Красавицата и звярът

ГЛАВА ОСМА

— Маргарет, как можа да ми сториш това?

Задъхана от дълъг пристъп на кихавици, Маргарет се понадигна от леглото и се загледа в Гита, която неспирно кръстосваше спалнята.

— Да не мислиш, че ми е приятно да страдам така?

Тя повдигна с усилие чашата с медовина до устните си и отпи малка глътка, за да облекчи възпаленото си гърло.

Гита въздъхна, после се приближи, седна на ръба на леглото и се намръщи. Горката Маргарет изглеждаше ужасно, очите и носът й бяха зачервени и влажни. Трите жени, с които делеше стаята, бяха избягали, ужасени да не прихванат болестта й. Гита знаеше, че е егоистично да се чувства недоволна от факта, че Маргарет няма да е в състояние да я съпроводи в кралския двор, но не можеше напълно да потисне разочарованието си, че няма да има подкрепата на приятелката си в това изпитание.

— Държа се като безчувствена егоистка.

— Не, Гита, разбирам те. Наистина искам да дойда, макар че не разбирам съвсем с какво точно те тревожи това пътуване.

— Там ще бъде и онази жена.

— Лейди Елизабет? Майката на Бек?

— Да. Тя.

— Сигурна ли си?

— От малкото, което Тейър ми разказа за нея, да. Според него тя посещава двора много често.

— Но каза също, че няма нищо общо с нея сега.

За да бъде чута, Гита изчака Маргарет да престане да киха и рече:

— Да, но не каза, че не я обича вече. Избягва я и това показва, че тя все още има влияние върху него. Ако не е така, не виждам никаква логична причина да стои настрани от нея, нали?

Маргарет разтри слепоочията си и се усмихна леко:

— Има цял куп неща, които могат да се кажат и да оборят този аргумент, но не съм в състояние да мисля ясно в момента. Настроението ми е толкова лошо, че съм склонна да кажа да го оставиш на съдбата му, ако още желае тази студена и коравосърдечна жена.

Изненадана от необичайната за Маргарет рязкост, Гита се засмя, стана и целуна братовчедката си по бузата.

— Почивай. Ще трябва да взема Една с мен, но не се страхувай, че ще те оставя без някой да се грижи за тебе. Тъй като Ривърфол бил пренаселен със страхливи жени, Джанет предложи да ти помага. Тя няма опит като камериерка, но е силна и опитна.

— Благодаря ти. И се надявам, че страховете ти са неоснователни.

— Аз също се надявам.

Гита не се изненада особено, когато видя Роджър да влиза. Бе забелязала, че интересът му към братовчедката й се засилва с всеки изминал ден.

— Къде е Тейър?

— Той е с оръжейника. Реших, че е по-добре да намина при Маргарет, преди да говоря с него за това, което открихме с Мерлиън. Сериозно ли е заболяването на Маргарет? — попита шепнешком той.

— Не, не мисля. Виждала съм го и преди. Неприятно е, но рядко е фатално.

— А кихането? Говори се, че е предвестник на чумата?

— Кихане предизвиква и прахолякът по пътищата. Признаците на чумата щяха да са се проявили досега, Роджър.

— Да, разбира се. Вслушвам се в приказките на страхливите прислужници — изръмжа той, като се приближи до леглото на Маргарет.

Гита разбираше опасенията му, но поклати глава и тръгна да търси съпруга си. След първото зловещо проявяване на чумата хората гледаха на всяка болест с неимоверен ужас. Но страхът, обхванал Ривърфол, бързо щеше да се разсее. И най-слабоумният скоро щеше да разбере, че не би могло Маргарет да е болна от чума. Тя боледуваше вече два дни. Ако беше чума, досега да са я погребали, а други да са я последвали.

Когато Гита ги приближи, Тейър освободи оръжейника. Тя отвърна на усмихнатия му поздрав, макар да подозираше, че в нейния липсва ентусиазъм. Невъзможно й беше да успокои страховете си. Отиването в кралския двор би трябвало да изглежда вълнуващо преживяване, но вместо това тя го усещаше като заплаха за брака и щастието й.

