Крепостта

15

Крепостта

сряда, 30 април

06.22

Въпреки усилията си тази нощ капитан Вьорман не можа да остане буден. Беше се настанил до прозореца към двора, с верния люгер в скута, макар че се съмняваше девет милиметровите куршуми да спрат онова, което нощем кръстосваше крепостта. Но дългите безсънни нощи и разпокъсаните придремвания през деня си бяха казали своето.

Събуди се внезапно, изгубил ориентация. В първия миг му се стори, че си е у дома, в Ратенау, при Хелга, която пържи ароматни яйца в кухнята, а момчетата вече са станали и доят кравите. Но всичко се оказа само сън.

Когато видя, че небето е просветляло, той побърза да се надигне от креслото. Мракът си беше отишъл и той все още беше жив. Оцелял бе и тази нощ. Ала радостта му бе краткотрайна, защото беше уверен, че някой друг не е бил такъв късметлия. Знаеше, че някъде из крепостта лежи труп, окъпан в кръв и чака да бъде открит.

Вьорман пъхна люгера в кобура, пресече стаята и излезе на площадката. Всичко изглеждаше спокойно. Той заслиза по стълбите, търкайки сънено очи. Когато стигна първия етаж, вратата на стаята с евреите се отвори и отвътре се показа дъщерята.

Не го видя. Носеше в ръце малък метален съд, а лицето й имаше разгневен вид. Потънала в мисли, тя излезе през отворената врата в двора и сви към стъпалата за подземието без дори да го забелязва. Изглежда имаше представа къде отива и това му се стори странно, преди да се сети, че е била тук многократно. Явно знаеше, че в мазето има бъчви с прясна вода.

Вьорман пристъпи на двора и я проследи с поглед. Имаше нещо нереално в тази сцена — жена, крачеща призори по калдъръма, заобиколена от сиви каменни стени покрити с метални кръстове, а в краката й се виеха пашкулите на утринната мъгла. Приличаше на сън. Без съмнение, под дебелите вълнени дрехи се криеше стройно и привлекателно тяло. Имаше някакво естествено очарование в начина, по който полюшваше бедра и то събуждаше мъжкото у него. Лицето й също бе хубаво, с големи кафяви очи. Сигурно щеше да е красива, ако посмееше да разпусне косите си под забрадката.

В друго време, на друго място, в подобна компания тя несъмнено щеше да е в голяма опасност — пет взвода от изгладнели за жена войници. Но сега тези войници си имаха друга грижа — те се бояха от тъмното, в което ги дебнеше смъртта.

Тъкмо понечи да я последва в мазето, за да се увери, че наистина е тръгнала за вода, когато забеляза, че към него тича подофицер Остер.

— Капитане! Капитане!

Вьорман въздъхна и се приготви да чуе неприятната вест.

— Кого загубихме този път?

— Никого! — подофицерът вдигна списъка. — Проверих, всички са живи!

Вьорман не бързаше да се радва, веднъж, през миналата седмица вече се беше подлъгал. Но поне си позволи малка надежда.

— Сигурен ли си? Съвсем?

— Да, господин капитан. Проверих всички, с изключение на майора. И евреите.

Вьорман неволно погледна към дъното на крепостта, към стаята на майора. Ами ако е той…?

— Оставих офицерите за накрая — почти се извиняваше Остер.

Вьорман кимна без да го слуша. Възможно ли е? Дали Ерик Кемпфер не беше поредната жертва? Прекалено хубаво беше, за да се надява. Никога досега Кемпфер не беше изпитвал такава сляпа омраза към друго човешко същество.

Борейки се с нетърпението си той закрачи натам. Ако Кемпфер беше убит, не само светът щеше да стане по-чист, но той оставаше най-старши по чин и щеше да изведе хората си от тук само за няколко часа. Есесовците можеха да дойдат с него или да останат, докато пристигне друг офицер — тяхна воля. Кемпфер обаче не се съмняваше, че ще го последват.

Ако, от друга страна, Кемпфер беше още жив, разочарованието нямаше да е така непоносимо, защото това би означавало, че през изминалата нощ не е загинал нито един немски войник. Нима не беше чудесно? Духът им ще бъде приповдигнат, щеше да се появи и слаба надежда, че е прекъсната мрачната серия.

