:

— Вярно е, че е доста силен. Аз съвсем не съм дебела, но никога нямаше да предположа, че един мъж може да ме бутне нагоре толкова бързо и леко.

— При това с една ръка, щом е бил на стълбата.

Слугинчетата се спогледаха учудени, защото те вече бяха на покрива при тази случка и не бяха видели нищо. Ранджаната каза:

— При това хич не е грозен, макар че в него има нещо странно.

— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна й насмешливо Бриза.

— Повече, отколкото бих искала да знам — каза ранджаната. — Слугините ми може и да познават отблизо простите мъже, а и ти, виждам, си свикнала с тях, но аз трябва да се опазя за някой с висок сан, за богат и властен мъж.

— И смяташ, че да си петнайсетата жена на този Върховен повелител е кой знае какво? — Бриза поклати глава. — Какви хора!

Ранджаната се усмихна.

— Е, капитанът ви е красавец, макар че е малко чепат, но ми харесва, когато се усмихне. — Забеляза, че Бриза я гледа с насмешка, и бързо добави: — Но е прекалено прост за благородник.

Бриза не можа да се сдържи и прихна.

— Какво му е смешното? — настоя ранджаната.

— А, нищо — каза Бриза, довършвайки второто копче.

— Не, кажи ми? — попита ранджаната, докато Бриза се залавяше с третото.

Бриза си замълча около минута; свърши с третото и почна да шие последното.

— Ей, момиче! — настоя ранджаната. — Кажи какво му е смешното?

Бриза остави иглата, надяна мъжката риза, стана и отвърна:

— Това, че някои хора имат много странна представа за това кое е благородно и кое — просто. Такива като теб няма да познаят един принц дори да са до него цял месец. — И излезе, без да каже нищо повече.

Ранджаната постоя малко с ръце на кръста, след което се втурна към вратата и я дръпна. Отвън стоеше пазач и когато тя се опита да мине покрай него, той каза:

— Съжалявам, но трябва да останете в стаята си и да се погрижите за стягането на багажа си.

— Трябва да поговоря с онова момиче…

Войникът я прекъсна.

— Съжалявам. Капитанът каза много ясно да не правите нищо друго, освен да си стягате багажа до вечерята.

Ранджаната се върна в стаята си и затвори вратата. Обърна се замислена и промълви:

— Принц?

След миг размисъл плесна с ръце и подвикна:

— Хайде! Какво чакате? Всичко трябва да е прибрано и готово за път до вечеря!

Като видя, че слугините се разбързаха да приберат дрехите и накитите й, ранджаната отиде до леглото си, излегна се и се замисли.

— Принц?

После лицето й грейна в усмивка и тя тихичко си затананика.

Слънцето се смъкваше на запад. Хари пристъпваше нервно от крак на крак и следеше колоната от коли и фургони, поела към пристанището. Всички лодки чакаха с наетите лодкари, на които беше платено щедро, за да са готови да тръгнат по всяко време през нощта. Тука беше на пристанището да следи да не би някой да се измъкне или да се напие. Праджи, Вая и още двадесет и четирима наемници, поставени за охрана, трябваше да осигурят изпълнението на заповедите на дребния фургонджия.

Хари отпрати четиримата охранници към челото на малкия керван, докато Бриза подкарваше ранджаната и слугините й. Николас бе решил да задържи момичетата с групата си още малко, преди да ги освободи с достатъчно пари, за да си наемат превоз нагоре по реката. Хари се тревожеше: ранджаната, кой знае защо, беше станала толкова отзивчива, че се държеше мило дори с Бриза.

При всеки неин въпрос Бриза ставаше подозрителна, но предпочиташе дрънкането й пред кавгите. Очите й шареха из сенките на късния следобед да уловят всяко неочаквано движение или прекалено любопитен поглед и тя слушаше с половин ухо бърборенето на ранджаната. Повечето въпроси се отнасяха за Николас и тя ги отбягваше с уклончиви отговори.

Хари тъкмо гледаше как последният фургон напуска пазара, когато чу вик и шумотевица откъм северната страна на гигантския площад. Появи се отделение конници, които зашибаха с камшици тълпата да си отворят път. Зад тях се тътреше колона фургони, всички натоварени като че ли със затворници. Очите му се разшириха и той викна на коларя.

— Ще получиш награда, ако всички стигнат в ред до пристанището. Аз трябва да съобщя нещо на капитана.

Коларят подвикна „Колко?“, но Хари вече се беше затичал към пазара. Успя да зърне пискюлите на двама гвардейски началници над главите на хората, насъбрали се да погледат зрелището, както и лицата на някои от затворниците във високите фургони.

Промъкна се достатъчно близо, за да може да ги огледа добре, след което се обърна и отново затича през тълпата, събаряйки всеки, който му се изпречеше на пътя. Понесе се към хана, последван от низ люти ругатни и проклятия.

След няколко минути стигна до хана и се втурна към стаята на Николас. Без да чука, бутна вратата и завари Николас да обсъжда плана си за нощта с Амос, Гуда, Марк и Калис. Антъни и Накор бяха излезли, за да свършат някаква загадъчна работа, за която дребосъкът беше настоял, че е жизненоважна.

