Кралският корсар

Глава 16Река

Чу се хриплива кашлица и Николас и останалите се обърнаха.

До каменната ограда лежаха двама все още живи мъже. Гуда помогна на двама от войниците да ги издърпат по-настрана от огъня.

Единият беше с рана на главата, а другият беше улучен е арбалет в рамото.

Мъжът с металната стрела в рамото беше в безсъзнание, но този с раната на черепа се размърда и се примоли:

— Дайте ми вода.

Един от войниците донесе мях и Гуда изми лицето му, а Амос възкликна:

— Богове! Това е най-грозният човек, когото съм виждал…

— Оох — рече мъжът и притисна с ръка слепоочието си. — Може и да си прав. Макар че като те гледам и ти не си голям красавец.

Челото на мъжа беше силно издадено напред и ако изобщо можеше да се оприличи на нещо, то беше буца гранит. Покриваше го тъмна коса, а веждите оформяха дебела черта над очите. Те самите наподобяваха две черни дупки, хлътнали под издатината на челото и разделени от една месеста топка за нос, който и да беше имал форма някога, явно беше чупен толкова много пъти, че вече нямаше и помен от първоначалния му вид. Проскубана брада растеше по кривите челюсти, явно бити толкова често, че бяха останали завинаги подути. Кожата, доколкото се виждаше такава над брадата, беше пъпчива и осеяна с белези. Амос наистина бе прав: това бе най-грозният мъж на света.

От друга страна колкото той изглеждаше грозен, толкова красиво беше лицето на изпадналия в несвяст негов приятел. Тъмна коса, изрядно подкастрени мустачки и фино изваяни черти.

Гуда подаде ръка на грозника да стане и го попита:

— Какво стана?

Мъжът опипа с ръка главата си.

— Какви ли не ужасни предателства. — Огледа ги и рече: — Не, не мисля, че това е голяма изненада за вас, като гледам как сте въоръжени.

Николас забеляза че всичките му войници все още държат оръжията си готови за бой и им даде знак да ги приберат.

— Кои сте вие? — попита Марк.

Мъжът отвърна:

— Аз съм Праджихетас, а това е моят приятел Ваясия. Наричайте ни Праджи и Вая.

— И вие ли сте от тая банда наемници? — каза Гуда.

— Не съвсем. Търсехме превоз нагоре по реката, тръгнали бяхме за войните…

— За войните ли? — попита Ник.

— Тоя кой е? — обърна се Праджи към Гуда.

— Той е капитанът.

— Той? Прилича ми на момче…

— На мен говори — каза Николас.

— Той е капитанът — повтори Хари.

Праджи каза на Гуда:

— Мога да повярвам, че ти е син, или любимецът, или твоя…

Николас опря върха на сабята си в гърлото му и тихо каза:

— Аз съм капитанът.

Праджи го изгледа от главата до петите, след което внимателно отмести върха на сабята и каза:

— Добре де, ти си капитанът. Та казвам, че бяхме тръгнали нагоре по реката за войните…

— Какви войни? — прекъсна го Амос.

Мъжът го погледна, притисна с ръка главата си, затвори очи и изпъшка:

— Някой да има нещо за пиене?

— Съжалявам, но имаме само вода — каза Николас.

— Е, може и вода — отвърна Праджи, взе поднесения му мях и отпи дълбоко.

Антъни се приближи и прегледа приятеля му.

— Не е тежка — прецени той. — Плетената ризница е поела по-голямата част от удара. — Успя да измъкне стрелата от рамото му и ловко превърза раната. — Ще оживее.

— Добре — изпръхтя Праджи. — Твърде много преживяхме с тоя кучи син, за да пукне без мене.

— Ти спомена за някакви войни — каза Марк.

Мъжът го изгледа, примижа и рече:

— Тъй ли?

— Тръгнали сте били нагоре по реката — подхвърли Амос.

— И си търсехме превоз до едно село, казва се Надоса, между Ланада и Хайпур. Качихме се с един търговец на вълна, който ни остави на няколко мили на юг, и после се отбихме тук. Щяхме да хванем пътя към западните води на реката — винаги се намират кервани, пътуващи за Хайпур — но все едно, тук намерихме тази весела банда главорези и момчета от клановете и когато почнаха да хвърчат пълните чаши, се включихме и ние. Някой черпеше на корем, а аз не съм от тия, дето ще се откажат от халба-две безплатен ейл.

— Значи не сте с тази група? — попита Николас.

