Красавицата и звярът

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

— Дойдоха си! Мъжете са се върнали!

Гита едва погледна Една, когато младата прислужница нахълта в стаята, възбудено съобщавайки новината. Само дето за нея не беше новина. Беше забелязала приближаването на Тейър и на отряда му. Не беше изненадана, че не е изпратил вестоносец, за да съобщи за пристигането му. Вероятно си мислеше, че краткото съобщение, което й бе пратил преди повече от месец, е напълно достатъчно, макар че информацията относно датата на завръщането му бе доста замъглена.

Подозираше, че известна роля за точността на пристигането му в Ривърфол е изиграло и чувството за вина. Би могъл да предполага, че тя вече е прозряла истинските му подбуди да замине. В противен случай му се налагаше или сам да й каже, или да я остави да се досети. Всяка от тези възможности би могла да подобри малко позициите му, ако, като във всяка сериозна битка, успееше да я изненада. Тя обаче имаше намерение да използва тази тактика срещу него.

Една се доближи до мястото, където Гита седеше и спокойно решеше косата си.

— Милейди, казах, че съпругът ви се завърна.

— Чух.

— Няма ли да идете да го поздравите?

— О, да, след малко. Приготви вани за мъжете. Можеш да сложиш ваната на Тейър при тая на Роджър — в неговата спалня. Не, чакай. Маргарет ще е там. Сложи я тук. Аз ще се преместя в женското отделение, за да се приготвя за тържественото посрещане.

— Но те скоро ще влязат във вътрешния двор…

Пренебрегвайки мърморенето на Една, Гита събра нещата, от които щеше да има нужда за празненството. Никакви думи нямаше да му покажат по-ясно, че му е сърдита и обидена. Лесно щеше да се досети за причината, даже Маргарет да не му кажеше. Изненадата се криеше в това, че тя щеше да избере момента и начина да се конфронтира с него. Надяваше се да го накара да се гърчи като червей дотогава.

Тейър въздъхна горчиво, докато гледаше как Маргарет и Роджър се прегръщат. Неговите ръце стояха празни и непотребни, тъй като Гита я нямаше. Обзе го внезапна тревога. Нямаше я, защото му бе ядосана или защото изобщо не беше в Ривърфол. В мига, в който Роджър поразхлаби прегръдката си с Маргарет, Тейър я запита:

— Къде е Гита? — Изразът в очите й не го успокои.

— Вътре — прошепна тя, след като огледа лицето му и следите от прясно заздравелите рани.

— Все още е тук? — Маргарет кимна. — И не е болна? — Отрицателно поклащане. — Нито пък синът ми? — Отново отрицание. — Значи остава едно. Бясна е. Нищо не може да го покаже по-ясно. Трябва да е разбрала истината — изрече той под носа си и видя как Маргарет се изчерви, потвърждавайки предположението му. — Не се чувствай толкова виновна. Смятах да й кажа всичко.

— Добре. Това би трябвало да я поуспокои.

Неувереността на Маргарет едва не го разсмя. Прегърна Бек и го поведе към спалните им. Не се учуди, като видя, че Гита се е изнесла оттам, въпреки че беше подготвила гореща вана, за да се изкъпе. Явно следваше тактиката си. Тревожеше се до каква ли степен му е сърдита.

Докато мълчаливият Бек му помагаше да се съблече, за да се изкъпе, Тейър набързо претегли възможността да прояви съпружеските си права и да заповяда на Гита да дойде при него. После я отхвърли. Гита не се сърдеше толкова често и въпреки че още не беше сигурен как да се отнася с нея в такива случаи, едва ли заповедите бяха най-уместният подход.

— Пак ли си разсърдил Гита? — попита Бек, когато баща му влезе във ваната.

— Страхувам се, че да.

— Но ти замина, за да спечелиш награди заради нея!

— Вярно, но пропуснах да я попитам дали ги желае тези награди. Ще ми изтриеш ли гърба, сине?

Бек се замисли, после се наведе да помогне на баща си.

— Не трябва ли жената да е доволна от всичко, което прави мъжът й?

Не беше лесно, но Тейър успя да преглътне напушилия го смях.

