Крепостта

14

— По всичко изглежда, че сме си изгубили времето напразно — заяви майор Кемпфер, придръпвайки нервно от цигарата. Четиримата отново се намираха на първия етаж на кулата.

В средата на стаята, Магда се бе облегнала уморено на инвалидната количка. Вече се бе досетила, че Вьорман и Кемпфер са се вкопчили в мълчалива схватка, чийто правила й бяха абсолютно неясни. В едно бе сигурна обаче — от изхода на тази схватка зависеше животът на баща й и нейният.

— Не съм съгласен — отвърна Вьорман. Беше се опрял на стената, със скръстени на гърдите ръце. — Първо, знаем доста повече отколкото тази сутрин. Не много, но все пак е някакъв напредък… който сами не успяхме да направим.

— Крайно недостатъчен! — сопна се Кемпфер. — Далеч от желания!

— Добре. В такъв случай, след като не разполагаме с допълнителни източници на информация, смятам, че трябва да напуснем незабавно крепостта.

Кемпфер не отговори, но продължи да крачи нервно из стаята и да пухти с цигарата.

Куза се изкашля за да привлече вниманието им.

— Не се меси в това, чифут!

— Да чуем все пак какво ще ни каже. Нали затова го домъкнахме тук?

За Магда вече нямаше никакво съмнение, че между двамата офицери съществува открита вражда. Чувстваше, че и баща й го е разбрал и се опитва да се възползва от този факт.

— Може би ще мога да ви помогна — рече той и посочи купчината с книги на масата. — Както споменах по-рано, не е изключено решението на вашия проблем да се крие там. И ако наистина в книгите има отговор, аз съм единственият човек, който — с помощта на дъщеря ми — е в състояние да го изрови. Ако ми дадете възможност, бих опитал.

Кемпфер спря и погледна към Вьорман.

— Заслужава си да опитаме — рече Вьорман. — Аз самият нямам по-добра идея. А ти?

Кемпфер хвърли горящия фас на пода и бавно го стъпка.

— Три дена, чифут. Имаш три дена за да откриеш, нещо което би ни било от полза.

Той премина покрай тях и излезе, без да затваря вратата зад себе си.

Капитан Вьорман погледна след него.

— Ще наредя на моя подофицер да ви намери дюшеци — той огледа крехкото тяло на Куза. — Не разполагаме с нищо друго за завивки.

— Ще се оправя, капитане. Благодаря ви.

— Дърва — намеси се Магда. — Ще ни трябват дърва за огън.

— Не става чак толкова студено през нощта — поклати глава капитанът.

— Ръцете на баща ми — ако изстинат, няма да може дори да прелиства страниците.

Вьорман въздъхна.

— Ще наредя на подофицера да направи каквото може — той пое към вратата, после се спря и се обърна. — Искам да ви кажа нещо. Майорът ще ви смачка без да се замисли, също както смачка цигарата на пода. Той си има свои причини да търси бързо решаване на проблема, както и аз си имам мои — не искам хората ми повече да умират. Успеете ли да намерите начин поне една нощ да не умре никой ще докажете, че струвате нещо. А съумеете ли да ни подскажете как да се справим с това нещо, кълна се че ще ви върна в Букурещ невредими.

— В противен случай, — отбеляза Магда, — живи няма да се върнем — не откъсваше поглед от лицето му. Наистина ли им предлагаше тази възможност?

— В противен случай — повтори мрачно капитанът — няма.

След като нареди стаите на първия етаж да се заредят с дърва за горене, Вьорман се замисли. В началото бе сметнал докараната от Букурещ двойка за достойна за съжаление — момичето, привързано към своя баща и бащата — окован в количката. Но докато ги наблюдаваше и се вслушваше в думите им, той постепенно долавяше в тях някаква скрита сила. Това беше добре. Защото и двамата щяха да се нуждаят от нея за да оцелеят на това място. Иначе каква надежда би имало за един беззащитен старец и дъщеря му там, където въоръжени мъже бяха безсилни?

Внезапно Вьорман осъзна, че някой го гледа. Не знаеше откъде му хрумна тази мисъл, но почти бе уверен. Чувството би му се сторило странно, но след събитията от последната седмица по-скоро будеше в него тревога.