Накратко, чудеше се дали да признае любовта си на Тейър. Това би му дало сила да стои до нея, сила да продължава да избягва лейди Елизабет. После се отказа от тази идея. Нямаше да е на добро да търси начини да го обвърже със себе си. Ако той не отвръща на любовта й, тяхната връзка ще е изтъкана единствено от вина и задължение, а тя не желаеше това. Гордостта й не го позволяваше. Ако той не знае колко много означава за нея, не би могъл да знае и колко много би я наранил, ако се върне при Елизабет.

— Всичко е готово за заминаването ни — каза Тейър, обви раменете й с ръка и я поведе към кулата.

— Всичко? — Тя се опита да се държи, сякаш това е една приятна новина, но подозираше, че не успява.

— Ами да — всичко. За да се присъединим към кралската свита, ще потеглим с първите лъчи на слънцето.

— Колко дълго ще е пътуването?

— Няколко дни, не повече. Няма да е толкова тежко, колкото предишните пътувания.

— Колко време ще останем там? — попита тя, когато влязоха в салона, и спря да поръча на една прислужница да донесе напитки, хляб и сирене за лека закуска.

— Страхувам се, че поне четиридесет дни — отвърна Тейър, като седнаха около масата.

— Но ти не ми каза, че се задава война?

— Е, не е точно война. Кралят ще гони разбойниците и бунтовниците. Иска да прекрати постоянните обири и недоволството, а преследването на такива хора отнема време. Те не се бият открито и честно, а се крият по горите, нападат и после отново се стопяват в сенките.

— Вярваш ли наистина, че може да се сложи край на този проблем?

— Не, но кралят е твърдо решен. Една силна, продължителна акция ще поуталожи нещата за известно време. Той ще сметне, че е спечелил и ще си замине на юг, а като си отиде, проблемите ще започнат отново.

— Потискаща картинка.

Тейър сви рамене.

— Ние сме чуждите тук, ние сме тези, които завладяват земята им със силата на оръжието. Винаги е трудно да се държат победените в покорство — усмихна се слабо той. — Уелсците не са склонни да гледат как англичаните се настаняват по земите им и мога само да ги уважавам за това. Аз лично бих предпочел компромиса, но точно сега кралят желае да демонстрира сила, а честта ми повелява да му се подчиня.

Тя кимна, после се обърна да му сервира от храната и напитките, които беше донесло момичето. Тъкмо се канеше да постави отново въпроса за службата към краля, пристигнаха Роджър и Мерлиън. Тъй като те бяха преследвали наемниците на Робърт, интересът й бързо се насочи към тях. Сервира им и зачака нетърпеливо техния доклад.

Неволно изпита съжаление към Робърт — един слаб мъж, контролиран от Чарлз Пикни. Робърт бе въвличан в различни заговори и никога не бе печелил нещо от тях. И в този случай вуйчо му го поставяше на ръба на дълбока пропаст. Заплашвайки живота на Тейър, Чарлз бе подписал собствената си и на Робърт смъртна присъда. Тайно се надяваше Чарлз да умре пръв и да даде възможност на Робърт да се реабилитира. Същинското престъпление на Робърт бе неговата безхарактерност и неустойчивост и на нея й се искаше да спести на Тейър необходимостта да убие свой кръвен роднина.

— Намерихме и другите трима — съобщи с безразличие Роджър след няколко минути.

— И? — Тейър даде знак на един паж да напълни отново чашите на мъжете.

— Решиха да се бият с нас. Но все пак успяхме да по-научим нещичко за плановете на Пикни, преди да умрат.

Роджър поспря, за да похапне, и Мерлиън продължи:

— Иска те мъртъв.

— Досетихме се за това — рече сухо Тейър.

Мерлиън се усмихна кратко.

— Казаха нещо, което ни навежда на мисълта, че Пикни може да има пръст в смъртта на Уйлям. И че е правил опити да убие и теб много преди да сме предполагали.