Докато пресичаха двора, Остер добави:

— Как мислите, дали причината е в евреите?

— За кое?

— Затова, че снощи не умря никой.

Вьорман спря и вдигна поглед към прозореца на Кемпфер, точно над главите им. Остер очевидно не се съмняваше, че майорът е жив.

— Какво искате да кажете, подофицер? Какво биха могли да направят те?

Остер сбърчи вежди.

— Не зная. Но войниците вярват… нашите войници — те го измислиха. В края на краищата, това е първата нощ без жертва. А единствената промяна е, че вчера пристигнаха евреите. Може би те са открили нещо в онези книги, дето ги изкопахме.

— Може би — Вьорман влезе през входа и заизкачва стълбите.

Интригуващо, но малко вероятно. Едва ли за толкова кратко време старият чифут и дъщеря му са открили нещо. Старият чифут… ето, че и той започваше да говори като Кемпфер! Отвратително.

Когато стигнаха вратата на Кемпфер, Вьорман пухтеше от умора. Май наистина прекаляваше с наденичките. А и напоследък много се заседяваше, вместо да скита наоколо. Тъкмо посягаше към дръжката, когато вратата се отвори и на прага застана майорът.

— А! Клаус! — изръмжа той. — Стори ми се, че чух някой да идва — Кемпфер пристягаше на кръста си черния кожен колан с кобура. След като се увери, че го е поставил добре, той пристъпи в коридора.

— Радвам се, да видя че с теб всичко е наред — рече Вьорман.

Доловил неискреността в гласа му, Кемпфер го прониза с поглед. После погледна към Остер.

— Е, подофицер? Кой беше тази нощ?

— Господин майор?

— Убитият! Кой умря снощи? От моите, или от вашите беше? Искам чифутинът и дъщеря му незабавно да бъдат докарани при трупа и да…

— Простете, господин майор, — прекъсна го Остер, — но никой не беше убит снощи.

Кемпфер вдигна изненадано вежди и погледна към Вьорман.

— Никой? Вярно ли е?

— Щом подофицерът го твърди, нямам основания да се съмнявам.

— Тогава успяхме! — Кемпфер удари дланта си с юмрук. Успяхме!

— Успели сме? Бихте ли ми пояснили, господин майор, какво по-точно сме направили?

— Ами как, успяхме да изкараме една нощ без смъртен случай! Нали ви казах, направим ли го веднъж — победили сме врага!

— Вярно — рече Вьорман, като подбираше внимателно думите си. Очевидно се забавляваше от сцената. — Но все пак, кое оказа така желания ефект? Какво ни защити през тази нощ? Искам да го знам точно, за да се възползвам от него и идната.

Радостта на Кемпфер повехна със същата скорост, с която бе бликнала.

— Да вървим да видим чифутина — той ги отстрани и се спусна по стълбата.

— Помислих си, че ще ти хрумне тази мисъл — промърмори Вьорман и го последва.

Когато излязоха на двора, Вьорман долови приглушен женски глас, който идеше от подземията. Не чуваше ясно думите, но тонът очевидна бе уплашен. Жената викаше от страх, или гняв.

Той се затича към входа на подземията, където преди малко бе слязла дъщерята на професора — сети се, че името й беше Магда. Видя я в дъното на коридора, пуловерът й бе разкъсан, скъсана бе ризата и блузата под нея, оголвайки раменете й и едната й гръд. Тя блъскаше яростно с ръце и крака есесовецът, който бе заровил лице в гърдите й.

В първия миг Вьорман се вцепени, после затича надолу по стълбите. Войникът бе така погълнат от разголената гръд пред него, че дори на забеляза приближаването му. Стиснал яростно зъби, Вьорман изрита есесовецът с все сила в хълбока. Достави му удоволствие да причини болка на един от тези копелдаци. С мъка се сдържа да не продължи.

Есесовецът изръмжа от болка и се извърна да посрещне нападателя. И макар че съзря пред себе си офицер, той не изглеждаше особено склонен да се подчини.

В последващите няколко секунди Вьорман мислено се молеше щурмовакът да отвърне на удара. Дебнеше и за най-малкия жест на съпротива, положил ръка на кобура. Никога не бе допускал, че би могъл да застреля немски войник, но нещо в него зовеше да довърши този убиец, олицетворение на всичко, потъпкало родината, армията и кариерата му.

