Красавицата и звярът

ГЛАВА ДЕСЕТА

Викове и крясъци се разнесоха из Ривърфол. Само за секунди се разви бясна активност. И без да й казва някой, Гита разбра, че Тейър се връща. Беше го видяла от прозореца на кулата, където изгуби много часове във взиране в далечината. Бавно се отправи към големия салон, за да го посрещне. При всяка стъпка си повтаряше да не забравя да се държи с него хладно, отчуждено и с достойнство.

Беше й липсвал много повече, отколкото би искала. Всяка нощ беше безкрайна. Трябваше да запълва дните си с работа, иначе те едва се влачеха. Не искаше Тейър да знае тези неща. Поне засега — не. Такова знание би му дало предимство, което не би закъснял да използва.

Той я беше оскърбил и очакваше от него опит да поправи положението. Гита не можеше да му позволи да си мисли, че би могъл да се отнася с нея така, сякаш нищо не се е случило. Ако позволеше това да стане, очакваше я бъдеще, изпълнено с удари и обиди, така леко забравяни, колкото и небрежно нанасяни. Съмняваше се дали Тейър би искал чак толкова покорна съпруга, плаха и лишена от гордост.

Наистина времето бе притъпило болката. Започна да проявява известно разбиране към постъпката му тогава. Лейди Елизабет бе оставила болезнена рана, а Гита подозираше, че и други жени са дълбали по нея през годините. Беше много обидена, задето я бе сравнил с лейди Елизабет, но не й липсваше желание да го разбере. Даже да беше склонна да му прости за обидата, трябваше да намери начин да промени мисленето му.

Преживявайки отново инцидента в съзнанието си, вече виждаше нещата по-ясно. Припомни си как Тейър я бе погледнал, когато я видя, простряна под Денис — като поразен от гръм. Беше сигурна, че за момент е смесил миналото с настоящето и в объркването си е видял Елизабет и развратната й похот, а не нея и изнасилването. Но все пак тогава не беше нито мястото, нито времето за такова объркване.

Трябваше да си даде сметка и за времето, през което бяха разделени. Как го е прекарал той? Поддал ли се е на Елизабет отново? Подтикнала ли го е към тази змия със заминаването си? Искаше й се да вярва, че е вече достатъчно мъдър, за да стане жертва отново, но се терзаеше от факта, че той никога не бе казал дали е преставал да обича Елизабет. Неговият лек срещу обсебващата й власт бе разстоянието, но нямаше как да стои далече от нея в двора, и то сам.

— Тейър се завърна, Гита.

Усмихвайки се криво на Маргарет, която стоеше заедно с Една в основата на стъпалата, и двете еднакво разтревожени, Гита изрече провлачено:

— Подозирах нещо такова.

— Така ли? И какво възнамеряваш да правиш?

— Да посрещна и поздравя съпруга си, както подобава на достойна съпруга.

— О, Гита!

— Маргарет, знам, че твоето желание е да му простя. И моето е такова. Но въпреки всичко не мога просто току-така да му се хвърля на врата. Това не е нещо дребно, някоя обикновена семейна разправия. Той стоеше, докато мен ме изнасилваха. Разбирам причините за поведението му, това не ме кара да се чувствам по-малко оскърбена и предадена оттогава. Ако се държа така, сякаш нищо не е станало, ще омаловажа простъпката му. И ако той не направи опит да се реабилитира, това ще ме измъчва вечно. Не, Маргарет, той трябва поне да се извини или нашата връзка е обречена. — Тя слезе по стълбите. — Бих искала да получа и обяснение, макар че ще го разбера, ако не го направи, защото самият той може да не е проумял напълно всичко това.

Спря на достатъчно разстояние от вратата и добави:

— Ще изпълнявам задълженията си на негова съпруга. Няма да посрамя себе си или семейството си. Ако обаче Тейър желае от този съюз нещо повече от придържане към задълженията, ще трябва да преразгледа инцидента.