— Ще ти кажа две неща относно жените. Слушай внимателно, защото е най-добре да ги запомниш. Първо, никога не прави като мен. Страхувам се, че съм твърде невеж в това отношение. Ако и меча въртях както жените, да съм паднал убит още в първата битка. — Усмихна се слабо, когато Бек се разкиска. — Второ, единици са мъжете, които са истински господари на жените си. Всъщност гледам с подозрение на всяка жена, която се опитва да ме накара да повярвам в това твърдение. Тя или лъже, или е толкова празноглава или слабохарактерна, че със сигурност отегчава и себе си, и съпруга си.

— Значи не си особено засегнат от това, че Гита ти е сърдита.

— Не съм казал това. — Той се намръщи. — Зависи колко ми е ядосана и има ли начин да я успокоя.

Все още си задаваше този въпрос, когато пристъпи в големия салон. Отново никаква следа от Гита. Започваше да се чувства много объркан. Нямаше нужда да поглежда събралите се около масата, за да проумее, че всички те тайничко го наблюдават и се мъчат да разберат защо съпругата му я няма. Седна на масата и за миг помисли да намери Гита и да я довлече на мястото й. Можеше да се сърди колкото си иска, но нямаше правото да го прави на глупак пред всичките тези хора. Тъкмо се беше надигнал и тя се появи. Тейър внезапно пожела да си беше останал седнал.

Гита се приближаваше към отреденото й място, вперила поглед в мъжа си, и колкото по го наближаваше, толкова по се забавяше крачката й. Нещо със стойката му не беше наред. След миг разбра къде се крие разликата. Застана до стола и се втренчи в краката му. Тейър държеше левия си крак някак странно изпънат. Стана й ясно, че този път не му се е разминало без по-сериозно нараняване.

Огледа го внимателно, като бавно вдигаше погледа си нагоре. Очите й се разшириха, когато съзря лявата му ръка. Върховете на два от пръстите липсваха. Стисна ръцете си в юмруци и насили погледа си да продължи нагоре. Заля я вълна от облекчение, когато не откри други видими следи от сериозни наранявания. Облекчението обаче не спомогна за обуздаването на гнева й, напротив.

Даже не й беше съобщил. Знаеше, че е бил ранен опасно, но никой не се беше потрудил да й каже колко опасно. Явно беше се разминал на косъм със смъртта. Когато погледите им се срещнаха, не беше учудена от предпазливостта, която се таеше в очите му. Подозираше, че изглежда точно толкова бясна, колкото и се чувстваше. А и нямаше никакво намерение да прикрива чувствата си този път.

— Спечели ли това, заради което отиде да се биеш? — изсъска тя.

— Да. Сега съм барон Ривърфол. — Изпитваше известна гордост от титлата си, но виждаше, че ще мине доста време, докато Гита сподели това чувство.

— Какво? И никаква земя?

— Едно малко имение на няколко дни езда на юг от тука.

— Колко удобно. Няма да ти се налага да пътуваш дълго и надалече, за да играеш ролята на могъщ господар.

— Гита, чакай. Чувствах се задължен да го направя за теб.

Разбра, че прави грешка, още в момента, в който думите се отрониха от устните му, но реши да се придържа към този си аргумент. Освен това, макар и отчасти, това беше истината. Докато се лекуваше, мисли дълго и стигна до заключението, че е тръгнал за тези награди повече заради себе си, отколкото заради нея. Гордостта го беше накарала, но не беше склонен да го признае пред цялата тази публика, наострила уши.

— За мен? Не съм искала нищо! Не съм искала да заминаваш и да те изпонакълцат целия!

— Вярно е, нищо не поиска от мен. Сам реших да го направя. Все пак жена с такова благородно потекло като тебе трябва да се омъжи за нещо повече от обикновен рицар. И отидох да заслужа титлата си.

— Ах, така ли? И какво ще стане, ако решиш, че това, което имаш сега, не ти стига? Да станеш барон ти костваше два пръста. Какво ще дадеш за… за едно графство например? Ръка? А ако ти дойде наум да натрупаш дълъг списък от титли, както правят някои? Сигурно това, което остане от теб, ще може да се насмете в една лопатка, но ще мога гордо да кажа, че си лорд този, барон онзи и граф еди кой си. За мен ще е истинско удоволствие!