— Ако бяхме от тях — отвърна Праджи, — сега щяхме да сме ей там. — И кимна към труповете, които димяха край горящата стена на хана.

— И какво стана? — попита Николас.

Мъжът въздъхна.

— Седяхме си и си пийвахме с една тайфа глупави хлапета и с няколко бандюги, дето майчиците си ще заколят за шепа жълтици, а оня тип, дето плащаше ейла, дойде и ни зашепна, че имало някаква работа за нас и трябвало да излезем от хана. Аз нещо се усъмних, така че когато излязохме, тръгнахме малко настрана от другите и оставихме цялата им пасмина между нас и оня, дето ни повика. Изведнъж се разнесоха викове и захвърчаха стрели от арбалети. Видях как удариха Вая и веднага след това ми притъмня. — Той се намръщи, опипа раната си и изохка.

Когато приключиха и докараха фургоните, вече беше станало пладне. Вая се съвзе и повтори разказа на Праджи.

Николас остави двамата ранени да си починат и прати Калис, Марк и Хари да претърсят набързо района. Тези, които бяха избили наемниците и мъжете от клановете, бяха изчезнали яко дим.

Когато се върнаха, Накор ги посрещна с новината, че долният склад, за който им беше казал Тука, е оцелял от пожара. Влязоха през капака към мазето — беше почернял, но не беше пострадал. Принцът слезе долу, последван от Тука, Гуда, Накор и Марк.

Хари подаде две запалени факли на Марк и също слезе. Николас зави на ъгъла и за малко щеше да се спъне в един мъртвец. Не беше изгорял, но лицето му беше сгърчено от болка. Тука го погледна и каза:

— Шингаци. Изглежда, се е опитал да се скрие тук от пожара.

Накор го огледа и каза:

— Умрял е от пушека. Не е приятно.

— Че има ли приятна смърт? — попита Хари.

Накор се ухили.

— Няколко. Има едно лекарство, което ще те убие, но през последните пет минути от живота ще изпиташ невъобразим екстаз с някоя много красива жена…

— Стига — прекъсна го Николас. — Вижте дали можем да намерим нещо, което да ни е от полза.

Разтърсиха се и изведнъж Марк извика:

— Вижте!

Беше намерил цяла оръжейница.

— Изглежда, нашият домакин е бил готов да въоръжи цяла войска.

Николас видя купища ризници, щитове без гербове, всевъзможни видове мечове и саби, арбалети, лъкове с най-различна големина, стрели и ножове и каза:

— Доведете хора да започнат изнасят всичко това.

Гуда отвори капака на едно буре, бръкна, извади парче сушено месо и го опита.

— Не е лошо.

Ник се огледа и рече:

— Давайте да изнасяме всичко горе и да видим какво сме намерили.

Щом излязоха от изгорелия хан, чуха викове. Николас вдигна отегчено очи към небето и изруга. Гласът естествено бе на ранджаната.

Младата благородничка бе застанала пред Амос, с ръце на кръста в предизвикателна поза и крещеше:

— Какво значи това „няма лодки“! Аз трябва да стигна в Града на Змийската река до две седмици…

— Какво става тук? — попита Николас.

До него пристъпи един от стражите, с впечатляваща колекция драскотини по бузите и докладва:

— Опитах се да я задържа във фургона, ваше… ъъ, капитане, но тя чу някой да казва, че ханът е унищожен, и…

— И дойдох да видя сама в какво ужасно положение сте ме вкарали, тъпаци такива! — довърши тя.

— Това, което сме направили — заговори Ник на ръба на търпението си, — беше, че ти спасихме живота, девствеността ти и богатствата ти, и престани с тези глупости… Марш веднага във фургона! — Последното го извика много ядосан.

Момичето вирна предизвикателно брадичка и каза:

— Когато Върховният повелител чуе какво е трябвало да изтърпя от ръцете на един мръсен груб варварски наемник, ще съжалиш, че не си се родил роб!

И гордо му обърна гръб.

Николас я изгледа, докато се отдалечаваше, след което се обърна към Амос.

— Мръсен ли?

Амос се ухили.

— Не си голям чистофайник напоследък, Ники. Никой от нас не е.

Николас погледна хората си и чак сега осъзна колко мръсни и окаяни изглеждат всички. Прокара ръка по брадичката си и си даде сметка, че брадата, която за последен път си беше обръснал на борда на „Хищник“, отново е избуяла на груба четина.

Огледа се и каза:

— Е, значи трябва да се поокъпем.