Пребори се с изкушението да се отърси от този сериозен тон и да поуспокои загрижеността на приятелката си.

— Мисля за нещо друго, Маргарет.

— Мога ли да попитам за какво?

— Мисля, че най-добрият лек за тази рана върху брака ми ще е едно добро кръвопускане. — Усмихна се криво, като забеляза как думите й допълнително разтревожиха Маргарет.

— Какво искаш да кажеш? — подозрително запита тя.

Нямаше време да отговори, защото в този момент влязоха Тейър и Роджър. Гита усети как сърцето й подскочи от радост, докато се приближаваше, за да поздрави съпруга си. Мислите й бяха вече страстни, плътски, похотливи. Едва ли би могла да спази предначертаната си линия на поведение, ако мъжът й й влияеше така силно. Наложително беше бързо да потуши желанието си, иначе Тейър щеше да го долови, а това нямаше да е за добро.

Пристъпи към него и подложи бузата си, когато се наведе да я целуне.

— Добре дошъл, съпруже. И вие, сър Роджър. Пристигането ви донякъде е изненадващо, но съм уверена, че вашите спални са готови. Когато се приготвите, ще ви бъде поднесена храна. — Поздрави се вътрешно за учтивия си, пълен с достойнство тон.

— Благодаря, милейди — промърмори Роджър, тъй като Тейър просто стоеше, слисан и безмълвен.

— Бек — извика тя, когато момчето внезапно се появи в салона, — ще бъдеш ли така любезен да помогнеш на баща си и на сър Роджър? В спалните на сър Роджър са подготвени вани за тях. Аз ще нагледам какво става с яденето.

Със сетни усилия се сдържа да не се затича, тъй като ужасно се страхуваше да не провали представлението си, ако я притиснат по-твърдо към стената.

— Здравей, Бек — успя накрая да продума Тейър и последва сина си по стълбите.

— Здравей, татко. Сърдиш ли се, че заминах? — Бек погледна боязливо към баща си.

— Не. Имаше предостатъчно пажове в кралската свита.

— Това е добре, защото тя имаше нужда от мен.

Тейър не знаеше какво да отговори и не каза нищо повече, докато не влязоха в стаите на Роджър. Пред силно разгоряното огнище бяха разположени две вани. Той учтиво освободи прислужниците, а когато Бек им помогна да си свалят оръжието, освободи внимателно и него.

— Тонът й беше преднамерено леден — промълви той, като се настани в горещата вана.

— Да, усетих го. — Роджър се отпусна сред парата с въздишка на удоволствие.

— А аз стоях там като безмозъчно говедо. Не можах една дума да обеля дори.

— Тя все още е тук, Тейър. Спокойно можеше да е отишла при семейството си.

— Да, но не мога да съм сигурен какво точно означава това и важно ли е. Толкова е студена. Толкова учтива. Никога не е била такава.

— Поне продължава да пази дома ти.

— Това трябва ли да означава нещо?

Роджър сви рамене:

— Доста жени показват недоволството си със студена баня и отвратителна храна.

— Още не сме яли — пошегува се Тейър малко отпаднало.

— Вярно, но не смятам, че е способна да използва този номер. — Роджър въздъхна отново и погледна приятеля си с искрена симпатия. — Истинският проблем вероятно те очаква в спалнята.

Тейър изръмжа и се потопи до раменете във водата.

— И аз от това се страхувам. Ще е така покорна и любезна, както и когато ни посрещна. Пази Боже, това ще е повече, отколкото мога да понеса — прошепна той. Самата мисъл му свиваше сърцето.

— Тогава говори бе, човек. Кажи й всичко.

— Дори това да ме накара да изглеждам като побесняло магаре?

— Да, даже и така да е. Не виждам никакъв друг начин.

— И аз не виждам — въздъхна тежко Тейър, понеже перспективата го смразяваше.

