Крепостта

17

Крепостта

сряда, 30 април

16.47

Застанал до прозореца Вьорман наблюдаваше войниците на двора. Довчера тя бяха размесени — с черни и сиви униформи, есесовци и редовна армия. Днес следобед бяха разделени от невидима стена.

Довчера те имаха общ враг, който ги убиваше независимо от цвета на униформата. Но последната нощ мина без инциденти и сега всички те се държаха като победители, всеки опитвайки се да препише успеха на себе си. Подобно съперничество бе напълно естествено. Есесовците се смятаха за елитни части, специалисти в особен тип война. Хората от армията пък се мислеха за истински войници и макар да се бояха от онова, което олицетворяваха черните униформи, виждаха мъжете в тях като полицаи.

Още по време на закуска бе изчезнала добронамереността. Сякаш всичко бе започнало, когато се появи момичето — Магда. В началото имаше няколко закачливи сръгвания с лакти, докато тя се приближаваше към кухнята, за да вземе храна за баща си. Нямаше някакъв особен инцидент и все пак, появата на момичето бе разделила двете военни части. Есесовците автоматически решиха, че след като е еврейка, имат пълното право да правят с нея каквото си искат. Войниците от своя страна не бяха готови да им признаят това право. Момичето беше красиво. Колкото и да се стараеше да прикрие косите си под кърпата и тялото под дебелите дрехи, не можеше да скрие своята женственост. Тя блестеше над всякакви опити да бъде прикрита. Имаше я в мекотата на кожата й, в гладката й шия, в блестящите й кафяви очи. С други думи — биваше си я и истинските воини имаха право първи да й се порадват.

Тогава, сутринта, Вьорман не бе забелязал тази първа цепнатина във войнишката солидарност.

Когато момичето се появи отново по обед, няколко от войниците в сиво и черно се сблъскаха. Двама от тях се подхлъзнаха и паднаха. Вьорман побърза да прати подофицера за да избегне по-сериозни схватки. Дотогава Магда бе взела храната и се бе прибрала.

Малко след обяд тя бе излязла да го потърси. Каза му, че баща й се нуждае от кръст или разпятие за експериментите си с ръкописите. Би ли могъл капитанът да й услужи с нещо подобно? Той кимна и й подаде малък сребърен кръст, останал от един от убитите войници.

И ето че сега едната смяна войници почиваше в двора, докато другата рушеше задната част на крепостта. Вьорман обмисляше как да избегне сблъсъците на вечеря. Може би най-добре ще е ако нареди на някой да отнесе храната на стария евреин и дъщеря му. Колкото по-малко се появяваше сред тях, толкова по-добре.

Вниманието му беше привлечено от някакво раздвижване точно под него. Това беше Магда, в началото колебливо, а после все по-уверено тя крачеше към входа на подземията с кофа в ръка. Мъжете я проследиха отпърво с погледи, после се надигнаха от местата си и я последваха като въздушни мехури, изчезващи в отточния канал.

Когато се появи отново на входа, с пълна кофа вода в ръка, войниците я очакваха подредени в полукръг, като онези от задните редици бутаха предните за да виждат по-добре. Сред виковете и закачките им Магда си запробива път обратно към кулата. Един от есесовците се изправи на пътя й, но беше изблъскан от друг войник, който дръпна кофата от ръката й и я понесе с подигравателна галантност. Изблъсканият встрани есесовец се опита да ритне кофата, но успя само да я разклати, а част от водата се разля по ботушите на войника.

Докато черните униформи се заливаха от смях, лицето на измокрения войник ставаше все по-червено. Вьорман вече виждаше какво се задава, но от мястото където се намираше беше лишен от възможност да се намеси. Успя само да види как войникът замахва с празната кофа, която попадна право в лицето на есесовеца. Миг след това Вьорман се носеше надолу по стълбите. Докато пресичаше площадката на първия етаж девойката влетя през вратата на стаята и я затръшна след себе си. Навън схватката беше придобила масов характер. Наложи се да стреля два пъти преди да отклони вниманието им, а след това трябваше да заплаши, че ще застреля следващия, който посмее да замахне, за да спре боя.

Момичето трябваше да си върви.

Когато всичко утихна, Вьорман остави подофицера да наглежда войниците и се насочи право към първия етаж на кулата. Докато Кемпфер се занимаваше с есесовците си, Вьорман смяташе да отпрати момичето далеч от крепостта. Ако съумееше да я прехвърли през моста преди Кемпфер да е научил за намеренията му, имаше реална възможност да я настани безпрепятствено в страноприемницата, извън обсега на войнишките погледи.

Без да губи време за да почука той блъсна вратата и влезе в стаята.

— Фройлайн Куза!

— Да? — попита тя от задната стая.

— Искам да си съберете багажа и незабавно да тръгнете за страноприемницата. Имате две минути.

— Но аз не мога да оставя баща си!

— Две минути или ще тръгнете без нещата си!

