Красавицата и звярът

ГЛАВА СЕДМА

— О, виждам, че си жива и здрава, Джанет! — Гита с усмивка поздрави набитата жена, която излизаше от банята.

— Раничко е да се каже, милейди. Все още мога лошо да настина.

Гита направи нетърпелива гримаса, въпреки че се смееше. Ривърфол се оказа приятна изненада. Макар че беше голо, имението се нуждаеше от съвсем малко работа, за да стане обитаемо. Всъщност тя нямаше нищо против тази простота. Щеше да е забавно да внесе свои собствени идеи.

Хората и работниците около Ривърфол обаче определено се нуждаеха от хубаво изкъпване. Пренебрегна всички оплаквания, подигра се на страховете им да не хванат някоя фатална болест при къпането и се погрижи хората й да се придържат към същите правила за хигиена, както и самата тя.

Повечето от оплакванията и страховете бяха понамаляли с времето, още повече че никой не умря от загубата на дебелия слой мръсотия по тялото си. Даже някои, като Джанет, се чувстваха дотолкова ободрени, че се шегуваха и закачаха. Гита се надяваше, че няма да срещне такава голяма съпротива след два дни, когато смяташе да наложи правилото за ежеседмично почистване на тялото и дома.

— Добре, след два дни ще пробваме отново — подразни тя Джанет, докато набързо проверяваше прането. — Виждам, че младият Бек е скачал с кални крака в чаршафите си.

Джанет продължаваше усърдно да трие замърсеното бельо, но се съгласи през смях:

— Аха, бързо и живо момче е.

— Може да си е такъв, но все пак ще говоря с него за това. Трябва да се научи да не създава допълнителна работа на другите поради невнимание. И ако приказките не помогнат, ще му се наложи да пере сам бельото си, за да се поучи.

Усмихна се леко, когато Джанет се разсмя с пълно гърло, после продължи обиколката си.

За краткото време, което бе прекарала в Ривърфол, тя бе открила малко неща, които се нуждаеха от сериозен ремонт. Макар че хората бяха позанемарили личната си хигиена, те добре се бяха грижили за всичко наоколо. Всички работеха усърдно и компетентно. Чудеше се дали и това няма дял в усещането й за принадлежност към Ривърфол. Ако трябваше да избира къде да се установят, би предпочела Ривърфол, но не знаеше как да съобщи това на Тейър. Все пак неговото семейно имение бе Сейтън Менър.

Съгледа Бек и се приближи към него. Стоеше до баща си и наблюдаваше как мъжете демонстрират уменията си в бойните изкуства. Присъствието на момчето до Тейър я накара да се спре за малко. Бек беше негов син — не неин. После разтърси глава и продължи. Ако искаха да бъдат семейство, трябваше да се отнася към Бек като към тяхно дете. Само се молеше Тейър да разбере и да се съгласи. Нещата можеха да станат много по-сложни, ако не я подкрепеше.

Тейър й се усмихна, когато се присъедини към тях.

— Намерихме тук няколко първокласни бойци. Баща ти добре е подбирал хората си.

— Той изпрати тука тези бойци, на които, изглежда, бе доскучало от спокойствието по домовете им.

Добър избор. Намерили са с какво да запълват времето си.

— Голяма утеха. — Тя размени бърза усмивка с Тейър.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита Тейър, като забеляза колко сериозно е изражението й.

— Всъщност, дошла съм да поговоря с Бек. — Погледна към момчето, което й отвърна с предпазлива усмивка.

— Искаш да ти помогна ли? — То с мъка откъсна поглед от биещите се мъже.

— В известен смисъл, Бек. Изглежда, забравяш да си измиеш краката, преди да си легнеш. По чаршафите ти личат следи от изключително мръсни крака.

Бек се намръщи и сви рамене:

— Прането е изпрано. Жените се занимават с него.