Вьорман надникна нагоре по стъпалата, но не забеляза никой. Навсякъде пламтяха светлините, а часовите двойки бдяха зорко.

И въпреки това, не го напускаше усещането, че някой го наблюдава.

Пое към стълбите, с надежда, че веднага щом напусне това място, странното усещане ще изчезне. Така и стана. Докато се изкачваше нагоре, постепенно забрави за него.

Но подсъзнателният страх остана в него, страхът, с който прекарваше всяка нощ, откакто бе дошъл в крепостта — и увереността, че на следващата сутрин ще открият поредната жертва, срещнала своята ужасна кончина.

Майор Кемпфер стоеше на изхода на мрачния коридор, в задната част на крепостта. Оттук проследи с поглед Вьорман, който бе поспрял на входа на кулата и после се бе изкачил по стълбите. Едвам се сдържа да не изтича през двора, да се изкачи и да почука на вратата на Вьорман.

Не искаше да остава сам през тази нощ. Зад него се издигаше стълбището, водещо към неговата спалня, където предишната нощ го бяха посетили двамата убити войници. Ужасяваше се дори при мисълта, че трябва да се върне в нея.

Вьорман вероятно бе единственият, който можеше да му помогне през тази нощ. Като офицер, за Кемпфер бе недопустимо да се настани при войниците, а за евреите и дума не можеше да става.

Вьорман бе единствената възможност. Беше офицер — също като него — и нямаше нищо странно в това двамата да си правят компания. Кемпфер излезе от коридора и забърза през двора. Но само след няколко крачки се спря. Вьорман никога не би го допуснал в стаята си, камо ли да седнат на чаша шнапс. Вьорман ненавиждаше SS, Партията и всичко свързано с двете. Защо? За Кемпфер подобно отношение бе неразбираемо. Вьорман без съмнение беше чист ариец. Нямаше защо да се страхува от SS. Откъде, тогава, тази ненавист?

Кемпфер се завъртя и отново влезе в тъмния коридор. Не можеше да търси сближаване с Вьорман. Този тип явно бе твърде ограничен и неспособен да схване същината на Новия ред. А следователно беше обречен. И колкото по-далеч от него се намираше Кемпфер, толкова по-добре.

И все пак… Кемпфер се нуждаеше от събеседник за тази нощ. Но друга възможност нямаше.

Той се поколеба, завладян от страх и после бавно заизкачва стълбите към спалнята, питайки се, какво ли го чака тази нощ.

Огънят изпълни стаята не само с топлина. Той бе източник на светлина, на топло сияние, с което не можеше да се сравнява блясъкът на единствената електрическа крушка на тавана. Магда беше разположила единия от дюшеците непосредствено до огъня за постеля на баща й, но той дори не я забеляза. От дълги години не бе го виждала така оживен и развълнуван. Месец след месец болестта бе изстисквала силите му, стоварвайки върху него бремето на непосилното изтощение, часовете за бодърстване ставаха все по-кратки, а сънят — по-дълъг.

Но сега, докато се ровеше трескаво из книгите, той изглеждаше неузнаваемо променен. Магда знаеше добре, че това състояние няма да продължи дълго. Отслабналите му мускули скоро щяха да настояват за отдих. Тялото му не разполагаше със запаси, тази енергия беше крадена.

Но въпреки това, Магда не смееше да настоява. Напоследък баща й бе изгубил интерес към всичко наоколо и прекарваше времето си в дрямка край прозореца. Лекарят, когото най-сетне успя да примоли да дойде на посещение заяви, че това е меланхолия, съвсем типична за неговото заболяване. Нищо не можеше да се направи за нея. Предложи й да му дава аспирин за постоянните болки, или пък кодеин — стига да можеше да намери.

Беше като живия труп. А сега изведнъж показваше признаци на съживяване. Магда просто не смееше да настоява. Докато го гледаше, той се замисли над „De Vermis Mysteriis“, свали си очилата и потърка очи с ръкавица. Може би сега бе моментът да го откъсне от тези ужасни книги и да го накара да си почине.