Войникът направи крачка назад. Вьорман въздъхна.

Какво ставаше с него? Не си спомняше някога да е горял от такава омраза. Убивал бе неведнъж в бой, от разстояние и лице в лице, но никога не беше мразил. Беше някакво объркано и неуютно усещане, сякаш в дома му се бе настанил непознат и той не знаеше как да го изгони.

Докато войникът оправяше раздърпаната си униформа Вьорман погледна към Магда. Беше се увила в разкъсаните си дрехи и се надигаше от стълбите. После неочаквано се извъртя и зашлеви насилника през лицето с опакото на ръката си, отхвърляйки го назад към стената. Толкова изненадващ бе този удар, че войникът изгуби равновесие и едва не се строполи.

Жената изсъска нещо на румънски, изразът на лицето и тонът ясно разкриваха смисълът на казаното. После изтича край Вьорман и пътьом вдигна захвърлената съдинка.

Наложи се Вьорман да използва цялото си прусашко самообладание за да не изръкопляска. Той се обърна бавно към есесовеца, който изглежда се двоумеше дали да застане мирно или да хукне след девойката за да отвърне.

Девойката… защо я наричаше така в мислите си? Беше не повече от петнадесетина години по-млада от него и със сигурност с десет години по-възрастна от най-големия му син — Курт, а той го смяташе за мъж. Може би причината беше в някаква неуловима свежест в нея, в невинния изглед на очите й. Имаше нещо зад тези очи, нещо безценно, което заслужаваше да бъде съхранено.

— Името ви, редник?

— Редник Лееб, господин офицер. SS-поделение.

— Често ли ви се случва да насилвате жени, когато сте на пост?

Никакъв отговор.

— Питам — дали онова, което видях бе част от дадената ви заповед за охрана на подземието?

— Господин офицер, тя е долна еврейка.

Очевидно това би трябвало да обясни всичко, което мъжът бе възнамерявал да извърши с момичето.

— Не отговорихте на въпроса ми, редник! — гневът му наближаваше точката на кипене. — Повтарям — опита за изнасилване влизаше ли в преките ви задължения тук?

— Не, господин офицер — отговорът прозвуча неохотно и ядно.

Вьорман пристъпи напред и дръпна шмайзера от рамото на войника.

— Ще бъдете задържан под стража, редник…

— Но, господин офицер!

Вьорман забеляза, че апелът бе отправен не към него, а към някой отзад. Не се налагаше да се обръща, за да разбере кой е този някой. Вместо това продължи да нарежда, без да губи темпо:

— … за напускане на поста. Подофицер Остер ще изпълни заповедта… — той спря за миг, обърна се към стълбите и впи поглед в очите на Кемпфер. — … стига, разбира се, майорът да не желае по-тежко наказание.

Формално Кемпфер имаше право в този момент да поеме инициативата в свои ръце. Поделенията им принадлежаха към различни войскови формирования, а и майорът се намираше тук по нареждане на Върховното командване, което означаваше, че най-старши тук е той. Такъв беше и по чин. Но в конкретния случай Кемпфер беше безсилен. Да остави ненаказан редник Лееб би означавало да си затвори очите пред едно напускане на поста. Нито един офицер не би допуснал подобно нещо. Кемпфер нямаше избор. Вьорман го знаеше и бързаше да се възползва.

Майорът нареди сподавено.

— Отведете го, подофицер. Ще се разправям с него по-късно.

Вьорман подхвърли шмайзера на Остер и той поведе съкрушения есесовец по стълбите.

— При други подобни случаи, — просъска кисело Кемпфер, когато останалите излязоха, — не желая да се разпореждаш с хората ми. Те са под моя, а не под твоя команда!

Вьорман се отправи към стълбите. Когато се изравни с Кемпфер, той му препречи пътя:

— Тогава дръпни им поводите!

Майорът пребледня от неочакваната атака.

— Чуй, господин офицер от SS, — продължи Вьорман давайки воля на гнева си, — и се старай да слушаш внимателно. Не знам как да ти го кажа, за да ме разбереш по-добре. Бих опитал с логика, но страхувам се си имунизиран против нея. Затова ще се опитам да събудя инстинкта ти за самосъхранение — и двамата знаем колко добре е развит при теб. Мисли — никой не загина тази нощ. И единствената разлика от предишната е присъствието на двамата евреи. Трябва да има някаква връзка. Ето защо, ако искаш да получим отговор на въпроса защо убийствата престанаха, дръж животните си далеч от тях!