— В това се състои и проблемът. Ти го цапаш толкова много, че на жените им отнема значително повече време да изперат твоите неща, отколкото на всеки друг.

— Това е тяхна работа — да перат.

— Да, знам. Но съвсем не означава поради небрежност да правим работата им още по-тежка. — Видя как една гримаса изкриви красивото лице на момчето и въздъхна. — Бих искала да си лягаш чист и да мислиш повече за тези, които почистват след тебе, Бек. — Момчето се взираше недоволно в нея.

— Аха. Добре де. — И се отдалечи.

Тя сбърчи леко вежди и погледна към Тейър:

— Не исках да го разсърдя.

Тейър се засмя, обви раменете й с ръка и я целуна по челото:

— Страхувам се, че има темперамента на баща си, но поради младостта си не се е научил още да го контролира.

Тя му се усмихна бегло, после го загледа замислено:

— Съгласен ли си, че трябваше да му се поскарам?

— Да. Трябва да се научи да мисли за другите, за всички други. А и да не бях съгласен, никога не бих го показал пред момчето. Щяхме да го обсъдим след това. — Той се намръщи и погледна в посоката, където бе изчезнал Бек. — Трябва да се научи да те уважава така, както уважава мен.

Гита го прегърна бързо и силно:

— Благодаря ти, Тейър.

Той се усмихна, докато я гледаше как отстъпва назад:

— Моля, моля, макар че не съм сигурен с какво го заслужих.

Гита се засмя леко и го потупа нежно по бузата, преди да си тръгне. Радваше се, че се грижи за авторитета й пред Бек. Съмняваше се дали той разбира напълно какво означава това за нея. Всичко, за което трябваше да се тревожи сега, бе как ще го приеме Бек. Тъй като денят минаваше, а физиономията му си оставаше все така намръщена, предполагаше, че наближава стълкновение.

Конфликтът избухна още на следващата сутрин. Като напусна стаята, където закусиха с Тейър, видя Джанет да слиза по стълбите с ръце, пълни със завивки. Гита можеше да види калните петна по тях даже така, както бяха събрани на куп.

— Бек отново е танцувал по леглото, нали? — Приближи се до жената, когато тя слезе долу.

— Да, милейди. — Джанет кимна, когато Гита се наведе над чаршафите.

— Виж го ти! — промърмори Гита след един дълъг, замислен поглед. — Няма да ги переш. Приготви коритото, но ме изчакай да доведа Бек. Всъщност ти откъде знаеше, че ще трябва пак да ги переш?

— Момчето ме накара.

— Какво нахалство!

Гита изпрати Джанет и въздъхна. Беше доволна, че момчето обявява войната открито, даже предизвикателно, вместо зад гърба й. Обърна се, за да го потърси, и се озова лице в лице с Тейър, който се беше облегнал лениво на вратата към големия хол.

— Какво става? — попита той.

— Нищо особено. Виждал ли си Бек?

Тейър протегна ръка зад себе си и изтика сина си напред.

— Спотайваше се в салона. Започвам да разбирам нежеланието му да бъде намерен.

Гита постави ръце на кръста си и се постара лицето й да изглежда възможно най-строго.

— Какво си направил? Овъргалял си се в най-голямата мръсотия в Ривърфол и после си я разнесъл по леглото си, нали? Няма да се учудя, ако си носил допълнително в кофи. Явно тази, дето е била по теб, не е стигнала. Недоумявам как можеш да спиш сред всичкия този боклук.

Момчето бързо отклони погледа си и тя разбра, че не е спало в леглото си. Едва не се изсмя, но знаеше, че ще е голяма грешка, затова потисна порива и запази назидателно изражение.

— После заповяда на горката Джанет да пере отново.

— Тя затова е тук — отвърна остро Бек.

— Да, но не и защото някои малки момченца са склонни да се държат отвратително. Е, добре. Може би ще ти допадне вкусът на работата, с която тъй лесно товариш другите.