— Както кажеш, капитане — ухили се Амос.

Ник изръмжа ядосано, мина покрай Амос и подвикна на мъжете, изнасящи стоката от хана.

— И вижте дали няма да се намери и някой калъп сапун!

Наред с останалата стока в мазето се намери склад с дрехи и можаха да сменят повечето от старите си одрипавели облекла. Дрехите бяха пълен сбирток, от най-прости панталони и ризи до няколко по-богати и везани одежди. Гуда и Тука прецениха, че по-скъпите дрехи са оставени или използвани като залог при наемането на стая или лодка от закъсали с парите хора. Шингаци или беше бил човек с меко сърце, или си бе падал по странни носии.

Николас се разпореди да изперат намерените облекла, за да се махнат поне саждите от пожара, и мъжете да се окъпят в реката преди да се преоблекат. В жегата на късния следобед дрехите бързо изсъхнаха на въжетата, опънати между фургоните. По залез-слънце всички се бяха изкъпали и тези, които намериха за добре, се обръснаха или подстригаха брадите си.

Това, което много зарадва Марк, беше, че намериха още един дълъг лък сред купищата оръжие. Когато мъжете се наредиха чисти и готови за път, се появиха Амос и Хари, помъкнали обгорен, обкован с желязо дървен сандък.

— Я вижте какво намерихме — рече Амос.

Двамата го отвориха: беше пълен с малки кесии. Николас отвори една и разбра, че е пълна със скъпоценни камъни. Други бяха тъпкани с накити, сребро и злато.

— Богати сме — каза възхитен Хари.

Николас взе една от кесийките и я отнесе при отдъхващите си под сянката на един от фургоните Праджи и Вая. Двамата бяха похапнали и сега дремеха. Когато Николас ги приближи, Праджи стана и Ник му подхвърли кесията.

— За вас е.

Праджи подхвърли кесията в ръката си, чу дрънченето на монетите и го погледна учудено.

— За какво?

— Бих могъл да използвам двама мъже, които могат да се оправят в Града на Змийската река. — Посочи му кесията. — Това си го задръжте заради преживените неприятности и за да си помогнете по пътя, каквото и да решите, но нашият отряд е нов и си нямаме никой освен оня дребен фургонджия, който да може да се оправи в града. Така че можем да използваме двама мъже, които са достатъчно умни, за да избегнат гибелта, след като всички около тях не са могли.

Праджи погледна дремещия си приятел и отвърна:

— Ами то засега ние бездруго не ставаме още за път пеша, а Вая ще се оправи, докато стигнем с фургоните до града. Но имам един въпрос…

— Какъв?

— Вие за Върховния повелител ли сте, или срещу него?

Изражението му подсказа на Николас, че въпросът е важен.

— Нито сме за, нито сме против. Нас ни чакат други важни работи. Но ако може да се съди по този шлем на Червените кръвници, дето го намерихме, допускам, че можем да се окажем от другата страна на бойната линия, когато тя се очертае.

— Ами добре. Ще тръгнем с вас, пък докато стигнем до града, ще се поопознаем. Не сме склонни да сключваме договори преди да сме ви опознали повечко. Става ли?

— Става — съгласи се Ник.

Праджи се ухили, което си беше доста страшна гледка и рече:

— Сега, след като Върховният повелител ми влезе в черния списък, едва ли ще мога да помагам добре на някой, който е на неговата страна, нали разбираш?

— Какъв списък?

— Имам си го аз този списък, нали ме разбираш, и когато някой ми направи мръсно, записвам му името в него, ако не мога да го оправя веднага. Не твърдя, че ще мога да си разчистя сметките с всички, но не прощавам.

Изведнъж от юг се появи Калис — тичаше към лагера. Беше разузнавал цял ден и щом видя Николас, рече:

— Имаме си компания.

— Къде?

— На четири-пет мили надолу по реката. Отряд конници, двайсет и петима, доколкото преброих. Въоръжени са до зъби и знаят как да поставят постове. Редовни войници, с черни туники и знаме — черен флаг със златна змия. Изглежда, си вдигат лагера и се готвят да тръгнат призори.

Праджи ги слушаше, облегнат небрежно на фургона.

— Тия ще да са на Върховния. Адски далече е за редовни.

Николас прикани Гуда и останалите да дойдат при тях и щом се събраха, им съобщи донесеното от Калис и попита наемника:

— Какво смяташ?

Гуда сви рамене.