— Какво става? — попита Николас. — Нали трябваше да си с фургоните?

— Те преместват пленниците! — каза Хари, останал без дъх.

— Къде? — попита Амос.

— На югозапад. Изглежда, поемат към пристанището.

— По дяволите! — изруга Николас и скочи. — Калис, Марк, тичайте към кейовете. Ако не се видим, действайте според плана. Ако нещо се промени, ще ви изпратим вест.

Извън странноприемницата се разделиха и Хари с Амос, Гуда и Николас забързаха след фургоните. Промъкнаха се след процесията през множеството зяпачи, без да се откъсват от последния фургон, обграден с две редици стражи. Николас каза:

— Познах един… Това е Едуард, един от пажовете в замъка.

Посочи им един младеж, който седеше отзад на последния фургон, зареял поглед в празното с безизразно лице.

— Изглежда някак необичайно — каза Амос.

— Всички изглеждат така — добави Гуда.

Николас се затича, за да настигне фургона, и за малко да събори някаква жена, понесла тава с плодове. Тя му извика ядосано и един от стражите се обърна да види какво е причинило безредицата.

— Извинете — подвикна Ник на жената.

— Гледай къде стъпваш, тъпак такъв! — ревна жената.

— Кого наричаш тъпак ма! — извика й той и тръгна към нея уж да я удари.

Гуда го стисна за рамото и му каза:

— Стига. Той престана да гледа.

Колоната отмина и Николас изпъна врат да види накъде отиват. Проследиха ги чак до пристанището. Щом навалицата по улиците оредя, се принудиха да изостанат, за да не ги забележат стражите. На кея чакаха няколко дълги лодки да натоварят пленниците и да ги откарат до един от корабите в залива.

Амос спря Николас и Хари между два навеса. Гуда дотича след тях.

— Какво става? — попита Амос.

— Не знам — отвърна Николас. — Нещо не е наред у тези хора.

— Може да не са нашите — каза Хари. — Може да са копията.

Николас изруга тихо.

— Ако е така, все едно трябва да проникнем в имението, за да се уверим. — Помисли малко и нареди: — Хари, тичай до речните кейове и предай на Калис и Марк да се прехвърлят веднага. Искам Калис да влезе и да види дали нашите още са там. Ако са там, веднага да известят Праджи и Вая и да продължат според плана. Ако не… ако нашите са мъртви, безполезно е да правим набег само за отмъщение. Да задържат лодките на пристанището, докато не им кажа какво да правят по-нататък. Ако хората ни са там, ти поеми командата на лодките. Откарай ги до мястото на срещата и натоварете хората, след това тръгнете към залива.

— Ясно — каза Хари и тръгна.

— Хари! — извика Ник след него.

Хари спря.

— Какво?

— И гледай да останеш жив.

Хари се ухили през рамо.

— И ти също, Ники.

Тримата останаха да гледат, докато първата група лодки стигна до първия кораб.

— Те ще тръгнат и с двата кораба! — изруга Амос.

— Кога? — попита Николас.

Амос беше поразпитал за местните условия за плаване, но не бе могъл да събере достатъчно сведения, без да събуди подозрение.

— Предполагам някъде между полунощ и призори, когато вълната се обърне.

— Има ли нещо наоколо, което да отмъкнем?

Амос огледа внимателно залива.

— Много съдове влизат и излизат. Но… — Той посочи. — Онзи там. — Ставаше дума за един сравнително малък кораб с две мачти и широки платна. — Каботажен е, но е бърз. Ако излезем от залива преди те да са го напуснали, можем да прихванем единия край брега. Ще им се наложи да се придържат към вятъра, духащ откъм залива, докато не завият на югоизток, за да заобиколят полуострова на изток оттук. Можем да прихванем втория кораб, който и да се окаже той — другият няма да може да обърне и да им се притече навреме на помощ. Но трябва да ги хванем преди да са завили, иначе и двата просто ще ни избягат.

— Малкото корабче ще може ли да побере всички? — каза Гуда.

— Не — отвърна Амос — Ще трябва да се върнем, да ги натоварим и да отплаваме след първия кораб.

— Трябва първо да завземем единия и тогава да мислим за другия. Хайде. Да се връщаме в хана и да ги известим за промяната.

Тръгнаха, но Николас изведнъж спря и изпъшка:

— О, богове!

— Какво? — попита Амос.

— Накор.

— Точно така: „О, богове!“ — каза Гуда.

— Някой да знае какво правят двамата с Антъни?

— Не — отвърна Николас. — Да се надяваме само, че няма да бръкнат в гнездото на осите преди да сме избягали от града.

Тримата се забързаха към странноприемницата.

Щом падна нощта, Калис се прехвърли през стената на имението. Забърза се, без да го е грижа, че могат да го забележат. Вече знаеше, че при нормални обстоятелства охраната е оскъдна, а съобщението на Николас за прехвърлянето на пленниците на кораба правеше вероятността някой да е останал в имението минимална.

Почти се сблъска с един пазач, но преди той да успее да реагира, Калис го удари с ръба на ръката си в гърлото и му прекърши гръкляна. Пазачът рухна по гръб и се замята в буренаците. Калис бързо продължи напред, без да дочака да се увери, че е умрял.

