Крепостта

16

Делтата на Дунав, източна Румъния

Сряда, 30 април

10.35

Брегът беше съвсем близо.

Идваше краят на тези шестнадесет изнурителни часа, всеки един като ден. Червенокосият стоеше на обветрения нос и гледаше към брега. Ладията бе прекосила гладката повърхност на Черно море с учудващо добра скорост, но на единствения й разтревожен и нетърпелив пътник изглеждаше сякаш пълзят. Имаха късмет поне, че двата патрулни кораба — румънският и руският — които минаха покрай тях не проявиха интерес. В противен случай последствията можеха да са пагубни.

Точно отпред се простираха многобройните ръкави на делтата, през които Дунав се изливаше в морето. Брегът бе блатистозелен и обрасъл. Да се слезе на него нямаше да е никак трудно, ала пътят до твърдата земя щеше да отнеме доста време. А времето и така не стигаше!

Трябваше да открие друг път.

Червенокосият погледна през рамо към стария турчин на руля и после отново огледа делтата. Ладията не газеше особено дълбоко, със същата лекота щеше да се движи и в плитки води. Това разкриваше нова възможност — да навлязат по един от тесните ръкави нагоре по реката докато стигнат Галати. Ще трябва да плават срещу течението, но и така ще е по-бързо отколкото да се влачи километри наред през блатистите острови.

Той бръкна в колана и извади две мексикански петдесет песетови златни монети. Заедно се равняваха приблизително на две и половина унции злато. Червенокосият се обърна и ги подаде на турчина, заговаряйки го на родния му език.

— Кимил! Още две жълтици ако ме откараш нагоре по течението!

Морякът втренчи поглед в монетите, дъвчейки замислено горната си устна. В джоба си вече имаше достатъчно злато за да се върне като най-богатия човек в селото. Поне за няколко години. Но нищо не е вечно и не след дълго пак щеше да е като уловена в мрежа безпомощна риба. Тези две жълтици можеха да отдалечат този ден. Кой би могъл да каже колко безжалостни дни в морето, колко изгребани километри, или издърпани с улов мрежи можеха да се равняват на тяхната стойност?

Червенокосият проследи мислите на Кимил, който преценяваше възможните рискове, които щеше да му струва допълнителната печалба. А междувременно, той също преценяваше своите рискове. Ще пътуват през деня, близо до брега, защото коритото е тясно, в румънски води с ладия с турска регистрация.

На пръв поглед изглеждаше безумие. Дори ако по някакво чудо достигнат необезпокоявани Галати, за Кимил шансовете ще са почти нищожни на обратния път. Заловят ли го, ще го тикнат в затвора, а ладията ще конфискуват. С други думи, рискът бе по-малък за червенокосия. Ако ги спрат и ги откарат в пристанището, сигурен бе, че ще намери начин да се измъкне и да продължи пътуването си. Но Кимил в най-добрия случай ще изгуби лодката си. В най-лошия — живота си.

Не си заслужаваше. А и не беше честно да постъпва така. Той отдръпна монетите тъкмо преди турчинът да посегне към тях.

— Няма значение, Кимил — каза червенокосият. — Мисля, че ще е по-добре да се придържаме към първоначалното споразумение. Остави ме някъде тук.

Старецът кимна, а на лицето му се изписаха последователно облекчение и разочарование. Вида на протегнатите към него монети го бе накарал да се почувства глупак.

Докато ладията внимателно се приближаваше към брега, червенокосият отвърза връвта на преметнатия през гърба му калъф и го вдигна на ръце. На няколко метра от покрития с пясък и трева бряг Кимил спря двигателя и даде заден ход. Червенокосият се изправи на предната палуба и скочи на брега.

После се обърна към Кимил. Турчинът помаха и завъртя руля встрани.

— Кимил! — извика той. — Дръж! — една по една, червенокосият хвърли в ладията двете златни монети. Миг по-късно жълтиците бяха здраво стиснати от мургавата, мазолеста длан.

Докато зад него се носеха гръмогласни и живописни благодарности в името на Мохамед и всичко свято, създадено от исляма, червенокосият се огледа и после навлезе в блатото. Наоколо го дебнеха отровни влечуги, тресавища, издигаха се облаци от хапливи насекоми, а някъде зад тях се спотайваха постовете на Желязната гвардия. Нито една от тези опасности не можеше да го спре, но всяка би могла да го забави. Като заплаха за живота му те бяха несравними с онова, което го очакваше на половин ден път западно от тук — в прохода Дину.