— Много мръсни двойни игри съм виждал в живота си и половината от тях — през последните два дни. Предполагам, че са тръгнали да намерят фургоните, да избият „виновниците“, да спасят принцесата и да се върнат триумфално у дома.

— Да не искаш да кажеш, че това е някаква нагласена работа? — попита Праджи.

— Ако ти кажех, че фургоните са били нападнати от воини на клановете, ти какво би си помислил? — рече Ник.

Очите на мъжа светнаха хитро и той отвърна:

— Бих си помислил, че клановете гледат да създадат големи неприятности на Върховния, като провалят примирието му със северните търговски съюзи. Което не би изненадало никого. Това, което би изненадало всекиго, е защо ще са толкова тъпи, че да го правят така открито, особено като оставят свидетели.

— А какво би казал, ако някой ти кажеше, че всички мъже на клановете са били намерени убити?

— Това вече е сложно — отвърна Праджи. — Зависи кой ги е убил. Ако е Върховният, значи… Ако се направи така, че да изглежда, че са се скарали, това може да разцепи клановете.

— Здраво ли се крепи тоя Върховен? — попита Гуда.

Праджи сви рамене.

— От години непрекъснато се говори за въстание, но той все още си е на власт.

— Е, натъкнахме се на битка, с която нямаме нищо общо, но и двете страни няма изобщо да ги интересува това, така че най-добре ще е да се подготвим за бой — каза Николас. — Ако онези войници са поредната част от заговора, те ще очакват с тези фургони да има шестнайсет мъже от клановете, затова искам на фургоните да останат шестнайсет души. Върнете ги зад рида. — Посочи Калис. — Искам отново да се върнеш на юг и когато конниците наближат, да изстреляш една стрела в двора, за да ни предупредиш. Можеш ли да го направиш, без да раниш някого?

Калис го изгледа така, сякаш бе изтърсил най-голямата глупост. Ник му обясни къде иска да остане да наблюдава и след това се обърна към Гуда:

— Искам да останеш тук с мен и с още няколко души да налягаме из двора. Онези ще очакват да видят пръснати трупове, така че не бива да ги разочароваме. Когато стигнат до фургоните, ние ще сме зад тях. — Гуда кимна. — Амос, ти отговаряш за фургоните. Щом прехвърлите рида, накладете няколко огъня зад него, така че конниците да видят светлината, но не и самите огньове. И ги накладете така, че конниците да ги видят, когато почнат да се качват към билото. Искам да се очертаят на пламъците, когато им подходим отзад. — Амос му отдаде чест с усмивка и махна с ръка на фургоните да впрягат.

— Хари — разпореди се Ник. — Ти отведи момичетата долу при реката, във високата трева, скрий ги и ги накарай да мълчат.

— А аз? — попита Бриза.

— Ти иди с Хари. Ако ранджаната издаде звук, давам ти право да си довършиш убийството.

— Благодаря — ухили се Бриза.

Войниците и моряците наскачаха по задачите си, а Николас се обърна към Праджи.

— Ако искаш да помогнеш, по-добре изнеси приятеля си на безопасно място. Не ми изглежда да е готов за битка.

— Той не е, но аз съм — рече Праджи. — Ще го кача в един от фургоните и ще тръгна с оня приятел, грозния.

Амос ги погледна през рамо и се направи на много обиден.

— Грозен ли?

Припасите, които бяха изнесени на двора и все още неразпределени и ненатоварени, набързо бяха скрити. Докато слънцето се спусне зад хоризонта, Николас беше поставил всички по местата.

Самият той остана в двора и легна с другите мъже на земята да чакат сигнала. Усети, че левият му крак малко пулсира. Повече го подразни, отколкото го заболя и той изтласка мисълта от ума си и отново взе да премисля плана си за атаката.

Толкова се унесе в мисленето, че се стресна, когато стрелата профуча и се заби в центъра на двора. Веднага се стегна и здраво стисна дръжката на сабята.

Чу се тропот на конски копита по твърдата земя, усили се и отрядът ездачи премина през поляната южно от хана. Един от мъжете изруга.

— Къде се тези проклети фургони?

— Не знам, капитане. Трябваше вече да са тук — чу се друг глас.

Обади се и трети глас:

— Виж, капитане! Ей там в небето свети! Има огньове зад хълма.

— Онези мързеливи нехранимайковци не са могли да изминат още четвърт миля! — каза гласът, за който Николас вече знаеше, че принадлежи на мъжа, когото вторият бе нарекъл „капитан“. — Какво пък, да направим това, за което сме дошли. — Чу се как извадиха оръжията и след това някой изрева и подкара коня си напред.