Въпреки това той се вкопчваше в надеждата да се намери и друг изход. Случката в градината го бе накарала да се почувства завършен идиот. Знаеше, че е оскърбил Гита, но все още се надяваше, че тя ще размисли върху това, което се случи, ще разбере причините и ще забрави. Съзнаваше, че трябва по някакъв начин да се оневини в очите й, но му се искаше това да стане, без да се преразглежда срамната случка.

Мисълта, че Гита ще легне в леглото им, подтиквана само от задължението си на съпруга, му причиняваше агония. Отхвърли тази мисъл, защото не искаше да повярва, че обидата, която й бе нанесъл, е достатъчна да убие страстта й. Нуждаеше се толкова много от нея! Беше му станала необходима като дишането.

— Хайде, приятелю — настоя внимателно Роджър, докато се изсушаваше, — излизай или целият ще се сбръчкаш.

— Чувствам се така, сякаш ще ме изправят на ешафода — промълви Тейър, като пристъпи извън ваната, за да се избърше.

— Понякога опитите да се сдобриш с една дама са наистина много мъчителни.

— Има толкова много начини да сгрешиш!

— Тъжно, но вярно. — Роджър се облече и се отправи към вратата. — Разчитай на подкрепата ми по време на вечерята, но сега ми се иска да видя Маргарет.

Тейър го сграбчи за ръката и предупреди:

— Не си играй игрички с това момиче!

— Няма никакви игри — отвърна Роджър, усмихвайки се леко.

Тейър долови истината в думите на приятеля си и освободи ръката му.

— Тогава ти желая успех.

Въздъхна, като наблюдаваше Роджър да излиза. Беше доволен за приятеля си и се надяваше, че той ще намери утехата, за която копнееше сърцето му. И все пак, изглеждаше му нечестно съдбата да изправя пред очите му една разцъфтяваща любов, когато бракът му се рушеше и пълният му крах се мержелееше на хоризонта. Докато Гита ставаше все по-студена и студена към него, трябваше да наблюдава как отношенията между Роджър и Маргарет се задълбочават. Това бе наказание, за което не бе уверен, че ще има сили да понесе. Потръпвайки от тези мисли, той се приготви да се изправи пред съпругата си.

Гита се облече за предстоящата вечеря и седна пред Една да й подреди косата.

— Виждала ли си Маргарет?

Една не отговори и тя настоя:

— Е?

— Със сър Роджър е, милейди — отвърна накрая Една с видима неохота.

Гита се усмихна накриво и попита:

— Заради моите проблеми ли не искаше да ми отговориш? — Въздъхна, като видя как Една се изчерви. — Няма нищо. Радвам се за Маргарет. Кажи ми, смяташ ли, че намеренията на сър Роджър са почтени?

— О, да, така мисля. Може да се прочете в очите му.

— Хубаво. Той е добър човек. Нашата Маргарет заслужава най-доброто. Предполагам, че не ми е казала нищо заради моите проблеми, за да не изглежда злорада. Истина е, че малко й завиждам, но тя трябва да знае, че няма нужда да страни и да крие щастието си. Тя ми е като сестра. Мога само да споделям радостта й.

— Както тя споделя вашата болка, милейди. — Една срещна погледа на Гита в огледалото и каза: — Не искам да ставам нахална.

Гита се усмихна на момичето, докато то правеше последните поправки в прическата й, и я подразни:

— А има ли случай, когато не си била?

— Добре, знам, че съм много нахална, но искам да говоря за вас и вашия съпруг.

— Говори тогава. Не съм толкова самонадеяна и не мисля, че знам всичко, а ти нищо. При един толкова сериозен проблем всеки съвет е добре дошъл.

— Мъжете са странни същества.

— Нищо ново, Една.

— Момент, милейди, не съм свършила. Мъжете може да знаят, че са сгрешили, но извинението за тях е трудно. Колкото по-горд е мъжът, толкова по го задушават думите. Той може да знае в сърцето и душата си, че думите трябва да бъдат казани, но те пак се затъкват в гърлото му.

