Крепостта

1

Проходът Дину

Вторник, 22 април

12.08

Денят тук никога не е дълъг, независимо от сезона, мислеше си Вьорман, като разглеждаше стръмните скали, които се извисяваха от двете страни на прохода. Слънцето трябваше да се изкачи поне на тридесет градуса за да надникне през източната стена и да измине още съвсем малко, преди да се скрие зад западната.

Двете стени на прохода бяха почти отвесни, сякаш още малко и щяха да се сринат в пропастта под тях. Покрити с мрачни, злокобни зъбери, стръмни падове и тесни, сенчести цепнатини. Преобладаваха кафявото и сивото, глината и гранитът, само тук-там се виждаше по някое зеленикаво петънце. В ранната пролет дърветата бяха още съвсем голи, стеблата им — гротескно извити от ветровете, а корените, открити, вкопчени в нащърбените скали. Тези дръвчета му приличаха на изтощени алпинисти, изгубили надежда да пълзят както нагоре, така и надолу.

Почти непосредствено зад люшкащата се кола на Вьорман оглушително ревяха двата камиона натоварени с войници, а зад тях идеха останалите машини, с припаси и амуниции. Колоната пълзеше нагоре по западната стена на прохода, където от стотици години една естествена издатина в скалата се използваше като път. Проходът Дину, който пресичаше най-дивата и непозната част на Трансилванските Алпи беше тесен като всеки забутан планински проход. Вьорман сведе поглед към дъното на клисурата, само на петдесетина метра по-надолу. Беше съвсем гладко и покрито с трева. Сигурно от там пътят щеше да е далеч по-къс и приятен, но пък беше непроходим за машините. Не им оставаше нищо друго, освен да се придържат към пътя в скалите.

Път ли? — изпъшка Верман. Това не беше път. По-скоро някаква пътека, или скална площадка. Но не и път. Местните жители изглежда не вярваха в бъдещето на двигателите с вътрешно горене и с нищо не бяха улеснили преминаването на подобни съоръжения през тази дива местност.

В разстояние само на няколко минути слънцето се скри зад облаците, разнесе се оглушителен гръм и сетне отново заваля. Вьорман посрещна поредния дъжд с проклятия. Пак се задаваше буря. Времето тук беше направо отвратително. Една след друга следваха шквалове, които се спускаха надолу по отвесните скали и разпиляваха ослепителни гръмотевици във всички посоки, сякаш се готвеха да разцепят самите устои на планината. Поройният дъжд всеки момент можеше да повлече надолу кална лавина. Пак се започваше.

Кой би пожелал да живее на такова място? Семената тук вероятно растат мъчително бавно, а реколтата едва стига, колкото да се засее нова. Вярно, козите и овцете изглежда се справяха чудесно, сред ярко-зелената трева и бистрите потоци. Но все пак, кой би пожелал да живее тук?

За пръв път Вьорман зърна крепостта тъкмо когато колоната се провираше през поредното стадо овце, запречило един тесен завой. Още в първия миг долови нещо странно в защитното съоръжение, но не можа да определи какво точно. По форма крепостта напомняше средновековен замък, но беше значително по-малка по размери. Ето защо местните я наричаха твърдината. Нямаше си собствено име и това също бе странно. Вероятно е била построена преди много векове, но въпреки това изглеждаше така, сякаш последният камък е бил поставен едва вчера. В началото дори си помисли, че някъде по пътя са завили в погрешна посока. Не можеше да повярва, че укреплението отсреща, където им предстоеше да заемат позиция е било изоставено преди повече от 500 години.

Вьорман нареди на колоната да спре, после свери местоположението по картата и в края на краищата стигна до извода, че това наистина е бъдещият му команден пост. Той отново разгледа укреплението, този път по-внимателно.