— Това също ми е идвало наум. Размишлявал съм върху миналото. Мога да изредя няколко инцидента, при които опити за убийство бяха добре прикрити като случайни злополуки или дуели.

— Да — кимна Роджър, — и аз се сещам за няколко.

— Искате да кажете, че… — шокът почти пресече гласа на Гита — че Чарлз Пикни е възнамерявал да направи Робърт господар на Сейтън Менър от самото начало? Че не е скроил този план едва когато Робърт се провали, след като почти беше успял в това си намерение?

— Не — отвърна Тейър, но после сви рамене. — Както и да е, не можем да сме напълно уверени. Пък има ли и значение? Със сигурност знаем, че сега иска да ме убие. Да умуваме върху стари престъпления е само загуба на време.

— Предполагам, че си прав. Все пак, ако е убил Уйлям…

— Ще си плати.

В гласа му прозвуча студена категоричност, която я накара вътрешно да потрепери. Знаеше обаче, че е неизбежно, защото не можеше да има милост за човека, планиращ убийството на Тейър. Ако беше необходимо малко коравосърдечие, за да остане Тейър жив, тя ще бъде коравосърдечна. Със сърцето си знаеше, че ако нещата опрат дотам — ако залогът е животът на Тейър, самата тя не би се поколебала да убие врага.

— Разбра ли нещо за плановете му относно Гита? — попита Тейър, като се замисли дали да не я отпрати, но реши, че е по-добре за нея да знае срещу какво са изправени.

— О, достатъчно елементарни — отговори Роджър. — Пикни възнамерява да възобнови проваления брак между жена ти и Робърт. Това ще осигури контрола му над Сейтън Менър.

— И той очаква семейството й да мълчи?

— Ще задържи Гита в знак на загриженост и защита.

— Да. Ръцете на семейство Рауйе ще са здраво вързани. Независимо от подозренията си, те ще мълчат от страх да не й навредят. Правилно ли разсъждавам? — попита той Гита.

— Напълно. Поне ще мине много време, докато, тласнати от отчаянието, предприемат нещо.

— Да, вероятно ще дойде време, когато ще преценят, че няма какво повече да губят. — Тейър поклати глава. — Не разбирам този човек как очаква да се справи с последиците от всичко това. В началото няма да е трудно. Никакви въпроси не бяха повдигнати, когато загина Уйлям. Но сега той открито ме напада. Ще трябва да вземе Гита чрез сила. Ще се вдигне шумотевица, ще тръгнат слухове.

— Мисля — каза Роджър, — че е станал жертва на собствените си интриги, но ще продължи да ги плете докрай. Не виждам начин да се спре сега.

— Така или иначе, винаги ще трябва да пазиш гърба си. Пикни е доказал, че не може да му се вярва. Трябва да го третираш единствено като смъртен враг.

— Вярно е. Но сигурен ли си, че не иска да навреди на Гита? Че не планира и нейната смърт?

— Засега — не. — Роджър сви рамене. — Това не означава, че тя няма да пострада. При всяко нападение е била наблизо. Пикни може и да я иска жива, но не държи особено на това.

— Добре. Сега трябва да изслужа задължението си към краля. Мисля, че си прав: докато сме в двора, Пикни ще се въздържа от действия. Ще използваме времето, за да го проучим и да намерим начин да му противодействаме.

— Как ще го направите? — попита Гита.

— Боя се, че ще трябва да помислим доста върху това. — Тейър бавно отпи от чашата си. — И все пак смятам, че в двора ще сме на сигурно място.

Когато накрая Гита остави мъжете, дълго мисли върху думите на Тейър. Не си представяше кралския двор като рая на безопасността. Въпреки че никога не беше го посещавала, беше чувала достатъчно клюки и слухове, за да подозира, че и там се крият опасности, макар и от по-различен характер. Интригите и предателството бяха нещо обичайно. Чудеше се дали това не е идеалното място Чарлз Пикни да разиграва коварните си замисли. После отпъди съмненията си. Тейър познава света много по-добре от нея и ако той смята, че Пикни ще престане да ги преследва, докато са в кралския двор, сигурно е прав.