— Какво? — Бек прегракна, когато тя здраво го стисна за ухото.

— Сам ще изпереш мръсното си бельо, сър.

— Няма! Това е женска работа! Джанет да пере, не аз! Това е работата й! Татко!

Тейър срещна оскърбения и умоляващ поглед на сина си и отговори безизразно:

— Звучи ми честно.

— Честно? Аз ще бъда рицар, войн!

— Да — каза Гита. — Рицар. Но има правила, които всеки рицар трябва да спазва. Рицарят проявява загриженост към тези, които с тежък труд му осигуряват удобства, тези, които разчитат на неговата защита. Сега е моментът да се научиш какво е загриженост.

Уловила го здраво за ухото, тя накара момчето да върви в крак с нея към помещението на перачките. Отначало Джанет и другите жени се посмутиха — момчето все пак бе син на техния господар. Но за облекчение на Гита, скоро се успокоиха. Бек обаче се показа твърде опърничав.

Измина почти час, преди Гита да реши, че може да остави момчето на жените. Макар да беше обиден, изглежда се примири с положението. Тя бързо прекоси покоите си и се изтегна на леглото. Затвори очи и усети ново чувство на симпатия към детето. Замисли се колко е трудно зряла жена да наложи волята си над малко момче. Изведнъж усети, че не е сама. Когато отвори очи, Тейър беше вече приседнал на леглото й.

— Може да бъде голям инат — промърмори той.

— Да, може.

— О, ние сме разгорещени!

— Определено.

Тейър се засмя леко на тона й.

— Създаде ти проблеми, нали?

— Донякъде, но започна да пере. Надявам се да види колко изморителна е работата и да изпита състрадание към тези, които я вършат. Поне да се научи да не ги товари излишно.

— Да. Този урок му е необходим. Досега не е водил много нормален живот.

— Знам. — Стана и се настани по-удобно в прегръдките му. — Затова само леко му се поскарах заради бъркотията с бельото му като за начало. Но той трябва да се научи. И то отсега.

— Да, а ти трябва да отделяш време и за себе си. — Тейър стана и я дръпна към себе си.

— Трябва, нали?

— Да. Откакто сме пристигнали, само работиш. Първо се грижеше за мен, докато раната ми зарасне, после се потруди доста да въведеш в ред всичко тук. А сега — усмихна се той, — си мериш силите с едно упорито момче. Да, имаш нужда да поизбягаш за малко.

Изведе я вън от покоите й.

— И накъде бягам сега? — Тя подтичваше, за да не изостане от дългите му крачки.

— Към едно тихо местенце, което открих, докато яздих из имението.

Насочиха се към конюшните и Гита престана да задава въпроси. Тейър беше оседлал само един кон и като излязоха от кулата, я постави пред себе си. Тя смътно забеляза как един пазач предложи помощта си и колко бързо бе отхвърлена. Вниманието й се насочи към местността наоколо. Твърде изморена от пътуването, тя бе видяла съвсем малко при пристигането си и досега не бе излизала много извън дебелите защитни стени на крепостта.

Мястото, където я заведе, я порази с красотата си. Добре напоена от същия поток, който се виеше и около Ривърфол, местността бе зелена и осеяна с диви цветя. Потокът падаше и ромолеше по скалистото си легло. Тя отиде до ръба на бързо течащата вода и потопи пръстите си в прозрачните й дълбини.

— Толкова е студена, колкото и изглежда — промълви тя, като избърса пръстите в полите си.

Тейър седеше, облегнат на едно чепато, обвито в диви лози дърво. Кимна с глава:

— Топлината на слънцето не стига до нея.

— Жалко. Изглежда толкова подканящо. — Тя се приближи да седне до него и се засмя нежно, когато я вдигна и сложи в скута си. — Толкова спокойно местенце! Кога го откри?

— Докато обикалях границите на владенията си.

— Добра земя ли е?

