Красавицата и звярът

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Гита бавно идваше на себе си, но се противопоставяше на това усещане, защото заедно с него идваше и болката. Остро пулсиращо туптене цепеше главата й. Груби и резки гласове проникваха през леката мъгла, която сякаш я обвиваше. Започна да усеща движението, защото всяко полюшване и спиране й причиняваше нова болка.

Отвори предпазливо очи, приемайки окончателно нежелания факт, че блаженото състояние на безпаметност няма да се върне. Отначало светлината като че ли засили главоболието и замъгли зрението й. Когато погледът й се проясни, се огледа и видя, че ръцете и краката й са завързани. Беше хвърлена в дъното на някаква кола в странната компания на чували и бъчви. Нямаше нужда да поглежда към небето и облаците, профучаващи бързо над нея, за да разбере, че колата се движи с голяма скорост — непрекъснатото друсане й подсказваше това.

Застави се да не обръща прекалено голямо внимание на болката и се намести по-удобно върху чувалите. Те омекотяваха донякъде тласъците и запазваха тялото й. Знаеше, че рязкото движение не е полезно за бебето. Вярно, хората казваха, че детето е на сигурно място в утробата на майка си и е необходимо голямо усилие, за да се изтръгне оттам, но тъй като не знаеше какво значи голямо усилие, гледаше да избягва възможните предпоставки за това.

Щом друсането понамаля, ужасното й главоболие също постихна. Гита свирепо проклинаше лейди Елизабет Бяха й поставили капан, а тя падна в него като слепец, яда си не спираше да праща лейди Елизабет по дяволите, макар да си мислеше, че да се пържи в ада, не е достатъчно наказание за нея. Горещо желаеше да измисли нещо по-жестоко от това. Надяваше се да има и някакъв резултат от проклятията й.

Когато превъзмогна тъпата болка в главата си и си спомни за случилото се в хана, Гита се сети за Бек. Тревога и ужас я връхлетяха, като си припомни състоянието на момчето точно преди да зашеметят и нея. Лейди Елизабет бе позволила на някого да удари собственото й дете толкова силно, че главата му се разкървави, а то изпадна в безсъзнание. Съмняваше се, че тя е направила нещо да помогне на сина си. От страх да не бъде заловена, Елизабет сигурно бе офейкала от хана незабавно.

Разтърси глава и погледна към предната част на фургона. Втренчи се в широките гърбове на двамата мъже, които управляваха колата, и се чудеше дали знаят нещо за Бек. Единият се обърна леко и погледна през рамо към нея.

— Събудила си се значи — промърмори той.

— Момчето… — едва продума тя с такава сухота в гърлото си, че изпита болка при говоренето.

— Оставихме го там. Нямаме нужда от него.

— Как е то? — настоя тя.

Мъжът сви рамене:

— Откъде да знам? Нямах време да погледна. Нито пък оная благородна лейди. Прескочи го и побягна колкото можа по-бързо. Защо да остава? Тя направи това, което беше обещала.

— Да, предаде мен на Пикни.

— Скоро ще го видиш.

Отвърна се от смеещите се мъже и се настани отново в чувалената си постеля. Предполагаше, че зад това стои Пикни. Потвърждението на хората му потисна и малкото дух, който й бе останал.

Липсата на каквато и да било информация за състоянието на Бек допълнително увеличаваше притеснението й. Опитваше се да се увери, че момчето е живо или че у лейди Елизабет е проблеснала някаква искрица майчинско чувство, за да се погрижи за раните му, преди да побегне. Вместо това трябваше да се примири със спомена за състоянието му, когато го видя за последен път. Картината я измъчваше до болка.

Тъй като нямаше никакъв начин да получи отговор, който да разсее тревогите й, насочи мислите си към несигурното си положение. Погледна по-внимателно към мрачното небе и слабата й надежда за скорошно избавление се изпари. Денят бе почти към края си. Очевидно, докато се намираше в ръцете на Пикни, нямаше кой да й се притече на помощ. Засега поне безопасността й зависеше от самата нея.