— Трябва да получа това извинение, Една — изрече тя с тиха решителност, не позволявайки на никакви доводи да променят мнението й.

— Разбирам. Да, разбирам и съм съгласна. Права сте да го искате. Оставете мъжа да си мисли, че ще понесе наказание за нанесена обида, и той ще побеснее, без да се замисля над нищо. Но извинението може да не е така директно или така благозвучно, както ви се иска. Някои мъже нямат усет към ласкавите думи. Ако не слушате търпеливо и внимателно, може даже да го пропуснете. Да обясняват защо са постъпили така, както са постъпили? Никога няма да стане. Та те може и сами да не разбират подбудите си.

— Да, чудила съм се дали Тейър е наясно със себе си, или не — промълви Гита.

— Изглежда мъжете не се замислят особено над причините за действията си. Ако някоя постъпка е направила един мъж да изглежда глупак, той никога не би се вглеждал твърде надълбоко в нея, а това прави извинението още по-трудно. Мъжът желае неща от този род да се изтрият от съзнанието и от паметта му. Ако се извини, ще го направи просто и бързо. Никой мъж не обича да скършва гордостта си.

— А Тейър е горд, нали.

— Да, милейди. По свой начин той е много горд. И не е особено изкусен в словото, ако мога така да се изразя.

— Можеш, защото е истина.

— Но сърцето му е вярно. Ако е сгрешил, знае го добре. Сигурна съм, че ще се опита да поднесе своите извинения, но ми се струва, че ще е необходимо много чувствително ухо, за да ги чуе.

— Изключително остро ухо — съгласи се Гита. — Стига, разбира се, милордът да не е стимулиран в красноречието си.

Една се намръщи объркана:

— Какво означава това?

— Едно нещо съм научила със сигурност за мъжете. Някои се нуждаят от силата на гнева, за да развържат езиците си. Онова, което не могат да изразят в спокойни и тихи моменти, могат да изреват и изкрещят, без да се замислят.

Една започна да се усмихва и Гита й отвърна:

— Човек трябва да поднесе искра към огнивото.

— Само внимавайте, едва ли бихте искали да се получи твърде буен огън.

— О, Тейър никога няма да ме нарани. Познава много добре силата си. Може да изпочупи всичко наоколо, но мен няма да удари.

— По-скоро би откъснал главата си.

— Да, така е. Независимо колко силен е гневът му, никога не забравя, че аз съм слаба и крехка. — Гита стана и се огледа. — Така че, Една, ако чуеш буйни крясъци от стаите, не обръщай внимание — предвидени са. Ще получа тези думи на извинение, даже ако трябва да оглушея — зарече се тя, после двете с Една се засмяха.

Гита желаеше да се чувства толкова смела, колкото звучаха думите й. Действително мислеше, че най-добрият начин да го накара да говори, е да предизвика и да пусне на воля впечатляващия му гняв. Повече я тревожеше онова, което може да чуе. Все пак е бил в обсега на лейди Елизабет повече от месец.

— Милейди? — обади се Една, когато Гита тръгна към вратата.

— Още съвети? — попита Гита, леко усмихната.

— Да. Не му позволявайте в гнева си да ви дърпа или разтърсва. Няма да е разумно във вашето състояние.

— Моето състояние? — изрече Гита спокойно, сигурна, че Една ще потвърди факта, който тя самата бе започнала силно да подозира.

— Бебето, което носите. Знаехте, нали?

— Подозирах. Сигурна ли си? — прошепна тя и положи ръце на корема си.

— Да, пропуснахте три пъти месечния си цикъл, даже четири. Страдахте от обичайните за бременните сутрешни неразположения, макар и не много силни, а пък и тялото ви започна да се променя. Няма никакви съмнения, че носите детето на негова светлост.

— Разбираш ли ги тези неща?

— Ами… горе-долу.

— Има ли нещо, което не трябва да правя? — Оказа се непосилно да спре изчервяването си и това по-добре от всичко подсказа на Една, кои „неща“ имаше предвид.