Без да чака отговор, опасявайки се, че какъвто и да е само ще подсили гнева му, капитанът се завъртя и пое към кулата. След няколко крачки чу, че Кемпфер го следва. Спря се пред вратата на първия етаж, почука и без да чака покана влезе. Вежливостта си беше вежливост, но цивилните трябваше да знаят кой командва тук.

Професорът хвърли разсеян поглед на влезлите в стаята му офицери. Беше сам в предната стая, седеше в количката до купа с книги, както го бяха оставили снощи и отпиваше чай. Погледът му се плъзна по книгите, после се зарея встрани. Спомни си откъсът, който бе прочел в една от тях през нощта… за това как да се подготвят жертвоприношенията за някакво божество, чието име се състоеше от труднопроизносима последователност от съгласни. Потрепери при спомена за онова, което трябваше да бъде поднесено в жертва и как точно би трябвало да бъде приготвено. Как са могли на времето да четат подобни умопобъркани…

Вьорман огледа стаята. Беше по-малка от неговата, два етажа по-нагоре, или може би даваше такъв вид заради купчината от книги.

— Тазсутрешният случай ще се повтаря ли всеки път, когато ни е необходима вода за пиене? — запита професорът с дрезгав, пресипнал глас. — Нима всеки път, когато излиза от стаята си, дъщеря ми ще бъде жертва на насилие?

— Вече се погрижих за това — рече му Вьорман. — Войникът ще бъде наказан. Мога да ви уверя — той хвърли кос поглед на Кемпфер, крачещ в другия край на стаята, — че случаят няма да се повтори.

— Надявам се — отвърна Куза. — В противен случай обстоятелствата едва ли ще са подходящи за да търся онова, което ни е нужно в тези книги. Умът се бунтува… да върши работа, когато е подложен на постоянна заплаха от физическа разправа.

— Съветвам те да избягваш подобни бунтове, чифут! — каза Кемпфер. — Върши си онова, заради което си тук!

— Искам само да кажа, че не бих могъл да се концентрирам върху текста, когато непрестанно се тревожа за дъщеря си. Вярвам, че се изразявам достатъчно ясно.

Вьорман почувства, че професорът отправя молбата си и към двамата, но не бе напълно сигурен за съдържанието й.

— Опасявам се, че подобни случаи са неизбежни — поясни той. — Тя е единствената жена в крепостта. А жените нямат работа във военни лагери. Освен ако… — изведнъж му хрумна нещо. Той погледна към Кемпфер. — Ще я изпратим в страноприемницата. Може да вземе част от книгите и да ги изучава там, а от време на време ще идва да ви види.

— Изключено! — възпротиви се Кемпфер. — Ще остане тук за да можем да я държим под око — той се надвеси над Куза. — В момента повече съм заинтригуван от онова, което си научил снощи и което ни е запазило живи!

— Не разбирам…

— Никой не беше убит през тази нощ — обясни Вьорман. Той потърси някаква реакция по застиналото като маска лице на стария учен. Стори му се, че в очите на Куза блесна изненада.

— Магда! — извика той. — Ела тук!

Вратата на задната стая се отвори. Магда изглеждаше поуспокоена след сутрешния инцидент, но Кемпфер забеляза, че ръката й, поставена на дръжката, трепери.

— Да, татко?

— Снощи не е имало смъртен случай — рече Куза. — Сигурно причината ще е в някое от тези заклинания, дето ги четох вечерта.

— Вечерта ли? — за миг на лицето на момичето се изписа объркване, дори ужас от спомена за изминалата нощ. Тя впи очи в баща си и между тях сякаш прелетя някакво послание, професорът кимна леко и тогава лицето й просветна.

— Чудесно! Чудя се, кое ли от много заклинания ще е било?

Заклинания? Вьорман ги гледаше смаяно. Само допреди седмица би се изсмял на подобен разговор. От него намирисваше на вяра в черни магии и вълшебства. Но сега… Готов бе да повярва във всичко, стига да е онова, което им е осигурила нощ без инциденти. Във всичко.

— Искам да видя това заклинание — заяви Кемпфер, в чийто очи блестеше интерес.