Не му беше присъщо да кълне липсата си на късмет, но въпреки случайното си стълкновение с пазача все пак знаеше, че бързината сега е по-важна от предпазливостта. Състоянието на затворниците последния път, когато ги бе видял, означаваше, че похитителите им не се грижат за тях повече, отколкото да доживеят, докато им направят живите копия, и тъй като сега, изглежда, задачата бе изпълнена, нямаше причина да ги държат повече живи.

Скърцането на ботуши по чакъла го предупреди за приближаването на друг страж и Калис залегна зад един малък градински навес. След като войникът го подмина, Калис бързо се изправи и го сграбчи за брадичката и за тила и докато изненаданият войник успее да вдигне ръце, му прекърши врата.

После затича. Стигна до двора, където държаха пленниците, скочи на стената и огледа пленниците, които все още лежаха върху наровете, изоставени от пазачите си и от съществата, които се превръщаха в техни двойници.

Забеляза, че всички са в безсъзнание, но че поне повечето все още са живи. Скочи в двора и пристъпи към първия пленник — някакъв младеж. Коленичи до него и се опита да го надигне. Младежът простена тихо, но не можа да се събуди.

Калис вдигна очи и забеляза нещо, което не беше видял предния път. Изправи се и затича към другия край на двора. Там се беше появила статуя в естествен ръст на същество, което на пръв поглед наподобяваше елф, но при по-внимателен оглед се оказа нещо съвсем друго. А после Калис усети, че настръхва, и го прониза необясним страх. Никога в живота си не бе изпитвал подобен ужас, но пък и никога досега не беше виждал нещо подобно на това, което сега се беше изправило пред него. Идолът изобразяваше валхеру, бе образ на най-древните господари на Мидкемия. И нещо първично и дълбоко откликна в същността на Калис. Макар да беше полуелф по рождение, това „полу“ закрещя от ужас пред нещо, което никое живо същество не беше съзирало от хилядолетия. Единствен баща му Томас беше познал валхеру от първа ръка, и то защото бе удостоен да получи тяхното наследство. Известно време той бе съществувал като човешко същество и като Властелин на дракона в едно тяло и спомените му бяха спомени на същество, загинало преди хиляди години.

Калис обиколи статуята да я огледа добре. Изобразяваше валхеру от женски пол, с доспехи и шлем. Орнаментът беше релеф на змии на шлема й, както и на щита. И Калис се увери, че страховете на Николас са напълно оправдани: несъмнено пантатийските жреци стояха зад всички тези заплетени заговори. Образът пред очите му принадлежеше на Алма-Лодака, една от расата на валхеру, създала преди хилядолетия пантатийците и вдъхнала на тези влечугоподобни същества съзнание и разум, за да й служат — странни, но елементарни същества. Но през вековете, след като валхеру бяха напуснали Мидкемия, тези същества се бяха развили и се бяха превърнали в орден, изповядващ култ към смъртта и почитащ своята богиня Алма-Лодака; и вярваха, че ако успеят да я върнат на този свят, всички ще умрат и след това ще възкръснат, за да й служат, като бъдат въздигнати до ранг на полубожества като награда за верността си.

Калис се измъкна от унеса си и излезе от двора. Бутна рязко една от двойните врати и за първи път успя да види вътрешността на правоъгълната сграда. Беше празна, мяркаха се само вериги и някакви изоставени сечива.

Бързо тръгна по обратния път, защото трябваше да извести Марк и Хари. Разбираше, че ако не успеят скоро да помогнат на пленниците да се измъкнат, най-вероятно всички ще измрат.

Маргарет се замята отчаяно, за да се освободи от стягащите я тънки копринени нишки, увити около глезените и китките й. Помъчи се да извика, да запищи от гняв и от страх, но устата й бе запушена. В сумрака отвън се появи някакъв силует.

— А!? — възкликна тя и изправи гръб. Леглото беше подгизнало от пот. В стаята беше тъмно. Главата й пулсираше и я болеше ужасно, като след тежко пиянство, поне както тя си го представяше според това, което беше чувала след големите пиршества в замъка на Крудий.

На съседното легло Абигейл се размърда сънено.

Маргарет вдиша дълбоко и се постара да се успокои. Главата й бумтеше и имаше чувството, че е бягала много мили без почивка. Надигна се от леглото и установи, че е замаяна и че главата й се върти. Само жегналият я страх, който бе изпитала преди миг, придаваше някаква яснота на ума й. Вдигна ръка и се подпря на стената, за да се изправи, а кръвта нахлу в ушите й и туптенето на сърцето й заотеква в главата й с тъпа болка.

Протегна се за каната с вода на масата между двете легла и разбра, че е празна. Това я порази. Беше необичайно.

Пристъпи до леглото на Абигейл и промълви:

— Аби? — Гласът й прозвуча като приглушен грак в собствените й уши.

Приседна и разтърси Абигейл, а тя се размърда и заломоти нещо. Маргарет се опита да повиши глас и повтори:

— Аби! — И разтърси с всичка сила приятелката си.

Абигейл седна сепната в леглото и попита:

— Какво има?

