Кръв

10.

В горното помещение имаше повече естествена светлина, отколкото долу в кабинета му. Маккейлъб реши да работи там. Освен това в трапезарията имаше шкаф с вграден телевизор и видео. Разчисти масата, избърса я с гъба и хартиена салфетка и после постави отгоре купчината доклади. Извади от чекмеджето на чертожната маса бележник и подострен молив и също ги отнесе там.

Реши, че най-добрият начин да обработи материалите е да ги прегледа в хронологичен порядък. Това означаваше първо да се заеме със случая Кордел. Маккейлъб прехвърли папките и отдели настрани онези, които се отнасяха за убийството на Глория Торес. После взе останалото и подреди докладите на малки купчини — първоначални данни от разследването, опис на веществените доказателства, разпити, улики, довели до задънена улица, различни отчети, фактологични списъци и седмични обобщения.

Когато работеше във ФБР, имаше навик изцяло да разчиства бюрото си и да подрежда отгоре му всички документи от интересуващото го разследване. Случаите идваха от полицейски управления из целия Запад. Някои пращаха дебели пакети, други съвсем тънички папки. Винаги искаше видеозапис от местопрестъплението. Нямаше значение дали материалите са много или малко. Те едновременно го привличаха и отблъскваха. Докато ги четеше, съвсем сам в малкия си офис, окачил палтото си на кукичка на вратата и прибрал пистолета си в чекмеджето, той се изпълваше с ярост и желание да отмъсти. Притежаваше способността да се абстрахира от всичко друго. Вършеше повечето работа на бюрото си. Като оперативен работник, Маккейлъб постигаше средни резултати. Но на бюрото си бе по-добър от повечето. И изпитваше скрито вълнение всеки път, когато отваряше някой от онези пакети и отново се впускаше в преследване на злото. И сега, когато започваше да чете, той отново изпита същото вълнение.

Джеймс Кордел имал какво да губи. Семейство, прекрасен дом и автомобили, отлично здраве и работа, която му носела достатъчно пари, за да позволи на жена му да се грижи целодневно за двете им дъщерички. Бил инженер и притежавал собствена фирма, сключила договор с щата за поддръжка на система от акведукти, прекарващи вода от топящите се снегове по планините в средната част на щата до резервоарите, обслужващи Южна Калифорния. Живеел в Ланкастър в североизточната част на област Лос Анджелис, само на час и половина с кола от всяка точка на крайбрежието. Вечерта на 22 януари той си тръгнал за вкъщи след дълъг ден, прекаран в проверка на онази част от бетонния акведукт, която се намираше в Лоун Пайн. Било ден за заплати и той спрял в клона на „Риджънъл стейт банк“, само на километър и половина от дома му. Чекът му се депозирал автоматично и той имал нужда от пари в брой. Но бил застрелян в главата и умрял до банкомата, преди машината да отброи парите му. Купчината нови двайсетачки взел убиецът му.

Първото нещо, което разбра Маккейлъб, докато четеше докладите от началото на разследването, бе, че медиите са получили цензурирана версия на събитията. Обстоятелствата, описани в репортажите на „Таймс“, които предишния ден му беше прочела Кейша Ръсел, не съответстваха точно на фактите от докладите. Във вестника пишеше, че трупът на Кордел бил открит петнайсет минути след убийството. Според доклада, Кордел бил намерен почти незабавно от друг клиент на банката, който спрял на паркинга в същия момент, в който оттам потеглял друг автомобил — най-вероятно на убиеца. Свидетелят, идентифициран като Джеймс Ноуан, веднага повикал помощ по клетъчния си телефон.

Тъй като повикването се получило от клетъчен телефон, на компютъра на телефонистката не се изписал автоматично адресът. Трябвало да получи тази информация по стария начин и когато пратила линейка, тя разменила местата на две цифри от дадения й от Ноуан номер. В писмените си показания свидетелят казваше, че безпомощно наблюдавал линейката да профучава покрай него, за да стигне до адрес, намиращ се на седем пресечки от банковия клон. Трябвало отново да позвъни и да обясни всичко на друга телефонистка. Линейката била упътена, но когато пристигнала, Кордел вече бил мъртъв.

Докато четеше първоначалните доклади, за Маккейлъб бе трудно да прецени дали забавянето на линейката има някакво значение. Кордел бил получил фатална рана в главата. Даже лекарите да бяха стигнали при него десет минути по-рано, това навярно не би променило нищо и смъртта му едва ли би могла да се избегне.

И все пак телефонистката беше допуснала една от онези грешки, по които медиите ужасно си падаха. Затова някой в шерифското управление — навярно началникът на Джай Уинстън — бе решил да скрие тази информация.