Николас изчака само миг, докато оставят хана след себе си, стана и тихо каза:

— Сега!

Мъжете му наскачаха и се затичаха, а тези с лъковете заеха позиция на самия път. Както се беше надявал, когато ездачите се изкачиха по височината, се очертаха добре на светлината на запалените огньове.

— Давай! — извика Николас и стрелците опънаха лъковете. Хората на Амос направиха същото от другата страна и преди да са разбрали какво става, половината конници паднаха от седлата.

Мъжете с лъковете нададоха викове и се втурнаха напред, а конниците, сигурни, че ще заварят шестнайсетима навярно пияни и неопитни мъже при фургоните, се оказаха нападнати от всички страни от тридесет калени в битки войници и моряци.

Един от ездачите се опита да препусне надолу по склона, но бе поразен от стрела. Николас погледна зад себе си и видя тичащия към тях Калис, който опъваше нова стрела в движение.

После капитанът горе на билото заповяда атака и останалите деветима конници препуснаха, за да си спасят живота.

Още двама бяха свалени от конете от залпа стрели, но другите се понесоха приведени ниско над вратовете на животните.

— Застреляйте конете! — извика Ник. — Никой да не се измъкне!

Екът на стомана в стомана му подсказа, че някои от падналите противници не са загинали и са станали, готови за бой. Първият ездач се понесе срещу хората пред Николас и той се приготви на свой ред да го нападне. Упражнението срещу конник, който знае, че целта пред него е синът на самия принц, беше едно. Това сега беше съвсем друго.

Пот потече по гърба му и той усети, че дръжката на сабята му се изплъзва. Сви колене и когато конникът го приближи, вдигна сабята високо.

Да застане срещу връхлитащ кон с такова оръжие беше глупаво и Николас го знаеше. Виж, ако държеше голям меч, като този на Гуда, можеше да рискува да посече краката на коня, като в същото време избегне атаката. Но сега трябваше да се опита да накара коня да се подплаши или да смени посоката, като се предпази едновременно и от самото животно, и от ездача му.

Когато ездачът замахна, конят изцвили и предните му крака поддадоха. Ездачът беше изхвърлен напред. Като обучен акробат, той се опита да поеме падането с рамо и да се превърти. Някой в сумрака беше уцелил коня със стрела или го беше поразил с меч.

Ездачът падна тежко, изпъшка болезнено, но се изправи на крака. Николас нападна. Докато противникът се хвърляше напред, Ник го блъсна с рамо. Мъжът изрева от болка и Ник бързо прецени, че си е счупил нещо при падането. Замахна със сабята, удари го в ръката и мечът на конника падна от хлабавите му пръсти. Той залитна назад, обърна се и побягна. Двама от хората на Николас се затичаха, хванаха го и го повалиха на земята, след което бързо му вързаха ръцете — Николас бе заповядал да заловят пленници, ако е възможно.

Огледа се и разбра, че боят е свършил.

Николас провери хората си. Изненадата се оказа толкова ефективна, че никой не беше пострадал, освен едно леко порязване по ръката, а пострадалият чак се притесни, че само той го е допуснал. Другите бяха получили само натъртвания.

Накор огледа раните на двамата пленници и докладва:

— Капитанът може да оживее, макар че раната на ръката му е дълбока и си е счупил ребра, но другият със сигурност ще издъхне. Ранен е в корема и е ял преди атаката, сам ми го каза. Опитен войник е и помоли за бърза смърт.

Николас потръпна, но видя, че Гуда кимна.

— Коремните рани са лоша смърт.

— Може ли да се направи нещо? — обърна се Ник към Антъни.

— Ако разполагах с всичките си билки и другите церове — може би, макар че и тогава щеше да е сложно. Някой жрец лечител можеше да го отърве с молитва или магия, но тук, с това, което разполагам — не. Нищо не мога да направя.

Амос хвана Николас за лакътя и го отведе настрана. Сниши глас да не го чуят и каза:

— Ники, една дума не съм ти казал, откакто пое командването, защото общо взето винаги избираше най-правилното решение, а и да си направил някои грешки, и най-опитният водач нямаше да ги избегне. Но сега трябва да разбереш някои от трудностите на своя ранг.

— Искаш да кажа, че трябва да разреша на Гуда да убие пленника?

— Не, искам да кажа, че трябва да се убият и двамата.

— Кроуи — каза примирено Николас.