„Добре се справя“ — мислеше си не без удивление Тейър. Не се учуди, като видя как хората му от почуда я бяха зяпнали с отворена уста. Самият той едва не го направи. Беше далеч по-ядосана, отколкото си бе представял. Искаше да я успокои, да я утеши, но не знаеше как, а не разбираше защо е толкова разстроена и разгневена.

Гита чувстваше как сякаш някой я разкъсва отвътре. Искаше да поплаче над раните му, да крещи от съжаление за осакатяването на красивото му тяло заради тези безполезни според нея придобивки. Едновременно с това й се искаше да вика и да го ругае за глупостта му, да избяга, да се скрие някъде, където да се успокои и да въведе в ред обърканите си чувства.

— Защо ми причиняваш всичко това? — запита го тя с по-мек глас. Някаква безпомощност се промъкваше в нея. — Какво съм направила, за да мислиш, че титли и богатство имат значение за мен? Какво съм сторила, за да смяташ, че тези неща стоят по-високо от твоя живот? Всичко, което съм казала и направила, трябваше да ти подскаже точно обратното. Но ти си сляп и глух за всичко. Не ме интересува дали си барон или ковач. Все ми е едно дали притежаваш най-хубавото имение в цяла Англия, или живееш в бедняшка колиба. Аз искам теб, не богатства!

Тейър бе силно развълнуван. Зад думите й прозираха силни чувства. Искаше да разбере точно колко дълбоки са те, но за това подхождаше по-интимна обстановка. Твърде много любопитни уши следяха жадно разговора им и той малко късно осъзна колко личен е станал този разговор. Започна да се чувства неловко.

— Гита, това е много хубаво.

— Много хубаво ли? — Не можеше да повярва, че приема думите, които се бяха откъснали от самата й душа, толкова прозаично. — Хубаво! — Погледна за миг нагоре, сякаш да потърси помощ от небето и разпери ръце в жест, разкриващ объркването й. — Със същия успех бих могла да говоря и на луната. Ще ме разбере толкова, колкото и ти! Вероятно мозъкът ми се е изпарил окончателно, защото това е единственото обяснение защо те обичам повече от живота си, след като едва ли има по-глупав мъж от тебе в цяла Англия!

Смайването, което се изписа върху лицето му, сложи край на тирадата й. Тя изруга, после вдигна леко полите си и побягна от залата. Чувствата й представляваха такава объркана плетеница, че едва не избухна в сълзи от напрежение. Последното нещо, което искаше, бе да се разплаче пред Тейър и останалите. Докато тичаше към спалнята си, за момент си помисли дали той ще я последва. Най-силното й желание обаче бе да остане сама. Не искаше никой да става свидетел на чувствата, които кипяха в нея.

За един дълъг миг Тейър просто стоеше и гледаше изумен след съпругата си. После долови нисък шепот и осъзна, че всички присъстващи в препълнения салон го наблюдават и коментират видяното. Красивата му жена току-що му бе признала пред всички любовта си. Успя донякъде да прикрие широката си усмивка. Тези думи би трябвало да се изричат насаме, но не беше много недоволен да получи почти изкрещяното й признание пред многобройната публика. Ако някога се усъмнеше в чутото, имаше твърде много свидетели, към които да се обърне за успокояващо потвърждение. Ласкаеше го мисълта, че той, обикновеният, недодяланият Тейър Сейтън, е спечелил сърцето на такава красива жена като Гита.

— Е? — настоя Роджър, изтегнат удобно на стола до него. Тейър се втренчи в приятеля си, мимоходом забеляза широко отворените и впити в него очи на Маргарет и измърмори неловко:

— Какво „е“?

— Няма ли да идеш при нея?

Тейър хвърли поглед към изобилните ястия на масата и рече недоволно:

— Не мога ли да се нахраня първо? — Ухили се на възклицанието, което се откъсна неволно от Маргарет, а Роджър се разсмя. — Предполагам, че трябва да ида и да й се накарам хубаво веднъж завинаги заради удивително непочтителната й приумица да нарича законния си съпруг глупак.