Маргарет се втренчи в приятелката си. Абигейл изглеждаше така, сякаш не беше спала от цяла седмица. Около очите й имаше тъмни кръгове, а лицето й беше по-бледо от обикновено. Косата й беше разрошена и мръсна и тя примигваше, мъчейки се да се пробуди.

— Изглеждаш ужасно — каза Маргарет.

Абигейл пак примигна, поклати глава и отвърна:

— И ти не приличаш на себе си. — Гласът й прозвуча също толкова дрезгав като на Маргарет.

Маргарет с усилие се изправи и отиде до прозореца. Лицето, което видя пред себе си, изглеждаше още по-състарено от предишния път. Беше изцедено като на Абигейл, сякаш и тя не беше спала от дни.

Нощницата й беше влажна и миришеше отвратително. Лицето й се сгърчи.

— Мириша така, сякаш не съм се къпала от седмици!

Лицето на Абигейл все още беше унесено и тя промълви вяло:

— Какво?

— Казах… — Маргарет се огледа. — Къде са те?

— Кои?

Маргарет пристъпи до приятелката си, хвана я за раменете и я погледна в очите.

— Аби?

— Какво? — попита раздразнено Абигейл и я избута.

— Онези твари: къде са?

— Какви твари?

— Не помниш ли?

— Какво да помня? Къде е закуската? Умирам от глад.

Маргарет се отдръпна от приятелката си. Нейната нощница също беше подгизнала, дори оцапана под кръста, а от леглото й се носеше смрад.

— Цялата си в мръсотия!

Абигейл се огледа разсеяно, без все още да може да се опомни.

— Мръсотия ли?

Навън бе тъмно. По това, което изпитваше, както и по оцапаните им легла, Маргарет разбра, че не просто са се събудили рано. Бяха спали не цял ден, а поне два-три. Никога досега не им бяха позволявали това. Всеки ден един от слугите идваше да ги събуди точно час след изгрев-слънце и им носеше сутрешната храна. Маргарет отиде до прозореца и погледна към градината. Беше пуста. Почака малко, но не се чу никакъв звук. Обикновено нощем се чуваха стъпки на хора някъде наоколо и понякога ушите й бяха долавяли далечен глас или може би нечии писъци.

Тя бързо отиде до вратата и натисна дръжката. Вратата се отвори. Тя надникна наляво и надясно по коридора. Не се виждаха никакви признаци на живот. Обърна се към Абигейл и каза:

— Няма никой.

Абигейл стоеше смълчана и зяпаше с безизразен поглед. Маргарет пристъпи пред нея.

— Аби!

Другото момиче примигна, но не отвърна нищо. Изведнъж тялото й омекна и тя се свлече в леглото.

Маргарет я хвана за раменете, прегърна я, борейки се със собственото си замайване, и я извика няколко пъти. Нищо не се получи и Маргарет изруга празната кана. После почти повлече Абигейл към вратата, водеща към градината, дръпна резето, замъкна я до малкия шадраван и я блъсна във водата. Абигейл потъна за миг, после седна в плиткия шадраван, изплю вода, закашля се и викна:

— Защо го направи?

Маргарет бързо свали оцапаната си нощница, седна в басейнчето до приятелката си и заотмива нечистотиите от тялото си.

— Защото вониш също толкова лошо като мен и защото по друг начин не можах да те събудя.

Абигейл сбърчи носле.

— Това от нас ли е?

— От нас — отвърна Маргарет и се смъкна под водата, за да намокри косата си. Изправи се и издуха водата от устата и носа си. — Не знам колко ще мога да се очистя, но ако ще се махаме оттук, не искам да ни познаят точно по тази миризма.

— Да се махаме ли? — каза Абигейл, вече напълно будна.

— Вратата не се пази. Не чувам нищо наоколо и онези същества са се махнали.

Абигейл се отмести към малката скулптура на момиче, носещо вода с ведро, и потопи глава под водата, изливаща се от ведрото, за да измие мръсотията от косата си.

— Колко дълго сме спали?

— Не знам — каза Маргарет. — Като гледам нечистотиите в леглата ни, може да е и цяла седмица. Чувствам се ужасно, гладна съм и съм жадна.

Абигейл отпи от фонтана и каза:

— И аз съм скапана. — Изплакна още веднъж главата си и се огледа. — Без сапун по-чиста от това няма да стана. — Опита се да се изправи, но коленете й поддадоха и тя отново седна във водата.

— Внимавай — каза Маргарет и също пристъпи към фонтана да се измие. — Отслабнала си повече и от мен.

— Чудя се защо? — каза Абигейл, оправи с две ръце косата си и се надигна предпазливо в дълбоката до коленете вода.

Маргарет приключи с къпането, излезе от шадравана, подаде ръка на приятелката си и двете се върнаха в стаята.

— Не знам. Сигурно повече съм се съпротивлявала на онези… — Млъкна и зяпна. — Те ни направиха двойнички!

Абигейл примигна.

— За какво говориш?

— Двете същества, които стояха тук при нас.

— Онези гущерските ли? — попита я с отвращение Абигейл.

— Те се промениха. Порасна им коса и телата им се промениха… накрая приличаха на нас и говореха също като нас!