— Защо не им разкажеш теорията си? — запита тя.

— А? — той вдигна глава. — Коя?

— Каза им, че не вярваш във вампири, но това не е истина. Освен ако междувременно не си изоставил своята любима хипотеза.

— Не, все още вярвам, че е имало поне един истински вампир в Румъния, от който е тръгнала оригиналната легенда. Не разполагам с доказателства, но има сериозни исторически източници. Но без доказателства, не мога да публикувам подобна статия. По същата причина предпочетох да не съобщавам и на немците.

— Защо? Те не са учени.

— Така е. Но те ме смятат за стар и ерудиран учен, единственият, който може да им помогне. Ако им разкажа теорията си, ще решат че съм изкуфял стар и безполезен евреин. Съмнявам се, че един изкуфял стар и безполезен евреин би се радвал на дълъг живот в компанията на нацисти. Ти как мислиш?

Магда поклати глава. Не в тази посока искаше да поеме разговора.

— И все пак, как мислиш, възможно ли е крепостта да е била обитавана от…

— Вампир? — баща й вдигна крехките си рамене. — Кой би могъл да каже каква е истинската природа на един вампир? Толкова легенди и слухове има за тях, ако предположим, че наистина са съществували — къде тогава свършват легендите и започва истината? И все пак — почти всички подобни предания са локализирани в Румъния и Молдова, може би наистина нещо обитавало тези места ги е породило. В сърцето си, всяко предание пази зрънце истина.

Лицето му беше все така изпънато и безизразно, но очите му пламтяха възбудено.

— Уверен съм, ще се съгласиш с мен, че събитията излизат от рамките на нормалното. Тези книги са безспорно доказателство, че крепостта е била свързана с практикуване на магьосничество. А надписът на стената… независимо дали е дело на безумец, или е знак, че си имаме работа с морой — вампир, тепърва трябва да се изследва внимателно.

— Но какво е твоето лично мнение? — настоя тя, търсейки поне малко увереност. Дори само мисълта, че навън би могло да дебне подобно същество караше кожата й да настръхва. Никога не беше вярвала на подобни истории, а увлечението на баща й по тях смяташе за някакъв вид интелектуална игра. Ала сега…

— Нямам представа. Но усещам, че се намираме близо до отговора. Не е нещо рационално… което да бъде обяснено с думи. Но то присъства реално. И ти го чувстваш също. Знам го.

Магда кимна мълчаливо. Чувстваше го. Не можеше да се съмнява дори.

Куза потърка уморено очи.

— Не мога да чета повече, Магда.

— Хайде, ела — подкани го тя, като разтърси глава за да прогони мислите си. — Ще те наглася в леглото.

— Не още. Прекалено възбуден съм за да спя. Посвири ми малко.

— Татко…

— Нали си взе мандолината? Знам, че я носиш.

— Татко, знаеш как ти въздейства музиката.

— Моля те.

Тя се усмихна. Не можеше да му отказва.

— Добре.

Беше пъхнала мандолината в най-големия куфар. По-скоро по навик. Винаги я носеше със себе си. Музиката беше смисъл на живота й — а откак баща й бе загубил работата си се бе превърнала в способ да си изкарват прехраната. След като се преместиха в схлупеното жилище и Магда се зае да преподава музика, някои от учениците й идваха да свирят у тях на мандолина, а други посещаваше в домовете им, за да ги учи на пиано. Принудили се бяха да продадат тяхното пиано, когато се местеха.

Настани се удобно в креслото, което бяха донесли заедно с дървата за горене и се зае да настройва струните, отпуснали се по време на пътуването. След като приключи, изсвири няколко пробни мелодии, научени от циганите и доста сложни за изпълнение, за да се увери че всичко е наред. Тонът не пиесите бе лирично-трагичен, възпяваха се естествено разбити сърца и несбъднати любовни терзания. Когато свърши вторият стих, Магда погледна баща си.

Беше се облегнал назад, с притворени очи и движеше лявата си, сгърчена ръка сякаш я плъзгаше по невидима цигулка. На младини беше доста добър цигулар и двамата нерядко изпълняваха заедно тази мелодия, тя поемаше съпровождащата партия на сърцераздирателното, трагично molto rubato, което той изстискваше от своята цигулка.