Самата Една се поизчерви малко, докато й отговаряше.

— Не. Само не трябва да се изморявате много или да водите нередовен живот. Не е най-доброто време за това, нали?

— Уви, Една, така е — призна Гита и се запъти към големия салон.

Фактът, че е бременна, силно обърка чувствата й. Обичаше Тейър, обичаше го толкова силно, че чак се плашеше понякога. Затова се гордееше, че носи детето му. Но на първо време се налагаше да крие това чувство. Първо трябваше да изчисти недоверието, което лежеше между тях, а и се страхуваше от посоката, по която щяха да поемат нещата, ако това не се свършеше. Разочарованието й щеше да се задълбочи. Студенината, която сега само демонстрираше пред него, щеше да се превърне в истински лед, а не просто оръдие, с което да го изкара от равновесие и да предизвика обяснението му. Очертаващият се разрив между тях в крайна сметка щеше да е ужасен и за детето.

— Гита.

Изненадана посред най-мрачните й мисли, тя ахна, после забеляза Маргарет.

— Ох, стресна ме. Какво се спотайваш тука? — попита тя, когато Маргарет излезе от сенчестите ниши под стълбите.

— Исках да говоря с теб, преди да се присъединим към мъжете.

— Удивително как семейните проблеми развързват хорските езици — измърмори Гита.

Маргарет не й обърна внимание.

— Знам какво си намислила. Трябва ли да го разгневяваш?

— Да, аз… Трябва.

— О, Гита, това не ми харесва.

— Това ще го накара да се изприказва. Единствено то е важно.

— Сигурна ли си, че ще искаш да чуеш всичко, което може да ти каже?

— В нищо не съм сигурна, но ще го направя. Знам какво те тревожи, защото и аз споделям същото съмнение. Оставих съпруга си сам, в ръцете на една усойница, която при това не криеше, че го желае. Съвсем лесно е било да се поддаде отново на очарованието й. Мисля, че мога да му простя това.

— Сигурна ли си?

— Да. Знаех какво може да се случи, още когато си заминавах.

— Тогава защо си тръгна?

— Смяташ ли наистина, че можехме да разрешим проблемите си в двора? Между клюките, интригите и заговорите?

Маргарет въздъхна тежко и поклати глава:

— Не. Разбира се, че не.

— Освен това раната ми беше твърде прясна. Определено се нуждаех от време, за да се излекувам поне малко. В болката си щях да го отблъсна от себе си, а тогава спокойно вече можеше да си намери друга, което пък само щеше да задълбочи пропастта между нас.

— Не мога да повярвам, че Тейър би престъпил клетвите си. Той е почтен човек.

— Много е почтен, да. Веднъж ми каза, че няма да си вземе любовница, докато аз не си взема любовник или докато не го изхвърля от леглото си. — Кимна, когато Маргарет направи недоверчива гримаса. — Напълно е възможно да е приел моето заминаване като знак, че го изхвърлям от леглото си.

Маргарет се премести, за да застане до братовчедка си, и взе ръцете й в своите.

— Това не означава, че го е направил.

— Вярно, но той е човек със силни страсти. — Усмихна се слабо, като видя, че Маргарет се изчерви. — След битка е много разгорещен, а кралят едва ли е позволил мечът му да ръждяса. Тогава търси доказателство, че е оцелял. Предполагам, че за един мъж няма по-добро средство от това да легне с жена, нещо, което радва всички мъжки сетива. Освен това Тейър е прекарал доста нощи в самотно легло.

— Ти също — прекъсна я Маргарет и бледността й отново се смени с червенина.

— Да, затова бих предпочела да не мисля, че всеки път, когато ще сме разделени, той ще си намира по някоя. Или пък… след като сме се карали. И все пак, смятам, че мога да го разбера — поне този път. Не говорим за някакво малко сдърпване — въздъхна тя. — Само се моля да не е била лейди Елизабет.

— Заради това, което някога е било между тях?