Преди хилядолетия една огромна каменна плоча се беше отлепила от западната стена на прохода. Заобикаляше я дълбока и стръмна клисура, през която бушуваха ледените води на планински поток, който сякаш извираше от самата скала. Именно върху тази плоча бе построена крепостта. Стените й бяха отвесни, високи най-малко тридесет метра, изградени от гранитни блокове, които сякаш се срастваха с гранитната скала на самата планина — с други думи, творението на човека и природата се сливаха в едно цяло. Но най-странна бе самотната кула, която се издигаше на предната стена. Отгоре беше като отсечена, от върха й до дъното на клисурата имаше поне стотина метра. Ето това беше крепостта. Останка от едно отминало време. Единственото примамливо в нея, бе надеждата да им осигури суха постеля за през нощта.

И все пак странно, че изглеждаше толкова запазена.

Вьорман кимна на шофьора до него и се зае да сгъва картата. Името му беше Остер, подофицер Остер, негов пръв заместник в ротата. Остер махна с ръка и потегли, а отзад трите камиона ги последваха бавно. Пътят — или каквото беше там — се разшири с приближаването към завоя и ги изведе до малко затънтено селце, което се гушеше в югоизточната основа срещу скалната стена, върху която се издигаше крепостта.

Докато лъкатушеха между къщите, Вьорман реши да поправи първоначалното си впечатление. Това не беше селце, поне според немските представи. Това беше всичко на всичко една купчина от колиби с каменни стени и сламени покриви, едноетажни с изключение само на една — последната на североизточния край. Тя единствена приличаше на къща, имаше втори етаж и дори отпред висеше някакъв надпис. Не разбираше румънски, но по всичко личеше, че това е местната страноприемница. Вьорман просто не можеше да си представи какъв смисъл има от тази страноприемница — кой ли въобще би дошъл тук?

Само на неколкостотин метра отвъд селото пътят свършваше в ръба на клисурата. От тук през пропастта се прехвърляше дървен мост, положен на каменни колони — единствената връзка на крепостта с външния свят. Хрумнаха му още две възможности — да се изпълзи нагоре по отвесната скала, или да се спусне въже от върха на стената — но почти веднага осъзна, че те граничат с безумието.

С око на познавач, Вьорман веднага оцени стратегическите преимущества на крепостта. Великолепен наблюдателен пункт. От върха на кулата цялото протежение на прохода Дину се разстилаше като на длан, а прикрити зад стените на крепостта петдесетина опитни войници можеха да задържат настъплението на цяла армия руснаци. Не че руснаците биха стигнали някога до прохода Дину, но негова работа ли беше да се обсъжда заповедите на Върховното командване?

Ала Вьорман притежаваше и друг поглед, погледът на художник, на любител на пейзажите и с него оценяваше крепостта и околностите по различен начин. Една акварелна рисунка, или пък маслени бои, мрачни тонове, които да подчертаят суровата красота? Единствения начин да разбере кое ще е по-подходящо, бе да опита и двете. Ще разполага с колкото си иска свободно време през следващите месеци.

— Добре, подофицер — обърна се той към Остер, когато спряха в началото на моста, — какво мислите за нашия нов дом?

— Не бих казал, че съм възхитен, господин капитан.

— Ще привикнете. Нищо чудно да прекараме остатъка от войната тук.

— Да, господин капитан.

Вьорман долови някакво напрежение в отговорите на Остер и го погледна внимателно. Подофицерът беше по-нисък от него, слаб, с черна коса.

— Не се безпокойте, господин подофицер. Войната скоро ще свърши. Когато тръгвахме, разнесе се новината, че Югославия е капитулирала.

— Господин капитан, трябваше веднага да ни съобщите! Това щеше да оживи хората.

— Нима имат нужда от подобна подкрепа?

— Лично аз, в този момент бих предпочел да съм в Гърция.

— Едва ли ще ви хареса. Сладникави напитки, жилаво месо и странни танци.

— Имам пред вид войната.

— А, това.

През последната година Вьорман беше само един безпомощен наблюдател на собственото си оглупяване. Процес не само незавиден и необратим, но и опасен, за човек, който категорично отказва да стане член на Партията. Но това сякаш беше единственото спасение от разочарованието, което го бе обхванало с напредването на войната и залезът на неговата кариера. Подофицер Остер бе съвсем отскоро под негово командване, за да го знае. Но с времето щеше да научи всичко.

