Красавицата и звярът

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Гита беше обзета от вълнение и тъга. Отне им цяла седмица, но вече бяха готови да тръгнат. Започваше нов живот. За съжаление това означаваше да остави всичко, което познаваше и обичаше. Знаеше, че семейството й винаги ще бъде до нея, но сега нещата ще бъдат по-различни. Трябва да бъдат. Съпругът й вече ще бъде нейният свят.

Когато баща й я притисна в прегръдката си и й каза сбогом, видя сълзи в очите му. Видя ги и в очите на брат си, а майка й стоеше настрани и хлипаше на глас. От страх и самата тя да не се облее в сълзи, бързо се присъедини към Маргарет и развълнуваната Една в каретата. Когато тръгнаха, установи, че не е в състояние да гледа без сълзи в очите как домът й се отдалечава. Все пак успя да ги сдържи.

Отиваха първо в имението Сейтън. Гита беше чувала само хубави неща за него и нямаше търпение да го види. Щом приведат в ред всичко там, ще потеглят за малкото имение, което беше нейна зестра. Трудно й беше да сдържа възбудата от пътуването. През живота си беше пътувала много малко и само наблизо. Изпитваше и някакъв страх.

Погледна двадесетината мъже, които яздеха около тях, и си каза, че страхът й е глупав, Тейър и Роджър заедно с дузина мъже, които им служеха, бяха калени бойци, повечето получили рицарските си титли на бойното поле. Баща й беше допълнил свитата с още шест от своите хора — всичките силни и предани мъже. Трудно им беше да крият радостта си, че могат да яздят редом със славния Риж дявол. Знаеше, че няма от какво да се бои.

Малкото, което беше научила, потвърди думите на Една за Тейър и за неговите хора. Повечето от тях наистина бяха незаконни синове на благородници. Такива бяха и пажовете, които им прислужваха. Фактически повечето от пажовете бяха половин братя на мъжете, при които служеха.

Особено я заинтересува един от тях. Косата му беше яркочервена и реши да попита Тейър за момчето. Първия път, когато го видя, я обзе ревност, но постепенно се освободи от нея. Момчето беше на осем или девет години. Самата тя е била дете, когато се е родило. Но все пак трябва да открие истината. Чудеше се какво ли ще направи, ако подозренията й се окажат верни.

Роджър видя, че Гита пак наблюдава момчето.

— Най-добре е да й кажеш — измърмори той.

— Да — въздъхна Тейър и погледна жена си. — Знам, че не е невъздържана и въпреки това действам като страхливец. Чакам тя да попита за Бек. Историята е сурова. Не ми се иска много да я повтарям. Особено пред нея.

— Тя е един от малкото хора, които имат право да я знаят. Разбирам нежеланието ти да говориш обаче. Невинността й е цяло чудо. Даже се предава на Маргарет и на прислужницата. Като че ли са живели в някакъв свят, различен от нашия.

— Да, лорд Джон е запазил своя дом като отделен свят. Кой може да го вини за това? В света има толкова тъмни неща. Неговите хора са му предани. Те са добри, богобоязливи и вярват, че правилата се създават, за да бъдат спазвани. Той се отнася към тях с разбиране и внимание, а те му се отплащат с безрезервна преданост — ярък пример за това, което би могъл да бъде нашият свят.

— Но не е.

— За съжаление.

— Все пак бих желал да е по-малко праведен. Много ми липсват леките момичета и собствените му синове трябва да пътуват чак до града, за да легнат с някоя жена. — Двамата с Тейър се изсмяха. — Но виждам и доброто на такъв живот.

— Кое?

— Няма опасност някоя мома да се постави над съпругата и да си въобрази, че е по-добра от нея. Не се налага стопанката на дома да понася такова нещо.

— А — усмихна се Тейър, — трябва да прочистя и собствената си свита.

— Дамите ще се погрижат за това, не се бой.