— Отчасти. Няма да ни направи толкова богати, че да спрем да броим парите си, но няма и да ни остави гладни.

— Значи е достатъчно добра.

— Аха. — Той я обгърна с ръце, зарови лице в косата й и се потопи в насладата от сладкото й, чисто ухание.

— Ще поговоря с Бек, ако желаеш.

— Не. Мисля, че е по-добре да се справя сама.

— Да, и аз така мисля, но исках да ти го предложа. Смятам, че за момчето нещата се промениха твърде бързо. Темпераментът му се проявява доста по-често отпреди.

Гита покри ръцете му със своите.

— Ще улегне. Може би се страхува, че в живота ти няма да има място за него, но скоро ще види, че положението му няма да се промени. Предполагам, че не е свикнал жена да му нарежда какво да прави.

— Напълно вярно. Досега е живял в света на битки. — Устата му потрепна нервно и той се намръщи.

Усетила внезапното му напрежение, Гита бързо попита:

— Нещо не е наред ли?

— Не съм сигурен. — Отстрани я от себе си и се изправи с ръка на меча. — Нещо безпокои конете.

Тъкмо започна предпазливо да се изправя и една стрела проряза въздуха. Ужасена, Гита извика приглушено. Стрелата бе приковала Тейър към дървото. Когато успя да се изправи на крака, за да му помогне, със свободната си ръка той я събори отново на земята.

Ругаейки тихо и злобно, Тейър извади камата си, за да се освободи. Стрелата не бе пронизала плътта му, а само туниката. Съзнаваше, че представлява обезпокоително лесна мишена. Тъкмо сряза дрехата, когато друга стрела изсвистя покрай косата му и се заби с тъп звук в дървото.

Веднага след като се освободи, той грабна Гита под ръка и се втурна към коня, но се плъзна и спря, бълвайки проклятия, понеже друга стрела повали животното. Обърна се бързо и хукна към гората, за да попадне под закрилата на дърветата и сенките.

Съзря добро убежище и пусна Гита на земята, после сам се сви до нея. Сега на врага му се налагаше да го преследва и да се издаде, докато търси жертвата си. Това даваше на Тейър малко предимство и той веднага се възползва от него. Позволи си един бърз поглед към Гита, за да провери как е. Като установи, че е невредима, макар и в безсъзнание, съсредоточи вниманието си върху обстановката наоколо.

Без да вдига шум, Гита се опитваше да възстанови дишането си. Внимателно огледа Тейър, за да се убеди, че не е ранен. Реши, че късметът спохожда нейния съпруг по-често от всеки друг. Помоли се това да не се промени точно сега, когато се нуждаеха от планини късмет, за да се отърват невредими.

Дочу някой да се приближава и усети как Тейър се напрегна, насочил поглед точно в посоката на звука. Пръстите му леко я докоснаха по устните в знак на предупреждение, напълно излишно, тъй като тя добре осъзнаваше цената на мълчанието в моменти като този. Настани се с пестеливи движения, после проследи погледа на Тейър и забеляза трима мъже да се приближават предпазливо към тях. Инстинктивно разбра, че са изпратени от вуйчото на Робърт, за да убият Тейър.

— Намирам това за безсмислено — измърмори единият. — Има прекалено много места, където могат да се скрият.

— Млъквай! Той не е сам — жената го затруднява. Ще се разделим тука. — Най-високият от тримата побутна единия от хората си наляво, после погледна към колебаещия се. — Ти давай направо, а аз ще претърся вдясно. Ще вдигнем тая птичка.

— Мисля…

— Не ти се плаща да мислиш. Намери го, намери и тая проклета жена. — Водачът им пое надясно.

Студена усмивка се изписа по лицето на Тейър и Гита потрепера леко, като я съзря. Това беше мъжът, когото бе успяла да разпознае при предишните нападения. Знаеше, че скоро ще трябва да се бият на живот и смърт. Тези мъже възнамеряваха да убият Тейър и всяка слабост можеше да се окаже фатална.

