Крепостта

18

Крепостта

четвъртък, 1 май

02.17

Теодор Куза бе чакал търпеливо и дълго, уверен без да знае откъде идваше тази увереност, че съществото ще се появи отново. Беше говорил с него на древния език. Щеше да се върне. Тази нощ.

Не знаеше, какво го очаква. Би могъл да открие тайни, издирвани от други учени векове наред, или въобще да не види утрото. Той потрепери, не само от страх, но и от нетърпение.

Всичко беше готово. Седеше до масата, отляво бяха разхвърляни книгите, отдясно имаше малка кутийка с традиционни амулети против вампири, а в средата бе оставена неизменната чаша вода. Единственото осветление идеше от крушката висяща точно над него, единственият звук бе неговото собствено дишане.

И изведнъж Куза осъзна, че вече не е сам.

Преди да види каквото и да е, той го почувства. Някакво злокобно присъствие, отвъд полезрението, отвъд възможността да бъде описано. То просто беше там. После дойде мракът. Но този път беше различен. Предната нощ той се бе просмукал сякаш в самия въздух на стаята, растейки и разпространявайки се навсякъде. Сега мракът бавно се стичаше от стените, скривайки ги от погледа му и се спускаше над него.

Куза притисна ръцете си, облечени в ръкавици, към масата, за да спре треперенето им. Усещаше сърцето си да блъска в гърдите, толкова силно и невъздържано, че се боеше да не се пръсне някоя от камерите. Очакваният момент беше настъпил. Сега или никога!

Стените бяха изчезнали. Мракът се издигаше над него като ебонитов купол — никаква светлина не проникваше отвъд масата. Беше студено, но не мразовито като предната нощ и нямаше вятър.

— Къде си? — запита той на старославянски.

Никакъв отговор. Но той чувстваше, че нещо чака отвъд непроницаемата стена, отмервайки времето по свой начин.

— Умолявам те — покажи се!

Настъпи продължителна пауза — после се разнесе нечий глас, с плътен акцент.

— Мога да говоря и на по-нови езици от този.

Думите бяха произнесени на дако-румънски диалект, използван по тези места във времената, когато е била издигната тази крепост.

Тъмнината срещу него започна да се разтваря. От мрака се появи някакво очертание. Куза незабавно разпозна лицето и очите от предишната нощ, фигурата продължи да се оформя и надолу. Пред него стоеше огромен на ръст мъж, висок поне три метра, с широки рамене и горда осанка, разкрачил крака и поставил ръце на кръста. На шията му, привързан със златна верижка покрита със скъпоценни камъни, бе окачен черен като мрака плащ, който се спускаше чак до долу. Под него Куза едва различаваше риза от фин плат, вероятно коприна, широки черни бричове и високи ботуши от кафява кожа.

Всичко имаше там — могъщество, упадък, безмилостност.

— Откъде знаеш стария език? — запита другият.

Куза чу заекващия си глас.

— Аз… съм го изучавал години наред. Много години — умът буквално беше парализиран. Всичко, което бе мислел да каже, всички въпроси, които би искал да зададе до един бяха изчезнали, изпарили се. Завладян от отчаяние, той изстреля първата хрумнала му мисъл.

— Мислех, че ще носиш вечерни дрехи.

Гъстите вежди се сближиха на смръщеното лице.

— Не разбирам какво означава „вечерни дрехи“.

Куза си позволи да се замисли за миг — изненадващо, как един популярен роман, написан от някакъв англичанин преди близо половин век може да промени представите за една чисто румънска легенда3. Той се наведе напред в количката.

— Кой си ти?

— Аз съм виконт Раду Молашар. Тази част от Влашко на времето беше моя.

Значи пред него стоеше едновремешен феодален владетел.

— Ти си болярин?

— Да. Един от малкото, които останаха верни на Влад — онзи, когото наричаха Тепеш Наколвача — до самия му край пред Букурещ.

Макар да бе очаквал някакъв подобен отговор, Куза се почувства замаян.