Абигейл я погледна изплашено.

— Маргарет, но как е възможно да направят това?

— Не знам, но трябва да се махаме оттук. Антъни и останалите са някъде наблизо, търсят ни и трябва да излезем и да ги предупредим за онези същества, които приличат на нас.

Отвориха големия кош, в който държаха чистите им дрехи, и Маргарет извади една долна риза и я подхвърли на Абигейл.

— Обърши се.

Награби още една за кърпа и след като се изсуши, я хвърли на леглото. Избра две сравнително здрави и не много омачкани рокли и подаде едната на Абигейл.

— За долни дрехи забрави. Ще трябва да се движим колкото може по-бързо. Може да се наложи да се катерим по стени.

Обу си меки пантофи и след като стана готова, зачака Абигейл да се оправи. Движенията на другото момиче бяха мудни и Маргарет трябваше да й помогне с пантофите.

После стана, отиде до вратата и надникна навън, за да се увери, че не се е появил никой. След като не видя никого, изведе Абигейл в коридора и после навън.

— Сигурен ли си, че това ми трябва? — попита Антъни и погледна торбичката в ръцете си.

— Да — каза Накор. — Човек никога не знае какво може да му потрябва. Тази жена, която се представя за Кловис, е опасна и използва някои свои номера. Може да не е толкова силна като Пъг, но може и двама ни да убие с поглед. Трябва да сме готови за всичко. А това, което имаме в торбичката, изобщо няма да го очаква.

— Но… — почна Антъни и млъкна. Нямаше смисъл да спори с дребния исаланец. Макар че съдържанието на торбичката го озадачаваше — така и не можеше да разбере за какво ще им потрябва.

Вървяха по тунела от двореца към имението на Даакон. Накор го беше вкарал в палата, докато войниците от дворцовия гарнизон се изнизваха и поемаха към пристанището през портата. Беше минал през външния двор, понесъл някакъв празен сандък, докато Антъни носеше чувал с ябълки. Докато стражът се сети да ги спре, Накор го попита накъде е кухнята и обясни, че носят продукти.

Стражът като че ли се пообърка, но не толкова, че да ги спре, и им показа накъде да вървят. Накор мина през входа за кухнята и зави по един коридор. Оставиха празния сандък, а Накор грижливо прибра чувала с ябълките в торбата си с фокуси, след което поведе Антъни към по-долните етажи и към тунела, водещ към реката.

Щом стигнаха до стълбата, извеждаща в имението на Даакон, Накор каза:

— Разбираш ли какво трябва да направиш?

— Да. Тоест не. Знам какво ми каза, но представа нямам с какво ще ни помогне.

— Няма значение — ухили се Накор. — Просто го направи.

Стигнаха до средата на имението, без да видят жив човек. Беше няколко часа след полунощ и Антъни знаеше, че ако всичко върви според плана, Калис и спасителите ще влязат в имението в следващите два часа. Работата на двамата беше да се погрижат магьосникът и Кловис да не се намесят.

Минаха по няколко коридора, смътно осветени от единични лампи, и най-накрая Накор поведе Антъни в покоите на Даакон. Младият чародей потръпна, като видя гниещите трупове по стените, след което се закова на място, зяпнал от удивление пред гледката със замръзналия магьосник с взиращи се в празното пространство невиждащи очи.

Накор пристъпи към Даакон и промълви:

— Още е зает.

— Пъг ли? — попита Антъни.

Накор кимна, извади лещата, която беше взел оттук, и му каза:

— Погледни през това. — Антъни се вгледа и Накор каза: — Те се борят. Мисля, че Пъг може лесно да спечели, но това може да означава беда за нас. Я да вземем да го отстраним тоя от пътя си.

— Така значи — чу се глас зад тях.

Антъни и Накор се обърнаха и видяха застаналата на прага Кловис — гледаше ги с присвити очи.

Лицето й в миг се преобрази, озарено от искрата на разпознаването.

— Ти!? — извика тя.

Накор се ококори и промълви:

— Йорна? — Тя кимна. — Така си и мислех. Намерила си си ново тяло!

Жената запристъпва към тях и Антъни преглътна от страх. Всичко в нея го мамеше така властно, че той едва се насили да си напомни, че тъкмо тя е злата сила, стояща зад всички ужасни събития, сполетели най-скъпите на сърцето му хора. Всяка смърт, всеки миг страдание, всеки изгубен живот на приятел и на любима — за всичко това беше виновна тази жена. И все пак тези нейни сладостно полюшващи се бедра, тези примамливо разтворени устни, повдигането на гърдите й, когато вдишваше, черните като бездна очи — всичко това го зовеше и той усещаше как тялото му откликва.

А после Накор каза:

— Я стига с тия глупости! — Пресегна се към Антъни и го ощипа силно по ръката.

Антъни изкрещя от болка и страстното му влечение към жената моментално секна. Накор каза:

— Тия миризми, с които вкарваш мъжете в капана си, престанаха да ми действат преди сто години, Йорна. — След което бръкна в торбата, извади една глава лук, смачка я в шепа, пъхна я под носа на Антъни и се засмя. — Приятелят ми няма да може да се възбуди, като му потекат очите и носът.