— Разбира се — Куза придърпа един доста дебел том. — Това е „De Vermis Mysteriis“ от Лудвиг Прин. Написана е на латински. Разбирате ли латински, хер майор?

В отговор майорът стисна устни.

— Жалко — поклати глава професорът. — Тогава ще ви преведа…

— Лъжеш ме, нали, чифутино? — бясно прошепна Кемпфер.

Но Куза дори не трепна и Вьорман се възхити от самообладанието му.

— Отговорът е тук! — извика той, сочейки книгите. — Изминалата нощ го доказва! Все още не знам какво витае из тази крепост, но с малко повече усилия и време, както и покой, сигурен съм че ще открия. А сега, приятен ден, господа!

Куза нагласи дебелите си очила и придърпа към себе си книгата. Вьорман сподави усмивката си от безсилния гняв на майора и заговори преди есесовецът да е направил нещо прибързано.

— Струва ми се, от интерес на всички ни е да позволим на професора да изпълни задачата, заради която сме го довели тук, нали?

Кемпфер скръсти ръце на гърба си и пое към вратата. Вьорман го последва, но преди да излезе погледна към Куза и дъщеря му. Тези двамата криеха нещо. Дали се отнасяше за крепостта, или за пагубното същество, което кръстосваше из нея, не беше сигурен. Но в момента това нямаше особено значение. Нека да си пазят тайната, стига повече хората му да не загиват в нощта. Не беше напълно уверен, че би искал да знае тази тайна. Ала започнат или отново да откриват трупове, щеше да я изкопчи от тях на всяка цена.

Едва капитанът затвори вратата зад себе си и професор Куза бутна книгата встрани. Той разтърка един по един върховете на пръстите си.

Най-трудно му бе винаги на сутринта. Именно тогава болките бяха най-силни, особено в ръцете. Всяка става бе като ръждясала панта на врата, шумно и болезнено протестираща на всякакво раздвижване, злобно съпротивляваща се на промяната в положението. Ала не бяха само ръцете. Боляха го ставите по цялото тяло. Пробуждането, надигането и настаняването в количката беше като ходене по мъките, агонизиращ хор, който започваше от кръста и се разпространяваше във всички посоки. Едва малко преди обед, след няколко аспирина и една таблетка кодеин — стига да имаше на разположение — болката във възпалените тъкани намаляваше до поносими размери. Вече не мислеше за тялото си като за изградено от плът и кръв, виждаше го като забравен на дъжда часовников механизъм, който е ръждясал невъзвратимо.

На всичко отгоре устата му бе вечно суха. Лекарите се постараха да му разяснят че „било напълно типично за заболелите от склеродермия да получат забележително снижаване на саливацията“. Произнасяха термините си с многозначителен и важен тон, ала те нямаха нищо общо с отвратителното усещане да живееш с изсъхнал език, сякаш е направен от пластилин. Стараеше се винаги да има вода под ръка, ако не отпиваше от време на време, гласът му започваше да звучи като влачеща се по пясъка стара подметка.

Най-мъчително от всичко беше преглъщането. Дори водата преминаваше трудно през гърлото му. Ами храната — трябваше да сдъвква всеки залък, докато запищят от болка мускулите на челюстта му и едва след това можеше да направи опит да преглътне храната.

Отвратителен начин на живот и той неведнъж бе обмислял възможността да му сложи край. Но никога не бе опитвал. Може би му липсваше смелост, или пък още не бе се изчерпало желанието да среща тези ежедневни трудности. Не беше сигурен кое от двете.

— Добре ли си, татко?

Погледна към Магда. Стоеше близо до огнището, скръстила ръце на гърдите, трепереща. Не от студ. Знаеше, че все още е разтърсена от преживяното снощи. Почти не беше мигнала. Също и той. На всичко отгоре и нападението тази сутрин…

Диваци! Какво ли не би дал да ги види всичките мъртви — не само тези в крепостта, а всички гадни нацисти, които бяха прекрачили границата! Дори и онези, в Германия. Мечтаеше нещо на този свят да ги изтреби до крак, преди те да изтребят народа му. Но какво би могъл да стори? Той бе само един нещастен инвалид, човек на науката, който не можеше да защити дори бедното си дете. Какво би могъл да направи?