Обстоятелството, че ще бъде в ръцете на Пикни, означаваше, че животът на Тейър е в опасност. Осъзнала внезапно това, тя се разтрепери от страх. Щяха да я използват като стръв, за да примамят съпруга й и да го убият. Заради Тейър за нея бе много важно да се изправи лице в лице с опасността. Ако съществуваше някакъв шанс за осуетяване на плановете на Пикни, дори и най-нищожният, трябваше да бъде нащрек и да се възползва незабавно от него.

Затвори очи и реши, че положението й спокойно може да се нарече неизгодно. Отчаяние я връхлетя и за момент тя му се отдаде. Беше изморена, главата я болеше, тялото й бе натъртено и изпитваше непрекъснато нарастваща нужда да се облекчи. Отчаянието беше най-естественото чувство при тези обстоятелства.

Фургонът намали скорост и спря. Това я изтръгна от самосъжалението, в което бе изпаднала. Размърда се, за да види къде се намират, но осъзна друго неудобство. Завързаните й китки се бяха подули. Излишно беше да проверява глезените си — знаеше, че са в същото състояние.

Нададе изплашен вик, когато един от мъжете — по-ниският и по-набитият от двамата — я вдигна от постелята й, за да я изнесе от колата. Остави я права, но тя започна бавно да се свлича. Използвайки завързаните си ръце, успя да се опре на задницата на фургона и предотврати сигурно падане. Погледна гневно към двамата мъже, които, в пълно неведение за състоянието й, бяха започнали да подготвят място за лагеруване.

— Имам нужда от помощ — каза тя с преднамерено високомерен и заповеднически тон, за да избегне унижението, което би изпитала, ако трябва да помоли за помощ.

— Боже, Боже, Хенри, обърни внимание на нейно височество — каза мъжът, който я беше свалил от колата. — Помогни си сама, милейди.

— Ако не се нуждаех от вашата помощ, не бих се унизила дори да ви погледна. Въжетата, с които сте ме овързали, са причина да получа отоци, а те ми вредят и ме затрудняват. Ако се опитам да се движа без чужда помощ, вероятно ще падна и може да увредя детето, което нося.

Хенри сви рамене с отегчение.

— Пълзи тогава. Аз и Джон имаме работа.

— А и Пикни сигурно ще е доволен — каза Джон, — ако изгубиш това бебе.

— Той може и да е, но моят съпруг. Рижия дявол, ще изпадне в убийствена ярост.

— Нека се ядосва. Ще е мъртъв много преди да може да направи нещо. Джон и аз няма за какво да се страхуваме от него.

— Няма, така ли? И кой казва, че той ще умре?

— Ами, Пикни е планирал…

— Плановете не винаги се развиват така, както човек иска. — Почти се усмихна, като видя как по физиономиите им постепенно пропълзя съмнение. — Един разумен човек би преценявал внимателно ходовете си.

— Какво искаш да кажеш? — сепна се Хенри.

— Имам предвид, че не е лошо да се обмисли какво да се направи, така че и двете страни да са доволни.

— Никой не може да направи така — изсумтя Джон с презрение.

— Нима? Пикни иска да ме закарате при него жива. Рижия дявол ме иска жива и бременна. Не виждам какво толкова трудно има да се съчетаят двете неща. Само малко повече находчивост. Припомнете си какво се говори за Рижия дявол — че обикновено печели битките. Какви битки е спечелил Пикни?

— Иди й помогни, Джон.

— Защо я слушаш? — изръмжа Джон, макар че вече се беше запътил към нея.

— Щото като за жена има достатъчно мозък в главата си.

Почти я пренесе близо до огъня и Гита реши да премълчи едно остро възражение на тази пренебрежителна забележка. Прехвърли мислите си върху нещо, значително по-важно. Трябваше да ги накара да я завържат по друг начин. Беше уверена, че отоците, които въжетата й причиняваха, бяха не само болезнени, но и вредни за здравето й. След като очевидно се страхуваха от Тейър, смяташе да използва тази им слабост в максимална степен.

— Вярваш ли на това, което казва? — попита Джон другаря си, докато се настаняваха край огъня.