Когато спряха да нощуват, Гита вече не се чувстваше така възбудена от пътешествието. Беше изморително и дълго. Щом опънаха палатката на Тейър, помоли да й донесат вода. Донесе я момчето Бек и това й напомни нещо, което се опитваше да забрави. Изгледа го, докато се отдалечи, и влезе вътре.

Маргарет поклати глава:

— Защо се колебаеш да го попиташ за момчето?

— Труден въпрос.

— Никога преди не си била толкова сдържана.

— Маргарет, може би се страхувам от това, което ще чуя.

— По-добре е да го научите госпожо — каза Една и пое водата от Гита.

— Защо казваш това? Твърдят, че съпругата е най-щастлива, когато е в неведение.

— Дрън-дрън. Ами ако жената е още жива? Или е някоя фина дама? Може някога да я срещнете. А ако други хора ви кажат това? Още повече че могат да отровят сърцето ви с такива истории! Не, най-добре е да знаете, за да не ви изненадат. Освен това — Една си пое дълбоко дъх, — най-добре е да знаете дали това е стара любов, или ще ви се наложи да се преборите с нея.

Гита кимна — точно от това се страхуваше.

— Всичко, което казваш, е вярно, Една. Но ще трябва да събера кураж, за да го попитам.

— Хайде — Маргарет потупа Гита по ръката с жест на съчувствие и разбиране — да се поразходим до края на лагера. Видях много цветя в гората. Ще си наберем малко, за да убият миризмата на конете и на изнурените мъже. Това ще те отклони от неприятните мисли. Още преди Гита да отговори, Една ги изведе от палатката. Мъжете не им обърнаха внимание, когато пресякоха бивака. Тръгнаха без посока из гората, но внимаваха да не се отдалечават много от бивака, така че да чуват как мъжете работят. Тишината в гората скоро успокои Гита. Усмихна се с благодарност на Маргарет, докато беряха цветя.

Точно когато се канеха да се връщат в лагера, Гита откри едно много красиво диво цвете. Остана няколко крачки зад Маргарет и се наведе да го откъсне. Когато се изправи, се озова лице в лице с въоръжен мъж.

В първия момент замря от удивление. После се огледа наоколо и видя, че се приближават и други мъже. Промъкваха се между дърветата, като водеха конете си за юздите. Явно се подготвяше атака. Сви се рязко, когато мъжът се опита да я хване, и избягна ръката му.

— Бягай, Маргарет! — извика тя, избягна втория опит на мъжа да я сграбчи и се втурна към бивака.

Маргарет само погледна през рамо, за да види какво става. Повдигна полата си и хукна към лагера.

— Предупреди ги, Маргарет! — викаше Гита и бягаше от мъжа, който ругаеше след нея.

— На оръжие! Атака! На оръжие!

Докато Маргарет викаше, задъхвайки се, мъжете в гората скочиха на конете си. Единствената й надежда беше да ги е лишила от възможността да изненадат лагеруващите.

Тейър се напрегна, щом чу виковете на Маргарет. Думите й не се чуваха ясно, но смисълът им беше ясен. Хората му вече тичаха за оръжията си, когато издаде нарежданията. Погледна обезумялата от уплаха Една, която тичаше към него.

— Сами ли отидоха в гората?

— Да. — Една отстъпи назад при вида на яростта му. — Отидоха да наберат цветя.

Втурна се в галоп към гората точно когато Маргарет се показа между дърветата.

— Къде е Гита?

— Зад мен! — отговори тя и продължи да бяга към палатката, схванала ясно резкия му жест.

Застанал на края на гората, Тейър се бореше с паниката, която се опитваше да го обземе.

— Гита!

— Тук съм, Тейър! — извика тя и изскочи между дърветата.

Достатъчен й беше само един поглед към Тейър. Заобиколи го. Когато той посочи с пръст палатката, тя се подчини, без да промълви и дума. Яростта му беше почти осезаема. Потрепери, когато чу писъка на преследвача си. Изтича към палатката, където я очакваха Маргарет и Една. Наблюдаваха битката със смесица от ужас и изумление.