Макар да знаеше, че е неизбежно, Гита отново изпита шок, когато Тейър пристъпи към действие. За толкова едър мъж той се движеше с такава скорост и лекота, че тя го зяпна с отворена уста. Щом врагът се изравни с тях, Тейър атакува. Скочи, запуши с ръка устата на мъжа и го дръпна рязко назад, за да го извади от равновесие.

Човекът се протегна, за да се освободи от задушаващата го ръка, но Тейър заби камата в сърцето му. На Гита й прилоша от спазъма, разтърсил умиращото тяло, но Тейър не й даде време да осъзнае напълно какво бе видяла. Пусна тялото и отново я сграбчи под ръка. Усилието да диша що-годе нормално, докато бягаха към друго скривалище, й отнемаше всяка възможност да протестира срещу непочтителното му отношение. Тя преглъщаше сълзите си, напомняйки си отново, че се борят за живота си. Изведнъж той рязко я хвърли в някакви храсталаци и после се строполи до нея. Когато запъхтяното й дишане се поуспокои, усети някакво раздвижване и разбра, че Тейър се е преместил, за да пресрещне следващия преследвач.

Не искаше да гледа и отклони погледа си, докато Тейър ликвидира и тази заплаха.

Вцепенена и примирена, едва усети как още веднъж бе вдигната като вързоп и пренесена на ново място. За нейна изненада третият от враговете им не умря нито толкова бързо, нито толкова безмълвно като останалите. Тейър се нуждаеше от някои отговори, затова се изправи срещу мъжа в честен двубой, който спечели, и получи необходимата информация, преди да сложи край на живота му.

Мъжът бе разкрил, че преследвачите са само трима, така че засега тя и Тейър бяха в относителна безопасност. Затова се изненада, когато той отново я вдигна и понесе нанякъде. Този път обаче внимателно я положи върху буйната зелена трева. Наблюдаваше го как си свали кожената дреха и изчисти с нея себе си, а после и меча, преди да го захвърли настрани.

Възстановила се до известна степен от преживяното, тя тъкмо се канеше да се оплаче, когато той рязко се обърна към нея. Думите заседнаха в гърлото й, като видя израза на лицето му. Глад, който добре познаваше, затъмняваше очите му и изопваше чертите му. Почувства същото желание. Гладът му докосваше нещо в нея и събуждаше страстта й. Реши, че може да се оплаче и по-късно. Протегна ръце и леко се засмя, когато той едва не падна в обятията й.

Любиха се бързо, грубо, яростно. Гита се отдаде напълно на безумната настойчивост на акта. Едва когато се отпуснаха задоволени, си даде сметка, че е била тръшната и обладана на земята като проста селянка. Не си бяха направили труда даже да се съблекат. Полите й бяха вдигнати до кръста, а неговите дрехи — омотани около глезените. Обхвана я моментно смущение, после то отмина и тя се усмихна широко. Като видя неловкостта и смущението в изражението на Тейър, докато се мъчеше да оправи разбърканите си дрехи, тя не издържа и силно се разсмя.

Тейър на свой ред я наблюдаваше с усмивка как се привежда в ред.

— Не съм те наранил, нали?

— Не, макар че утре може и да открия някоя и друга синина по тялото си.

Той я обгърна с ръце и я целуна бързо и силно.

— Да усещам близостта ти, когато кръвта ми беше още сгорещена и разлютена от боя, беше за мен по-голямо изкушение, отколкото можех да издържа.

Припомняйки си какво бе разгорещило кръвта му, тя се отпусна с цялата си тежест върху него.

— Мислиш ли, че е грях да се държим по този начин след такова преживяване?

— Не. Те искаха да ни убият, Гита.