И въпреки, че бузите му бяха сухи, баща й плачеше.

— О, татко, не биваше да го правя… не избрах най-подходящата песен — ядоса се, че не бе се досетила по-рано. Знаеше толкова много мелодии, а избра точно тази, която щеше да му напомни, че вече не може да свири.

Понечи да се приближи до него, но замря. В стаята сякаш бе притъмняло.

— Всичко е наред, Магда. Помогна ми да си спомня за онези времена, когато свирех с теб. Все още чувам в главата си мелодията на цигулката — очите му бяха затворени зад дебелите очила. — Моля те, посвири още.

Но Магда не помръдваше. Почувства че въздухът в стаята изстива и се огледа откъде би могло да духа. Дали наистина светлината бе отслабнала или всичко бе само рожба на въображението й.

Баща й отвори очи и забеляза изражението й.

— Магда?

— Огънят угасва!

Пламъците не се смаляваха в дим и жар, по-скоро изчезваха, сякаш се криеха обратно в дървата. Заедно с тях чезнеше и светлината на лампата. В стаята ставаше все по-тъмно, но мракът беше повече от липса на светлина. Чувстваше се като нещо материално. А с него се усилваше и всепроникващият студ. Сетне се появи странен мирис, възкисело ухание на зло, което пробуждаше картини на отворени гробове и разложение.

— Какво става?

— Той идва, Магда! Застани до мен!

Инстинктивно тя се притисна до него, едновременно за го подкрепи и да потърси утеха. Цялата разтреперана, тя се сви пред количката, вкопчена в сгърчените му ръце.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя без да знае защо.

— Нямам представа — баща й също трепереше.

Сенките се бяха сгъстили още, крушката едва мъждукаше, а огънят беше изчезнал напълно. Единствено слабото сияние на жарта им даваше някакъв ориентир и спомен за изчезналата топлина.

Не бяха сами. Нещо се движеше в мрака. Дебнеше. Нещо нечисто и гладно.

Появи се вятър и за секунди прерасна от повей в буреносен шквал, който виеше из стаята, макар вратите и прозорците да бяха плътно затворени.

Магда се бореше със завладелия я ужас. Пусна ръцете на баща си. Не можеше да види вратата, но помнеше, че се намира точно срещу огнището. Сред воя на ледения вятър тя се завъртя зад количката и започна да я бута в тази посока. Да можеха само да стигнат двора, там сигурно щяха да са в безопасност. Не знаеше точно защо, но й се струваше, че да останат в тази стая би било като да чакат на опашка, за да бъдат призовани от смъртта.

Количката потегли със скърцане. Магда я избута няколко метра в посоката, където смяташе, че се намира вратата и после спря. От страх краката й се подкосяваха. Нещо им пречеше да продължат! Не беше невидима стена, твърда и неподатлива, а сякаш в тъмнината някой бе задържал количката, подигравайки се с напразните й усилия.

За миг в мрака й се мярна нечие бледо лице, надвесено над нея, после се изгуби.

Сърцето й блъскаше лудо, а дланите й бяха толкова потни, че се плъзгаха по дървената дръжка. Не беше възможно да се случва подобно нещо! Сигурно беше халюцинация! Рожба на възбудения й ум… но тялото й вярваше! Тя надзърна в лицето на баща й, толкова близо до нейното и прочете в него същия ужас.

— Не спирай! — викна той.

— Не мога да продължа напред!

— Бързо! Към огъня!

Магда побутна количката към огнището. В мига, когато се завъртяха колелата, тя почувства как нечия смразяваща хватка сковава рамото й.

Писъкът замря в гърлото й. Вместо него се разнесе само едва доловим вопъл. Леденият допир пълзеше по тялото й, право към сърцето. Тя сведе очи и видя вкопчена в нея ръка. Пръстите бяха дълги и тънки, покрити с къдрави косъмчета, които се спускаха от ръката и стигаха чак от дългите, черни нокти. Китката сякаш се разтопяваше в мрака.