— О, да, това е много важно! Ако не тръгнеш веднага, някои тука може да започнат да се съгласяват с нахалната й забележка.

Забеляза, че Маргарет явно се двоуми кого от двамата да удари първо, побърза да стане от мястото си и излезе. Изкачването на стълбите му доказа още веднъж, че левият му крак е болезнено схванат, но сега вече нямаше значение. Неговата Гита му бе дала толкова много, че сърцето му беше изпълнено с радост.

Като отвори вратата към спалнята, той чу, че плаче. Плачеше, сякаш сърцето й се късаше. Това едва не разплака и него. Затвори тихо вратата и се доближи до леглото, където лежеше, просната по очи и заровила лице във възглавниците. Нежно разтвори пръстите на сключените й в юмрук ръце и положи в тях една кърпичка. Искаше да я вземе в обятията си и да я утеши, но след толкова месеци на раздяла и въздържание се съмняваше дали ще може да издържи само да я утешава.

— Гита… — докосна я нежно по косата. — Моля те, не плачи. Не мога да го понеса. По-добре ми крещи или се отнасяй с мен като с някой гостенин, както преди. Колкото и да ме дразни това, не ме измъчва както плачът ти.

Тя долови в мекотата на гласа му искреността на тези простички думи. Обърна се по гръб, избърса лицето си и се опита да спре сълзите. Макар че я изтощаваше, плачът облекчаваше натрупалата се болка и смут в душата й. Не желаеше да остане с това всепоглъщащо чувство на загуба и провал.

Тейър въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Гита, казах, че отидох да се бия, за да заслужа тези награди за теб. Но всъщност аз ги исках. Причината да не ти кажа истината бе, че можеше да не се съгласиш да замина на война заради титла и земя и да се опиташ да ме спреш.

— Да, щях да се опитам. Не го направих, защото мислех, че е въпрос на чест и дълг.

— Не, беше въпрос на гордост. Нищо друго. Исках да имам онова, което се наложи да върна на Уйлям. В сърцето си знаех, че за теб те нямат значение, но за мен имаха. Не исках, като останеш омъжена за мен, да загубиш каквото и да е. За мен това беше много по-важно, отколкото исках да призная. Разбрах го, докато се възстановявах от нараняванията.

— За които не ми каза нищо. Трябваше да ме извикаш при себе си.

Той протегна ръка и отстрани няколко небрежно разпилени кичури от лицето й.

— Не. Пътят дотам беше дълъг и пълен с опасности. Градът и околностите му също не бяха безопасни. Имаше една стара лечителка, която се грижеше за мен. Имах и Роджър. Ние с него от дълги години се грижим един за друг. И двамата имаме вече известни познания в лечителството. — Изведнъж осъзна, че милва лицето й.

Гита почувства жаркото желание в докосването му, прочете го в тъмните му очи и откликна.

— Колко зле беше ранен? Можеше да те заплашва смъртта, а аз нямаше да узная нищо, докато не стане твърде късно.

— О, не, не беше чак толкова зле. — Откри, че не е в състояние да отклони погледа си от гърдите и стройните й крака, разголени до коленете от разбърканите й дрехи.

— Не можеш да лъжеш.

Плъзна ръката си бавно по крака й чак до бедрото. Тя трепна и разбра, че трябва да задоволят глада, който ги изгаряше, преди да продължат трезвите и разумни разговори.

— Ц-ц. Първо ме наричаш глупак, после лъжец — измърмори той и нежно целуна трапчинката под гърлото й. — Гита…

Усети как цялото й същество се устремява към него в отговор на болезнената нужда, която гласът му издаваше, и въздъхна.

— Зная. — Заглуши тихия гласец на разума, който я обвиняваше, че се предава прекалено лесно, с довода, че Тейър вече й обясни причините да замине и да се сражава.

Цялото му тяло бе сковано от напрежение, макар че едва я докосваше. Седна и й се усмихна леко:

— Колко бързо можеш да свалиш тази рокля?

— Ще бъда готова преди теб.