— Може би сте прав, подофицер. Но както вървят нещата, нищо чудно докато стигнете до вашата Гърция, войната вече да е приключила. Предполагам, че за седмица и тя ще капитулира.

— И все пак, вярвам и вие ще се съгласите, че ще служим по-добре на фюрера там, отколкото в тези планини.

— Не бива да забравяте, че именно по нареждане на вашия фюрер се отправихме да заемем позиция тук.

Вьорман забеляза, не без задоволство, че Остер пропусна покрай ушите си това „вашия“, сякаш нищо не бе чул.

— Но защо, господин капитан? Каква задача ще изпълняваме тук?

— Върховното командване, — зае се Вьорман да цитира заключенията от доклада на специалната комисия, — смята, че проходът Дину е стратегическа връзка между руските степи и петролните рафинерии, които подминахме край Плойещи. И ако не дай си Боже, връзките между Райха и Съветите някой ден се влошат, нищо чудно руснаците да нанесат някой мълниеносен удар срещу Плойещи. Излишно е да обяснявам, какво е значението на петрола за военната мощ на Райха.

Остер изслуша търпеливо обяснението, независимо, че го чуваше поне за десети път и че той самият бе разяснявал целта на пътуването пред войниците. И все пак Вьорман почувства, че човекът до него не е съвсем убеден. Не го винеше. Всеки сравнително интелигентен войник би си задал няколко въпроса. Остер бе служил достатъчно дълго в армията, за да намери за необичаен факта, че начело на четири пехотни подразделения се поставя временно командващ, при това ветеран от предишната война, без втори офицер в командването. Още по-странно бе, че същото това подразделение се отправя да заеме бойна позиция в един почти изолиран от света планински район на съюзническа държава. Та това си беше работа за някой лейтенант новак.

— Но, господин капитан, руснаците си имат предостатъчно собствен петрол. А и нали с тях сме сключили пакт за ненападение.

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна да го забравя! Пактът. Никой вече не нарушава подобни пактове.

— Нима смятате, че Сталин би дръзнал да тръгне срещу фюрера?

Вьорман едва се сдържа да не отвърне с това, което мисли: Не, защото фюрера ще го нападне пръв. Но Остер не би го разбрал. Както преобладаващата част от следвоенното поколение той бе свикнал да поставя знак за равенство между интересите на фюрера и интересите на германския народ. За него фюрерът бе вдъхновител, смисъл на живота. Вьорман се чувстваше твърде остарял за подобни мисли. Миналият месец бе навършил четирийсет и три. Проследил бе пътя на Адолф Хитлер от бирариите, през Канцеларията до божествените висини. И нито за миг не го бе харесвал.

Вярно, Хитлер бе съумял да обедини страната и да я поведе по пътя към самоуважението и величието, нещо заради което всеки лоялен немец го даряваше със своята благодарност. Но Вьорман не можеше да повярва на този австриец, свикнал да се заобикаля с противни южняци, каквито бяха баварците. Нито един истински прусак не би могъл да се довери на подобни типове. Имаше нещо неприятно и страшно в тях. Нещо от онова, на което бе станал свидетел Вьорман край Познан.

— Съобщете на хората, че могат да излязат и да се поразтъпчат — нареди той, без да обръща внимание на последния въпрос на Остер. Така или иначе, въпросът беше риторичен. — Огледайте внимателно моста, искам да ми докладвате, дали ще може да издържи тежестта на камионите. Аз ще надникна в крепостта.

Докато крачеше по дървения мост, Вьорман си помисли, че масивните трупи изглеждат достатъчно здрави. Той надзърна през перилата към заострените зъбери и бушуващата далеч долу вода. До дъното на клисурата имаше поне петдесетина метра. Вероятно ще е най-добре камионите първо да се разтоварят и после да пресекат моста един по един.

Масивният дървен портал на крепостта бе широко разтворен, отворени бяха и кепенците на прозорците, които гледаха към пропастта. Сякаш някой се бе заел да проветрява вътрешността на крепостта. Вьорман прекрачи прага и пое по покрития със ситен чакъл вътрешен двор. Тук бе прохладно и необичайно тихо. Едната страна на двора бе издълбана във вътрешността на скалата, нещо, което не се виждаше отвън.

