Крепостта

4

Крепостта

сряда, 23 април

04.35

Вьорман се събуди разтреперан и облян в пот. И не само той. Причината не беше в продължителния смразяващ вопъл на Грюнщад, защото звукът не стигаше до стаята на Вьорман. Друго бе, което го бе откъснало от съня… чувството, че се е случило нещо ужасно.

След краткотраен миг на объркване, Вьорман наметна куртката, обу панталоните и се затича надолу по стълбите към основата на кулата. Един по един войниците се подаваха от стаите и когато слезе долу, на двора вече се бе събрала малка тълпа, замръзнала под ечащия сякаш от всички стени на крепостта пронизителен вик. Вьорман насочи трима от войниците към входа на подземието. Тъкмо се приближаваше към тъмното отвърстие, когато насреща му се появиха разтреперани двамина от изпратените, с побледнели лица и сгърчени устни.

— Там долу има мъртвец! — прошепна единият.

— Кой е той? — запита Вьорман, после ги блъсна и се втурна надолу по стълбите.

— Мисля че е Лутц, но не съм сигурен, защото беше обезглавен!

Насред централния коридор лежеше проснат труп в бойна униформа. Трупът бе обърнат по корем и засипан с натрошени каменни парчета. Обезглавен. Главата не беше отрязана, като на гилотина, нито отсечена — изглеждаше, сякаш е била откъсната, а от шията се подаваха потъмнели артерии и разтрошени прешлени. Единственото, което можеше да се каже със сигурност бе, че войникът е бил редник. Още един войник, също редник, седеше наблизо вперил своите разширени, невиждащи очи в дупката на стената срещу него. Докато се приближаваше, войникът издаде протяжен и нисък стон. Вьорман почувства, че настръхва.

— Какво е станало тук, редник? — запита капитанът, но войникът не отговори. Вьорман го сграбчи за рамото и го разтърси, ала по всичко личеше, че войникът не го забелязва. Имаше такъв вид, сякаш бе пропълзял дълбоко в себе си и се бе затворил за останалия свят.

Зад Вьорман пристъпваха и другите, притичали за да видят какво се е случило. Вьорман събра сили, наведе се над обезглавената фигура и започна да преравя джобовете. В портфейла намери лична карта на името на редник Ханс Лутц. И друг път бе виждал мъртъвци, жертви на войната, но сега бе различно. Тази смърт го подтискаше както никоя досега. Смъртта на бойното поле беше хладна и безлична, но не и тази. Това беше ужасяваща, обезобразяваща смърт в името на някаква необяснима идея. Някъде дълбоко в него се надигна въпросът: Дали това не е наказанието, за оскверняване на кръст в крепостта?

Най-сетне се появи Остер с лампа в ръка. Запалиха я и Вьорман пристъпи през голямата дупка в стената. Светлината на лампата потрепна по черните стени. Дъхът му се отдели на пара и бавно отплува встрани. Беше студено, по-студено отколкото би трябвало да бъде, долавяше се някакъв странен тежък аромат и още нещо… дъх на разложено, от който едва не се втурна назад. Но зад него бяха войниците.

Вьорман пое по посока на студеното течение към самия източник — една голяма дупка в пода, с неравни краища. Изглежда че околните каменни блокове бяха пропаднали навътре със срутването на стената. Вьорман надвеси лампата над отвора. Надолу водеха каменни стъпала, покрити с изпотрошени парчета от стената. Една от тези отломки беше малко по-окръглена от останалите. Той сведе лампата за да я разгледа по-добре и едвам сподави вика си. Там долу лежеше откъснатата глава на редник Ханс Лутц, с широко отворени невиждащи очи и окървавена уста.