Не я изненада особено, когато изгуби състезанието. Едва ли имаше по-бърз мъж от Тейър в разсъбличането, мислеше тя, докато й помагаше да се освободи от ризата и чорапите си. После той се хвърли жадно върху нея. За миг от съзнанието й изчезна всичко, с изключение на удоволствието да дава и да получава наслада. Любиха се неистово и страстно, почти яростно, което ги остави бездиханни и обезсилени от удовлетворение.

Измина известно време, преди Гита да осъзнае, че Тейър бе запазил достатъчно трезв разум, за да я подтикне да говори по време на необузданото им сливане. Опита се да си припомни какво беше говорил той и по-важното — какво бе казала тя. Когато спомените й се проясниха, едва не го удари.

Беше я подмамил отново да признае любовта си към него. Очевидно признанието й в големия салон не бе минало незабелязано, както се бе надявала. Възползвайки се от слабостта й, я бе подвел да го направи отново, без самият той да разкрие чувствата си. Това едновременно я нараняваше и ядосваше. Ако си въобразяваше, че периодично ще изкопчва любовни клетви от нея, за себе си, щеше да остане горчиво разочарован. Помисли за възможността да го отблъсне от себе си, но реши, че в момента е твърде изморена. Нещо в нея й нашепна, че е лъжкиня. Държи го в прегръдките си, защото изгаря за усещането от единението на тели Нуждае се от него след дългата раздяла като от въздух и вода.

Когато накрая Тейър събра сили, за да се отдели от нея, злобно изруга сковаността на левия си крак, която значително ограничаваше подвижността му. Придърпа веднага завивката, но не беше достатъчно бърз. Гита го хвана за китката и го спря. Погледът й се втренчи в сбръчканата кожа по ръба на новия белег. Той въздъхна, като видя как тя изведнъж пребледня.

— Зная, че е много грозен… — започна той.

— Не е това, за което ме боли, макар че никак не е приятен. — Вгледа се в него, като през цялото време се опитваше да се пребори с ужаса, който заплашваше да я овладее. — Господи, Тейър, едва не са ти отрязали крака до коляното!

— Не е чак толкова зле — измърмори той, придърпа я в ръцете си и зави и двамата с юргана. — Наистина разрезът беше много дълбок, но не чак дотам, че да ми коства крака. Освен ако не се беше развила инфекция. Което — целуна нацупените й устни — не се случи. Имах треска известно време, но се преборих с нея. Забавих се много, преди да се върна, но твърдо бях решил първо да се оправя. Исках да си дойда напълно възстановен, да мога да вървя без чужда помощ и без големи усилия.

— Много добре си се справил. — Знаеше, че той омаловажава сериозността на боледуването си, но не искаше да задълбава по-нататък въпроса.

— Така ли? — сбръчка чело той. — Все още е твърде скован.

— Да, но въобще не си несръчен. Трябваше да бъда там и да ти помагам.

— Не. Само щеше да се тревожиш до смърт. — Усмихна й се леко. — Като виждам колко държиш на мен.

Сведе поглед към нея и забеляза, че го наблюдава предпазливо и с известно раздразнение. Беше малко нечестно от негова страна да продължава да я предизвиква да споделя чувствата си, но просто не можеше да се спре. Съмняваше се, че някога ще му омръзне да чува тези сладки думи и нуждата му от тях бе неизмерима. В тях откриваше не само щастие, но и покой и сигурност. Гита беше негова, изцяло негова.

— Ти ми вярваш. — Изненада се колко бързо бе приел признанието й.

— Да. Защо да не ти вярвам?

— Мислех, че няма да можеш. Защо ми вярваш? — Той се намръщи, без да скрива недоумението си, и тя въздъхна. — Трябва да знам. Трябва да съм направила най-сетне нещо значително, за да повярваш така безрезервно на признанието ми, след като толкова твърдоглаво отказваше да обърнеш внимание на всичко, което казвах досега.

— Ами ти ми го изкрещя в лицето.

— Не съм крещяла — измърмори тя, но знаеше много добре, че беше точно така.