Почука леко на вратата на Маргарет и влезе.

Искрящият приветствен поглед по лицето на Маргарет помръкна леко, като видя кой влиза. На Гита й трябваше само миг, за да се досети за причината. Засмя се широко и седна на леглото на приятелката си.

— Роджър е зает да крои планове как да надхитрят Пикни, но без съмнение скоро ще те посети.

Въпреки че се изчерви леко при споменаването на Роджър, Маргарет се понамръщи.

— За какви кроежи ми говориш?

Съвсем накратко Гита й разказа всичко, което току-що бе научила, и добави:

— Направо не е за вярване.

— Пикни страда от заслепяваща алчност. Не толкова рядка болест, за съжаление. Тейър е прав. Чудя се на какво разчита този човек, като смята да се отърве безнаказано? Трябва да е малко луд!

Маргарет се закашля.

Гита й помогна да пийне още малко медовина, за да облекчи болното си гърло, и въздъхна:

— В този момент бих предпочела да е мъртъв, да ми прости Господ!

— Ще ти прости, сигурна съм. — Маргарет се отпусна на възглавниците, а Гита постави чашата на масичката и седна отново до нея. — Човекът, иска да убие мъжа ти, а несъмнено и тебе след време. Радвам се, че Тейър е толкова опитен и добър боец.

— И аз се радвам, че е такъв, но ако продължават да изпращат насреща му разни групички от по двама-трима или повече убийци, и най-голямото умение може да се окаже недостатъчно. Страхът за Тейър просто ме разяжда.

— Обичаш го.

— Да, обичам го.

— Значи, никакво объркване вече. Всъщност мисля, че знам кога стана ясно това. Когато беше ранен.

— Изглеждаш толкова самодоволна, че би трябвало да кажа „не“ само за да ти разваля удоволствието. — И двете се засмяха. — Да, и аз тогава го разбрах. Осъзнаването на някои факти може да бъде доста неприятно занимание — изрече тя провлечено и Маргарет се изкиска.

— Държах се така, сякаш бяха наранили част от мене. — Смръщи се, като си припомни случая, после поклати самокритично глава. — Без малко да го удавя в поток от глупави женски сълзи.

— И как реагира той, като му разкри чувствата си? — Маргарет срещна смутения поглед на Гита и въздъхна тъжно: — Нищо не си му казала, нали така?

— Искам да запазя чувствата за себе си известно време — промълви Гита. После, като улови недоверчивия поглед на Маргарет, стана и започна да се разхожда из стаята. — Понеже съм сигурна, че няма да реагира както подобава и това ще ме нарани жестоко, засега искам да си спестя тази болка. Едва ли можеш да ме обвиняваш за това.

— Да, но внимавай. Не позволявай този страх да пусне прекалено дълбоки корени в теб. Може да ти попречи да говориш, когато стане необходимо.

— Знам това и няма да бъда чак толкова предпазлива, че да заприличам на глупачка. Да не забравяме и Елизабет.

— Какво общо има лейди Елизабет с твоето нежелание да споделиш чувствата със съпруга си?

Гита се спря пред леглото и погледна към Маргарет:

— Има много общо. Мислех да му кажа, преди да тръгна за двора, преди да се срещне отново с тази жена.

— Да, моментът ми се струва много подходящ — би му дала сила, за да я избягва, ако изобщо му е необходима.

— Признанието на чувствата ми би могло да го накара да стои до мен, независимо какви примамки ще използва тя. Но коя ще е истинската причина? Защото не изпитва към нея същите чувства, както преди? Поради вина или дълг? — Тя закима усилено, когато Маргарет направи отрицателен жест. — А ако той все пак се върне при нея, какво?

— Ще стоя там, сърцето ми ще се облива в кръв и той ще го знае? Даже може да го сподели с лейди Елизабет.

— О, гордост!