Гита не се страхуваше. Не вярваше, че едрият й и силен съпруг може да бъде посечен. Поне не този път. Опитваше се да успокои и компаньонките си. Всъщност между тях и ужасната съдба имаше само група малки пажове, застанали решително пред палатката. Разбираше страховете им. Тези наперени момчета много лесно ще бъдат пометени, ако врагът си пробие път до тях. Но тя просто не вярваше, че точно този враг ще победи Тейър и неговите мъже.

Лек повей на вятъра отзад набразди полата на Гита. Погледна през рамо с разсеяно любопитство и се смрази. Един мъж си беше пробил път до палатката и пристъпваше към нея. Тя избута Маргарет и Една навън, по-далеч от непосредствената опасност. Изплашените млади жени веднага се смесиха с момчетата. Още преди някой да е погледнал към нея, мъжът здраво я улови.

Гита започна отчаяно да се дърпа, но той я държеше пред себе си и излезе от палатката. Макар че беше уплашена, Гита се трогна от действията на момчетата. Те обкръжиха веднага жените, извадиха сабите си, но не смееха да помръднат от страх, че може да й навредят.

Гита скоро разбра, че мъжът няма да я убие, а ще я вземе за заложница. Страхът й бързо прерасна в гняв. Бореше се с подновени сили. Не можа да се освободи, но забави отстъплението на човека, който я беше пленил. Чу го да ругае и усети заслепяваща болка в главата. След това изпадна в безсъзнание.

След като извади сабята си от поредния труп, Тейър спря за миг, за да погледне към палатката. От убежището на жените се чу силен писък. Отначало помисли, че е от паника, но все пак се разтревожи. В следващия момент видя мъжа, който удари Гита по главата с тъпата страна на сабята си. Яростен вик се изтръгна от устата му, когато видя как тя се смъкна в ръцете на мъжа. Без да помисли за гърба си, той се втурна към Гита. Роджър се хвърли да го защити, въпреки че битката беше към края си.

Като се увери, че никой от отстъпващите нападатели не може да се възползва от невниманието на Тейър, Роджър се изравни с него. Забеляза че мъжа, който беше хванал Гита пребледня при вида на налитащия Тейър. Маргарет, Една и пажовете също се вцепениха. Всеки нормален човек, помисли си Роджър, би се изплашил от такъв бяс. Почувства облекчение, когато Тейър спря смъртоносния си ход.

Той пое дълбоко въздух, за да се освободи от обзелото го безумие, преди да връхлети върху мъжа, който държеше Гита. Начинът, по който подкрепяше отпуснатото й тяло, за да се прикрие с него, го отрезви. Тейър гледаше втренчено със сабя, готова всеки миг да влезе дълбоко в тялото на човека, ударил жена му.

— Внимавай — измърмори Бек, който познаваше редките, но страховити избухвания на баща си. — Госпожата му е щит.

— Да — кресна Тейър, — кучето се е скрило страхливо зад полата й. Ела тук, плужек такъв, и се справи с мен като мъж.

— Искам да се предам. — Мъжът погледна по-спокойния Роджър и повтори: — Искам да се предам.

Роджър хвана ръката на Тейър, за да предотврати всякакви прибързани движения, и нареди:

— Хвърли тогава сабята си настрани.

След миг колебание, все още притиснал Гита, мъжът захвърли сабята в краката на Тейър, който трепереше от желание да убива. Въпреки това той остави Роджър да вдигне сабята и да се приближи до мъжа. Без да промълви дума, Тейър прибра сабята си и пое Гита от разтреперания мъж. Вдигна я на ръце и я отнесе в палатката. В момента, когато нежно я полагаше на леглото, Маргарет и Една влязоха запъхтяни.

Една погледна Гита и нареди:

— Погрижете се за вашите ранени мъже, господарю. Тя получи само удар по главата.

— Сигурна ли си?

— Да, господарю. Вижте, вече се раздвижи. Ние ще се погрижим за нея.