Вьорман се завъртя на място. Кулата се издигаше високо над него, от всички страни го заобикаляха сиви стени. Струваше му се, че е застинал в прегръдките на огромно каменно чудовище и той не смееше да помръдне, за да не го пробуди.

И изведнъж забеляза кръстовете. Бяха стотици… може би хиляди, покриваха вътрешните стени на двора. Всички до един с еднакъв размер и форма, колкото и необичайна да бе тя. Горната част на всеки кръст бе не по-дълга от десет сантиметра, двата края на кръста бяха леко скосени, а напречната част бе толкова високо разположена, че отдалече те напомняха буквата „Т“.

За Вьорман всичко това бе не само странно, но и объркващо… нещо с тези кръстове не беше наред. Той пристъпи към най-близкия кръст и прокара ръка по гладката му повърхност. Горния и долния край бяха от лята мед, а напречната греда — от никел. Каменното легло на кръста бе изработено с невероятно майсторство.

Вьорман отново плъзна поглед наоколо. Имаше нещо друго, което го смущаваше. Тук нещо липсваше. И изведнъж се досети — птиците. По скалите не се виждаха никакви птици. Замъците в Германия бяха убежища на гълъби, които гнездяха навсякъде. А тук не се виждаше нито една птица, нито в скалите нагоре, нито по кулата и крепостната стена.

Изведнъж Вьорман долови някакъв шум зад гърба си. Извърна се рязко, поставил ръка на кобура с тежкокалибрения люгер. Румънското правителство бе доказало чистосърдечната си привързаност към идеите на Райха, но Вьорман не се съмняваше, че вътре в страната имаше и такива, които не гледаха с добро око на подобна дружба. Националната Селска Партия например, водеше граничеща с фанатизъм анти-германска политика. Макар лишена от власт, тя продължаваше да бъде активна. Нищо чудно някоя терористична група от нейни привърженици да се укрива в тези планински райони, дебнейки възможността да нанесе удар на немските части.

Шумът се повтори, този път още по-силен. Това бяха човешки стъпки, отчетливи, спокойни, без никакъв намек за прокрадване. Идваха откъм вратата в задната част на крепостта. Вьорман впери поглед в приближаващия си мъж. Беше около тридесет годишен, наметнат с ушит от овча кожа ямурлук. Мъжът не забелязваше Вьорман. В ръката си държеше хаванче с хоросан. Той приклекна до вратата с гръб към офицера и се зае да замазва дупките в стената.

— Какво правите тук? — кресна Вьорман. Имаше изричното нареждане крепостта да бъде очистена.

Изненадан, зидарят подскочи и се обърна. Гневът изчезна от лицето му още щом видя униформата на човека срещу него и осъзна, че му говорят на немски. Той промърмори нещо неразбрано — най-вероятно на румънски. С яд и неохота Вьорман си даде сметка, че ако иска да се разбере с непознатия трябва да намери някакъв преводач, или да научи малко от езика му, докато пребивава по тези места.

— Говори на немски! Какво търсиш тук?

Мъжът поклати глава, едновременно объркан и изплашен. Той вдигна ръка в знак да го почакат, после се обърна и извика нещо, което прозвуча като „Папа!“

Чу се тропот и на един от прозорците над тях се показа главата на възрастен мъж, наметнат с подобен вълнен ямурлук. Вьорман стискаше здраво дръжката на пистолета, докато двамата румънци си разменяха реплики на неразбираемия за него език. След това възрастният неочаквано се обърна към него на немски:

— Слизам веднага, господине.

Вьорман кимна, донякъде успокоен. Той отново се приближи към вградения в стената кръст и се зае да го изучава. Мед и никел… а приличаха толкова много на злато и сребро.

— Точно шестнадесет хиляди осемстотин и седем такива кръста са вградени в стените на крепостта — обясни нечий глас зад него с плътен акцент.

Вьорман се обърна.