— Заради това, което още може да е между тях. Никога не е казвал, че не я обича — само, че я избягва.

Маргарет енергично разтърси глава.

— Не, не е възможно да обича жена като нея. Не и които има теб!

— Стига! Знаеш, че сърцето не може да бъде управлявано. То има свои неведоми пътища.

— Тогава е кръгъл глупак! — Маргарет скръсти ръце под гърдите си и закима с глава.

— Не е невъзможно. — Размениха си бързи усмивки, после отново станаха сериозни. — Наистина бих искала да знам със сигурност дали я обича още. Няма значение колко ще ме заболи.

— Е, да, нали тогава ще знаеш къде стоиш и с какво трябва да се бориш?

Гита кимна утвърдително и протегна ръце в жест, който напълно издаваше безпомощността й.

— В момента не зная дали тя наистина стои между нас, или просто позволих на страховете ми да ме ръководят.

— Все още не съм сигурна, че съм съгласна с начина ти на действие. Но знам, че нещо трябва да се направи. Бракът е съюз, който не бива да се руши лекомислено, а и вие сте си дали дума. Струва си да се бориш за него.

— Да. А има и друга причина да се оправи това положение, и то бързо — очаквам дете.

Маргарет ахна, очите й се разшириха и се спряха на корема й.

— Сигурна ли си?

— Подозирах го, а Една току-що потвърди, че е точно така.

Маргарет прегърна силно Гита, после отстъпи назад. Радостта й се смени със загриженост.

— Гита, тогава не трябва да му позволяваш да се кара теб!

— Вярно, че когато е разгневен, е страшен, но повярвай ми, няма да ме нарани. За разлика от някои мъже той знае силата на ръцете си, затова много внимава, когато замахва. Може да ме наскърби малко, но никога няма да ме удари. Казвала съм го и преди, Маргарет. Трябва да приемеш, че го познавам най-добре. — Можеше да прочете по лицето на Маргарет, че не е напълно убедена в твърдения та й.

— Не знам откъде намираш куража даже да мислиш за такова нещо — въздъхна Маргарет, като се отправиха към големия салон. — Може би той ще е толкова разкаян, че няма да се наложи да прибягваш до този похват.

Гита се засмя и хвана приятелката си под ръка:

— Виновен или не, Тейър винаги може да бъде вбесен, ако го предизвикаш достатъчно.

Като видя Гита и Маргарет да влизат, Тейър се стегна вътрешно за изпитанието, което знаеше, че му предстои. Закле се да не се поддава на буйния си нрав. Всъщност имаше основания да се сърдят на него, а не той на някого. Въпреки всичко, когато тя го поздрави по същия учтив и сдържан начин, по който поздрави и Роджър, разбра, че волята да сдържа темперамента си може да се окаже недостатъчна.

Внезапно осъзна, че му говори по същия начин, както на ласкателите в двора — с учтива неангажираност, която го накара да заскърца със зъби. Никакъв намек за съпружеска интимност. Не беше обръщал много внимание преди, но когато си беше отишла, осъзна, че горчиво му липсва. Наблюдаваше я предпазливо, докато заемаха местата си и им сервираха, и не видя надежда за скорошно възстановяване на нормалните им отношения.

След няколко минути на неловка тишина, нарушавана само от случайния звън от приборите, той се престраши и я заговори:

— Свършили сте много работа.

— Да, но все още има какво да се прави — отпи тя солидна глътка вино.

— Службата ми при моя суверен приключи. Сега съм тук и мога да помагам.

— Както желаете. — Не се изненада, когато видя как пръстите му, почиващи върху масата, се свиха в юмрук.

За да отклони вниманието си и да поохлади надигащия се в него гняв, той се обърна към Маргарет:

— Радвам се да видя, че си се възстановила от болестта.

Учуди се защо Маргарет изглежда толкова нервна.

— Благодаря, милорд. В лицето на Джанет имах много веща болногледачка.