Тейър се вгледа в Гита за миг. Трябваше да се пребори с паниката си, предизвикана от бледия й, отпуснат вид. Една беше права — Гита се раздвижи и челото й се смръщи, когато съзнанието й започна да се възвръща. Тейър се обърна рязко, излезе от палатката и почти се сблъска с чакащия го Роджър.

— Колко души загубихме? — изплющя гласът му, докато приближаваше към единствения им пленник.

— Мъртвите са двама. Трима са ранени, но не тежко. Глупаво беше от страна на жените да скитат така из гората, но пък тяхното предупреждение ни спаси. — Стигнаха до пленника и Роджър измърмори: — Нищо няма да научиш, ако го убиеш.

— Не, няма да го убия. — Тейър погледна изплашения пленник. — Името ти?

— Джон Блек, господарю.

— Кой ви прати тук, Джон Блек? — Когато човекът се поколеба, преди да отговори, Тейър изруга: — Ще ти съдера жив кожата, парче по парче.

— Бяхме наемници на братовчед ви, милорд.

— На Робърт Сейтън?

— Да, макар че чичо му ни командваше.

Тейър сграбчи мъжа за предницата на дебелата му ватирана риза и изсъска:

— Ще се върнеш при скъпия ми братовчед Робърт и онова кирливо псе, което го командва. Ще ги посъветваш да изчезнат от очите ми. Не е по вкуса ми да убивам собствените си роднини, но кълна се в Бога, ако ги видя или надуша наоколо, ще го направя. — Отхвърли мъжа настрани. — Отрежете му три пръста от ръката, с която държи сабята — разпореди на хората си, които охраняваха пленника. — После го изпратете да си върви. — Загледа се във варелите за вода, без да чува молбите и писъците на мъжа, последвали изпълнението на заповедта му.

— Госпожата? — Бек побърза да напълни кофа вода за баща си.

— Една ме уверява, че е получила само лек удар по главата.

Роджър се усмихна с благодарност, когато Бек донесе вода и за него.

— Затова ли наказанието беше толкова леко?

— Не — въздъхна Тейър, докато Бек му помагаше да свали горните си дрехи. — Човекът е изпълнявал команди. Ясно е, че е внимавал как удря Гита. Искал е само да я усмири, за да не се дърпа. Разбрах това, когато яростта ми попремина.

С помощта на Бек Роджър също разголи тялото си.

— Разумно ли беше да предупреждаваш Робърт и онова псе — чичо му?

— Кой знае? — разтърси рамене Тейър и започна да се мие. — Имах едно наум, че това не е сляпа, необмислена атака. Робърт искаше Гита за жена. Видях изражението му, когато разбра, че не той ще е младоженецът. Истината е, че той и Бек са единствените ми роднини. Нямам голямо желание да го посичам. Знам, че онзи негов чичо стои зад цялата работа. Той иска Робърт да вземе всичко и може да се опита да постигне това, без да подбира средствата. Трябва да бъдем нащрек. Нямам никакво желание следващия път мълвата за смъртта ми да бъде вярна.

— Особено сега, когато имаш толкова много неща, за които да живееш — промърмори Роджър и хвърли поглед към палатката на Тейър.

— Да. — Тейър също погледна натам, докато изтриваше тялото си.

— Тя видя човека, като влизаше в палатката — обясни Бек. — И изтласка другите две дами навън на безопасно място.

— И позволи да я пленят — изсумтя Тейър.

— Когато й изревеш, опитай се да го направиш по-меко.

— Какво?

— Ами, сигурно главата ще я боли известно време.

Тейър се втренчи в сина си за момент, после се изсмя:

— Джентълменът не реве на дама.

Бек върна гримасата на Тейър, преди да извика с момчешки ентусиазъм:

— Видя ли ги как бягаха?

— Да, бързо си плюха на петите кучетата — каза Роджър.

— Нямам предвид мъжете, сър Роджър. Говорех за дамите. — Усмихна се, когато двамата мъже се разсмяха. — Не знаех, че дамите могат да тичат така добре. Мога да се хвана на бас, че биха надбягали някои от хората тук. Не един и двама.