Той пренебрегна възраженията й и продължи:

— Беше побесняла. Думите просто се лееха от устата ти. Такова признание, спонтанно и непреднамерено, няма как да не е истина. А и ти не си човек, който използва словото за измама или за собствена изгода. Опасявала си се, че няма да ти повярвам? Затова ли се въздържаше да ми кажеш?

— А щеше ли? Можеше ли да ми повярваш преди?

— Да. — Намръщи се, после въздъхна. — Не, може би не.

— И аз мисля, че нямаше. По толкова начини се опитах да ти го кажа и покажа, но ти не разбра.

— Гита — целуна я по челото и я притегли по-близо до себе си, — толкова си красива, толкова съвършена!

— Съвършена? — Тя се взря недоверчиво в него. — Съвършена! Ха! Отказва ли съвършената жена да посрещне съпруга си, когато след дълги месеци раздяла се завръща от война? Оставя ли го сам да си приготви ядене? Направих го от чиста злоба, да знаеш. Това едва ли са маниери на достойна съпруга. Исках да се поизмъчиш от притеснение и да жегна леко гордостта ти.

— Зная. Успя да го направиш — изрече той с равен глас.

— Много си милостив.

— А, не. Сериозно обмислих възможността да те намеря и да те завлека в салона, където ти е мястото, но чувствах, че само ще те настроя още по-силно срещу себе си.

— Да — усмихна му се тя и се сгуши в него, — точно така.

— Много добре, че се появи в салона, защото тъкмо ставах да изпълня намерението си. — Усмихна се отново, когато тя се изсмя меко, после прокара пръсти през гъстата й коса и усещането го изпълни с тръпка на удоволствие. — И така, не си съвършена, освен в моите очи. Не, истина е — прибави той, когато тя издаде тих присмехулен звук. — И недостатъците ти те правят съвършена в моите очи. Ти си Гита — никакви сенки, никакви лъжи, никакви капризи и измамни обрати. Пълна си с примамки и съблазън, но те са част от теб.

— Е, значи моя е вината, че не си разбрал нищо от това, което се опитвах да ти подскажа досега с думи или постъпки?

— Не, скъпа моя. Не се доверявах на способността си да преценявам правилно. Предпазливостта ме подвеждаше. Чувах това, което исках, и виждах неща, които не съществуваха. Приемах само очевидното — фактите, които не можеха да бъдат поставени под въпрос, които не трябваше да се обмислят или отгатват. Като страстта, която споделяме. Нея лесно можех да видя, да приема, да почувствам. Макар че ме изненадваше, приемах я като истина. — Изгледа я и се намръщи. — Ясен ли съм, или ти звучи като безсмислица?

— Напълно ясно. — Целуна го бързо по бузата. — Разбирам. Беше недоверчив. Опитът ти те е принудил да бъдеш предпазлив.

— Да, но не беше честно да се отнасям към теб чак толкова предпазливо.

— Може би. Но е неразумно да се пренебрегва добре научения урок.

Той сви рамене, после прокара лениво ръце нагоре-надолу по тялото й.

— Толкова си красива… — Засмя се, като чу как раздразнено цъка с език. — Не можеш да кажеш, че не си красива.

— Ще бъде нескромно и суетно да се съглася, че съм.

— Не е проява на суетност да потвърдиш една истина. Тя се отдръпна леко и започна да го изучава изпитателно.

— Истината, но както я виждат другите. Откакто станах достатъчно голяма, за да разбирам, непрекъснато са ми повтаряли, че съм красива. Изглежда всички, с които съм се срещала, го мислят, така че сигурно е вярно. Аз обаче виждам просто себе си, Гита. Виждам плът, кости, коса, които Господ е съчетал така, че да радват очите — досега. Възрастта ще промени това. Болести могат да го развалят. Толкова неща могат да го унищожат! Ще е жалко да заложа вярата и надеждите си единствено на красотата. Има много други по-значими и трайни неща, които трябва да се стремя да постигна и да задържа, макар че съм благодарна за хубостта си. Радвам се, че тя ти доставя удоволствие.