— Не си се променил много — каза тя, без да откъсва очи от Накор.

Той сви рамене.

— И по-рано правеше големи бели, но не чак такива. Кога се свърза с тези змии?

Тя също сви рамене.

— Когато ми дадоха възможност да опазя младостта си. — Отдръпна се малко назад и им показа прелестите на тялото си като опитна куртизанка. — Остарявам… Ти какво име използваш напоследък?

— Сега съм Накор.

— Накор?

— Накор Синия ездач — отвърна й той не без гордост.

— Все едно. — Тя изпъчи гръд и Антъни трябваше да вдиша по-дълбоко от лука, за да не загуби и ума, и дума. — Няма значение. Работата, която ме доведе тук, приключва; мога да поостана още малко да задържа Валгаша на трона преди да го оставя на не особено снизходителната милост на клановете. Но когато приятелите ми си довършат работата, ще се махна.

— Какво толкова могат да предложат на същество със сили като твоите? — попита Накор и се премести леко към Антъни. — Имаш си големи богатства, или поне имаше, когато те видях за последен път. Знаеш много хитрини. Изглеждаш млада.

— Изглеждам млада, но не съм! — изсъска тя злобно. — Трябва да убивам по двама-трима любовници на година само за да не остарявам преждевременно, или по петима-шестима, за да сваля една година от външността си. Знаеш ли колко трудно е това, когато от теб се очаква да си вярна на най-могъщия магьосник в областта? Даакон е твърде полезен, за да си позволя да го ядосам, макар че може и да е бил глупав в някои отношения…

— Във вкуса си към жените ли? — подхвърли Накор.

Тя се усмихна.

— Е, не точно. Но беше хитър и ме пазеше зорко. Това десетилетие беше много трудно за мен, Накор. В списъка на добродетелите ми верността никога не е била на първо място.

Тя потупа замръзналия на мястото си магьосник почти с любов.

— Забелязал ли си, че тези, които прекарват твърде много време, играейки си с мъртви неща, като че ли губят перспективата? Даакон може да прави удивителни неща с мъртъвци, но те обикновено са много скучна компания, никакво въображение няма в тях, нали разбираш.

— Какво всъщност ти предложиха?

Тя се разсмя.

— Безсмъртие! Нещо повече: вечна младост! — Очите й се разшириха и Антъни си помисли, че сигурно е луда.

Накор поклати глава.

— И ти си им повярвала? Мислех те за по-умна. Те ти искат повече, отколкото си в състояние да им дадеш.

— Нима твърдиш, че знаеш каква е крайната им цел, или това е просто жалък опит да изтръгнеш от мен повече сведения?

— Зная какво вършат. Но ти не знаеш. Иначе нямаше да се съюзиш с пантатийците. Пъг също го знае.

— Пъг — повтори тя с отчаяние. — Наследникът на Макрос. Най-великият магьосник на нашето време.

Накор сви рамене.

— Така твърдят някои. Сигурен съм, че можеше да приключи с този фарс за един миг. — Той кимна към Даакон.

— Тогава защо не го направи?

— Защото трябва да разберем какво точно кроят пантатийците. За да можем да ги спрем. Ако беше убил Даакон, ти щеше да отведеш пленниците някъде другаде. Все още не знаем какъв е замисълът. — Накор й намигна. — Но той е хитър. Вместо това само е ангажирал Даакон, за да можем ние да дойдем и да приберем пленниците, да разберем замисъла и да ви победим. — И добави с почти извинителен тон. — Нищо лично, нали разбираш.

Тя поклати глава със съжаление.

— Бих искала да те оставя жив заради старите спомени, ако можех, но не мога.

— Не ни принуждавай да ти навредим — предупреди я Накор.

— Как? — изсмя се тя.

Накор кимна към Антъни, който подсмърчаше от лютивия лук.

— Той е истинският наследник на Макрос! — каза Накор високо. — Той е синът на Макрос!

Жената го погледна скептично.

— Тоя ли?

— Антъни! — викна Накор. — Покажи й! О, развихри, чародеецо, стихията на своята сила!

Антъни кимна. Това беше фразата, за която исаланецът му беше казал, че ще означава да използва торбичката. Кловис тутакси подхвана заклинание и Антъни усети, че настръхва от призоваването на злите сили. Разпозна фразите, леещи се от устните й, и разбра, че издига защитна преграда срещу магична атака. И също така разбра, че не разполага с нищо, което би могло да надвие мощта на това заклинание.

Изведнъж я обкръжи сияние от сребриста светлина. Антъни бръкна в торбата, напипа малкото пакетче, което Накор му беше дал, и го тупна в пода. Изригна облак черен дим и бързо изпълни стаята.

— Какво е това? — извика Кловис. Подхвана отново заклинанието си и Антъни разбра, че призовава най-тъмните сили да дойдат и да унищожат него и Накор. Замоли се трескаво наум дано Накор да знае какво прави, отвори торбичката и я хвърли с все сила към Кловис.

Тя вдигна ръце, щом торбичката премина през сребристия ореол около нея, и прекъсна заклинанието си, а торбичката я удари в лицето и черният прашец я обгърна. И тримата замръзнаха за миг. После Кловис кихна. Отвори уста да проговори и кихна пак, очите й се насълзиха и тя отново кихна, задави се и се закашля, и се разкиха неудържимо. Антъни също се изкиха.