— Та това е било през 1476! Почти преди пет века! Нима си толкова стар?

— Аз бях там.

— А след това — къде си живял?

— Тук.

— Но защо? — страхът на Куза се бе изпарил, заменен от внезапно завладялото го вълнение. Искаше да узнае всичко — сега!

— Защото ме преследваха.

— Турците ли?

Молашар присви очи, виждаха се само тъничките като топлийки зеници.

— Не. От… други… безумци, готови да ме гонят из целия свят, за да ме унищожат. Знаех, че не мога вечно да им бягам, — той се усмихна, разкривайки два реда пожълтели зъби. Нито един от тях не беше заострен, но всички изглеждаха изненадващо здрави — затова реших да ги надживея. Построих тази крепост, уредих поддръжката й и се скрих в нея.

— Ти да не си… — ето го въпросът, който измъчваше Куза от самото начало, ала не смееше да го зададе. — Ти вампир ли си?

Отново усмивката, хладна и подигравателна.

— Вампир? Носферату? Морой? Може би.

— Но как тогава…

Молашар разсече въздуха с десница.

— Стига! Стига с тези досадни въпроси! Не ме интересува твоето празно любопитство. Знам, че си ми сънародник и че земята ни е в ръцете на чужденци. Защо си с тях? Нима си предал Влашко?

— Не! — пред свирепия поглед на Молашар, Куза почувства как в него отново се връща познатият страх. — Те ме доведоха тук насила!

— Защо? — думите пронизваха като нож.

— Смятаха, че ще мога да открия причината, поради която избиват войниците им. И мисля че я открих… нали?

— Да. Откри я — Молашар си позволи поредната безжалостна усмивка. — Нуждаех се от тях, за да възстановя силата си след дългото бездействие. Ще ми трябват всичките, за да възвърна отново предишното си могъщество.

— Не бива да го правиш! — извика Куза преди да помисли.

Очите на Молашар блеснаха.

— Никога не казвай какво бива и какво не бива да правя в дома си! Още повече когато в него са се настанили нашественици! Аз се погрижих нито един турчин да не стъпи в този проход докато го държах, а сега се събуждам и откривам, че крепостта ми е завладяна от германци!

Целият кипеше от гняв, крачеше из стаята и размахваше юмруци за да подчертае думите си.

Куза използва тази възможност да повдигне капака на кутийката и да извади парчето счупено огледало, което Магда му бе дала сутринта. Докато Молашар се мяташе вбесен из стаята, професорът завъртя огледалото и се помъчи да хване отражението му в него. Вдигна глава и го видя застанал до книгите отдясно, но когато надзърна в огледалото, там не се виждаше нищо друго освен самите книги.

Молашар нямаше отражение!

Внезапно огледалото бе дръпнато от ръката му!

— Правиш се на любопитен, а? — той вдигна огледалото и надзърна в него. — Да. Преданията са верни — аз нямам отражение. А на времето имах — за миг очите му се замъглиха. — Това вече е минало. Какво друго имаш в тази кутия?

— Чесън — Куза бръкна под капака и извади една глава. — Казват, че прогонвал вампирите.

Молашар протегна ръка. В средата на дланта му се виждаше кичурче косми.

— Дай ми го — Куза се подчини, Молашар отхапа малко и въздъхна. — Обичам чесън.

— А сребро? — професорът извади един сребърен медальон останал от Магда.

Молашар не се поколеба да го грабне.

— Какъв болярин щях да съм, ако се страхувах от среброто?

Изглежда, че се забавляваше чудесно.

— А това, — продължи Куза докато ровеше в кутията, — се смята за най-мощното средство против вампири.

Той извади кръста, който капитан Вьорман бе дал на Магда.

Молашар внезапно отстъпи назад, а от устата му излетя звук, наподобяващ нещо средно между изхъркване и ръмжене. Той прикри очи.

— Махни го!

— Действа ли ти? — Куза беше изненадан. Нещо се сви в него, докато гледаше как се измъчва Молашар. — Но защо? Как…

— МАХНИ ГО!