Надяваше се, че лицето му изразява достатъчна непоколебимост. Не искаше да разделя бащата от дъщерята — професорът очевидно се нуждаеше от грижи, а момичето без съмнение бе доста привързано към него — но по-важна бе дисциплината на войниците. А Магда имаше деморализиращо влияние върху нея. Бащата ще трябва да остане в крепостта, а дъщерята ще бъде преместена в страноприемницата. Решението му бе окончателно.

Вьорман я наблюдаваше как поглежда умолително баща си, сякаш очаква да се намеси в нейна полза. Но старият учен не проговори. Накрая тя въздъхна и се скри в задната стая.

— Имате минута и половина — рече й Вьорман.

— Минута и половина за какво? — повтори някой зад него. Беше Кемпфер.

Вьорман мислено изскърца със зъби и се извърна, готвейки се за поредната схватка.

— Идвате тъкмо на време, хер майор — поде той. — Преди малко наредих на фройлайн Куза да си събере багажа и да се премести в страноприемницата.

Кемпфер отвори уста за да възрази, но беше прекъснат от професора.

— Забранявам! — извика той с пресипнал, писклив глас. — Няма да позволя да отведете дъщеря ми!

Кемпфер присви очи и се втренчи в професора. Дори Вьорман се извърна изненадан от повелителния тон.

— Ти ни забраняваш, чифутино? — произнесе дрезгаво Кемпфер като се приближаваше към него. — Ти ни забраняваш? Чуй добре какво ще ти кажа — тук ти нямаш глас! Никакъв!

Старецът сведе уплашено глава.

Доволен от лесно постигнатата победа Кемпфер се обърна към Вьорман.

— Разпореди се да напусне крепостта незабавно! От нея ще имаме само ядове!

Объркан и замаян Вьорман проследи напускащия гневно стаята Кемпфер. После погледна към Куза, който, изненадващо, нямаше вече уплашен вид.

— Защо не протестирахте преди да се появи майорът? — запита го Вьорман. — Имам чувството, че искате дъщеря ви да е извън крепостта.

— Може би. Просто промених решението си.

— Забелязах го — също и предизвикателното ви държание само преди малко. Всички ли манипулирате по този начин?

— Скъпи ми капитане — заговори със сериозен тон Куза. — Никой не обръща голямо внимание на един инвалид. Хората гледат тялото, виждат че е разрушено от болест или инцидент и автоматически прехвърлят недъга към ума. — „Той не може да ходи, следователно не е в състояние и да мисли или да се изразява разумно“. И така инвалидите постепенно се научават да внушават на околните по един или друг начин своите мисли и намерения така, сякаш са техни собствени. Това не е манипулация, а форма на убеждаване.

В момента, когато Магда се появи от стаята с вързоп в ръка, капитанът осъзна, че той също е станал жертва на споменатата манипулация, или „форма на убеждаване“. Вече знаеше, чие хрумване е Магда да се премести в страноприемницата, а също и защо толкова често през деня бе отскачала до подземието. Ала тази мисъл не го притесни особено. Собствените му инстинкти крещяха против присъствието на жената в крепостта.

— Ще трябва да ви оставя без охрана в хана — каза той на Магда. — Уверен съм, разбирате сама, че опитате ли се да избягате, ще пострада баща ви. Доверявам се на вашата дума и на привързаността ви към него.

Не добави, че предложението някой от войниците да я охранява би предизвикало бунт в лагера — възможността едновременно да се напусне крепостта, при това в компанията на една привлекателна жена щеше още повече да задълбочи търканията между войниците. Нямаше друг избор освен да й се довери.

Бащата и дъщерята се спогледаха.

— Не се безпокойте, капитане — рече му Магда, без да откъсва поглед от баща си. — Нямам никакво намерение да бягам и да го изоставям.

Вьорман забеляза, че юмруците на Куза се свиха гневно.

— По-добре ще е да вземеш с тебе това — промърмори Куза, побутвайки копието на „Ал Азиф“. — Прегледай го тази нощ, а утре ще го обсъдим.

— Нали знаеш, татко, — отвърна дъщеря му с горчива усмивка, — че не мога да чета арабски. — Тя вдигна друга, по-тънка книга. — Предпочитам да взема тази.

Двамата се гледаха навъсено през масата. Тук очевидно имаше борба на желания и Вьорман имаше чувството, че се досеща за първопричината.

Неочаквано Магда заобиколи масата и целуна баща си по бузата. Тя приглади косите му, сетне се изправи и погледна Вьорман право в очите.

— Грижете се за баща ми, капитане. Моля ви. Той е всичко, което имам.

Още преди да помисли, Вьорман чу собствения си глас:

— Не се безпокойте. Ще се погрижа за всичко.

Едва сега се прокле. Не биваше да казва това. Беше в разрез с цялото му офицерско възпитание и прусашко наследство. Но в очите й имаше нещо, което го караше да отвърне на молбата й. Нямаше си дъщеря, но ако случайно бе имал, би искал да се грижи за него така, както тя се грижеше за баща си.