— Какво? — попита го Амос.

— Това е една история, която ми разказа баща ми. За похода им на север, когато Братството на Тъмната пътека нахлуло в Кралството, преди да намерят теб и Ги дьо Батира в Арменгар. Били са проследени от банда Черни кръвници. — Принцът затвори очи. — Някакъв човек на име Морган Кроуи, ренегат, ги издал и татко заповядал да го убият. — Той поклати глава. — Каза ми, че от всички случаи, когато му се налагало да изрече присъда, този бил най-тежкият. — Взря се в очите на Амос и каза: — Аз дори нямам законните основания тук, Амос. Това не е Кралството и този човек не се опитва да ме убие поради нещо друго, освен че господарят му му е заповядал. Той не е изменник на моя крал, какъвто е бил Кроуи.

— Разбирам, но тук няма закон освен това, което правим за себе си. Сега ти си капитан на един отряд сред море от треви и трябва да действаш така, сякаш тези са пирати, скочили на кораба ти, за да го оплячкосат. Трябва да заповядаш да ги убият, след като измъкнеш колкото може повече сведения от тях.

Николас се взря в очите на човека, който, ако боговете го позволяха, един ден щеше да стане негов втори дядо. Накрая си пое дъх и кимна решително.

След като се върна в лагера, кимна на Гуда, който се измъкна настрани от огъня, и заповяда:

— Доведете капитана им.

Двама мъже доведоха ранения капитан, който простена, след като го оставиха да седне в краката на Николас.

— Как се казваш?

— Дубас Небу — отвърна мъжът. — Капитан на Втора рота на Негово сиятелство.

Праджи, който се мотаеше наоколо, рече:

— По дяволите, това е личната гвардия на Върховния повелител.

— Което ще рече?

Праджи се почеса по бузата и отвърна:

— Ще рече, че или Върховният е забъркан във всичко това, или някой високопоставен управител му е изменил.

Праджи посегна и разкъса туниката на пленника над гърдите, което предизвика болезнения вик на капитана:

— Махнете това животно от мен!

Праджи смъкна нещо от шията му и каза:

— Вижте това. — Николас го огледа, а Праджи поясни: — Кланов символ. — И добави озадачено: — Макар че никога не съм виждал такъв.

— Аз съм виждал — каза Ник. Знакът изобразяваше две преплетени змии.

Амос понечи да каже нещо, но Николас го прекъсна:

— Оставете ме насаме с този човек.

Амос понечи да каже нещо, но спря, кимна и махна на останалите да го последват.

Николас остана сам с ранения, коленичи до него и му прошепна заговорнически:

— Ти си глупак! Какво ти заповядаха?

Очите на капитан Дубас бяха изсветлели от болката и лицето му беше обезкървено, но изглеждаше в пълно съзнание, когато отвърна:

— Не разбирам за какво ми говориш.

Николас бръкна в кесията, извади пръстена, който Калис им бе донесъл от Елвандар и му го показа.

— Показвам го само когато трябва да разкрия кой съм! — каза Николас. — Кой глупак ти нареди да дойдеш тук? Ние трябваше да избием хората от клановете и да отведем ранджаната в града.

— Но… — почна Дубас. — Даакон ми каза, че… че няма да има друга чета.

Николас извади камата си и я опря в гърдите му.

— Би трябвало да те убия, но явно някой по-високо е причинил цялата тази бъркотия.

— Кой си ти? — попита капитанът.

— Другите къде са?

Лицето на Дубас пребледня от болка.

— Аз трябваше да поема тези, които пристигнат с фургоните. Червените кръвници вече се връщат с лодките… Не разбирам…

— А пленниците? — попита Николас.

— Пленници не трябваше да има — каза Дубас. — Трябваше да убия момичетата и да върна телата им.

— Не бе, глупак! Другите пленници. От кораба.

— Кораба ли? — каза Дубас. Изведнъж на лицето му се изписа разбиране. — Ти знаеш за кораба! — И преди Николас да успее да реагира, капитанът се хвърли напред и се наниза на камата.

Амос и останалите бързо притичаха.

— Какво стана? — попита разтревожено Амос.

— Сам се уби — отвърна с горчивина Николас. — От много ум преиграх.

— Разбра ли нещо? — попита Хари, докато помагаше на приятеля си да стане.

— Само едно име.

— Какво име? — попита Праджи.

— Даакон.

— О, великолепно — каза Праджи. — Вече си спечелихте сериозни врагове, капитане.