— Да. Пикни си прави някои хубави сметчици, но да не забравяме срещу кого се изправя. Рижия дявол се е сражавал и с по-опасни мъже и е оцелявал. Освен това добре знаем, че Пикни от години се опитва да го убие, но той и досега е жив и здрав.

— Добре де, щом така мислиш, защо застанахме на страната на Пикни? — сопна се Джон.

— Парите са добри, глупако. Другият наследник не представлява никакъв проблем, въпреки името си и славата си на войн.

— Той е нищо в сравнение с Рижия дявол.

— Да, но Рижия дявол се бие честно. Пикни използва само коварство и подлост. Мислех, че това му дава шанс. — Хенри се намръщи на пленничката им. — Започвам да се чудя. Досега коварството не доведе Пикни доникъде. Рижия дявол може да се окаже достатъчно способен борец, за да се справи с всичко, което Пикни организира срещу него. А и самият той сигурно знае някой и друг номер и ще ги използва, когато го принудят.

— Добре, зарязваме ли всичко? Ще заобиколим ли този капан, преди да е щракнал зад нас?

— Не, не можем да постъпим така. Пикни ще ни вземе главите за тази измяна. Хванали сме се на хорото, ще го играем. Можем само да се погрижим жената на Рижия дявол да не пострада в ръцете ни.

— Но ние я отвлякохме! — Джон почти изкрещя думите със страх, сковаващ гласа му.

— Пикни ни заповяда. Ние сме само слуги, войници. Това може да ни спаси. Той ще удари по Пикни и онова глупаво момче Робърт, а не по незначителни личности като нас. И ще е по-добре за нас, ако се отнасяме внимателно към жена му. Стига, не бъди такъв страхливец. Трябва да се нахраним и да си починем. Пикни ни очаква рано сутринта и най-добре е да сме там навреме.

Когато Джон се подчини намръщено на Хенри, Гита изруга наум. За един кратък миг се бе надявала, че надигащият се страх у Джон ще го подтикне да избяга далеч и от Пикни, и от Тейър. За съжаление Хенри не само бе по-умен, но и притежаваше спокойна, разсъдлива натура, която държеше в подчинение хора като Джон. Беше се надявала да намали с един броя на противниците си или, още по-добре, опасенията на Джон така да повлияят на Хенри, че да се откажат и двамата. Но очевидно нямаше късмет — поне засега.

„И така — размишляваше тя, — не ми остава нищо друго, освен да се опитам да направя пленничеството си по-малко болезнено.“ Протегна напред овързаните си ръце и извика:

— Трябва да ме развържете!

Хенри я погледна, после избухна в смях:

— Да не ни вземаш за глупаци, жено?

Гита прехапа език, за да не изстреля някой подигравателен отговор в лицето му. Искаше да ги сплаши дотолкова, че да направят пътуването й леко. Ако отговори на тази забележка с хапливите думи, които й бяха на устата, само щеше да ги разгневи и нямаше да й донесат нищо добро.

— Виждате ли какво ми стана от тези въжета?

След като и двамата мъже се намръщиха при вида на подутите й китки, тя вдигна леко полите си, за да покаже, че й глезените й не са в по-добро състояние.

— Не си кой знае колко зле, че да хленчиш, жено.

— Така ли? Не се изненадвам, че не можете да проумеете какви проблеми могат да възникнат от това. Съмнявам се, че някой от вас има деца. — Побърза да преглътне другите обиди, които напираха след последните й думи. — Такива отоци са много опасни за една бременна жена.

— Даже да е така, няма голямо значение. — Въпреки недоволно изръмжаните думи, Хенри се премести до нея и се наведе смръщено над китките й. — Как ще те наблюдаваме и ще те държим край нас, ако те развържем? Глупава жена.

— Сигурна съм, че умен мъж като тебе все ще може да измисли някакъв начин. — Знаеше, че не е успяла да прикрие напълно презрението си, но усещаше, че ще го отдадат на аристократичната й арогантност. — Можете да помислите върху това, докато се уединя за няколко минути — тя протегна ръцете си — веднага щом ме развържете.