Нищо. Искаше му се да крещи, да чупи, да разруши стените, както е направил Самсон. Готов бе да избухне в безсилен плач, но дори от сълзи бе лишен. Това беше нечовешко. Но всъщност, кое ли беше човешкото в този свят.

— Добре съм, Магда — промърмори той. — Нито по-добре, нито по-зле. Както винаги. Просто се тревожа за теб. Тук не е място за жена.

Тя въздъхна.

— Зная. Но няма никакъв начин да си тръгна, преди те да ни пуснат.

— Моята вярна дъщеря — рече той, погълнат от обичта си към нея. Магда беше любеща и всеотдайна, със силна воля и чувство за дълг. Запита се, с какво ли я е заслужил. — Не говорех за нас. Говорех за теб. Искам да напуснеш крепостта веднага щом се стъмни.

— Не ме бива да пълзя по стените, татко — усмивката й беше бледа. — А и нямам намерение да съблазнявам часовоя на входа. Просто не зная как се прави.

— Пътят за бягство е под краката ни. Не помниш ли?

Очите й се разшириха.

— О, да. Бях забравила за това!

— Как си могла да забравиш. Та нали ти го откри?

Случило се бе при последното им посещение на крепостта. Тогава все още се придвижваше сам, макар и с помощта на две патерици. Но вече с мъка изкачваше стълби и затова бе изпратил Магда в подземията, за да потърси някой надпис… или знак, каквото и да е, от което да съдят за строителите на крепостта. Така и не намериха надпис. Ала Магда бе открила голям, гладък камък в основата на кулата, който се отместваше по малко, когато го притиснеш с тяло. Прикрепен бе от едната страна и беше идеално балансиран. През отвора бе нахлула слънчева светлина, осветяваща тясно стълбище, което се виеше нагоре.

Въпреки протестите му, Магда бе настояла да огледа основата на кулата, надявайки се да открие стари ръкописи. Ала всичко, което намери бе това извито, тясно стълбище, завършващо със сляпа ниша в основата на кулата. Всъщност — не съвсем сляпа, защото нишата опираше точно в стената на стаята, която обитаваха в момента. Стената й подобно на онази в основата представляваше идеално балансирана каменна плоча, която се отваряше в по-голямата от двете стаи, позволявайки таен достъп отдолу.

На времето Куза не беше обърнал особено внимание на тайния ход — нещо типично за една стара крепост или замък. Но сега виждаше в него единствената възможност Магда да се озове на свобода.

— Веднага щом се стъмни ще слезеш по стълбата, внимателно ще се спуснеш в клисурата и ще поемеше на изток. Стигнеш ли устието на Дунав, търси начин да излезеш в отрито море. А от там, за Турция…

— Без теб?

— Разбира се, че без мен!

— Немислимо, татко! Където си ти, там ще съм и аз!

— Магда, заповядвам ти да ми се подчиниш! Аз съм ти баща!

— Не го прави! Никога не ще те изоставя. Ако го направя, не бих могла да се понасям!

От думите й не му стана по-леко. Явно заповедите нямаха да помогнат тук. По-добре ще е ако я помоли. През изминалите години се бе научил да получава онова, което иска от нея. По един или друг начин, чрез настойчиви молби или гръмоносни заплахи, накрая винаги постигаше замисленото. Понякога се мразеше за начина, по който се разпореждаше с живота й, но той бе бащата, а тя — негова дъщеря. И имаше нужда от нея. А ето че сега, когато я подтикваше към свободата, Магда не желаеше да се раздели с него.

— Моля те, Магда. Последна милост към умиращия старец, който би издъхнал щастлив, че дъщеря му е далеч от лапите на нацистите.

— А аз да знам, че ти си при тях? Никога!

— Моля те, послушай ме! Можеш да вземеш с теб „Ал Азиф“. Знам че е доста тежък, но вероятно е единственото оцеляло копие в целия свят. В не една страна би могла да продадеш книгата и с парите да прекараш остатъка от живота си осигурена.

— Не, татко — поклати глава тя с такава увереност, каквато не помнеше да е чувал в гласа й.

Тя се обърна, влезе в другата стая и затвори вратата зад себе си.

Сам съм си виновен, помисли си той. Обвързах я плътно със себе си, а сега не мога да я откъсна дори за нейно добро. Дали по тази причина не се омъжи? Заради мен?