— Кой е този Даакон? — попита Марк.

— Това е главният съветник на Върховния и най-коварният кучи син в Източните земи, в Речните земи и, по дяволите, в целия този скапан свят може би.

— И доколкото разбирам, е изменник — каза Николас.

— Не може да бъде — отвърна Праджи.

— Защо не? — учуди се Хари.

— Защото тъкмо той е човекът, който държи на власт Върховния повелител. Той е човекът, от когото всъщност се боят всички.

— Защо? — попита Марк.

— Защото е магьосник.

— Това да не би да е някаква рядкост тука? — попита Ник.

— Ха! Ама вие явно сте от доста далече — отвърна Праджи и добави много сериозно: — Капитане, в Източните земи има само един магьосник и това е Даакон. Ако някой друг магьосник се озове в града, това за него означава сигурна смърт. При това не от най-приятните. Според мълвата той ги изяжда.

Николас погледна Накор и Антъни и поклати глава, а Праджи продължи:

— Разправят, че тъкмо той е човекът, създал Червените кръвници, и че те изпълняват неговата воля, а не се подчиняват на Върховния. Говорел с мъртвите и имал за любовница едно зловещо същество, което пиело човешки души. Тъкмо тя поддържала живота му. Предполагат, че е на неколкостотин години.

Накор направи тайнствен знак с ръка.

— Много лошо. Некромантията е едно от най-лошите учения.

Антъни кимна и Николас можеше да се закълне, че младият маг е потресен, поради което каза натъртено:

— Сред нас няма магьосници, така че няма от какво да се тревожим.

— Това е добре — каза Праджи. — Но Даакон не може да бъде предател. Той може да свали Върховния когато си поиска.

Николас въздъхна.

— Е, все едно, ако стоим тук, никога няма да разберем кой всъщност стои зад целия този заговор. Как най-лесно можем да стигнем до града?

— С лодки — отвърна Праджи. — Но след като ханът е опожарен, оттук никога няма да ни вземат. Ще си помислят, че ние сме убийците, а пък ако дойдат джешандите, ще ви се наложи да се обяснявате много бързо, докато ви пекат с главата надолу на огъня. Преди време, когато дариха тази земя на бащата на Шингаци, те поставиха хана му под своя закрила.

Грозният мъж се озърна боязливо, сякаш споменаването на името на номадите можеше да ги накара да се появят.

— Най-добре е да тръгнем на юг покрай реката. На пет дни оттук има едно селце и там от време на време се отбиват лодки. Ако пък не намерим превоз по пътя, все ще стигнем до града за месец-два.

Николас не отвърна нищо. Цял месец щеше да е твърде късно.

— Махни се от мен! — изпищя Абигейл.

Изрита и отвратителното същество се отдръпна.

— Не мисля, че ще ти навреди — каза Маргарет.

— Не ме интересува — отвърна ядосано Абигейл. — Те са гадни.

Съществата, за които ставаше дума, бяха човекоподобни, но вместо с кожа бяха покрити със зелени люспи. На мястото на челото изпъкваше широка костна издатина, а от безизразните лица ги гледаха големи черни очи. Зъбите им бяха странни, не толкова остри като на крокодил, но не и правилни като на човек. И да имаха пол, не си личаха никакви външни белези; гръдните им кошове бяха съвсем плоски, без цицки, и скутовете им изглеждаха съвсем гладки. Маргарет не знаеше що за същества са, но разбираше, че по някакъв начин са свързани с онова, което бе обитавало съседната им каюта на черния кораб.

Бяха ги свалили от кораба и ги бяха докарали в това имение извън града. Арджуна Сваджан бе подновил разпитите си. Маргарет вече се бе убедила, че в привидно безразборните му въпроси има някаква система, но все още не можеше да я схване. Разбираше, че повечето от това, което ги пита, е предназначено да прикрие замисъла на разпита, но начинът на задаването на въпросите, както и темите им, бяха толкова оплетени, че не можеше да долови какво се крие зад тях. Не видяха повече загадъчната жена, която бе заповядала да убият момичето, за да им покажат, че животът на техните съотечественици зависи от сътрудничеството на двете девойки. Веднъж Маргарет попита Арджуна за нея, но той пренебрегна любопитството й и зададе следващия си въпрос.

Ежедневието им бе станало съвсем предсказуемо. Повечето време ги оставяха сами, освен когато ги навестеше Арджуна за поредния разпит. Закуската, обяда и вечерята им поднасяха мълчаливи слуги. Следобед им позволяваха да прекарат няколко часа в една градина, под тънък навес, който ги предпазваше от слънчевия пек.