Жената понечи да подхване отново заклинанието, но не можеше да спре кихането си. Накор бръкна в торбата си, извади големия чувал, замахна с все сила и я халоса с него по тила.

Тя се срина на пода.

Антъни издуха носа си, замига с насълзени очи и попита:

— Това пипер ли беше?

Накор кихна и каза:

— Човек не може да ниже заклинания, когато киха. Знаех си, че докато очаква магическа атака, няма да се сети да се защити от очевидното. Тя все се увличаше по грандиозните неща и пренебрегваше простите. — Измери на око разстоянието, след което отново замахна и я удари здраво с чувала. — Ще остане известно време в безсъзнание.

— С какво я удари?

— С чувала с ябълките. Бас държа, че много боли.

— Така ли ще я оставим? — попита Антъни.

— Дори да се опитаме, не можем да я убием. Ако й отрежем главата, това само ще я подразни, проклетницата. Ако си помисли, че сме избягали, ще се ядоса, но ще си въобрази, че нейната страна вече е победила. Няма да има причина да ни подгони, освен ако не разбере, че сме й откраднали корабите.

Огледа се бързо из стаята, след което връчи чувала с ябълки на Антъни и му каза:

— Ако се размърда, удари я пак.

Изтича в кабинета на Даакон и се върна с изцапан със съсирена кръв нож в ръката.

— Нали каза, че не можем да я убием?

— Не можем. Но можем да я позатрудним. — Накор се приближи до Даакон и клъцна гърлото му с ножа. На шията на магьосника се появи тънка червена резка, но кръв не потече. После сряза с ножа няколко връвчици от завесите, с които овърза ръцете и краката на Кловис, хвърли ножа на пода и каза: — Да се махаме. Калис и другите трябва вече да са с пленниците.

Двамата изхвърчаха от покоите и Антъни каза:

— Какво направи с Даакон?

— Ако прекрати битката си с Пъг, ще му остане нещо, което да го ангажира. Умът му ще е зает известно време, за да спре кървенето. Не мога да разчитам, че е толкова практичен като Йорна… Кловис де. Все едно, той ще тръгне да ни гони.

— Ти откъде я познаваш?

— От Кеш, преди много години.

— Приятели ли бяхте?

— Беше ми жена — ухили се Накор. — Е, донякъде. Живяхме заедно.

Антъни се изчерви.

— Живял си с тази убийца?

Накор се ухили.

— Беше по-млада. Беше хубавичка и много я биваше в леглото. Като млад не търсех в жените това, което търся сега.

— Как я позна? — попита Антъни.

— Някои неща у хората не се променят. Когато усвоиш по-добре разните му номера, ще се увериш, че можеш да разпознаваш истинската личност у хората, все едно каква външност са си придали. Много е полезно.

— Мисля, че ако изобщо оцелеем, няма да е зле да се върнеш в Звезден пристан и да научиш всички на тия свои номера.

— Мога да понауча теб, а ти, ако искаш, се върни в Звезден пристан. Не ми харесва там.

Стигнаха коридора, извеждащ към двора, и се натъкнаха на един паднал на пода слуга. Накор го погледна и отбеляза:

— Отворила й се е работа преди да ни намери.

Човекът беше гол и тялото му се беше сгърчило, все едно че плътта му беше изцедена до последната капка течност. Воня на черна магия изпълваше въздуха и Антъни се почувства много притеснен от възбудата, която го беше обладала в присъствието на жената. Но уважението му към Накор удвои силите му да устои.

Приближиха се до двора, където бяха държали пленниците, и Накор спря и прошепна:

— Виж!

В тъмното се бяха сгушили две фигури. Антъни едва ги различи. Накор му махна с ръка и Антъни тръгна след него — и изведнъж усети, че го побиват горещи тръпки.

— Маргарет! — ахна той и двете фигури подскочиха.

Маргарет се обърна и се ококори.

— Антъни? — възкликна Маргарет и се хвърли в обятията му. Захлипа и промълви: — Никога не съм била толкова щастлива!

Абигейл пристъпи към младия чародей и го докосна, сякаш да се увери, че е истински.

— Къде са другите?

— Би трябвало да освобождават пленниците — каза Накор. — Хайде.

Антъни притискаше Маргарет до гърдите си и не искаше да я пусне. Насили се и се отдръпна.

— Колко се радвам, че си жива!

Тя го погледна със сълзи на очи.

— Само това ли ще ми кажеш? — Надигна се на пръсти, прегърна го през врата и го целуна.

Той замръзна за миг, след което също я прегърна и я притисна до себе си.

— Как е възможно да ме докосваш всеки ден от толкова месеци и да си мислиш, че не усещам чувствата ти? — каза тя. Сълзи потекоха по лицето й. — Познавам те, Антъни. Сърцето ти знам… и аз също те обичам.

Накор избърса сълзата от окото си и каза:

— Трябва да тръгваме.

Хвана Абигейл под ръка и я поведе към двора. Там кънтяха чукове и когато влязоха, четиримата видяха, че наемниците са запретнали ръкави да счупят прангите на пленниците.