— Да, бързи бяха. Имам добра идея — заговори провлечено Тейър, — може да ги пуснем да се надбягват и да изкараме някоя и друга пара. — Избухна в буен смях при вида на изуменото лице на сина си. — Шегувам се, момче. Хайде, иди сега и ни донеси ядене. Ще се нахраня, преди да видя Гита. Току-що Една внесе някаква храна. Гита трябва вече да е станала.

Бек се затича да изпълни нареждането, а Тейър се зае със своите дела. Помогна да увият телата на двамата убити. Щеше да се погрижи за погребението им в първата църква, която им попадне. Съжаляваше за смъртта им, но все пак беше доволен, че и двамата бяха с него отскоро и не му бяха много близки. След като размени по някоя дума с ранените и се увери, че раните им не са много тежки, седна с Роджър да се нахрани.

Мълчанието продължи дълго, докато накрая Роджър проговори:

— Потънал си в мисли, приятелю.

— Това е затишие след бурята. — Видя съмнението, изписано на лицето на Роджър, и направи гримаса: — Как може човек да не се размекне при вида на красива жена?

— Не може да не го направи, ако така му е писано.

— Това, което беше писано, е Гита да се омъжи за Уйлям.

— А може да не е така. Кой знае какви са пътищата на съдбата?

— Със сигурност никой от нас, бедните смъртни.

— Аз не бих оставил това да ме тревожи. Наслаждавай се. Въпреки бедите и болката, които чувството може да доведе, нищо не може да се сравни с него.

— Говориш така, сякаш съдиш от собствен опит.

Тейър не си спомняше Роджър някога преди да е споменавал за такъв проблем.

— Да, от опит, макар и отпреди много години. Случаят беше безнадежден. Бях рицар без земя и толкова беден, колкото и сега. Макар и краткотрайна, тази любов беше разкошна.

— И оттогава не си се научил да сдържаш такива чувства?

— Нямам и желание да се уча. Това, което наистина научих, е да търся начин да ги подклаждам. — Пое дълбоко въздух, защото знаеше, че следващите му думи ще докоснат болезнено място. — Знаех, че любовта ми е безплодна още преди да й се отдам. Докато, й се отдавах, дамата не ми даде никакви фалшиви обещания, винаги казваше истината. Когато и малкото щастие, което изживяхме, свърши, болката беше споделена. Тя не се отнесе презрително с мен. Може сърцето й да не е било така покорено като моето, но не го показа. Никога не се надсмя над чувствата ми.

— Ето, тук е разликата — измърмори Тейър и Роджър кимна с глава.

— Да, тук е разликата. Може би си струва да помислиш по този въпрос.

Тейър си обеща да помисли, оттегли се в палатката и даде знак на Маргарет и на Една да излязат. В първия миг помисли, че Гита спи. След това я улови, че го наблюдава. Мъчеше се като дете да се скрие зад затворените си очи, за да избегне гнева му. Гневът обаче вече го беше напуснал. Изгаси свещта, остави дрехите да се смъкнат свободно на земята, мушна се в леглото и обгърна леко напрегнатото й тяло с ръце.

— Как е главата ти?

Целуна я по челото и усети, че се отпуска в прегръдките му.

Гита разбра, че вече не е бесен. Беше се държала като страхливка, която се преструва, че спи, за да избегне справедливия му гняв. Страхуваше се от него. Знаеше, че ако заговори грубо, сърцето й ще закърви.

— Боли ме, но не много — обви ръце около талията му.

— Глупаво беше да останете в гората сами.

— Не останах — усети, че едрият му гръден кош потреперва от смях.

— Гита, мълчи и ме притисни силно.

— Да, мъжо.

Отмина без забележка непокорството, което се прокрадна в гласа й.

— Неразумно беше да напускате лагера. Никога не трябва да скиташ така, без да си ме предупредила къде отиваш и защо. Знам, че очакваше да съм бесен. И наистина щях да бъда, ако не беше минало достатъчно време, за да може кръвта ми да се успокои. Освен това не си сериозно наранена. А и предупреждението ти спаси хората ми. Ако атаката ни беше изненадала, всички щяхме да бъдем мъртви. Вместо това загубих само двама души. Но защо решихте да скитате?