— Знам. Знам, че трябваше да ги убиеш. Да проявиш милост, щеше да означава смърт за теб. И все пак да се отдадеш безгрижно на страстта, след като трима мъже току-що са умрели! Не мисля, че съм направила нещо нередно, но изглежда толкова безсърдечно.

Въздъхна облекчено, като чу, че тя приветства любовния акт. После потърси думи да изрази чувствата си.

— Може би. Често съм се чудил на това. Похотта никога не ме е спохождала на бойното поле. Не съм толкова покварен, че пролятата кръв да ме възбужда. Това се случва след края на битката.

— Когато, заобиколен от мъртви и умиращи, ликуваш, че си оживял.

— Да. — Погледна я, оценявайки проницателността й. — Тогава идва нуждата. Оглеждам се и знам, че съм оцелял, за да се порадвам на още един ден… — Сви рамене, неспособен да изрази свързано какво чувства.

— И потърсваш друго доказателство, че все още си жив — промълви тя полуусмихната. — Това е отпразнуване на живота, нали?

— Може би. Ти не се би в тази битка, макар че бе въвлечена в нея. Може би същото се е случило и с теб.

— Възможно е. Всъщност, струва ми се, че истинската причина бе начинът, по който ме погледна.

Заповяда си да не допуска признанието й до сърцето си.

— Боже, каква топлина! — Тя разтърси глава и подложи лицето си на свежия въздух. — Чувствах я как се разлива в мен и изгаря вътрешностите ми.

— О, ще запомня това!

— Защо? За да бъдеш по-внимателен ли?

— Не, просто за да открия кой от погледите ми имаш предвид и да го практикувам по-често.

Тя се изсмя.

— Може да е много неудобно някой път.

Доволният му смях секна рязко, той се напрегна и се вслуша съсредоточено.

— Конници.

— Боже Господи, стига вече наемни убийци! — Тя бързо се сви в заобикалящите ги храсталаци.

Тейър грабна меча и дрехата си и се хвърли на земята пред нея. Огледа се по посоката на звука.

— Ако Робърт беше пратил повече мъже, сигурно щяха да ни нападнат едновременно, защото така шансът да ме убият би бил много по-голям. Но по-добре да сме внимателни. Има и други по тези места, които не ни мислят доброто.

На Гита й се стори, че минаха часове, преди конниците да се появят. Усети цялото й тяло да се отпуска от облекчение, като разпозна Роджър в челото на малката група. Страхът, който я беше сковал, докато чакаше да разбере каква нова опасност ги заплашва, бе свил стомаха й на топка, така че доста след Тейър успя да стане и да ги поздрави.

— Не споменах ли, че искам да съм сам? — каза провлечено Тейър, макар че се усмихваше приветливо на хората си.

— Спомням си, че каза нещо такова — отвърна Роджър засмяно, после стана сериозен. — Случи се нещо, което ни накара да си помислим, че не би имал нищо против малка добре въоръжена компания.

— И какво беше това? — Тейър обгърна раменете на Гита, когато тя пристъпи до него.

— Мерлиън се върна от града с интересни новини. Някакви странни лица са видени през последните дни.

— Колко?

— Говореше за шестима.

— Е, ако това е вярно, сега са трима.

Очите на Роджър се разшириха леко, докато оглеждаше набързо Гита и Тейър.

— Значи трима вече не са наша грижа.

Тейър кимна учтиво:

— Ако не желаете да ги оставите на дивите животни, можете да ги намерите в гората.

— О, не! Това не ме тревожи изобщо. Къде е жребецът ти?

— Мъртъв е и се нуждаем от кон. Спестихте ни една много дълга разходка.

Смеейки се тихо, Роджър с едно движение скочи от коня си и се метна зад Мерлиън.

— Качвай се тогава. Има още една причина да те търсим. В Ривърфол те очаква пратеник.

Тейър яхна коня на Роджър и взе Гита пред себе си.

— Пратеник?

— Да. От краля.