Не… не биваше да се безпокои, че ще избяга. Баща й — той бе опасният. Него трябваше да наблюдава внимателно. Вьорман си повтори, че в никакъв случай не бива да се доверява на тези двамата.

Червенокосият пришпори жребеца си сред хълмовете към юго-източният вход на прохода Дину. В бързината почти не обръщаше внимание на зеленината наоколо. Слънцето се спускаше все по-бързо пред него, хълмовете от двете страни ставаха все по-стръмни и скалисти, сближавайки се един към друг. Премине ли веднъж през тесния като гърло на бутилка вход, проходът ще се разшири. От там пътят ще е лесен, дори в мрака. Познаваше го като дланта си.

Тъкмо се радваше на късмета си, че не е срещал никакви патрули, когато забеляза, че малко по-напред на пътя са застанали двама войници с насочени към него пушки. Отпред блестяха щикове. Червенокосият дръпна юздите на коня, премисляйки мигновено как да действа. Не искаше проблеми, затова реши да се държи кротко и смирено.

— Накъде си се забързал, козарино? — запита го по-старият от двамата. Имаше гъсти мустаци и подпухнало лице. Младият се изсмя на обръщението „козарино“. Изглежда и двамата намираха нещо комично в думата.

— Бързам да се прибера в селото. Баща ми е болен. Моля ви, пуснете ме.

— Всяко нещо с времето си. Докъде смяташ да идеш?

— До крепостта.

— Крепостта ли? Никога не съм чувал за нея. Къде е тя?

За червенокосият това бе възможност да получи допълнителна информация. Щом тия двамата не са чували за крепостта, значи тя не е въвлечена в някаква военна акция.

— Защо ме задържате? — запита той, като се помъчи да си придаде изненадано изражение. — Сбъркал ли съм нещо?

— Не ти е работа да разпитваш Желязната гвардия! — отряза го мустакатият. — Я слез да те поогледаме по-добре.

Значи не бяха обикновени войници, а жандармеристи от Желязната гвардия. Щеше да е по-трудно, отколкото предполагаше да се промъкне през този пост. Червенокосият слезе и зачака нетърпеливо, докато двамата го оглеждаха.

— Не си от този край — отбеляза мустакатият. — Дой да ти видя открития лист.

Именно от това се беше боял червенокосият през целия път.

— Не ги нося с мен, господине — отвърна той с невинно изражение. — Толкова бързах като тръгвах, че ги забравих.

Жандармеристите се спогледаха. Пътник без документи бе човек извън закона — можеха да се разпореждат с него както си искат.

— Нямаш открит лист? — запита мустакатият и вдигна пушката пред гърдите си. Докато произнасяше тези думи той забоде приклада в слабините на червенокосия. — И откъде да знаем, дали не пренасяш оръжие за селяците в планината?

Червенокосият се сви и отстъпи назад, смръщвайки се далеч повече, отколкото го бе заболяло. Знаеше, че да приеме ударите стоически би означавало да предизвика още повече мустакатия.

Все така ще стане, мислеше си той. Което и време да е, където и да се намирам, каквато и власт да управлява, верните й кучета-пазачи са винаги едни и същи.

Мустакатият отстъпи назад и насочи дулото на пушката към червенокосия.

— Претърси го! — нареди той на по-младия.

Онзи преметна своята пушка през рамо и се зае доста грубо да опипва джобовете на пътника. Спря се, когато напипа колана с парите. После дръпна ризата и измъкна колана. Когато видяха златните монети, двамата се спогледаха наново.

— И къде ги открадна? — запита мустакатият, като отново го блъсна с приклад.

— Мои са — рече им той. — Това е всичко, което имам. Можете да ги задържите, само ме пуснете да продължа — наистина го мислеше. Златото повече нямаше да му трябва.

— О, мерси, ще ги задържим — засмя се мустакатият. — Но първо да видим какво още носиш. — Той посочи дългия плосък калъф, привързан отстрани на коня. — Отвори го — нареди на другаря си.

Червенокосият реши, че повече не бива да протака. Не можеше да им позволи да отворят калъфа.

— Не пипайте това! — извика той.

Вероятно бяха доловили в гласа му заплаха, защото и двамата се втренчиха в нега, а мустакатият се озъби гневно. Той вдигна пушката, готов наново да забие приклада в гърдите на пътника.

— Абе ти ли…

Макар следващите движения на червенокосия да изглеждаха грижливо обмислени, те по-скоро се дължаха на изграден рефлекс. В мига, когато мустакатият замахваше с пушката, червенокосият сграбчи дулото и я изтръгна от ръцете му. Докато противникът се цъклеше в празните си ръце, пътникът замахна и заби приклада в челюстта му, а с втория удар прекърши гръкляна. Извърна се тъкмо, когато другият се готвеше да нанесе удар. С едно движение заби щика право в гърдите на младия жандармерист. Войникът прегъна колене, свлече се и издъхна.

Червенокосият огледа безстрастно сцената. Мустакатият беше още жив, но едва ли щеше да изкара дълго. Той се гърчеше на земята, борейки се отчаяно да прокара поне глътка въздух през скършения си гръклян.