— Исках да набера малко цветя, за да ароматизирам покоите ни.

— Следващия път, като решиш да береш цветя, просто ми кажи. Ще изпратя добре въоръжен мъж с теб. Може и двама.

— На тях това няма много да им хареса.

— Въпреки това ще те придружат. Ясно ли е?

Кимна в знак на съгласие.

— Какво стана с човека, който ме плени?

— Загуби три пръста на ръката, с която държи сабята си. Отпратих го при господаря му с предупреждение.

Тя потрепера, въпреки че наказанието беше прекомерно милостиво в сравнение с това, което биха наложили много други мъже.

— И кой е господарят му?

— Братовчед ми Робърт.

— Робърт? — поклати изумено глава. — Сигурен ли си?

— Да, от негово име беше организирана атаката. Но всъщност я е подготвил вуйчо му. Мисля, че знаеш това не по-зле от мен.

— Да. Но Робърт е допуснал да се осъществи. Защо?

— Иска да получи всичко — имението и богатството ми. Те ще останат на името на Робърт, но чичото ще ги управлява. А Робърт желае и теб. Да — измърмори той, когато тя се опита да протестира, — желаеше те и те желае. Мисля, че тази женитба нямаше да бъде безопасна за теб.

— Защо?

— Защото можеше да направиш от Робърт мъж.

— Да — кимна леко тя с разбиране. — Ако Робърт стане по-силен и добие чувство за отговорност, ще се превърне в заплаха за вуйчо си. Този човек не би търпял дълго време такава заплаха.

— Не. Ще се постарае бързо да я отстрани завинаги.

— Какво смяташ да правиш с него?

— Изпратих онзи човек при Робърт и вуйчо му. Сега вече знаят, че заговорът им се е провалил и че съм предупреден за кроежите им. Посъветвах ги да изчезнат, съвсем да изчезнат. Това е последното ми предупреждение.

— Мислиш ли, че ще се вслушат в него?

— Надявам се. Не ми се иска да убивам собствените си роднини.

— Колко е тъжно, когато в семейството се водят борби. В семейството на баща ми беше така.

— Човек трудно може да повярва в това. Твоето семейство я толкова дружно, обичливо. Всеки може да го види.

— Татко се е поучил от грешките в семейството на родителите си, Тейър. Видял е как съпруг насъсква собствената си съпруга срещу себе си. Как тя, от своя страна, после насъсква децата му срещу него. Видял е как незаконните деца, отгледани и признати, но необичани, втренчват алчен поглед във всичко, от което са били лишени. Докато е растял, е видял как хората, които би трябвало да стоят рамо до рамо, да създадат семейно огнище на сигурност и любов, се отвръщат един от друг. Кроили планове и се избивали, докато накрая останали живи само баща ми и брат му. И двамата се заклели да не допуснат завистта и омразата да ги опълчат един срещу друг. — Гита поклати глава. — Но леля ми все пак се опитва да трови отношенията им.

— Заради Маргарет ли?

— Да. Ревнива е заради тази единствена ергенска грешка на чичо ми, въпреки че не мога дори да си помисля за Маргарет като за грешка. И от ревност леля ми се опитва да насъска семейството срещу него, но няма да успее.

— Сигурна ли си в това?

— Напълно. Скоро момчетата и момичетата ще отидат при моите родители, Маргарет е вече с мен, както е било предвидено. Двете къщи ще се смесят напълно. Каквато и отрова да е била излята, ще бъде изхвърлена.