— Да, гордост. Не е най-благородното от чувствата, но всеки си има по-малко или повече от нея. Моята ми подсказва, че трябва да поизчакам. Ако не му кажа, мога да си спестя болката — болката от това, че знае колко много може да ме унизи, ако се върне към старата си любов. Мълчанието поне ми дава шанс да се държа с известно достойнство в поражението си. Мога да се преструвам, че не ме е грижа и той никога няма да е сигурен дали е вярно, или не.

— Гита, не мога да си представя, че той ще се върне при лейди Елизабет, при жената, която се е отнесла така непочтено с него. Не и сега, когато има теб. Не прилича на такъв глупак.

— Мъжете понякога се проявяват като невероятни идиоти по отношение на жените. И двете го знаем. Помни, че тя е не само старата му любов, но и майката на сина му, а това е нещо съвсем различно. Знам, че се опитваш да разсееш опасенията ми, но мисля, че може да е по-разумно някои да си останат. Ще ме държат нащрек за неприятностите.

— Да, може и да си права. Казвал ли е Бек нещо за майка си? Сигурно знае, че тя ще е там?

— О, да, знае, но почти нищо не споменава за нея. А и аз не го принуждавам. Смятам, че това е нещо, за което трябва да ми каже по своя воля. Поне не изглежда разтроен. Нито пък радостен или развълнуван. Може да се е чувствал някога така, но да е разбрал, че и двете чувства са нежелани. — Тя сви рамене. — Ако обаче лейди Елизабет преднамерено се опита да му причини болка, ще се намеся. Иначе смятам за най-разумно да стоя настрана.

Маргарет само кимна в отговор и Гита се усмихна. Виждаше, че братовчедка й се изморява. Помогна й за още една напитка и я остави да си почива. Съпротивлявайки се на импулса да намери Тейър и да научи дали има някакво развитие в плановете му срещу Пикни, тя отиде в спалнята си да провери дали всичко, от което щеше да се нуждае в двора, е вече опаковано. Ако имаше нещо, с което да помогне в борбата срещу Пикни, беше сигурна, че Тейър ще й каже. След като изруга Пикни толкова злобно, колкото можа, съсредоточи цялото си внимание върху предстоящото заминаване за кралския двор.

— Още шест трупа. — Робърт хвърли нервен поглед към намръщения си вуйчо, с когото седяха на масата. — Струва ми се, че тази твоя кампания започва да става твърде скъпа.

— Никой не те пита какво мислиш. — Чарлз Пикни плъзна поглед по къщурката, която бяха избрали за скривалище. — Така ли искаш да прекараш целия си живот?

— Можем да се опитаме да оправим отношенията си с моя братовчед и да се върнем в Сейтън Менър.

— Да не си се побъркал? Месеци наред се опитваме да го убием, а ти си въобразяваш, че той ще свие рамене и ще ни приветства като близки роднини и приятели. Ще ни отреже главите в момента, в който ни види.

— Да, но не можем да се доберем до него в двора. Пък и става все по-трудно да наемаме хора, за да ги пускаме подире му. Броят на труповете расте, а паричките ни се топят като ланския сняг. — Робърт изкрещя, а вуйчо му с едно замахване го удари толкова силно по лицето, че му разцепи устната.

— Стига си хленчил. Още не сме загубили.

Робърт понечи да спори, после бързо затвори уста. Всеки следващ провал правеше чичо му все по-жесток. Гневните му изблици ставаха все по-чести и по-необуздани. Даже когато Робърт не спореше и си мълчеше, често се случваше да понася последиците на този бяс. Започваше да си мисли, че е обвързал съдбата си с един луд.

Той въздъхна тежко, проклинайки слабостта си. Тя го държеше обвързан към брата на майка му, въвличаше го в злодеяния, в които въобще не искаше да участва. Макар че винаги бе завиждал на Уйлям и на Тейър, никога не беше желал смъртта им. Най-вече не желаеше злото на Гита и започваше да подозира, че вуйчовите му планове отиваха доста по-далеч от идеята да го ожени за нея. Съсипваше го фактът, че дори това не му даваше достатъчно сила да се противопостави на вуйчо си.

— Тейър и неговата курва… — започна Пикни.