Също както когато бе убил Карлос моряка, червенокосият не почувства нищо. Нито триумф, нито съжаление. Не виждаше какво би загубил светът, ако изчезнат тия двамата. Знаеше добре, че ако се бе забавил само миг, сега той щеше да лежи проснат на земята, ранен или умиращ.

Когато приключи със завързването на колана мустакатият вече беше мъртъв. Прикри телата сред камъните на хълма, покри ги с храсталаци и продължи в галоп към крепостта.

Магда кръстосваше нервно малката, осветена от единствена свещ стая в страноприемницата, търкайки зиморничаво ръце. От време на време спираше и поглеждаше през прозореца към крепостта. Нощта бе тъмна, високо горе облаците летяха на юг, а луната не се виждаше никаква.

Мракът я плашеше… мракът и самотата. Не помнеше кога за последен път бе оставала сама. Знаеше, че сега е изложена на рискове повече от когато и да било. Вярно, наблизо бе Лидия, жената на Юлиу, но с какво можеше да помогне, ако съществото отново реши да я посети?

От прозореца крепостта се виждаше съвсем ясно — всъщност, това бе единствената стая, която гледаше на север. Именно по тази причина я бе избрала. Нямаше особени затруднения, тя бе единствената посетителка.

Юлиу я посрещна внимателно, дори радостно. Това я изненада. И при предишните им посещения бе проявявал вежливост, но далеч по-сдържана. А сега буквално се прекланяше пред нея.

От прозореца виждаше ясно стаята на първия етаж в кулата, където знаеше, че се намира баща й. Не се забелязваше движение, значи баща й бе сам. Беше се ядосала, когато осъзна как ловко я бе изиграл да напусне крепостта. Но с течение на часовете гневът й постепенно се смени с тревога. Как ли щеше да се грижи за себе си?

Тя се обърна, подпря се на перваза и плъзна поглед по четирите бели стени, сред които бе принудена да живее. Стаята й беше малка, почти като килер, малък шкаф със заковано на него захабено огледало, трикрак стол и голямо меко легло. Отгоре на завивките лежеше мандолината, недокосната, откакто бе пристигнала тук. Също неразтворена бе и старинната книга — „Coultes des Goules“ — която бе взела със себе си. Нямаше никакво намерение да я изучава.

Трябваше да излезе навън, поне за малко. Магда духна две от свещите и остави само една да осветява стаята. Не искаше да бъде заобиколена от пълен мрак. След снощната среща щеше да се бои вечно от тъмнината.

Изтърканата дървена стълба я отведе на първия етаж. Намери съдържателя седнал на прага да дялка нещо замислено.

— Как е, Юлиу?

Той се извърна, погледна я и после продължи безцелното си тананикане.

— Баща ви… добре ли е?

— За момента — да. Защо?

Юлиу остави ножа и прикри очи с ръка. Думите почти излетяха от устните му.

— И двамата сте тук заради мен. Срамувам се… аз не се показах мъж. Но те искаха да знаят всичко за крепостта и аз знаех какво още да им кажа. И тогава си спомних за вас и баща ви и че ви е известно всичко за крепостта. Нямах представа, че е толкова болен, нито пък предполагах, че ще доведат и вас. Но какво можех да сторя? Те ме измъчваха!

Магда почувства, как в нея се надига гняв. Юлиу не е имал право да споменава баща й пред германците! Ала само след миг призна пред себе си, че при подобни обстоятелства, тя вероятно също би издала всичко, което знае. Сега поне знаеше как германците са научили за баща й и защо Юлиу се държи така любезно.

Нещо в умолителното му изражение я накара да трепне.

— Мразите ли ме, госпожице?

Магда се наведе и положи ръка на рамото му.

— Не. Не си ни мислел злото.

Той покри ръката й със своята.

— Надявам се всичко да свърши добре за вас.

— Аз също.

Тя пое бавно към дефилето, а тишината наоколо се нарушаваше единствено от скърцащите под краката й дребни камъчета. Магда спря близо до един гъст и ароматен храст и се загърна по-плътно с дебелата вълнена жилетка. Наближаваше полунощ, въздухът беше хладен и влажен, но студът който изпитваше бе далеч по-дълбок от този, който предизвикваше спадането на температурата. Зад нея страноприемницата бе масивна мрачна сянка, отвъд клисурата се издигаше крепостта, огряна от запалените в нея електрически светлини. Мъглата се надигаше от дъното на прохода, изпълвайки клисурата и обвивайки крепостта. Светлината от двора се филтрираше през сивата пелена във въздуха създавайки сияние, подобно на фосфоресциращ облак. Крепостта приличаше на огромен луксозен презокеански лайнер, носещ се сред морето от мъгла.

Страхът наново се пробуди в нея, докато гледаше към крепостта.