Когато той се поколеба, тя продължи:

— Има още нещо, което трябва да знаете за бременните жени — те изпитват голяма и, страхувам се, постоянна нужда от мигове на уединение. Ако се позабавите още малко, ще разберете, че говоря истината, но всички ще преживеем едно голямо смущение.

Накрая Хенри развърза ръцете и краката й и промърмори:

— Схващам за какво говориш, но не мога да те пусна сама.

— Уединението означава именно това — да отида сама — рече бързо тя, но с огорчение усещаше, че й е нужна помощта му, за да се изправи.

— В случая ще означава, че ще съм с гръб към тебе.

Препъвайки се, Гита едва успяваше да го следва, докато я водеше към някакъв храсталак. Нуждата й бе толкова належаща, че изобщо не се опита да спори с мъжа. Пък и се съмняваше дали ще намери довод, който да го разубеди от решението му. Въпреки че съзнаваше всичко това, тя усещаше непосредствената му близост, макар и с гръб към нея, тя трепереше от неудобство и се свиваше притеснено в храстите, доколкото беше възможно. Беше унизително. Унижението се засилваше от необходимостта да разчита на физическата му сила, за да се върне до огъня. Чувстваше се вдървена. Отоците й започваха да спадат, но това беше много болезнено.

След като се настани до огъня, Джон побутна към нея паница гъста каша и изкривена дървена лъжица. Кашата изглеждаше безвкусна, но Гита бе прекалено гладна, за да обръща внимание на такива подробности. Увери се, че и на вкус бе толкова неприятна, колкото и на вид, но я изяде и изпи до дъно възкиселото вино, което й дадоха. Тялото й изискваше значително количество енергия, за да подхранва детето, което растеше в него. Трябваше да се примири с недостатъците на походната кухня.

Хенри се доближи до нея с въжето и тя се дръпна изплашено назад. Болката и отоците тъкмо бяха изчезнали и не мислеше, че ще може да ги понесе отново. За да избегне унизителното връзване, почти бе готова да се закълне, че няма да се опитва да избяга.

— Виж, няма да те връзвам като преди, жено — произнесе той навъсено.

— Трябва да я вържеш! — протестира Джон. — Иначе ще избяга.

— Смятам да я вържа за себе си. Избирайте, мадам.

Тя покри корема си с две ръце и го погледна умолително:

— Не можете да ме вържете за талията. Детето…

— Ще те вържа над заоблеността. Е?

След кратко колебание се съгласи. Ако почувстваше някакво неразположение, щеше да каже още при първите признаци.

Начинът, по който бяха вързани един за друг — тя точно под гърдите, а той за кръста, — им налагаше известна близост. С усилие потисна неприязънта си. Даже когато, за да пренощуват, трябваше да сподели завивката си с него, не каза нищо. Остави възможно най-голямо разстояние помежду им, затвори очи и потърси забрава в обятията на съня.

— Ето ги.

Гита се обърна да види накъде сочи Хенри. Беше завързана за фургона. Краят на въжето беше точно отдясно на Хенри и нямаше никакъв шанс да се развърже. Не си струваше да пробва. Скокът от бързо движещата се кола беше по-голям риск за детето, отколкото бе склонна да поеме. Все пак, когато зърна Чарлз Пикни, през ума й мина и тази мисъл. Дали това няма да е по-малката от двете злини?

Колата спря точно пред лагера на Пикни. Тя бързо забеляза, че той има само две дузини въоръжени мъже. Когато Робърт и Пикни дойдоха до фургона и се взряха в нея, тя на свой ред ги изгледа втренчено. Гневният поглед, който Пикни хвърли към корема й, я изплаши, но се опита да прикрие страха си. Забеляза, че Робърт я изгледа поразен, но за него веднага забрави. Пикни беше човекът, когото трябваше да наблюдава. Той беше врагът й.

— Бременна си. — Пикни стисна здраво ръцете си в юмруци, едва удържаше да не се поддаде на импулса да я удари.

— Колко си наблюдателен! Това се случва често, когато жената има съпруг.