— Гита не е курва!

Това му донесе още един удар, но Робърт го понесе мълчаливо, отказвайки да вземе думите си назад.

— Те ще са заети в двора и това може да ни е от полза. Можем да си върнем Сейтън Менър.

— Да си го върнем? И как ще го задържим? Това изисква повече хора, отколкото имаме.

— Тогава ще намерим още. Що се отнася до превземането на имението, нуждаем се само от един човек, който да ни помогне. Малката Гита. О, да, тя ще ни е щитът срещу евентуална атака.

— Ако можем да се доберем до нея. Добре я охраняват.

— Вече имам план и той е в действие. Няма да е лесно, но ако се поотдръпнем временно, охраната й ще се отпусне. Имаме време. Ако сме внимателни при превземането на Сейтън Менър, може даже да направим така, че Рижия дявол да не разбере за загубата си известно време. Ами да, даже можем да използваме жена му, за да завладеем имението.

— Той ще тръгне да я търси.

— Разбира се, че ще тръгне. Трябва да тръгне. Ще използваме жена му, за да го примамим при нас, после ще го убием.

Пикни се ухили доволно, като си представи ситуацията. Мозъкът му бе претъпкан с планове как да постигне този удовлетворителен за него резултат.

— И тогава аз ще се оженя за Гита, нали? — Робърт внимателно наблюдаваше вуйчо си, докато му отговаряше.

— Какво? Да, да, разбира се. Ти трябва да заздравиш правото си на собственост над тези земи. Ще имаш хубавата си малка съпруга.

„За известно време.“ Робърт чу в главата си думите толкова ясно, като че ли вуйчо му ги бе произнесъл на глас. Опита се да се успокои. Никой няма да спечели от убийството на Гита. И все пак не можеше да се отърси от чувството, че Пикни не й отрежда много дълъг живот.

В плановете на Пикни зееха прекалено много пропуски и Робърт не виждаше как могат да се запушат. Дали си въобразяваше, че хората на Тейър ще подвият опашки и ще побягнат, когато той бъде убит? Наистина ли смяташе, че семейството на Гита ще остане безучастно? Щяха да бъдат заобиколени от врагове, и то могъщи врагове. Изглежда, вуйчо му не гледаше много напред в бъдещето.

Обзет от чувството на пълна безпомощност, Робърт доля чашата си и я изпи на един дъх. Алкохолът нямаше да реши нищо, но щеше да освободи съзнанието му от съмненията, вината и угризенията. За малко щеше да намери покой и нямаше да си спомня що за нищожество е.

Гита седеше в леглото, прегънала колене до гърдите си, и наблюдаваше как Тейър се приготвя за лягане. На сутринта щяха да тръгнат за кралския двор. Твърдо си каза, че това не означава, че ще загуби Тейър или че бракът й ще пострада, но страхът не си отиваше. Опитвайки се да го прогони, насочи мислите си към проблема, който Робърт и вуйчо му представляваха.

— Измислихте ли нещо срещу Робърт и Пикни? — попита тя Тейър.

— Нищо определено. Говорихме за доста неща, но има твърде много възможности. Трябва да избираме внимателно.

— Разбира се. Ще говориш ли с краля за това?

Той й се усмихна невесело:

— Това е другото нещо, което обсъждахме, но не можахме да решим.

— Защо да не му кажете? Пикни върши престъпления. Защо кралят да не бъде известен? Ако не друго, поне може да получите одобрението му за действията, които смятате да предприемете.

— Имаш право. Това ще ми спести необходимостта да обяснявам по-късно. Но все пак е семеен въпрос, вражда между кръвни роднини. Нямам особено желание да я изложа пред очите на чужди хора и ми се струва, че трябва да си остане между нас. Можеш ли да ме разбереш?

— О, да. Но понеже те не са мои роднини, мога да видя и недостатъците, и предимствата по-добре от теб.

— Същото казват Роджър и Мерлиън. — Той въздъхна и отиде да загаси светлините, като остави само тази до леглото им. — Те настояват да се каже всичко на краля.