Той се възползва от обстоятелството, че не знае коя е Джанет, и накара Маргарет да говори още няколко минути. Успокои се достатъчно, но мислите му продължаваха да са концентрирани върху сдържаната му съпруга. Отчаяно се опитваше да открие нова тема за разговор с нея. Преди това не беше трудно, защото, както осъзнаваше сега, именно Гита бе тази, която поддържаше разговорите приятни и неусетно го освобождаваше от обичайната му неловкост и сдържаност. Сега беше оставен да се справя сам с тези неща, което определено се оказа доста трудно.

— Някакви проблеми? — изруга се наум за несполучливия ход.

— Никакви. Още вино, съпруже?

Кимна любезно с глава и се загледа в нея, докато даваше знак на пажа да допълни чашата му. Всичко беше нарочно. Даже когато го правеше просто от вежливост, винаги се беше справяла с разговорите по-добре от него. Сега го беше изоставила в дебрите на словесната джунгла. В него започна да се надига раздразнение, което си заповяда да потисне.

Гита наблюдаваше Тейър в моментите, когато можеше да го прави незабелязано и видя признаците на гнева, които храбро се опитваше да потисне. Интересуваха я обаче другите чувства, които можеше да се отгатнат от изражението му. Имаше отсянка на несигурност, дори страх в красивите кафяви очи. Чудеше се дали споделя нейното опасение, че раната, която й бе нанесъл, няма да може да зарасте и е възможно да се разруши нещо, започнало така многообещаващо. Виждаше и вина. Това я радваше, стига, разбира се, да е вина заради поведението му в градината, а не за някоя простъпка след това.

Огледа набързо останалите хора около масата и разбра, че Роджър е схванал играта й. Той очевидно се забавляваше, но това не я разколеба. Напротив, чувстваше, че дори може да я подпомогне при постигането на целта й.

Погледна пак към мъжа си и разбра, че ще трябва здравата да го разтърси. Желаеше проблемите им да се решат възможно най-бързо. Близостта му караше тялото й да си спомня с болка колко дълго бяха разделени. Копнееше за него до полуда. Искаше да я положи в леглото и да я люби до изтощение. Това, мислеше си тя, абсолютно сигурно ще отнеме значителна част от болката й.

Загрижена, че сладострастните й мисли може да се изпишат върху лицето й, бързо сведе поглед към сладкиша, който сервираха в момента. Тейър я познаваше твърде добре и като нищо щеше да отгатне желанието в очите й. Беше прекалено рано да узнава колко го желае. Може би, предположи тя, ако се страхува, че тя ще пренесе сдържаността си и в брачното легло, по-бързо ще постигне конфронтацията, към която се стремеше. Това беше страх, който лесно можеше да взриви контрола, който налагаше върху горещия си и буен темперамент.

Демонстрирайки спокойствие, каквото отдавна не притежаваше, Тейър изрече небрежно:

— Пращаха ни да нападаме въстаници и бунтовници.

— Има ли ги много в околностите? — Тя си наложи да не се замисля за опасностите, които са ги заплашвали.

Скърцайки със зъби, Тейър продължи:

— Бях ранен при една от тези атаки.

Гита усети как сърцето й падна в петите и остана там. Насили се да запази спокойствие и да не се хвърли да провери собственоръчно евентуалните му наранявания. Когато най-после заговори, разбра, че е успяла.

— Изглежда вече сте се възстановили, милорд.

Спомняйки си как бе реагирала последния път, когато беше ранен, Тейър реши, че нейното безразличие е болезнено разочароващо.

— Да, така е.

Мисълта колко прилича в момента на нацупено хлапенце, едва не я разтресе от смях, но се овладя и каза:

— Искате ли Джанет да погледне раните ви? Тя е много компетентна по тези въпроси.

— Не, не искам Джанет да ме преглежда — измърмори кисело той.

— Както желаете, съпруже.

— Името ми е Тейър — сопна се той, после бързо надигна чашата с вино в напразен опит да задържи изплъзващото му се самообладание.