— Достатъчно търпях нахалството ти. Проклет да е мъжът ти! Проклета да си и ти! — изсъска той и удари с юмрук по дланта на другата си ръка. — Е, ще трябва да се позанимаем с това.

Студените му думи предизвикаха ледени иглички страх, които я прободоха през сърцето. Видя, че по лицето на Робърт пробягна ужас. Съществуваха граници на злодеянията, на които той би могъл да е съучастник. Трябваше да разбере дали Робърт ще набере кураж да спре това, което очевидно го ужасяваше. Може би тя трябва да му вдъхне необходимия кураж. После съсредоточи вниманието си върху Пикни.

— Не бих правила прекалено много планове на твое място — рече студено на Пикни, без дори да направи опит да скрие омразата си към него.

— Толкова ли си глупава да се надяваш, че твоят прословут Риж дявол ще излезе победител и този път?

— А ти толкова ли си глупав да мислиш, че няма да спечели?

— Жено, ти си в ръцете ми и чрез тебе в ръцете ми скоро ще падне и Сейтън Менър. Пипнах го това рижо копеле.

— Не още.

Пикни се наведе и едва не я прободе с насочения си пръст:

— Бъдете внимателна, милейди. Сега държа вас.

— Най-добре е да ме опазите жива и здрава, сър. Може да се случи така, че аз да съм единственото защитно препятствие между вас и заслужената ви смърт от ръцете на съпруга ми. Стоите тук и се перчите, сякаш вече всичко сте спечелили, но не се радвайте прекалено много предварително. Решителният сблъсък тепърва ви предстои.

Като видя как думите й разгневяваха вуйчо му, Робърт се осмели да я предупреди:

— Внимавай, Гита!

— По-добре послушай този глупав мой племенник! Не те съветвам да ми се подиграваш. Стига вече! Потегляме към Сейтън Менър! — изрева той и тръгна към хората си.

За момент изглеждаше, че Робърт ще я заговори, но после се втурна след Пикни. Тръгнаха отново на път прекалено бързо, а това никак не се хареса на Гита. Несъмнено Пикни щеше да избягва с всички сили възможността да се срещне с разгневения Тейър в открито поле. Отклони очите си от мъжете в предните редици и срещна втренчения поглед на Хенри. Изненада се, като откри сянка на загриженост в тъмните му очи.

— Този глупак Робърт беше прав — каза той след малко.

— Пазете се, милейди. Пикни е известен с изблиците си на сляпа ярост. Може и да иска да те омъжи за слабохарактерната издънка на рода си, но това няма да го спре, ако предизвикаш яростта му. Ще те убие като нищо. — Извърна се и нареди на Джон да подкара по-бързо конете.

Гита отново се настани между чувалите в дъното на колата. Замисли се не за предупреждението на Хенри, а върху факта, че изобщо го получи. Изведнъж осъзна, че беше сметнала Хенри и Джон за по-големи грубияни и нехранимайковци, отколкото бяха. В действителност досега не бяха се отнесли лошо с нея. Грубовато може би, но не жестоко. Вършеха това, за което ги бяха наели — ни повече, ни по-малко. Но беше ясно, че съществуват граници на престъпните деяния, които не биха прескочили. Реши да си почине и да потърси начин да се възползва от този факт. Затвори очи.

— Тя спи — произнесе се Хенри.

— Как може да спи, когато колата се клатушка така? — зачуди се тихо Джон.

— Чувал съм, че бременните жени са в състояние да спят почти навсякъде. Странно е наистина, но мисля, че е вярно.

— Да. И още нещо е вярно. Участваме в нещо много по-голямо, отколкото ни казаха.

— Да го вземат дяволите това копеле Пикни! Да разкараме един наследник и да вземем жената за племенника му, каза той. И ние му повярвахме. Вярно е, че каквито сме глупаци, обръщаме внимание само на звънтенето на монетите. Но работата е много по-сериозна от едно обикновено избавление на Пикни от негов наследник, който му създава грижи. Много по-сериозно.

— А ние лесно можем да бъдем повлечени от това злодеяние. Мислиш ли, че ще изпълни заканата си относно детето, което тя носи? — прошепна Джон.

— Някога да е произнасял заплаха, само за да се намира на приказки?