Тейър въздъхна от досада при тази евентуално нова заплаха за семейното им спокойствие и заповяда:

— Ще го посрещна, а междувременно искам останалите трима.

— Мъртви?

— Само ако прецените, че е необходимо. Нямам желание да пълня Ривърфол с трупове — измърмори той и рязко потегли към дома си.

Гита не каза нищо. Усещаше гнева на Тейър и го споделяше. Робърт и вуйчо му превръщаха живота им в непрекъсната война. Вниманието й обаче беше насочено преди всичко върху кралския пратеник, който очакваше Тейър. Можеше само да предполага какво иска кралят, но се опасяваше, че това ще е самият Тейър.

В момента, в който стъпиха в Ривърфол, Тейър отстрани Гита бързо, макар и вежливо. Той се насочи към пратеника. Малко сърдито Гита си помисли, че отново не е допусната до мъжките работи и потисна импулса да отиде направо при тях в големия хол. Вместо това се прибра в покоите си да се освежи. По-късно щеше да разбере какво става.

Изкъпана и преоблечена, тя четкаше косата си, когато се почука леко на вратата. Надяваше се да не я търсят да решава пак някой домакински въпрос. Копнееше за известно уединение, за да преодолее напрежението от следобеда. Изненада се, като видя Бек да влиза.

— Свърших с прането.

Той застана до нея и я загледа втренчено, докато се решеше.

— Тежка работа, нали?

Чудеше се колко ли женски сърца ще разбият красивите му зелени очи, когато порасне.

— Много.

Остави четката на тоалетната масичка и се обърна да го погледне в очите:

— И въпреки това накара Джанет два пъти да я върши за тия два дни.

— Зная. — Погледна за момент в краката си, после пак пресрещна погледа й. — Това беше лошо.

— Щом го осъзнаваш, направил си първата стъпка към званието най-добрият рицар на Англия. — Тя отвърна на усмивката му, после пак стана сериозна. — Сега не е като по времето на баща ми. И тогава към хората се отнасяха добре, но сега, след чумата, това е още по-важно. Късметлии сме, че в Ривърфол има достатъчно хора, които да вършат необходимата работа. — Тя се намръщи. — Може би не обяснявам добре. Не искам да мислиш, че трябва да проявяваш загриженост към хората само като ги накараш да работят.

— Разбирам. Трябва да се прави, просто защото е правилно. Бях отвратителен с Джанет, като я карах да работи толкова много. Лошо е да се държиш така. Но аз бях ядосан.

— Да, видях. Всеки се ядосва, Бек. Сигурно си виждал и баща си силно ядосан.

— Но той никога не се държи отвратително.

— Да. И аз никога не съм го виждала такъв. Това е едно от нещата, на които се гради авторитетът му. А ти, Бек, току-що ми доказа, че имаш същото качество.

Успя да скрие усмивката си, предизвикана от засиялото му лице и гордо изпъчената му стойка.

— Ще бъда славен рицар като татко!

— О, не се съмнявам! Сигурно ще бъдеш и едър като него.

Той още повече се изпъчи и Гита вече открито се засмя.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — отвърна тя със сериозен тон. — Със сигурност ще си по-едър от мене.

Отдъхна си, когато момчето разбра, че го поднасят и се разсмя заедно с нея. То приседна до нея на малката пейка. Може би войната бе приключила.

Засипа я с въпроси. Защо косата й е толкова дълга? Харесва ли й така? Винаги ли я четка толкова много? Гита без колебание отговаряше възможно най-изчерпателно. Внезапно осъзна, че Бек е прекарал твърде малко време в женско обкръжение. Несъмнено е имало жени, които следват бойните отряди, но очевидно Тейър бе опазил момчето настрани от тях. Приемаше като добър знак факта, че детето се интересува от нея. И ако само можеше да спре да се разсейва с догадки, какви ли са новините на кралския пратеник, едва ли би намерила по-удобен момент да опознае сина на Тейър.