Предишната нощ… увлечена в проблемите от изминалия ден, тя почти бе я забравила. Но тук, в тъмнината всичко се върна отново — очите, вледеняващата хватка върху ръката й. Тя докосна мястото над лакътя, където бе почувствала допира на онова нещо. Имаше едва доловим белег — малко сивкаво петънце. Кожата там приличаше на умъртвена, колкото и да се бе мъчила, не можа да го изтрие. Не беше казала на баща си. Но това бе доказателство, че случката снощи не е била само кошмарен сън. Или по-скоро, че беше кошмар, по-истински от реалността. Едно същество, което винаги бе смятала за породено от легендите изведнъж бе придобило реални очертания. Сигурно и сега беше някъде там, в каменната сграда. Където бе и баща й. И той нетърпеливо очакваше да се срещне с него. Не й го бе казал, но тя не се съмняваше. Седеше и го чакаше, а тя дори не беше до него, за да му помогне. Предишната нощ съществото ги бе пожалило, но дали тази вечер баща й щеше да има такъв късмет?

Ами ако наистина пак се появи? Ако прехвърли клисурата и дойде при нея? Дори само мисълта за подобна среща й се струваше непоносима.

Не, това не беше възможно! Вампири просто не съществуваха!

И все пак снощи…

Мислите й бяха прекъснати от тропот на копита. Тя се обърна и съзря неясна сянка на конник, който се носеше покрай страноприемницата. Сянката се приближи към моста, очевидно с намерението да го пресече, но в последния миг конникът промени решението си и дръпна рязко поводите. Конят и конникът се очертаха ясно на фона на идещото откъм крепостта сияние. Магда забеляза привързания от едната страна на коня дълъг и плосък калъф. Конникът скочи на тревата и направи няколко предпазливи крачки по моста. След това спря.

Магда се притаи зад един храст, наблюдавайки го как изучава крепостта. Не знаеше защо реши да се скрие, може би станалото през последните дни я караше да изпитва недоверие към непознатите.

Беше висок, вероятно мускулест, с разрошена червеникава коса. Гърдите му се повдигаха учестено. Бавно извърташе глава, проследявайки движението на часовите по стената. Изглежда ги броеше. Позата му беше напрегната, сякаш едва се сдържаше да не заблъска с юмруци залостената порта в другия край на моста. Имаше изморен, ядосан и малко изненадан вид.

Постоя неподвижно няколко минути. Магда усещаше, че краката й се схващат от неудобното положение, но не смееше да мръдне. Най-сетне мъжът се обърна и бавно се върна при коня. Докато се приближаваше, очите му шареха по отсамния край на клисурата. Неочаквано той се спря и впери поглед право към мястото, където се бе свила Магда. Тя притаи дъх, чувайки думкането на сърцето си.

— Ей ти, там! — повика той. — Излез! — тонът му беше повелителен, изразяването напомняше мегленитския диалект.

Магда не смееше да мръдне. Как бе успял да я съгледа в мрака на храсталака?

— Излез, инак аз ще те измъкна!

С дясната си ръка Магда опипа един тежък камък. Тя се вкопчи в него, изправи се и пристъпи напред. Беше решила, че най-добре ще е да срещне опасността на открито. Който и да бе този мъж, нямаше да му позволи да й стори зло. Стигаха й подигравките на войниците от тази сутрин.

— Защо се криеш там?

— Защото не знам кой си — Магда се опита да си придаде смелост.

— Права си — той кимна отсечено.

Магда чувстваше натрупаното в него напрежение, но същевременно разбираше, че няма никаква връзка с нея. Въздъхна малко по-спокойно.

— Какво става там? — мъжът махна с ръка към крепостта. — Кой е осветил крепостта, като че ли е някаква туристическа атракция?

— Немски войници.

— И на мен ми се стори, че каските им приличат на немски. Но какво правят тук?

— Не зная. Струва ми се, че и те не знаят.

Мъжът погледна отново към крепостта и промърмори нещо, което й прозвуча като „глупаци“. Не беше сигурна. Имаше някаква отчужденост в него, сякаш въобще не е заинтересуван от нея, а само от онова, което става в крепостта. Престана да стиска така силно камъка, но не посмя да го пусне. Още не.

— Какво толкова те интересува? — попита го тя.

Той я погледна навъсено.

— Просто питам. И друг път съм идвал тук като турист и реших, че мога да се отбия и да преспя в крепостта.

Веднага почувства, че я лъжат. Никакви туристи нямаше нощем в прохода Дину, камо ли да препускат с такава бясна скорост. Освен ако не са си изгубили ума.

Магда отстъпи назад и бавно закрачи към хана. Страхуваше се да остане в тъмното с мъж, който очевидно я лъжеше.

— Къде отиваш?

— Връщам се в стаята си. Студено ми е тук.

— Ще те изпратя.

Обезпокоена Магда ускори крачка.

— И сама ще намеря пътя, благодаря.

Но той сякаш не я чу, или не й обърна внимание. Дръпна юздите, изравни се с нея и поведе коня след себе си. Пред тях, страноприемницата изглеждаше като двуетажна кутийка. Виждаше слабото сияние на запалената в стаята й свещ.

— Можеш да хвърлиш този камък — каза й той. — Няма да ти потрябва.