— Господи! Съжалявам за убийството на двамата мъже, но те можеха да се бият и го направиха. Открадване на жена? — Джон сви рамене. — Случва се непрекъснато. Не е голяма беда. Но той говори за убиване на дете. Бебе, Хенри! Мисля, че смята да убие и жената, след като престане да му е необходима.

— Да, и аз така мисля. Господи, жена и дете! На сърцето ми тежат повече грехове, отколкото искам да си спомням, но не и такива. Не и кръвта на жени и деца. Нямам намерение да го правя сега.

— Да бягаме тогава! Да се измъкваме, докато нещата не са стигнали прекалено далеч.

— И как ще стане? Обръщаме колата в друга посока и след малко ни пиши умрели. Пикни няма да пита какво мислим, а ще ни убие без колебание.

— Значи сме в капан?

— Може би. А може и да не сме. Ще видим какво ще се случи в Сейтън Менър.

Гита слушаше внимателно, но те не казаха нищо повече. „Още един шанс“ — мислеше си тя. Но не допусна надеждите й да се въздигнат до небесата. Джон и Хенри може да имаха нещо добро в себе си, но това не означаваше, че ще ги убеди да й помогнат. Единственото, за което мислеха, беше как да отърват собствените си кожи. За да не станат съучастници в подготвящото се престъпление, те нямаше да правят опити да го предотвратят, а просто щяха да офейкат.

— Събудете се, милейди. Наближаваме Сейтън Менър.

— Добре, Хенри. — Гита премигна сънено и седна. — Почти съм будна.

— Не мисля, че през цялото пътуване сте правили нещо друго, освен да спите — измърмори Джон.

Движеха се доста бавно, така че приближаването им да не изглежда заплашително. Гита се обърка, когато един страж от външната страна ги приветства почти дружески. Тайно се беше надявала, че Тейър е изпратил съобщение на хората в имението и ги е предупредил за Пикни. Но явно никой вестоносец не би могъл да ги изпревари. Помисли си дали да не вдигне тревога, но Пикни, който яздеше встрани до фургона, я спря.

— Нито дума, жено! Нито думица! — Протегна се и обви наметката й около въжето под гърдите.

Тя бързо преглътна предупредителния вик, който едва не се изплъзна от устните й. Можеше само да се моли мълчанието й да не причини смъртта на мъжете, които пазеха имението. Страхът за детето заключи устата й. Умоляваше Господа цената за спасяването на крехкия живот под сърцето й да не се измерва с живота на други.

— Стани сега! — нареди Пикни, след като влязоха в имението. — Стани, за да видят, че си в ръцете ми.

В момента, в който изпълни заповедта му и показа как е овързана, звън от саби огласи въздуха във вътрешния двор. Пикни измъкна меча си и го насочи срещу нея. Студеният връх на оръжието докосна гърлото й. Не смееше дори да преглътне. Даже стражът на стената притихна.

— Искам всички здрави и боеспособни мъже да дойдат на двора! Веднага! Всички оръжия да се предадат! — продължи да крещи Пикни на хората от имението, които, макар и неохотно, започнаха да се групират. — Без опити за спасение, защото ще убия господарката ви! А с нея ще си отиде и наследникът на вашия господар Рижия дявол!

Никой и не помисли да се съпротивлява. За огромно облекчение на Гита, Пикни явно не възнамеряваше да убива обезоръжените си пленници. Вместо това нареди да ги затворят в тъмницата. Едва когато всичките му нареждания бяха изпълнени, свали меча от гърлото й. Коленете й се подгънаха, леко се олюля и се отпусна върху чувалите в колата. Пикни я остави на Хенри и Джон и отиде да нагледа организирането на по-нататъшната охрана на имението.

— Изглежда най-сигурният ключ за една крепост е жената — отбеляза Хенри, като приближаваше колата към конюшните.

— Съмнявам се, че важи за всички жени — изръмжа Джон, после скочи от фургона, за да освободи конете и да се погрижи за тях.