— Удоволствие ли? Да, макар че отначало ме хвърляше в ужас. Когато те видях за пръв път, се почувствах така, сякаш невидима ръка се протегна и сграбчи сърцето ми. Усещам това присвиване всеки път, щом те погледна. — Проследи нежно с пръсти деликатните очертания на лицето й. — Ах, Гита, как можеш да обвиняваш бедния си мъж, че се е съмнявал дали ще може да задържи този свой безценен дар от съдбата? Всяка сутрин, когато се събудя и те намеря в обятията си, се питам дали не сънувам. Същото чувство изпитвам и когато се разтапяш от моето докосване. Струва ми се, че е станала някаква огромна грешка, всеки момент ще дойде някой да я поправи и да те отведе от мен.

Бе трогната от всичко, което й каза, но насочи вниманието си към онези негови думи, които я хвърлиха в истинско недоумение.

— Страхувал си се от мен? — Това й се струваше толкова невероятно, че чак се изправи рязко, за да го вижда по-добре.

— Да. — Той се излегна удобно на гръб, без да сваля ръката си от кръста й.

— Но аз съм само жена! Дребна при това.

— Гита, ти можеше да ме нараниш много по-жестоко, отколкото всеки мъж с меч, стрела или боздуган.

Беше доста учуден, че го гледа с израз на пълно изумление. Не беше казал нищо особено шокиращо или многозначително. Слабостта му към нея бе болезнено ясна, беше уверен в това. Пикни например определено го беше разбрал.

— Ти ме обичаш — още докато думите се процеждаха накъсано от устните й, тя потрепери от страх, че може и да греши.

— Разбира се, че те обичам. — Подхвана я, когато тя се хвърли в ръцете му, после се намръщи, като усети подозрителна топла влага там, където лицето й бе притиснато до гърдите му. — Мили Боже, Гита, не плачи!

— Не плача — излъга тя и се опита да го прегърне с цялото си тяло. — Значи най-накрая успях да докосна сърцето ти. Чувствах се толкова отчаяна, защото ми се струваше, че никога няма да успея, а и не знаех вече как да постъпя.

— Вероятно си знаела. — Внезапно разбра, че тя е изпитвала същата неувереност в неговите чувства, както и той в нейните. Обгърна я още по-здраво в ръцете си.

— А ти щеше ли да знаеш какво чувствам, ако не бях ти казала?

— Не. Имах нужда от думите. Знаеш кои имам предвид — промълви той — онези, които захвърли в лицето ми в големия салон.

— О? Че си най-глупавият мъж в Англия ли? — Усмихна се и плъзна ръце по врата му. — Обичам те, Тейър Бек Сейтън! Обичам те, господарю мой, съпруже мой, живот мой… — Реши, че сигурно ще повтаря тези думи доста честичко, щом караха красивите му очи да потъмняват и да добиват израз, който разпалваше самата нея по-силно от всякакъв огън.

— И аз те обичам — прошепна той, като обхвана нежно лицето й с две ръце и покри устата й със своята.

Измина доста време, преди Гита да е в състояние да продума. Чувствата я задушаваха. Тази нежна целувка напълно й доказа истинността на неговото признание. Реши, че този прекрасен момент напълно си заслужава всеки миг на съмнение, страх и отчаяние, които бе изстрадала досега. Сгушена в ръцете му, с глава върху силните му гърди, тя се вслушваше в равномерния ритъм на сърцето му и знаеше, че никога не се е чувствала по-доволна.

— Кога разбра? — Любопитството се прокрадна през усещането й за тихо задоволство и тя не се стърпя да го попита.

— Мисля, че разбрах съдбата си в момента, в който те видях.

— Но кога разбра, че ме обичаш? — настоя тя и се отдръпна леко, за да го наблюдава по-добре.

— Когато Пикни те отвлече. Полудях. Не можех да правя дори това, в което съм бил най-добър цял живот — да се бия с враговете си. Никога не съм бил по-изплашен. Е, и преди това знаех, че си жизнено важна за мен, но упорито отказвах да разбера защо. — Целуна я бързо по челото. — След това непрекъснато обмислях дали и кога да ти го кажа. Когато ми роди нашия син… — Той се смръщи, понадигна глава и огледа стаята. — Но къде е Еверард?

— При жените в другото крило. Ще го видиш скоро. Сега е време само за нас. Отделям му предостатъчно внимание всеки божи ден.