Това докосване дори през дебелата тъкан на вълнения пуловер пораждаше в нея отвращение, смразяващ страх и непосилна жлъч. Вгледа се във вятъра за да открие лицето. Не видя нищо, сетне пусна дръжката на количката и се задърпа отчаяно, за да се освободи, хлипайки от страх. Обувките й драскаха по пода в напразни усилия, но ръката не я пускаше. Ала не можеше да си наложи да я докосне.

И тогава мракът започна да се променя, да просветлява. Бледо, овално очертание се раздвижи пред нея и спря само на сантиметри. Беше лице. Сякаш породено от кошмар.

Имаше високо чело. Дълга, смолисто черна коса се спускаше чак до раменете, кичурите бяха като змии, прикачени със зъби към скалпа. Белезникава кожа, хлътнали скули и закривен нос. Устните бяха придърпани назад, разкривайки жълтеникави зъби, дълги, заострени като кучешки. Но именно очите държаха Магда в по-страшна хватка, дори от тази на ръката, сподавяха вика й и подтискаха трескавите й усилия.

Очите.

Големи и кръгли, хладни и кристални, зениците — тъмни дупки в един хаос, лишен от логика, отвъд границите на реалността, черни като нощно небе, което никога не е посинявало от слънцето или озарявано от сиянието на луната и звездите. Ирисите бяха почти толкова тъмни и докато гледаше към тях се разтвориха като тунели, привличайки я в светът на безумието отвъд…

… на безумието. Което бе толкова привлекателно. Там щеше да е в безопасност, на спокойствие, далеч от всичко. О, колко хубаво щеше да е, да премине отвъд и да се потопи в тези черни извори… колко хубаво…

Не!

Магда се бореше със завладяващото я желание, мъчеше се да се освободи. Но… какъв смисъл? Животът беше само мъка и мизерия, борба, която всички губеха накрая. Какъв смисъл имаше? В края на краищата, нищо от онова, което правиш нямаше някакво значение. Защо тогава да се тревожи?

Почувства как някакво едва доловимо течение я повлича към тези очи. Имаше и желание в тях, надхвърлящо сексуалните предразсъдъци, желание по всичко онова, което бе тя. Магда с изненада осъзна, че се обръща и се навежда към двата черни тунела. Толкова лесно щеше да е, ако се отпуснеше…

… тя се вкопчи в нещо вътре в нея, което отказваше да се предаде, подтикваше я да се бори с течението. Ала силата срещу нея бе толкова могъща, а тя така слаба и изморена, че съпротивата й се струваше безсмислена.

Звук… или музика… не, не беше музика. Звукът бе вътре в нея, далеч от всякаква музика… дисхармоничен, крещящ в кошмарна какафония, която разтваряше нови пукнатини в отслабената й воля. Светът около нея — всичко — започна да избледнява, оставаха само очите… само очите…

… тя се залюля, надвесена над пропастта на вечността…

… и тогава чу гласът на баща си.

Магда се вкопчи в този звук, сякаш стискаше въже и се придърпа по него. Баща й не викаше нея, дори не говореше на румънски, но гласът му бе единственото познато нещо в хаоса наоколо. Очите погледнаха встрани. Магда беше свободна. Ръката я пусна.

Стоеше задъхана, потна, отпаднала, объркана, вятърът в стаята развяваше дрехите й, отнемайки дъха й. Ужасът й растеше, защото очите се бяха извърнали към баща й. А той бе така слаб!

Но Куза не трепваше под този поглед. Той заговори отново, думите му бяха неразбираеми, дразнещи ухото. Магда забеляза, как изчезва страшната усмивка от лицето, а устните се изпъват в тънка линия. Очите се превърнаха в две цепки, сякаш умът зад тях оценяваше думите на баща й, притегляше ги.

Магда гледаше към лицето, неспособна да направи нещо повече. Видя как се изви по края линията на устата. Последва кимване, не повече от мигновено трепване надолу. Решение.

Вятърът изчезна, сякаш никога не бе се появявал. Лицето потъна назад в мрака.

Всичко замря.