Докато Хенри й помагаше да слезе, вниманието на Гита бе привлечено от плач и ридания. Видя как хората на Пикни заграждаха всички жени и деца във вътрешния двор. Начинът, по който ги събираха с размахани мечове, силно притесняваше Гита. Споделяше страха, който жените и децата не можеха да прикрият. Не можеше да отгатне какво е намислил да прави с тях Пикни.

Погледна към смръщения Хенри и попита:

— Какво ще стане с тях?

— Пикни смята да ги заключи. Не иска никой да се опитва да помогне на мъжете или на теб. Или пък — погледна нервно към заключените врати — на Рижия дявол, който несъмнено скоро ще се появи. Хайде — хвана Гита под ръка и я поведе към постройката, — трябва да те заведа в западната кула.

След като се настани в отредената й стая, Гита се отпусна на леглото. Чувстваше се напълно изтощена и още по-потисната отпреди. Тейър скоро щеше да пристигне, а тя още не беше намерила начин да му помогне. Не беше съставила никакъв план как да попречи на Пикни да я използва като примамка за залавянето на съпруга й. Молеше се Тейър също да прояви някакво лукавство, защото й се струваше, че Пикни може да бъде победен единствено с хитрост и измама. Стана, доближи се до прозореца и се вгледа в двора на имението. Хората на Пикни трескаво се подготвяха за пристигането на Тейър. Учуди се за какво са всички тези приготовления за сражение, след като Пикни изобщо нямаше намерение да се бие. Смяташе да използва нея, за да примами и убие Тейър, а после пак чрез нея да възпре хората му да потърсят заслужено възмездие.

За един кратък миг пожела да не носеше детето на Тейър, разбунтува се срещу живота под сърцето й. Бебето усложняваше всичко, възпираше я в моменти, когато трябваше да действа. Налагаше се да преценява всяка своя постъпка заради него. После поглади с ръка корема си и безмълвно се извини на детето си. Само Пикни — единствено той трябва да бъде обвинен за безизходното положение, в което се намираше.

Обърканите й мисли бяха прекъснати от шума на отключваща се врата. Извърна се и видя Пикни и двамата му най-близки помощници Томас и Бертран да влизат в стаята. Злорадото изражение върху лукавата физиономия на Пикни я вбеси. Заболя я от безсилието си да я изтрие от лицето му.

— Съвсем скоро, лейди Гита — Пикни направи така, че титлата да прозвучи като подигравка, — ще видите как Рижия дявол умира.

— Дали? Може би, сър, скоро ще наблюдавам вие как умирате. Моля се на Господа да бъде бавно и мъчително. Но се боя, че на съпруга ми може да не му стигне търпени за това.

В следващия миг Пикни я удари през лицето с опакото на ръката си. Едва се сдържа да не извика от болка, докато се свличаше по стената. Устата й се изпълни със соления вкус на собствената й кръв. Опипа с език вътрешността на устата си и установи, че от удара е прехапала бузата си. Потисна яростта си и се насили да си припомни предупрежденията на Хенри. Пикни бе преизпълнен със злоба и омраза. Не трябваше да го предизвиква извън границите на контрола.

— Аз спечелих, но очевидно се нуждаеш от повече доказателства, за да приемеш победата ми. — Усмихна се студено и кривите му жълтеникави зъби проблеснаха злобно. — Ще ги имаш. Скоро, много скоро ще заместя Рижия дявол в леглото ти.

От представата, която тези думи извикаха в съзнанието й, на Гита изведнъж й се догади неудържимо, но съумя да се овладее. Твърдо отказваше да прояви каквато и да е слабост пред Пикни.

— Някой ден, сър, ще си платите за всички престъпления, които сте извършили.

Преди да може да каже още нещо, един мъж се показа на вратата и съобщи:

— Въоръжени хора наближават стените, сър.

Пикни кимна.

— Бертран, когато ти дам знак, ще заведеш нейно височество до прозореца, за да я видят добре нейните хора. — Разсмя се доволно и хвърли продължителен поглед на Гита, преди да се насочи към вратата, придружен от Томас и другия мъж. — Изглежда, мадам, вашият съпруг е повече от нетърпелив да посрещне смъртта си.