Магда с мъка сподави изненадата си. Възможно ли бе мъжът да вижда в тъмното?

— Остави на мен да преценя.

От него лъхаше възкисел мирис, смесица от мъжка и конска пот, която й се струваше неприятна. Ускори още крачка, оставяйки го зад себе си.

Мъжът не направи опит да я застигне.

Магда пусна камъка едва когато стигна прага. Когато влезе, столовата отдясно тънеше в мрак. От другата страна, Юлиу тъкмо се готвеше да духне свещта на масата, която му служеше за бюро.

— Не бързай — предупреди го тя, без да спира. — Струва ми се, че ще имаш посетител.

Лицето му светна.

— Тази нощ?

— Ей сега.

Юлиу радостно разтвори регистрационната книга и отвъртя капачето на мастилницата. Страноприемницата принадлежеше на рода му от много поколения. Някои твърдяха, че е била построена за да приюти зидарите на крепостта. Не беше нищо повече от една схлупена двуетажна къщичка, която не предлагаше никакви удобства и броят на посетителите през всичките тези години оставаше крайно малък. Първият етаж служеше за дом на семейството. Основния приход за Юлиу и близките му всъщност идеше от посредничеството между него и хората, оставени за да поддържат крепостта. Останалото припечелваха от вълната на овцете — малкото непожертвани за храна на семейството.

А сега две от трите свободни стаи на страноприемницата щяха да бъдат заети — цяла златна мина.

Магда изтича пъргаво нагоре по стълбите, но не бързаше да се прибира в стаята си. Спря се, за да чуе какво ще каже странникът на Юлиу. Зачуди се от какво ли е породен интересът й. Мъжът й се бе сторил крайно неприятен, в добавка на миризмата и мрачния изглед, в гласа му се долавяха арогантност и настойчивост, които я дразнеха.

Защо, тогава, се бе спряла да подслушва? Никога преди не беше го правила.

Разнесе се тежък тропот пред вратата и след миг мъжът влезе вътре. Гласът му отекна по стълбите.

— Ей, съдържателю! А, още си тук. Добре. Погрижи се някой да изтрие коня ми и да го наглежда няколко дена. Това е вторият ми кон за днес и доста го поизморих. Искам добре да го подсушат, преди да го оставят да се наспи. Ей, слушаш ли ме?

— Да… да, господине — гласът на Юлиу звучеше напрегнато, дори уплашено.

— Ще го направиш ли?

— Да. Ей сегичка ще извикам моя племенник.

— И стая за мен.

— Имаме две свободни. Моля да се разпишете.

Настъпи пауза.

— Искам тази отгоре — дето гледа на север.

— Ах, съжалявам, господине, но трябва и второто име. Само „Глен“ не е достатъчно — гласът на Юлиу трепереше от вълнение.

— Да не би още някой с името Глен да е отседнал тук?

— Не, но…

— Тогава Глен ще ти стигне.

— Добре, господине. Но трябва да ви кажа, че северната стая е заета. Можете да вземете източната.

— Който и да е, кажи му да си смени стаята. Ще платя допълнително.

— Не е „той“, господине. Тя е и не мисля, че ще иска да се премести.

Колко си прав, Юлиу — помисли си Магда.

— Кажи й! — прозвуча като команда, с нетърпящ възражение глас.

В мига, когато обувките на Юлиу се провлачиха по пода Магда се шмугна в стаята си и зачака. Беше вбесена от поведението на непознатия. С какво ли така бе уплашил Юлиу?

Тя открехна вратата още при първото почукване и впери поглед в объркания съдържател, с бледо, изпотено лице и едри капки пот по мустаците. Имаше направо ужасен вид.

— Моля ви, домнишора Куза — запелтечи той. — Има един мъж долу, който иска вашата стая. Ще бъдете ли така добра да му я преотстъпите? Моля ви!

Той хленчеше. Умоляваше. Магда почувства жал към него, но не смяташе да дава стаята.

— В никакъв случай! — тя понечи да затвори вратата, но Юлиу я спря с ръка.

— Трябва!

— Няма да го направя, Юлиу! И това е последната ми дума!

— Тогава, не бихте ли… не бихте ли му го казали сама? Моля ви!

— Защо толкова те е страх от него? Кой е той?

— Не зная кой е той. И не съм сигурен… — гласът му съвсем притихна. — Ще му кажете ли вместо мен?

Юлиу буквално се тресеше от страх. В първия миг Магда бе решила да остави този проблем на него, но после се досети, че ще изпита известно отмъстително удоволствие, ако откаже собственолично на нахалния непознат. Два дена никой не й бе дал възможността да каже какво мисли. Ето че сега можеше да заяви правата си на висок глас.

— Разбира се, че ще му кажа — кимна тя.