— Нима сте ги броили? — той прецени, че събеседникът му е около петдесет годишен. Между него и по-младия мъж имаше забележителна, дори изненадваща прилика. И двамата носеха съвсем еднакви груби селски ризи и бричове, но старецът бе нахлузил някаква смешна островърха шапка. — Или може би го казвате на всички туристи?

— Аз съм Александру — отвърна другият и леко се поклони. Синът ми и аз работим тук. И не посрещаме никакви туристи.

— Това е на път да се промени. Но междувременно — доколкото знаех, в крепостта не живее никой.

— Вярно е, ние сме от селото. Там се прибираме всяка вечер.

— А къде е собственикът?

— Нямам представа — отвърна Александру.

— Кой е той?

— Не зная — повторно свиване на раменете.

— Кой ви плаща, в такъв случай? — разговорът започваше да става отегчителен. Възможно ли бе този човек да не знае нищо и при всеки въпрос да свива рамене?

— Съдържателят на страноприемницата. Някой му носи пари, два пъти в годината. Прави оглед на крепостта, дава нареждания и после си отива. Съдържателят ни плаща веднъж месечно.

— А кой ви дава нареждания? — Вьорман очакваше поредното свиване на рамене, но този път отговорът дойде почти веднага.

— Никой — Александру изправи рамене и продължи с покорно достойнство. — Ние вършим всичко. Инструкциите са да поддържаме крепостта като нова. Това е всичко, което трябва да знаем. И което трябва да вършим. Баща ми прекара целия си живот тук, в тази крепост, а също и баща му и бащата на неговия баща. Синът ми ще продължи моя път.

— Ще прекараш целия си живот в поддържане на една стара крепост? Не мога да повярвам!

— По-голяма е отколкото изглежда. В стените наоколо има множество стаи. Под краката ни лежат няколко коридора също със стаи от двете им страни, които продължават навътре в планината. Така че, непрестанно има какво да се върши.

Вьорман плъзна поглед по мълчаливите стени, над които се спускаше дълга сянка и отново разгледа вътрешния двор, който също тънеше в сянка въпреки ранния следобеден час. Кой бе построил тази крепост? И кой плащаше, за да се поддържа в такова безупречно състояние? В това нямаше никаква логика. Загледа се в сенките и изведнъж му хрумна, че ако той трябваше да издигне подобна крепост, би предпочел да я разположи на отвъдната страна на прохода, където имаше значително по-приятно юго-западно изложение, повече слънце и топлина. Така както бе построена сега, нощта вероятно се спускаше съвсем рано в крепостта.

— Добре, — обърна се той към Александру. — Ще ви позволя да продължите с поддържането на крепостта дори след като се настаним. Но ти и синът ти ще се явявате на проверка при часовоя, когато идвате и си тръгвате — той забеляза, че мъжът клати отрицателно глава и попита. — Какво има?

— Не можете да останете тук.

— И защо не?

— Забранено е.

— От кого?

Александру пак сви рамене.

— От край време е така. Трябва да поддържаме крепостта и да не допускаме никой в нея.

— И разбира се, досега не е имало подобен случай.

— Не, имаше. Случвало се е от време на време тук да отсядат пътници без наше съгласие. Отстъпвахме — в края на краищата, не сме наети тук за да се бием. Но те никога не оставаха повече от една нощ. А често и по-малко.

Вьорман се усмихна. Очакваше нещо подобно. Изоставена, старинна крепост, в място като това, естествено трябваше да е пълна с призраци. Ако не друго, поне местните хора щяха да имат тема за приказки.

— И какво ги прогони? Ужасяващ вой? Среднощно дрънкане на вериги?

— Не, тук няма духове, господине.

— Може би случаи на странна смърт? Злокобни убийства? Или самоубийства? — Вьорман се забавляваше чудесно. — Ние в Германия също не можем да се оплачем от недостиг на замъци. И за всеки от тях се разказва поне една смразяваща история.

Александру отново поклати глава.

— Никой не е умирал тук доколкото знам.

— Тогава каква е причината? Какво прогонва нарушителите след първата нощ?