Докато я слушаше, Тейър си даде сметка, че това е най-подходящият момент да заговори за Бек. Съдбата на Маргарет вълнуваше Гита и щеше да смекчи отношението й. Но въпреки това му беше трудно да започне. Не се безпокоеше от това, как ще приеме Бек. Нещата можеше да се променят. Тревожеше го историята, която трябваше да й разкаже. А тя беше унизителна и се страхуваше, че го представя като пълен идиот. А и никоя жена не се радва, като слуша за любовта на съпруга си към друга жена, макар тази любов отдавна да е мъртва. Опита се да преглътне тези опасения и започна разказа си:

— Като говорим за ергенски грешки… — започна той с колеблив глас. Гита усети как се напряга. Не искаше да спира разказа му. Очакваше да продължи и се молеше да не чуе история, която да я нарани прекалено силно. — Трябва да изплюя камъчето сега — промърмори той. — За такива грешки е лесно да се говори на тъмно.

— Човек се чувства по-малко разголен.

— Да. Бек е мой син.

— Подозирах това — прокара ръката си през гъстата му коса. — Този цвят е доста рядък.

— Това е тайна.

— Няма да кажа на никого — каза тя и добави на себе си: — Освен може би на Маргарет и на Една.

— Майка му е лейди Елизабет Севийе, по баща Дарнел.

— Не съм чувала за тези фамилии.

— Ще чуеш и за двете, ако ни поканят в двора. Където е дворът, там е и лейди Елизабет.

— Много е красива, нали? — Гита смръщи вежди при издайническата несигурност в гласа си.

— Да. Много. Млечно бяла кожа, абаносово черна коса, зелени очи и меки плътни форми. Бях много млад, само на двадесет и една години, когато я срещнах. Тя беше на шестнадесет, но вече имаше опит във флиртовете, а от невинността й не беше останал и помен. Бях не само млад, но и глупав. Мислех, че е невинна и очарователна, но подведена от корумпираните отношения в двора. И станах неин любовник.

Внезапната болка накара Гита да потрепери вътрешно. Трябваше да си повтаря, че по това време е била още дете на осем години. Така се освободи от болката.

— Тя така живо откликваше на всичките ми любовни клетви! — Тейър поклати глава: — Накара ме да повярвам, че има шанс да се оженим, макар че бях безимотен рицар. Поставих сабята си в услуга на един граф с надеждата да получа в замяна награда, която би помогнала за женитбата. Изглеждаше, че страда, когато дойде време да тръгна за бой. Това ме накара да се почувствам сигурен в любовта й.

— И се върна при нея?

— Да, след шест месеца. Наистина без земя, но с пълна кесия. Достатъчно пълна, за да мога да купя малко имение. Тя обаче вече не беше в двора. Наложи се почти две седмици да я издирвам.

— Къде беше отишла?

— В един женски манастир, за да роди детето ми. Бек беше на няколко дни, когато я открих. Седеше и слушаше спокойно, докато й разказвах за спечеленото. Когато й заговорих за любов и женитба, се разсмя.

Гита усети болката от унижението в гласа му и го притисна по-силно в обятията си. Искаше й се да я измие от сърцето му, да я заличи от паметта му.

Макар че му беше трудно, Тейър продължи разказа си:

— Каза, че не ме е смятала за такъв голям глупак. Наистина ли съм повярвал на това, в което се е клела? Напомних й за сина, който току-що беше родила от мен. Той положително е доказателство за любов. Тя пак се разсмя. Синът, каза тя, е доказателство само за това, че номерата, които използвала, за да не може семето ми да я оплоди, не били добри. Опитите да се освободи от детето също останали безрезултатни.

— Опитала се да убие детето в утробата си? — прошепна Гита, напълно шокирана.

— Да, но Бек беше силно бебе. По-късно установих, че първата му глътка въздух е можела да бъде и последна. Когато останала сама с бебето, се опитала да го задуши. Една от монахините я хванала и взели детето. Оправдали действията й, като си казали, че сигурно е полудяла при вида на живото доказателство за греха й. Искала е да не остане никакво доказателство за липсата на девственост. Защото сватбата й вече била уговорена. Не можех да повярвам това, не исках да повярвам. Опитах се отново да я убедя да се омъжи за мен. Каза ми, че съм кръгъл глупак, щом съм могъл някога да помисля, че ще се омъжи за безимотен рицар като мен, за човек, който трябва да продава умението си да се бие, за да си изкарва прехраната. Как би могла да ме предпочете пред богатия и с много титли Севийе? Пред човека с толкова много имоти? Напомних й, че ще престане да я обича, щом разбере, че не е девствена. Тя се изсмя и на това. Щяла да напръска чаршафите с кръв и Севийе щял да повярва, че е девствена.