Изморено се отпусна на леглото и придърпа нежно Гита в прегръдката си.

— Не вярвам да те тормози какво може да се случи на Пикни. Тревожиш се за Робърт, нали?

— Да. Трудно ми е да повярвам, че той изцяло стои зад това. Винаги е бил слаб и лесен за манипулиране, но никога жесток. Убийството не е в кръвта му. Та той се ужасяваше даже от тренировъчните битки! Нервите му не издържаха.

— Но той сам не размахва меча. С Пикни пращат други да им вършат мръсната работа.

— Прав си, така е.

Движеше бавно дланта си нагоре-надолу по ръката й в чувствена ласка.

— Може би смесвам момчето от спомените си с мъжа, в който се е превърнал Робърт. Мъж, пречупен и съсипан от влиянието на Чарлз Пикни.

— Бедният Робърт.

— Бедният? — засмя се той. — Аз съм този, към когото са насочени всички остриета.

— Зная. — Тя го прегърна и целуна по брадичката. — Но не мога да спра да го съжалявам.

— Ти го съжаляваш?

— Да. Не го познавам добре, но въпреки това имам усещането, че е хванат в нещо, което нито харесва, нито може да спре. Никога не съм почувствала нещо истински злокобно у него. Колкото и да се опитвам, не мога да си представя Робърт зад всичко това.

— И аз имам такова усещане, но част от мен ме предупреждава, че се оставям кръвните връзки да заслепят очите ми за истината. Изпълват ме съмнения, а това не е добро състояние преди сражение.

— Не желаеш кръвта на Робърт по ръцете си, нали?

Той отрони тежка въздишка:

— Не, не желая.

— Няма ли начин да се избегне това? Ако е жив, когато Пикни няма да го има, трябва ли да го убиваш?

— Може би не. И все пак, ще оставя ли наточено острие зад гърба си? Знам, че Робърт никога няма да излезе лице в лице срещу мен. Но и не мога да съм сигурен, че няма да събере достатъчно кураж и да ме издебне в гръб. Не искам да живея с това подозрение.

Той не доизрече, че тази кама може да се насочи и към нея, макар да се досещаше, че тя го подозира.

— Няма ли да е чудесно, ако Робърт събере достатъчно сили да се откъсне от вуйчо си и да премине на твоя страна?

— Да. Ако го направи, ще приема, че може да му се вярва.

Тейър замълча, но тя продължи да се притиска към него, опитвайки се безмълвно да му предаде съчувствието си. Надяваше се да се намери такова разрешение на проблема, че да могат да живеят спокойни и щастливи в относителна безопасност. Тейър имаше толкова малко роднини! Не беше справедливо да му се налага да намалява и без това скромното им число със собствените си ръце.

Молеше Бога да даде на Робърт сила да се откъсне от вуйчо си, да сключи мир с Тейър и да се спре разпокъсването на малкото, което беше останало от семейството.

Тейър се взираше в тавана, потънал дълбоко в мислите си. Виждаше Робърт като дете — бледо, непрекъснато изплашено момче. Въпреки усилията си, Тейър и Уйлям не можаха да прогонят страха от него. Сега осъзна, че Чарлз Пикни беше започнал да упражнява влиянието си върху Робърт още тогава — едва ли има по-здрави вериги от тези, изковани от страха.

В него се прокрадна съжаление към онова дете, но го прогони. Съжалението можеше да отслаби силата му в опасни моменти. Щеше да бъде честен и справедлив и нямаше да откаже на Робърт възможността да се реабилитира. Това, което не можеше и нямаше да направи, бе да позволи на каквито и да е било чувства да окажат влияние върху защитата, която трябваше да предприеме.

Гита се помръдна леко в прегръдките му и разпръсна мрачните му мисли. Изпълнен с топлота, той се загледа в нея.

— Тъкмо си мислех, че не съм казал нищо на семейството ти за тези неща.

— Смяташ ли, че е необходимо?

Той сви рамене.

— В момента нямам нужда от подкрепата, която сигурно ще ми предложат.