— Сънища, господине. Лоши сънища. И все едни и същи, доколкото можах да разбера… за някакво същество, затворено в малка стая без врата и прозорци и без светлина… където мракът е непрогледен… и е студено… много студено… и в този мрак нещо стои до теб… по-хладно от всичко… и гладно.

Докато слушаше, Вьорман почувства как по гърба му полазват тръпки. Мислеше да попита Александру дали той самият е прекарвал някоя нощ в крепостта, но отговорът прозираше в очите на мъжа. Да, Александру също бе спал тук. Но само веднъж.

— Ще чакате тук, — нареди им Вьорман, — докато хората ми преминат по моста. — А след това ще ми покажете крепостта.

Лицето на Александру гореше от безсилен гняв.

— Длъжен съм, хер капитан, — заговори той, — да ви предупредя, че в крепостта не е позволено да се настаняват наематели.

Вьорман се усмихна, без да дава воля на чувствата си. Уважаваше и разбираше дълга, на който се бе посветил човекът срещу него.

— Смятай, че си изпълнил дълга си. Но сега срещу теб е изправен отряд на германската армия. така че не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш на силата и да отстъпиш.

При тези думи Вьорман се обърна и пое към вратата.

Все още не бе зърнал нито една птица. Дали птиците също сънуваха? И те ли си построяваха гнездо само за една нощ, а после отлитаха завинаги?

Колоната от четири машини внимателно пропълзя по моста и спря в двора на крепостта без никакъв инцидент. Отзад вървяха войниците, нарамили оръжия, а сетне се върнаха повторно, за да пренесат разтоварените припаси, генератори и амуниции.

Докато подофицер Остер организираше работата на хората, Вьорман и Александру тръгнаха на малка обиколка из крепостта. Вьорман разглеждаше изненадан многобройните медно-никелови кръстове, вградени на равни разстояния в стените на коридорите, стаите… сякаш бяха навсякъде. Те красяха стените на двора, подземията отдолу, кулата, издълбаните в скалата коридори. Повечето бяха доста малки по размер, всички от една и съща сплав.

— Общо четирийсет и девет стаи, ако се броят и тези в кулата — завърши Александру.

— Странно, защо не са ги направили петдесет?

— Кой би могъл да каже? — сви рамене Александру.

Ако посмее да вдигне рамене още веднъж… помисли заплашително Вьорман.

Продължиха по посока на крепостния вал, който поемаше диагонално от кулата и после извиваше назад към скалната стена. Вьорман забеляза, че кръстове имаше дори във високия до пояс каменен парапет. И неочаквано запита:

— Интересно, защо не видях нито един кръст на външната стена?

— Защото няма. Всички кръстове са отвътре. Ето, погледнете към тези гранитни блокове. Вижте с каква точност са издялани. Не се е налагало дори да използват хоросан. Всички стени на крепостта са изградени по този начин. Тайната на това изкуство е изгубена.

Вьорман не изпитваше никакъв интерес към гранитните блокове. Той посочи каменния вал под краката им.

— И казваш, че тук, отдолу също има стаи?

— По два реда във всяка стена, с тясна цепка за прозорец и отвор към коридора.

— Чудесно. Ще станат за казарми. А сега да надзърнем в кулата.

Кулата-бойница също имаше необичаен строеж. Състоеше се от пет етажа, всеки един с по две стаи. Една тясна стълба пълзеше нагоре на зиг-заг по вътрешната й страна.

Задъхан от мъчителното изкачване, Вьорман се облегна на перилата, които ограждаха върха на кулата и огледа прохода Дину, който от тук се виждаше съвсем ясно. Мислено вече разполагаше противотанковите гнезда. Нямаше кой знае какво доверие в ефективността на 7.92 милиметровите „Панцербуше“, но всъщност не очакваше да му потрябват. И все пак трябваше да ги разположи.

— Нищо не може да остане незабелязано от това място — промърмори той на себе си.

— Ако не падне пролетната мъгла — отвърна неочаквано Александру. — Почти всяка нощ през пролетта проходът се изпълва с непрогледни облаци.