С изражението на обидена невинност и лек намек за съмнение в здравия му разум, тя побърза да се съгласи с него.

— Да, разбира се.

— Тогава защо не го използваш?

— Както желаеш, Тейър. Плодове? — Подаде му купата, препълнена догоре с най-различни плодове.

Едва не подскочи от нерви, когато Тейър сграби една ябълка. Беше сигурна, че ръмжи при всяко захапване на нещастния плод. Смях започна да извира някъде дълбоко в нея, но със сетни усилия успя да го потуши.

Никога досега не беше се опитвала така хладнокръвно, така целенасочено да предизвика нечия ярост. И никога досега Тейър не се беше мъчил толкова самоотвержено да сдържа раздразнението си. Реши, че лицето му е вече порядъчно зачервено, а очите — помътнели. Надяваше се, за доброто на всички им, самоконтролът му скоро да изневери. Ставаше й все по-трудно да измисля как да го предизвиква. Преглъщайки друг пристъп на смях, тя си помисли, че необходимостта той да потиска чувствата си сигурно доста вреди на храносмилането му.

Всяка вежлива, хладна дума, която Гита изричаше, му действаше като удар с камшик. Те раздвижваха спомени за отношенията им преди злощастната случка в градината. Бяха като бавнодействаща отрова, която буквално разяждаше вътрешностите му. Без съмнение щеше да има проблеми с храносмилането след вечерята.

Потупваше нетърпеливо по облегалката на стола си, докато гризеше стръвно ябълката. Забеляза, че Гита разговаря непрекъснато с Маргарет и с Роджър. Това му действаше като сол върху открита рана. Накрая започна да се чувства като гостенин в собствения си дом, при това не особено желан. Повтаряше си, че за разлика от него Маргарет и Роджър не са й направили нищо лошо, но ядът му се разпалваше все повече и повече. Всъщност не се ядосваше точно на Гита. Гневът му бе предизвикан от ситуацията, в която се оказа, и от болезненото осъзнаване, че сам е виновен за това положение.

Решил да направи още един добронамерен опит, той попита:

— Какви други планове имаш за Ривърфол?

— Всъщност решавам ден за ден.

— Така ли. Какво тогава планираш за утре?

— Мислех да направя нещо за билките.

— Какви билки?

— Обичайните.

— Но, разбира се. Имаш предвид градина като бащината ти ли?

— Ако искате такава — да, милорд.

— Мислех си, че ти искаш такава градина.

— Няма да е лошо.

— Тогава действай.

— Както кажете, съпруже. Още вино?

— Да не възнамеряваш да ме напиеш до безчувственост?

— На вашите услуги, милорд.

Гита се чудеше дали е полезно за Тейър така да скърца със зъби. За момент се усмихна нежно на Маргарет, чиито очи се бяха разширили от страх и загриженост, докато Роджър едва прикриваше напушилия го смях. Тя бързо отклони погледа си, за да не се разсмее, след като той й намигна с едно око.

Усещането от натрупващата се у Тейър ярост бе почти осезаемо. Гита едва се сдържаше да не заликува от очертаващата се победа. Напрегна до крайност остроумието си, за да поддържа репликите си кратки и бързи. Въпросите, които Тейър задаваше, ставаха все по-остри и изискваха по-задълбочен размисъл. Знаеше, че всеки бърз, хладен и точен отговор е допълнителна капка масло в огъня, който изгаряше тънката нишка на самоконтрола му, и тази игра я възбуждаше. Останалите, като видяха какво става, утихнаха и съсредоточиха вниманието си върху тях. Това потвърди мнението й, че малцина биха се осмелили да се отнасят към Рижия дявол като нея.

— Бек помагаше ли ти? — задъхано попита Тейър, защото яростта почти го задушаваше.

— Да. Още малко плодове?

— Не — с върховно усилие произнесе той.

— Както желаете, съпруже.

Каза това и се стегна, понеже инстинктът й подсказа, че току-що постигна целта си.