Куза побърза да изпълни поръката, като прикри кръста с една картонена кутия.

Молашар бе оголил зъбите си, сякаш се готвеше да скочи върху него и да го разкъса.

— Надявах се, че в твое лице ще имам съюзник против нашествениците, но виждам че съм се лъгал!

— Аз също искам да бъдат прогонени! — възрази уплашен Куза, притискайки се в количката. — Дори повече от теб!

— Ако е така, едва ли щеше да размахваш пред мен това проклятие!

— Но аз не знаех! Можеше да е поредната селска измислица, като чесъна и среброто!

Трябваше да го убеди!

— Може би — кимна замислено Молашар. После се обърна и отстъпи в мрака, гневът му — донякъде поутихнал. — Но все още не ти вярвам, Недъгави.

— Не си отивай! Моля те!

Молашар спря в очакващия го мрак и се обърна към Куза, докато се увиваше в него. Гледаше го мълчаливо.

— Молашар, аз съм на твоя страна! — извика Куза. Не биваше да го пуска сега, когато толкова много въпроси чакаха отговор. — Моля те, повярвай ми!

В тъмнината вече се виждаха само блестящите точици на Молашаровите очи. Останалото бе погълнато. Изведнъж от черната завеса изскочи ръка и посочи с пръст Куза.

— Ще те наблюдавам, Недъгави. И ако се уверя, че мога да ти имам доверие, отново ще се срещна с теб. Но ако предадеш народа ни, лично ще сложа край на жалкия ти живот.

Ръката изчезна. После и очите. Но думите останаха да висят във въздуха. Мракът постепенно се разсея, сякаш погълнат от стените. Скоро всичко си беше както преди. Отхапаната глава чесън, която се въргаляше в ъгъла на стаята бе единственото доказателство, че Молашар е бил тук.

Доста време Куза не намираше сили да се раздвижи. Постепенно осъзна, че езикът му е подут и изсъхнал далеч повече от обикновено. Той вдигна чашата с вода и механично отпи. Преглътна с известно затруднение и после посегна към кутията вдясно от него. Ръката му застина на капака за миг, преди да го вдигне. Умът му се противеше срещу намисленото, но той знаеше че няма друг избор. Стиснал здраво устни Куза вдигна картонения капак, пое кръста и го положи на покривката пред себе си.

Такава миниатюрна вещ. Сребро. Поизтрити орнаменти в двата края и горната част на кръстчето. Дори нямаше изображение на разпънато тяло. Само един кръст. Символ на безчовечността на един човек към друг.

От край време, Куза винаги бе гледал на носенето на кръст, като на варварски обичай, сигурен признак за незрели познания в религията. Пък и нали християнството не беше нищо друго освен сравнително млад клон на юдаизма. Необходимо му беше време за да узрее. Как наричаше Молашар кръста? „Проклятие?“ Не, не беше такъв, не и за Куза. Уродлив — да, но не и проклятие.

И ето че сега придобиваше ново значение, както и много други неща. Традицията го даряваше с могъщество срещу демони и вампири, вероятно защото беше символ на вечната победа на доброто над злото. Куза винаги беше смятал, че ако наистина има задгробен живот и кръстът притежава някакво въздействие върху обитателите му, то по-скоро се дължи на безмерната вяра на онзи, у когото е свещения обект, отколкото на самия обект.

Ала току що бе научил, че греши.

Молашар беше израз на злото. Тук две мнения нямаше — всяко същество, което оставя подире си трупове за да преживява несъмнено е зло. И когато Куза бе вдигнал пред себе си кръста, Молашар се бе отдръпнал назад. Куза не вярваше в силата на кръста и въпреки това той бе оказал въздействие върху Молашар.

Значи все пак кръстът, а не приносителят му притежава сила.

Ръцете му се тресяха. Почувства как съзнанието му се замъглява от безбройните възможности — всички до една умопомрачителни.