Вьорман побърза да го отбележи мислено. Значи часовоите ще трябва не само да си отварят очите, но и да се ослушват внимателно.

— А къде са всичките птици? — още не можеше да си обясни изчезването им.

— Никога не съм виждал и една птица в крепостта — отвърна Александру. — Никога.

— Не ти ли се струва странно това?

— Господин майор, крепостта сама по себе си е много странна, с всичките тези кръстове и прочие. Престанах да си задавам въпроси още на десетгодишна възраст. Просто приемам нещата такива, каквито са.

— Кой я е построил? — запита Вьорман и се обърна, за да не гледа очакваното свиване на рамене.

— Попитайте петима и ще получите пет различни отговора. Някой казват, че е вдигната от влашки болярин, а други — от непокорен турчин. Има и такива, които смятат, че крепостта е построена по нареждане на папата. Кой би могъл да знае със сигурност? Истината се е изгубила някъде назад през петте века.

— Нима смяташ, че е толкова стара? — запита Вьорман без да откъсва очи от прохода.

Когато най-сетне се спуснаха отново във вътрешния двор, вниманието на Александру бе привлечено от удари по стената. Той се затича да погледне каква е причината и после забърза обратно към Вьорман.

— Хер капитан, те забиват клин между камъните! — извика той и ръцете му се сгърчиха от вълнение. — Спрете ги! Ще разрушат стените!

— Глупости! Това не са клинове, а най-обикновени пирони, които ще бъдат поставени през пет метра, за да поддържат кабелите. Като пуснем генераторите, навсякъде ще има ток и светлина. Немската армия не се осветява с факли.

Двамата продължиха надолу по коридора и изведнъж видяха един войник, който пъхаше щика си в цепнатината до вградения в стената кръст. Александру придоби още по-разтревожен вид.

— А този? — запита възрастният мъж. — Той също ли прокарва кабели?

Вьорман се приближи бързо и безшумно и спря зад гърба на войника. Докато наблюдаваше как ножът се провира все по-надълбоко в стената, той почувства, че го облива в студена пот.

— Кой ви нареди да правите това, редник?

Войникът се обърна изненадан и изпусна щика. Лицето му побледня, когато видя, че към него се обръща не друг, а командирът. Той скочи като ужилен.

— Отговаряйте! — изкрещя Вьорман.

— Никой, господин капитан — войникът застана мирно с наведена глава.

— Каква беше задачата ви?

— Да помагам в прокарването на кабелите, господин капитан.

— И защо не го правите?

— Съвсем не знам, господин капитан.

— Момче, аз не съм ти някой глупав подофицер. Искам да знам, какво те накара да постъпиш като вандал и да плюеш на честта на немския войник. Отговаряй!

— Златото, господин капитан — отвърна с примрял глас войникът. Звучеше неубедително и той го чувстваше. — Говори се, че крепостта е била построена за да се скрие в нея папското съкровище. И всички тези кръстове… толкова приличат на златни. Аз исках само…

— Това е нарушаване на заповедта, редник. Как ти е името?

— Лутц, господин капитан.

— Е, добре, редник Лутц, днешния ден е полезен за теб. Не само ще имаш честта да научиш, че тези кръстове са излети от никел и мед, но печелиш и правото пръв да застъпиш на пост през нощта. А и до края на седмицата. Като приключиш с кабелите, ще се явиш на доклад при подофицер Остер.

Лутц прибра падналия щик и отмарширува. Вьорман се обърна, за да срещне бледото, разтреперано лице на Александру.

— Никой не бива да докосва кръстовете! — повтаряше румънецът. — Никога!

— Защо?

— Защото така е от край време. Нищо не бива да се променя в крепостта. Именно това ни е работата. И затова не трябва да оставате тук!

— Довиждане, Александру — отвърна Вьорман с тон, който намекваше, че разговорът е приключил. Нямаше нищо против стареца, но задълженията си бяха задължения.

Той понечи да си тръгне, но зад него се раздаде умолителният глас на Александру.

— Моля ви, господин капитан! Кажете им да не пипат кръстовете! Не бива да се пипат кръстовете!