— Тогава вероятно е най-добре да не им казваш нищо. Само ще се разтревожат. — Тя прокара ръката си през плътните къдрави косъмчета върху гърдите му и добави тихо: — Задръж засега тревогите за себе си, ако желаеш.

— Да, така предпочитам. Гордостта ме спира да им призная, че моите роднини се опитват да ме убият. А и тебе.

Тя го целуна горещо и промълви:

— Трябва да се отърсиш от тези неприятни мисли.

— Това ще ми достави удоволствие. — Усмихна й се слабо, хвана я по-здраво и я прехвърли върху себе си.

— Като твоя съпруга, мое е задължението да се погрижа да си винаги удовлетворен. — Тя изучи с език трапчинката под шията му, където туптеше животът.

— Така е.

Той обхвана с две ръце лицето й и привлече устните й до неговите. Тя нежно откликваше на целувките му.

— Значи трябва да те накарам да забравиш всичко, свързано с Робърт.

— Кой Робърт? — измърмори той, постави ръката си зад главата й и притисна по-настойчиво устата й до своята.

Залитайки на всяка крачка, Робърт се прибра в къщата, където бяха отседнали. Реши да не се обажда на вуйчо си и се строполи върху грубото легло. Пи, докато му прилоша, но не постигна така желаната забрава. Образи и мисли продължаваха да го измъчват, неимоверно изкривени и объркани от замаяния му мозък. Лежеше по гръб с плътно затворени очи и се надяваше вуйчо му и двамата му помощници да се качат скоро в стаята си и да го оставят сам.

— За какво държиш този пиян глупак наоколо?

— Защото, Томас, той е така необходимият ми законен наследник. — Чарлз хвърли отвратен поглед към пияния си племенник. — Това е единствената полза от него. Мислиш ли, че щях да си окача тая тежест на врата, ако имах друг избор?

— Няма ли начин да постигнеш целта си без него? — попита Бертран, като се понаведе, за да почеше разплутия си корем.

— Може и да има, но не съм го открил. Държа всичко чрез него, след като родителите му умряха. Когато се ожени за хубавата Гита и зачене дете, ще държа всичко чрез това дете и няма вече да имам нужда от този некадърник.

Томас поклати глава:

— Не е за вярване, че мекотело като него произлиза от същото семейство, от което си и ти.

— Сестра ми беше много слаба и плашлива. А аз направих всичко възможно да лиша момчето от каквато и да е смелост и дух. Трябва да ги подхванеш, когато са малки, да ги подчиниш на волята си от момента, в който ги отбият. Ето защо все още пълзи и се гърчи под командите ми, когато всъщност има пълното право да управлява сам. Ще отгледам и отрочето му по същия начин.

— И ще държиш всичко в ръцете си, докато си жив.

— Точно. — Чарлз стана и се отправи към стаята си. — Време е за лягане. Имаме много работа заранта.

Когато стъпките им заглъхнаха, както и всички шумове откъм съседните помещения, Робърт отвори очи и се взря в тъмнината. Всичко, което току-що чу, отекваше отново и отново в главата му. За един кратък момент усети в себе си напора на сила, родена от яростта, от желанието да убие Чарлз Пикни. Едва не заплака от горчивото самосъзнание, че е твърде пиян, за да осъществи внезапно избликналото желание.

С възвръщането на обичайната му слабост се върнаха и съмненията. Беше много пиян. Можеше и да си е въобразил онова, което чу. После се сети за Гита — сладката красива Гита. Тя беше единственото нещо, което някога истински бе желал. Заради нея следваше вуйчовите си планове. Макар и да го ужасяваха, те щяха да му дадат Гита. А тя ще прогони кошмарите. Ще му вдъхне увереност, ще го направи мъж. Щеше да почака, докато получи Гита, преди да се вгледа по-внимателно във вуйчо си и да обмисли по-задълбочено нещата, които чу току-що. Когато безпаметната пустота, която търсеше, го обгърна, той се усмихна. Гита щеше да му помогне да се освободи от оковите на Чарлз Пикни.