Но днес нещата се бяха променили. Вместо да дойде Арджуна и да започне да ги разпитва, в стаята им бяха вкарани двете същества. Абигейл беше избягала в ъгъла, докато Маргарет бе останала на място, готова да се защити с един стол. Съществата обаче седнаха кротко на пода и мълчаливо загледаха момичетата.

Абигейл се беше престрашила да се върне и да приседне на леглото си и в продължение на още един час едното същество я гледаше втренчено. А сега се беше опитало да я пипне.

— Чувала ли си за нещо подобно? — каза Маргарет.

— Не — отвърна Аби. — Трябва да са някакви демони.

Маргарет огледа онова, което се взираше в нея.

— Не мисля. В тях няма нищо магично. Но кожата им е също като ръката, която видях през прозореца на кораба.

Вратата се отвори и слугите донесоха храна. Момичетата не изпитваха никаква охота за ядене, но вече знаеха, че ако не изядат храната, ще ги натъпчат насила. Докато се хранеха, интересът на съществата като че ли се усили и те се опитаха да се наместят по-близо до тях. Абигейл прогони своето, като го замери с чинията си, а Маргарет просто не обърна внимание на второто.

След това влезе Арджуна и преди да отвори уста, Маргарет му извика гневно:

— Какви са тия същества?

С неизменно спокойния си тон той каза:

— Тези ли? Те са безвредни. Ще ви правят компания.

— Не ги искаме! — настоя Абигейл. — Разкарайте ги.

— Изобщо няма да ви навредят — отвърна Арджуна. — Ще останат. — Седна на един стол и продължи: — А сега ми разкажете какво знаете за легендата за Сарт?

Маргарет погледна съществото, което се взираше в нея, и за миг забеляза в крокодилските му очи проблясък на разум. Полазиха я тръпки.

Лодките се носеха мудно по водата.

Николас преценяваше положението. С онова, което бяха прибрали от пристана на Шингаци и сандъка с имането, хората от „Четата на Николас“, както вече се наричаха, бяха добре екипирани и сравнително богати. Бяха се придвижили надолу по реката до селото, за което им бе споменал Праджи и там бяха спрели.

Отначало селяните се бяха разбягали от страх, убедени, че са банда разбойници, но Николас беше изчакал спокойно с фургоните цял ден, докато един от жителите не се осмели да се покаже от близката гора и да поговори с тях. Нужни бяха само няколко думи и една жълтица, за да го убедят, че не са дошли да плячкосват.

Селяните се върнаха, предложиха им подслон за цяла седмица и пострадалите хора на Николас се възстановиха. Дразнеше го, че губят време, но се беше съгласил, че всички трябва да си починат добре, ако им се наложи да продължат пътя си на юг с фургоните. А и селото беше най-подходящото място, в което да спрат лодки. През това време спътникът на Праджи Вая се бе възстановил достатъчно, за да се включи в разговорите с останалите. За Николас той се оказа доста суетна личност — гордееше се с чаровния си профил и къдравите си кичури. По-младите женички в селото само подсилваха високото му самочувствие, обсипвайки с вниманието си красивия воин, като му носеха непрекъснато студена водица, пресни плодове и медени питки през деня и, както подозираше Николас, го даряваха с ласки през нощта. Ник също така беше установил, че благородническото му красноречие е повече поза и че зад него се крие не особено висока интелигентност. Изглежда, Праджи беше мозъкът на тази двойка, но се примиряваше другите да си въобразяват, че водачът е Вая.

Докато хората му се възстановяваха и отдъхваха, Николас премина кратък курс на обучение от Гуда как се ръководят и развръщат в бой войници на ниво отряд или чета. Ако Праджи и Вая останеха с тях, щяха да наброяват тридесет и петима мъже, плюс Бриза. Моряците поръмжаха отначало заради наложените им упражнения, но войниците им се подиграваха безмилостно и те се примириха и преминаха през безброй тренировки с меч и лък, докато не усвоиха оръжията ако не добре, то поне поносимо. Според Праджи и Тука тридесет и петима души бяха доста малобройна чета, за да вдъхват респект — някои от по-големите наброяваха до шестстотин души, — но все пак бяха достатъчно, за да минат за наемници.

В края на седмицата се появиха лодки, Праджи развя бяло знаме — универсалния сигнал за преговори и сега вече наближаваха целта им.