Магда се пъхна край замрелия Юлиу и се спусна по стълбите. Мъжът очакваше развръзката долу, подпрял се небрежно на дългия калъф, когото бе съзряла привързан на коня. За пръв път го виждаше на светло и трябваше да признае, че първоначалното й впечатление беше погрешно. Да, наистина беше мрачен и миришеше на пот, но чертите на лицето му бяха правилни, носът — дълъг и прав, скулите — изпънати. Косата му беше ярко червена като пламък, разрошена и въздълга, но подобно на мириса дължеше изгледа си вероятно на дългия и тежък път. Очите му се спряха върху нейните, бистро сини като планински езера. Единственият дисонанс бе мургавата му кожа — сякаш не на място в компанията на светлите очи и червеникавата коса.

— Така си и помислих — че сте вие.

— Няма да си дам стаята.

— Аз ще я получа — изправи се той.

— Засега е моя. Можете да се настаните в нея, когато си тръгна.

Той направи крачка към нея.

— Изключително важно е да имам северно изложение. Аз…

— Имам си собствени причини да държа крепостта под око — прекъсна тя поредната му лъжа. — Също както, уверена съм, вие си имате ваши. Но моите са далеч по-важни. Няма да я отстъпя.

Очите му блеснаха яростно и за секунда Магда си помисли, че е прекалила в настойчивостта си. Неочаквано, както и преди той придоби невъзмутим и спокоен вид и отстъпи назад, с едва доловима усмивка на уста.

— Изглежда не сте от тези места.

— От Букурещ съм.

— Така и предполагах — Магда долови нещо в погледа му, някакво неясно уважение. Но това й се стори странно. Защо ли я гледаше така, когато отказваше да му даде онова, което искаше? — Ще си промените ли решението? — попита той.

— Не.

— Е, добре — въздъхна червенокосият. — Източната да бъде. Съдържателю! Покажи ми стаята!

Юлиу се втурна надолу по стълбите, като едва не падна от припряност.

— Веднага, господине. Стаята вдясно от стълбите вече е готова за вас. Аз ще взема багажа… — той посегна към калъфа, но Глен го изпревари.

— Мога и сам да се справя. Ала на седлото има навито одеало, което бих желал да получа — той пое нагоре по стълбите. — И гледай да се погрижиш за коня! Бива си го — след един последен поглед към Магда, поглед който пробуди в нея непознати, но не неприятни чувства, мъжът изчезна на горния етаж. — И веднага ми приготви банята!

— Да, господине! — Юлиу спря до Магда и стисна ръцете й в своите. — Благодаря ви! — прошепна той, все още уплашен, но вече поуспокоил се. След това се втурна да се разпореди за коня.

Магда остана известно време в предната стая, обмисляйки странната последователност от среднощни събития. Имаше много необясними неща, но не можеше да им отделя внимание сега, когато далеч по-важни бяха въпросите, които будеше крепостта…

Крепостта! Беше забравила баща си! Магда изтича нагоре по стълбите, мина покрай затворената врата на Глен, влезе в своята стая и се спря до прозореца. Горе, в кулата, светлината в стаята на баща й блестеше както преди.

Тя въздъхна облекчено и се отпусна на леглото. Легло… истинско легло. Може би в края на краищата всичко ще се уреди. Тя се усмихна уморено. Не, нямаше смисъл да се успокоява. Знаеше, че нещо ще се случи. Магда извърна глава от светлината на свещта, която се отразяваше в огледалото зад нея. Колко уморена бе само! Ако можеше поне за миг да даде отдих на очите си, щеше да се почувства по-добре… най-добре да си мисли за хубави неща… ех, да ги пуснат обратно в Букурещ, или да избягат от германците и онова ужасяващо явление…

Шумът от движение пред вратата прогони мислите й далеч от крепостта. Изглежда онзи мъж — Глен — слизаше в банята. Поне няма да мирише както когато го срещна. Всъщност, какво я интересуваше? Изглеждаше доста загрижен за коня си, а от това можеше да се съди, че е човек състрадателен. Или практичен. Наистина ли бе сменил два коня за един ден? Възможно ли бе човек да изтощи два коня? Не можеше да си представи с какво новопристигналият бе уплашил Юлиу. Струваше й се, че той познава Глен, но пък не знаеше името му, преди да се подпише. В това нямаше никакъв смисъл.

Всичко й се струваше някак безсмислено… мислите й се понесоха надалеч…

Пробуди я шумът от затваряща се врата. Не беше на нейната стая. Вероятно в стаята на Глен. На стълбите се чу поскърцване. Магда подскочи и погледна към свещта — беше изгоряла до средата. Тя се хвърли към прозореца. Прозорецът горе на крепостта светеше.

Макар да не се чуваше никакъв звук, тя видя сянката на някакъв човек, който се прокрадваше към моста. Движеше се с пъргавината на дива котка. Безшумно. Сигурна беше, че това е Глен. Под изненадания поглед на Магда той се шмугна встрани и спря до храста, който тя бе използвала за прикритие малко по-рано. Мъглата бе изпълнила клисурата и пълзеше към краката му. Мъжът стоеше неподвижно, вперил поглед в крепостта, като часовой.