— И ти взе Бек и я напусна?

— Взех Бек, да. Но не можах да напусна Елизабет и в това е моят срам. Наскоро след сватбата й със Севийе пак станах неин любовник. За Бога, тази жена знаеше как да си играе със сляпото ми сърце. Мислех, че съм единственият й любовник. Из двора се шушукаше за разгула й, но аз отминавах без внимание тези приказки.

— Но са били верни, нали?

— Да, напълно. Открих това една вечер в градината. Въргаляше се с някакъв кавалер като уличница. Знаеш ли какъв глупак бях — бих й простил дори и това. Но думите, които изрекоха, ме освободиха от магията. Мъжът говореше така, като че ли е удържал някаква голяма победа над мен, като е легнал с нея — победа, каквато никога не би могъл да извоюва със сабята си. Тя се смееше и разправяше, че просто съм най-дълготрайният от всичките й любовници. Разстроеният ми вид много я забавлявал. Мъжът беше изненадан от това, че може да легне с мъж като мен — грамаден, рижав и грозен. Тя се съгласи, че съм грозно животно, което напълно си е заслужило всички ругатни, но съм бил надарен в друго отношение. От този ден не се приближих до нея. Ето — въздъхна той, — това е цялата грозна история. Сега трябва да те попитам какво мислиш за Бек?

В едно ъгълче на сърцето й остана болка, защото той не каза, че е престанал да обича онази жена. Но заглуши безпокойството си. В момента очакваше да чуе мнението й за сина си. Искаше да знае дали няма да презира не само него, но и сина му заради миналото.

— Бек е твой син. Имам впечатление, че е добро момче. Никога не бих го отблъснала заради злочестата му съдба.

— Благодаря ти.

— Няма за какво. А ти… не си грозно животно.

— Не съм красавец, Гита — промълви той. Мислеше си, че тя не би започнала да го успокоява с празни ласкателства. — Не съм като Уйлям. Нито дори като Робърт или Роджър.

— Не казвам, че си красавец — усмихна му се закачливо. — Вярно е, че ако продължиш да подлагаш лицето си на такива саблени удари, може и да станеш грозен. — Отново стана сериозна. — Да, ти си едър и много риж. Но си силен и здрав. В теб съдбата е вложила цялата грация, на която е способна. Фигурата ти е едра, но пропорционална. В теб няма нищо прекалено голямо, прекалено дълго или прекалено късо. Лицето ти може да не е красиво, но излъчва сила и увереност. В гласа ти и в начина, по който се смееш, прозира голям финес. Усмивката ти не е на лицемер или лъжец, тя е хубава. — Вдигна ръка и погали крайчетата на очите му. — Имаш наистина красиви очи. Този дълбок и мек кафяв поглед излъчва много нежност.

— Красиви очи?

— Да, още когато те видях, помислих това.

Притисна я силно в прегръдката си. Инстинктът му подсказваше, че говори истината, че казва точно това, което чувства. Беше забелязала малкото хубави неща, които имаше във външността му. Изведнъж почувства бясно желание да я люби, но се опита да се пребори с него. След всичките събития от деня, тя определено имаше нужда от почивка.

— Достатъчно, жено. Ще ме накараш да се изчервя, а и без това съм достатъчно червендалест! — Усмихна се, когато чу нейния кикот. — Хайде, заспивай. Сънят е най-добрият лек за болна глава.

Когато се сгуши до него, доказателството за възбудата му се притисна силно в корема й.

— Каква болна глава? — попита тя наивно.

Тейър се изсмя и се изви така, че тя остана под него. Зае се от все сърце да удовлетвори поканата й.