Куза разтърка уморено очи, докато мислите му се понесоха назад през годините. Още от пубертета Магда бе постоянен център на мъжко внимание. Имаше нещо в нея, което пробуждаше интерес в мъже от различен тип, малко бяха онези, които я подминаваха незаинтригувани. Досега вероятно да се е омъжила и да си има деца, а той да е дядо, ако не беше смъртта на майка й. Всичко стана така неочаквано, преди единадесет години. Магда се беше променила толкова бързо, приемайки ролята на негова помощница, секретарка, приятелка в живота и науката и сега болногледачка. Мъжете, които се навъртаха около нея се озоваха на заден план. Магда постепенно си бе изградила стена на уединението. Куза добре познаваше всяко слабо място на тази стена — и можеше при нужда да го пробие. Но за всички останали, тя бе недостъпна.

Ала в момента имаше по-важни въпроси за решаване. Не успее ли да измъкне Магда от крепостта, дните й ще бъдат преброени. На всичко отгоре трябваше да обмисли и случаят от снощи. Куза не се съмняваше, че му предстои нова среща през идната нощ, но не желаеше Магда да присъства на нея. Имаше нещо в онези очи, което караше сърцето му да се свива в ледената прегръдка на страха. Някакъв бездънен глад… не, по-добре Магда да е далеч.

Но повече от всичко той искаше да остане тук и да изчака завръщането на среднощния гост. Това бе звездният миг на неговия живот — на много поколения! Да се изправиш лице в лице с един мит, със същество, което от векове пробужда страх в душите на хората. Да докажеш че съществува! Трябваше да разговаря с него отново… да потърси отговори. Трябваше да узнае кои от легендите и мълвите за него са истински и кои — измислени.

Дори само при мисълта за възможната нова среща сърцето му заби развълнувано. Странно, но сега не изпитваше страх от съществото. Знаеше езика му и дори бе общувал с него предната нощ. А то го беше разбрало и ги бе оставило на мира. Куза чувстваше, че съществува възможност за разбирателство, за среща на умовете. Със сигурност не искаше да го спре в започнатото дело — Теодор Куза не можеше да е враг на онзи, който се е заел да стопява редовете на германската армия.

Вгледа се в безпорядъка на масата пред него. Уверен бе, че не в книгите ще намери нищо, с което да сплаши съществото. Сега вече разбираше добре защо са били забранени тези книги. Но смяташе да ги използва като важен коз в малката пиеска, която разиграваше пред двамата германски офицери. Щеше да остане в крепостта, докато научи всичко което е възможно от съществото, обитаващо подземията. А после нека германците правят каквото искат с него.

Но Магда… Магда трябваше да поеме към свободата, преди да се отдаде на тази опасна задача. Не искаше да тръгне сама… ами ако бъде принудена? Капитан Вьорман би могъл да се окаже от полза тук. Не изглеждаше особено въодушевен от мисълта в крепостта да пребивава жена. Да, ако го провокира…

Куза се ненавиждаше заради онова, което смяташе да стори.

— Магда! — повика той. — Магда!

Тя отвори вратата.

— Надявам се, че не възнамеряваш отново да ме убеждаваш да напусна крепостта. Защото в такъв случай…

— Не крепостта, само тази стая. Гладен съм, а германците казаха, че можем да се храним от тяхната кухня.

— Донесоха ли ни храна?

— Не. И не мисля, че ще го направят. Ще трябва ти да отидеш.

Тя замръзна.

— През двора? Искаш да се върна там след всичко, което се случи?

— Сигурен съм, че няма да се повтори — мразеше да я лъже, но друг избор нямаше. — Войниците са били предупредени от офицерите. А и този път няма да слизаш в мазето. Ще си навън, на открито.

— Да знаеш само как ме гледат…

— Не можем да останем без храна.

Настъпи продължителна пауза, през време на която дъщеря му го гледаше. Накрая кимна.

— Прав си.

Докато пресичаше стаята към вратата, Магда закопча жилетката си чак догоре. Излезе мълчаливо.

Когато вратата се затвори, Куза почувства че гърлото му се свива. Беше толкова смела и му вярваше… а той бе предал вярата й в него. Но беше го направил заради нея. Знаеше добре какво може да я чака отвън, но въпреки това я бе отпратил. Казал й бе, че е гладен.

А не беше.