Вьорман имаше тъкмо това намерение. Не заради Александру, а заради необяснимия страх, който бе почувствал, докато войникът се опитваше да свали един от кръстовете. Не беше някакво безпокойство, или неудобство, а хладно, болезнено пробождане, от което стомахът му се свиваше на топка. Но защо?

Сряда, 23 април,

03.20

Беше доста късно през нощта, когато най-сетне Вьорман се отпусна с благодарност в леглото. Избрал бе за себе си третия етаж на кулата, който се издигаше над стените и не беше кой знае колко нависоко. Предната стая щеше да служи за кабинет, а по-малката задна стаичка — за спалня. От прозорците на кабинета с малки квадратни стъкла, се разкриваше чудесна гледка към прохода и селцето отсреща, а през двата прозореца на задната стая можеше да се държи под око вътрешния двор.

Кепенците бяха отворени през цялата нощ. След като изключи осветлението, Вьорман постоя няколко минути до прозореца. Клисурата бе покрита с тънката пелена на спуснала се мъгла. Малко след като се скри слънцето, откъм планините бе повял хладен въздух и се бе смесил с влагата, лъхаща от дъното на клисурата. В резултат се беше появила тази млечно-бяла река от мъгла. Сцената беше осветена от звездна светлина, звездите тук бяха ярки и близки, каквито са само в планината. Докато ги разглеждаше, Вьорман за пръв път почувства онова вдъхновение, което е накарало Ван Гог да нарисува неговата „Звездна нощ“. Тишината бе нарушена единствено от тихото бръмчене на генераторите. Пейзаж, сякаш съществуващ извън времето и Вьорман остана да му се наслаждава, докато усети, че главата му клюма.

Ала веднага след като си легна, той почувства, че сънят го напуска и мислите му започнаха да се преследват в объркан бяг: студено е… но не чак толкова, че да запали огнището… а и без това няма дърва… студът няма да е проблем, идва лятото… водата също, откриха резервоар в подземията, който се пълни от планински поток… единственият и неизменен проблем винаги е хигиената… колко ли все пак ще останат тук… денят беше доста тежък… дали да позволи на хората да поспят повече на сутринта… може би ще е най-добре да поръча на Александру да измисли някакви койки, каменният под е доста студен… особено, ако останат тук чак до зимата… ако войната продължи до тогава…

Войната… сега изглеждаше толкова далеч. Отново си спомни за намерението си да подаде оставка. През деня бе успял да отблъсне тази мисъл на заден план, но с настъпването на нощта тя отново бе приковала вниманието му.

Не биваше да се отказва сега, когато страната имаше нужда от него. А и какво би могъл да предприеме тук, в този затънтен край, от който Берлин бе толкова далече. Това означава да решават съдбата му в негово отсъствие. Знаеше добре какво мислят — ако не влезеш в Партията край на кариерата, край на всичко. Цял живот ще гниеш в дупка като тази.

Може би трябва да изчака края на войната. Тази пролет стават двадесет и пет години откакто е в армията. И както вървят нещата нищо чудно да реши, че четвърт век служба е съвсем достатъчен. Хубаво ще е да се върне у дома, при Хелга, да заживее с момчетата и да усъвършенства работата с четка сред пруските пейзажи.

И все пак… армията толкова дълго е била негов дом, не можеше да повярва, че вечно ще е във властта на нацистите. Ако можеше да издържи докато дойде краят им…

Той отвори очи и се загледа в мрака. Макар че отсрещната стена не се виждаше, представяше си съвсем ясно вградените в нея кръстове. Не беше вярващ, но долавяше някакво странно спокойствие, излъчващо се от тях.

Това го наведе на мисълта за инцидента днес следобед. Колкото и да се опитваше, Вьорман не можеше да се отърси от страхът, който го бе пронизал, докато наблюдаваше онзи войник — как му беше името — Лутц — да изтръгва кръста.

Лутц… редник Лутц… с този човек ще си имам неприятности… най-добре да наредя на Остер да го държи под око…

Докато заспиваше, зачуди се дали ще го споходи кошмарът, за който говореше Александру.