— Да. — Отпусна се назад. — Докато бях далеч, съм забравил от колко много грижи има нужда едно дете. Имало е моменти, когато те ревнувах от него. Кажи, скъпа моя, кога разбра, че ме обичаш?

— От самото начало знаех, че си подходящият мъж за мен.

— Подходящ ли?

— Да, именно. Когато те представиха като този Сейтън, за когото трябва да се омъжа, изпитах чувството, че всичко е така, както трябва да бъде.

— И нямаше такова усещане за Уйлиям и Робърт?

— Не. Що се отнася до Уйлиям, аз го приех. Беше хубав и приятен. Робърт… Боя се, че бях разочарована, защото единственото силно чувство, което изпитвах към него, бе желанието да му се надсмивам, както правеха всички останали. — Той се засмя тихичко и тя се усмихна леко в отговор. — Но по отношение на тебе — никакви съмнения, никакви угризения, никакви колебания. Кога разбрах, че те обичам ли? Ами когато те раниха при първото ни пътуване насам. Дотогава много пъти се бях питала какви са чувствата ми, но едва тогава се уверих. И започнах да се чудя как да те накарам да ми вярваш и да изпитваш поне нещичко към мен. — Настани се още по-удобно в прегръдките му, като се смееше съблазнително. — Искам да кажа и други чувства, освен страстта. С нея нямах никакъв проблем.

— Може би и двамата сме се опитвали прекалено настойчиво да не преувеличаваме значението на тази страст.

— Започвам да мисля — прошепна той, захапвайки меката възглавничка под ухото й, — че е трябвало да се отнесем към този лудешки, необуздан глад, който изпитвахме един към друг, с по-голямо внимание.

— Ммммм. — Затвори очи, наслаждавайки се на топлината, която желанието разливаше по вените й, докато той покриваше шията й с нежни, топли целувки. Плъзна ръката си по крака му, поглади внимателно с върха на пръстите си краищата на новия му белег и се смръщи леко. — Тейър? Това нараняване ще увеличи ли опасността за живота ти, когато пак отидеш да се биеш?

— Това нараняване най-вероятно ще ми позволи да избягна нови битки за в бъдеще. — Претърколи се така, че тя остана под него, и я целуна по носа.

Макар че беше изключително доволна от това, което чу, тя се учуди дали не е глупаво да се чувства така. Тейър беше войн. Скоро щеше да се почувства угнетен, че не може повече да взема участие в битки. Можеше да изпита неудовлетворение от бъдещето си като земевладелец.

— Но би могъл да се биеш добре, ако ти се прииска пак, нали? Ако изкушението те овладее отново?

— Достатъчно добре, но войната вече не представлява изкушение за мен.

— Не е необходимо да го казваш, за да ми доставиш удоволствие или да успокоиш страховете ми.

— Не го казвам за твое удоволствие, но съм доволен, че ти го доставям. Когато се изправих срещу шотландците, не усещах вече никаква тръпка, никакво задоволство от победите, никакво желание да продължавам с това. Всичко, което исках, бе да изпълня задачата си и да се прибера в Ривърфол. Беше справедлива кауза, а имах и възможността да спечеля материални награди. Все пак, когато приключих, не изпитах онова удовлетворение, както преди.

Гита го прегърна силно и му се усмихна с облекчение, което не можеше да скрие.

— Означава ли това, че човекът със семейните отговорности е изместил и укротил Рижия дявол?

— Не, един мъничък ангел с огромни сини очи стори това. Рижия дявол го няма вече.

— Е, не бих искала да е изчезнал безвъзвратно в някои отношения и да се е укротил прекалено много.

— О, и къде би искала Рижия дявол да остане непроменен?

— Тук, в леглото ни. И в още едно-две неща, които трябва да обмисля повечко. Нека да ме люби сега!

— Мисля, че ще мога да го накарам да се прояви в любовта. Даже на дявол като него не би могло да му омръзне да обича и да бъде обичан от такъв ангел.

— Дори ако трябва да го прави винаги? Защото това е, което желае този ангел!

— Завинаги, сърце мое, може да се окаже недостатъчно дълго.