Магда тръсна ядно глава. Какво правеше там? Това си беше нейното място! Нямаше право да го заема. Би трябвало да слезе долу и да му го заяви право в лицето, но не смееше. Не се страхуваше от него, но имаше нещо в ловките му, решителни движения, което я караше да бъде нащрек. Този Глен беше опасен мъж. Но не и за нея, чувстваше го. По-скоро за германците, горе в крепостта. Това не го ли правеше донякъде неин съюзник? Въпреки това, не изпитваше желание да се приближава сама към него в тъмнината.

Поне можеше да го наблюдава. Би могла да се притаи някъде зад него и да узнае какво е намислил, като междувременно държи под око прозореца на баща си. Може би така ще научи защо е тук. Именно този въпрос я измъчваше докато се спускаше надолу по стълбите и пресичаше тъмната предна стая за да поеме навън. Внимателно се приближи към един масивен камък недалеч зад него. Сигурна бе, че няма да узнае за присъствието й.

— Идвате да предявите правата си над мястото ли?

При звука на този глас Магда подскочи — той дори не беше обърнал глава!

— Откъде знаете, че съм тук?

— Чух ви да се приближавате още откакто напуснахте страноприемницата. Доста сте несръчна, наистина.

Ето пак — тази дразнеща самоувереност.

Той се обърна и махна с ръка.

— Елате тук и ми кажете защо според вас германците са осветили крепостта като коледно дръвче в този късен час. Те въобще ли не си лягат?

Тя помисли и реши да се подчини на поканата. Би могла да спре някъде зад него, но не и на края на клисурата. Докато се приближаваше, усети, че мирише далеч по-приятно.

— Страхуват се от тъмнината — рече Магда.

— Страхуват се от тъмнината — повтори безизразно той. Не изглеждаше особено изненадан. — И защо?

— Мислят си, че ги дебне вампир.

В слабото сияние, което идеше откъм крепостта, Магда забеляза, че мъжът вдигна изненадано вежди.

— Така ли? Те ли ви го казаха? Познавате ли някого там?

— Аз самата бях в крепостта днес. А баща ми и сега е там — тя посочи с ръка. — Долния прозорец на кулата е неговия — онзи, осветеният.

Молеше се с баща й всичко да е наред.

— Но защо ще си мислят, че наоколо витае вампир?

— Осем от тях бяха убити, всичките до един — с разкъсани гърла.

Устата му се изпъна в тънка линия.

— Но все пак… точно вампир?

— Разказват също за два трупа, които вървели. Изглежда вампирът е единственото обяснение за всичко, което се случва там. А след това аз видях…

— Видяла сте го? — Глен се обърна и впи очи в нея, очаквайки отговора.

Магда отстъпи крачка назад.

— Да.

— Как изглеждаше?

— Защо искате да знаете? — имаше нещо в държанието му, което я плашеше. Думите му се удряха в нея.

— Казвайте! Черен ли беше? С бледо лице? Красив? Грозен? Какъв?

— Аз… аз не помня точно. Това което помня е, че изглеждаше ужасно… и нереално, ако това ви говори нещо.

Той се изправи.

— Да. Това обяснява много. И… не исках да ви уплаша — мъжът помисли за миг. — Как изглеждаха очите му?

— Откъде знаете за очите? — запита с пресипнал глас Магда.

— Не казвам че зная нещо — поклати глава той. — Просто очите са огледалото на душата.

— Ако това е вярно, — отвърна тя, а гласът й неволно утихна до шепот, — тогава неговата душа е бездънен кладенец.

Известно време двамата мълчаха, без да откъсват погледи от крепостта. Магда се чудеше за какво ли си мисли Глен. Най-накрая той заговори.

— Още нещо. Знаете ли как е започнало всичко?

— Баща ми и аз не сме били тук, но ни казаха, че първият войник бил убит след като той и приятеля му разбили входа към някаква подземна килия.

Лицето на мъжа се сви болезнено, той затвори уморено очи и както и преди няколко часа, устните му безшумно оформиха думата „глупци“.

Червенокосият отвори очи и внезапно посочи към крепостта.

— Какво става в стаята на баща ви?

Магда вдигна глава. В началото не забеляза нищо. После я завладя ужас. Светлината избледняваше. Без да се замисли тя се втурна към моста. Но Глен я сграбчи за китката и я дръпна обратно.

— Не ставайте глупава! — прошепна остро той. — Часовоите ще ви застрелят! А дори и да не го сторят, никога няма да ви пуснат вътре. Нищо не можете да направите!

Магда почти не го чуваше. Тя трескаво се бореше с хватката му. Трябваше да се освободи и час по-скоро да отиде при баща си! Но Глен беше по-силен от нея и не искаше да я пусне. Пръстите му се впиха в ръката й и колкото повече се дърпаше, толкова по-здраво стискаше той.

Накрая думите му достигнаха до нея. Прав беше — нямаше да успее да стигне до стаята. Нищо не можеше да се направи.

В безпомощна, агонизираща тишина тя проследи как изчезва светлината в стаята на баща й, докато накрая прозорецът се превърна в черно петно.