Без да смеят да мръднат, Магда и баща й се спогледаха в средата на стаята, докато тъмнината и студът бавно отстъпваха. В огнището внезапно изпращя съчка и от уплаха Магда почувства, че губи равновесие. Свлече се напред и в последния миг успя да се задържи за количката.

— Добре ли си? — запита баща й, но не гледаше към нея. Опипваше върховете на пръстите си през ръкавиците.

— След миг ще бъда — в ума й всичко се проигра наново. — Какво беше това? Боже мили, какво беше това?

Но баща й не я чуваше.

— Отиде си. Вече не го усещам — той задърпа ръкавиците.

Магда се изправи и побърза да приближи количката до огъня, който отново се връщаше към живот. Беше капнала от изтощение и уплаха, но това сега й се струваше маловажно. Господи… защо винаги се случва с мен? Защо все аз трябва да съм нечия опора? Защо трябва да съм толкова силна? Веднъж… поне веднъж… би й се искало да се отпусне и някой да се погрижи за нея. Опита се да не мисли за това. Не беше редно за една добра дъщеря да се занимава с подобни проблеми, когато баща й се нуждаеше от помощ.

— Почакай, татко! Не разполагаме с топла вода, ще трябва да разчитаме на огъня за да ги стоплим!

В мигащата светлина на пламъците бе забелязала, че ръцете на баща й са мъртвешки бледи, почти като на… съществото. Кожата на пръстите му бе изсъхнала и напукана, а ноктите дълги и закривени. На края на всеки един от тях се виждаше малка вдлъбнатина, като от заздравяла доскоро гангренясала рана. Това бяха ръце на непознат — Магда помнеше добре времето, когато тези ръце жестикулираха живо и грациозно, пръстите бяха гъвкави и изразителни. Ръце на учен. На музикант. Изпълнени със собствен живот. А сега бяха по-скоро мумифицирани подобия.

Трябваше да ги стопли, но не прекалено бързо. В апартамента в Букурещ през зимните месеци винаги държеше готова тенджера с топла вода за подобни случаи. Лекарите го наричаха феномена на Райно — всяко внезапно спадане на температурата предизвикваше спазми в кръвоносните съдове на ръцете му. Никотинът имаше подобен ефект и затова се наложи да се откаже от любимите си цигари. Ако тъканите му се лишаха за продължително време от кислород, неминуемо щеше да се появи гангрена. Досега беше имал късмет. Раните, макар и гангренясали, бяха заздравели. Но едва ли и занапред щеше да е така.

Куза протегна ръце към огъня и ги завъртя бавно, доколкото му позволяваха скованите стави. Магда знаеше, че в момента не чувства нищо. Но възстанови ли се веднъж кръвообращението, ще дойдат сърбежите и болката.

— Виж какво ти направиха само! — извика гневно тя, наблюдавайки как се появява отново руменината на ръцете му.

— И по-лошо е било — вдигна глава баща й.

— Зная. Но това въобще не биваше да се случва! Какво всъщност искат от нас?

— Те?

— Нацистите! Те си правят експерименти с нас! Не знам какво точно се случи тук… беше едновременно реално и нереално. Невъзможно е да се случи подобно нещо! Хипнотизирали са ни, дали са ни някакво лекарство, после са намалили светлината…

— Всичко беше реално, Магда — проговори с мек глас той, потвърждавайки онова, което вече знаеше, но не смееше да признае пред себе си. — Също както забранените книги са реални. Зная…

Дъхът му секна внезапно, докато кръвта нахлуваше в пръстите и ги оцветяваше в тъмночервено. Изгладнелите тъкани го наказваха, отмивайки от себе си натрупаните токсини. Толкова пъти преди Магда бе наблюдавала тази сцена, че почти можеше да изпита болката.

Когато пулсациите намаляха и сърбежът стана поносим, Куза продължи пресекливо.

— Заговорих му на старославянски… уверих го, че не сме негови врагове… помолих го да ни остави на мира… и той си тръгна.

Лицето му за миг се изкриви от болка, сетне той погледна Магда с ярко пламтящи очи. Гласът му бе нисък и дрезгав.

— Това е той, Магда. Уверен съм! Това е той!

Магда не отговори. Знаеше, че е прав.