Тейър се намръщи и отпи голяма глътка бира, докато гледаше сърдито кралския вестоносец, който седеше в далечния край на салона. Кралят се намираше в Западните провинции, готов да подвие опашките на всички бунтовници и нарушители на границите. За голямо раздразнение на Тейър, той настояваше да присъства в свитата му. И разбира се, мислеше си той с негодувание, да участва във всяко сражение, което се проведеше. Понеже все още му дължеше четиридесет дена служба, беше ясно, че ще трябва да го направи.

— Хайде — каза Роджър, — не приемай всичко толкова мрачно.

— Имам да решавам собствени проблеми. Не е най-подходящият момент да помагам в затрудненията на нашия повелител.

— А може би не си прав.

— Нима? Какво искаш да кажеш?

— Ами, съмнявам се, че Робърт и вуйчо му ще се осмелят да те нападнат, докато си в двора.

— Но могат да се възползват от случая и да нападнат Гита.

Робърт се намръщи:

— Няма ли да я вземеш със себе си? Не е ли най-безопасно за нея да е близо до теб?

Тейър въздъхна и замислено прокара ръка през косата си.

— Дали? Нали знаеш как е в кралския двор, независимо къде е установен?

— Аха, Елизабет ще е там.

— А тя не е безобидна, макар че друго имах предвид: всички тези придворни господа, всички тези богато облечени и наконтени пауни, прехвърчащи от легло на легло.

Роджър изруга и разтърси глава:

— И, разбира се, ще кацнат и в твоето, нали? А Гита охотно ще им позволи. Наистина, защо не, след като си такова незначително препятствие?

— Роджър! — Тейър бе уязвен от саркастичния тон на приятеля си.

— Продължаваш да каляш името й без причина. Добре, но помни ми думата, Гита не е глупачка. Скоро ще се досети за твоите мисли, ако не го е сторила досега. Когато осъзнае колко лошо е мнението ти за нея, колко малко й се доверяваш, ще направи точно това, от което се страхуваш. След като я осъждаш без причина, може да счете за подходящо да си намери някой.

— Разбирам. Значи, моя ще е вината? Сам ще си поставя рогата, така ли?

— О, Тейър, ако продължаваш да го очакваш, накрая и това ще се случи! — Роджър глътна наведнъж остатъка от напитката си и бързо напусна залата.

Тейър се смръщи зад гърба му и доизпи бирата си. Най-много се дразнеше от това, че съзира истина в думите на приятеля си. Ако човек непрекъснато очаква най-лошото, то непременно се случва. Беше се убеждавал в това прекалено много пъти, за да се усъмни и сега. За нещастие, беше виждал и твърде много жени, красиви като Гита, да вършат точно тия неща, които очакваше и тя да направи. Изглежда е обречен, без значение кой път ще избере.

Напълно обезкуражен, той се запъти към спалнята си. Реши да вземе жена си в кралския двор. Може би предизвикваше бедата, но без съмнение за нея там беше най-безопасното място. „Поне — мислеше си той мрачно — безопасно по отношение на Робърт и властолюбивия му вуйчо.“ Елизабет и другите придворни едва ли щяха да се опитат да я убият. А с това, което щяха да се опитат да й направят, щеше да се бори, когато му дойде времето.

Влезе в спалнята им и откри Гита и Бек да се смеят. Като я видя така щастлива, заела се да изплита невидима връзка със сина му, почти можеше да повярва, че идилията, която бе споделял с Гита последните месеци, може да продължи. Искаше му се да вярва, но част от него отказваше да прогони страха да не бъде изигран втори път, да не чуе отново зад гърба си подигравки и презрителни смехове.

Като забеляза сериозното му изражение, Гита попита загрижено:

— Лоши новини ли?

— По-скоро досадни, отколкото лоши. Поканени сме да се присъединим към кралската свита.

— Ние? Ти и аз?

— Да, ти и аз. Тръгваме след три дни.