— Марк! — викна Абигейл.

Марк се хвърли към нея, прегърна я и я зацелува. Накрая я пусна и каза развълнувано:

— Мислех, че никога няма да те видя! — После прегърна Маргарет и я целуна по брадичката. — И теб.

— Оставете излиянията за после — подкани ги Накор. — Трябва бързо да се махаме. Колко ни остава?

— Десетина минути — каза Марк.

— Как са пленниците? — попита Накор.

При тези думи лечителят у Антъни се пробуди. Той се освободи, макар и с неохота, от прегръдката на Маргарет и тръгна да види пленниците. След като прегледа двама, каза:

— Дайте им да пият колкото може повече вода, но бавно. Да отпиват по малко. След това трябва да ги качите по лодките.

Тръгна между тях и се озова пред статуята. Някаква неведома сила го жегна и той извика:

— Накор!

Дребосъкът притича и погледна статуята. Обиколи я и тъкмо щеше да я пипне, но Антъни го предупреди:

— Недей!

Накор се поколеба и кимна. Антъни се обърна и извика на пленниците:

— Някой да е пипал това? Един от мъжете отвърна:

— Не. Онези гадини я пипаха.

— Кои гадини?

— Ония, влечугите. — Мъжът се закашля. — Те се превръщаха, превръщаха и накрая заприличаха на нас… на онези от нас, които оживяха — добави той горчиво. Изглеждаше млад, но очите му бяха заприличали на черни дупки, а лицето му се бе набръчкало като на старец и косата му беше побеляла. — Все го прегръщаха това нещо и мълвяха някакви клетви на гнусния си език. След това всички си боцкаха ръцете с някаква дълга игла и ги отриваха в статуята.

— Къде са отнесли умрелите? — извика паникьосано Антъни.

Мъжът му посочи една врата срещу онази, през която Калис беше проникнал в двора.

— Ей там. Изнасяха ги оттам.

Антъни забърза към вратата, дръпна дръжката, разбра, че е заключено, и подвикна на Марк:

— Можеш ли да я разбиеш?

Марк прати един с чук и длето и той заблъска заключената брава. След няколко мига тя издрънча на камъните и Антъни се шмугна покрай плещестия наемник. Марк пристъпи след него и запуши уста.

— Богове! — извика той потресен, извърна глава и повърна.

— Накор, донеси нещо за светене — изрева Антъни. — Всички други да останат назад.

Накор притича, грабна факлата от ръката на един от наемниците и застана до Антъни. В кухината между двете стени лежаха трупове — както човешки, така и на гущероподобните същества, придобили тяхната външност. Човешките трупове бяха полуизгнили, но това, което привлече вниманието на младия магьосник, бяха змийските същества.

Телата им бяха подпухнали и почернели, с напукана кожа, от която течеше гной и кръв. Устните им бяха разцепени и позеленели, а очите им приличаха на стафиди в очните кухини. Силата, която им беше придала почти човешки вид, им бе причинила ужасна смърт: ръцете им се бяха сгърчили като на хищни птици, ноктите, с които бяха драскали по каменната стена, за да се измъкнат, бяха изпочупени. Най-ужасното беше, че външността на някои от тях беше съвсем нечовешка, докато другите бяха издъхнали в агония в различни стадии на превъплъщението си.

— Усещаш ли? — прошепна Антъни.

— Усещам — отвърна Накор. — Усещам нещо тъмно и много зло.

Антъни затвори очи и започна да мълви нещо тихо и монотонно. Размаха ръце във въздуха, призовавайки магията, после изведнъж отвори очите си толкова широко, че Накор видя чак бялото около сините му ириси.

— Бягай — прошепна дрезгаво Антъни.

Накор бързо се измъкна навън. Антъни го последва след миг и каза на Марк и Калис:

— Бързо измъквайте всички оттук и после запалете това място. — И добави с властен тон, какъвто никога досега не бяха чували от него: — Подпалете и другите постройки. До една!

— Всички навън! — изрева Марк.

Последният затворник напусна двора и хвърлиха горяща факла в купчината разкапващи се трупове. В друг участък на опразнения двор намериха газена лампа и парцали и също ги метнаха в огъня. Марк накара наемниците да запалят всички факли и да започнат да подпалват и другите сгради. След няколко минути сухото сено в конюшнята лумна, а после подпалиха и кухнята, слугинските помещения и голямата къща.

Калис изхвърча от вратата на пламналата стая, където бяха държали Маргарет и Абигейл, и попита:

— Какво намери там, Антъни?

— Трупове.

— Но какво беше онова, Антъни? — попита го Марк.

Антъни спря за миг, загледан към наемниците, изнасящи последните пленници към входа на тунела, накъдето ги водеше Накор. Сълзи на ярост потекоха по бузите му и той промълви хрипливо:

— Изпращат чума към Кралството, Марк. Изпращат вещерска болест, от която може да пламне такава епидемия, че умът ти не може да го побере. Трябва да ги спрем!

Марк зяпна ужасен, стисна ръката на Абигейл и бързо я поведе към къщата. Антъни и Накор се затичаха след тях.