Тази грешка беше страничен въпрос и не представляваше особено голям интерес за Маккейлъб. Важното за него обаче бе, че разполага поне с частични писмени показания по отношение на описанието на автомобила. Според Ноуан, когато влизал в паркинга, едва не го блъснала черна кола. Описваше я като черен джип „Чероки“ от по-новите, по-заоблени модели. Имал само стотна от секундата, за да види шофьора, мъж, когото описваше само като бял и или със сива коса, или със сива шапка на главата.

В първоначалните доклади не се споменаваше за други свидетели. Преди да продължи с допълнителните отчети и протокола от аутопсията, Маккейлъб реши, да изгледа записите. Първо пусна касетата, записана от камерата над банкомата.

Както и на записа от „Шърман маркет“, в долната част на екрана се виждаха датата и часът. Обективът на камерата леко изкривяваше образа. Джеймс Кордел се появи в кадър и пъхна банковата си карта в машината. Лицето му беше много близо до камерата и скриваше почти всичко останало наоколо. Това бе грешка, допусната при монтирането й — освен ако действителната й цел не беше да записва не обири, а лицата на мошеници, използващи крадени или фалшиви банкови карти.

Докато набираше кодовия си номер, Кордел се поколеба и хвърли поглед през дясното си рамо, за да проследи нещо, което минаваше зад него — пристигналия на паркинга джип. Той донабра номера с нервно изражение. Никой не обича да тегли пари вечер, дори от добре осветен банкомат в сравнително спокоен квартал. Единственият банкомат, който Маккейлъб някога беше използвал, се намираше в денонощен супермаркет с постоянна охрана и много посетители. Кордел тревожно погледна през лявото си рамо, кимна на някого извън кадър и после отново върна очи към автомата. Човекът, към когото бе погледнал, не го обезпокои. Очевидно убиецът все още не си беше сложил маската. Въпреки външното му спокойствие, очите на Кордел бяха впити в процепа за парите и навярно мислено си повтаряше мантрата „Побързай! Побързай!“.

После изведнъж в кадър се появи пистолетът. Той изскочи, иззад рамото му и тъкмо докосваше слепоочието му, когато убиецът натисна спусъка и отне живота на Джеймс Кордел. Кървави пръски замъглиха обектива. Жертвата политна напред и надясно, явно се блъсна в стената до машината и падна по гръб на земята.

Тогава убиецът влезе в кадър и взе парите още докато излизаха от процепа. В този момент Маккейлъб натисна „пауза“. Маскираният мъж изцяло се виждаше на екрана. Носеше същия тъмен гащеризон и маска като престъпника в записа от магазина. Както му бе казала Уинстън, нямаше нужда от балистични експертизи. Те щяха само научно да потвърдят нещо, в което тя, а сега вече и Маккейлъб бяха абсолютно убедени. Това беше същият човек. Същите дрехи, същият начин на действие, същите мъртви очи зад маската.

Той отново натисна бутона и записът продължи. Убиецът взе парите от банкомата. В същото време като че ли казваше нещо, но лицето му не бе обърнато право към камерата като в „Шърман маркет“. Сякаш този път говореше на себе си.

Мъжът бързо мина наляво от екрана и се наведе, за да вземе нещо. Гилзата. После се хвърли надясно и изчезна. Маккейлъб продължи да гледа още известно време. Единствената фигура на екрана беше неподвижното тяло на Кордел на земята под банкомата. Единственото движение бе уголемяващата се локва кръв около главата му. Кръвта се стичаше по процеп в настилката и оформяше поточе към тротоара.

Изтече една минута и на екрана се появи човек, който приклекна до тялото на Кордел. Джеймс Ноуан. Набит мъж с плешиво теме и очила с тънки рамки. Ноуан докосна шията на ранения, после се огледа, очевидно за да се увери, че самият той е в безопасност. След това бързо се изправи и изчезна, навярно за да позвъни по клетъчния си телефон. Изтече още половин минута. Ноуан се върна в кадър и зачака да пристигне помощ. Въртеше глава насам-натам — явно се страхуваше, че ако не е бил в колата, с която се беше разминал на идване, убиецът още може да е наблизо. Накрая нещо откъм улицата привлече вниманието му. Устата му се отвори в беззвучен вик и той размаха ръце, очевидно видял линейката да профучава покрай него. После отново изчезна.

Малко по-късно екранът се оживи. Маккейлъб погледна часа и видя, че са минали седем минути. Двама санитари бързо се приближиха до Кордел. Измериха пулса и провериха реакцията на зениците му. Разкъсаха ризата му и един от тях преслуша гърдите му със стетоскоп. Друг припряно докара количка. Но Кордел бе мъртъв.

Няколко секунди по-късно записът свърши.

След като постоя неподвижен известно време, сякаш в израз на почит към жертвата, Маккейлъб пусна касетата с местопрестъплението. Очевидно беше записана с камера, държана в ръка. Започваше с няколко кадъра от района на банката и улицата. На паркинга имаше два автомобила, единият от които прашен бял шевролет, огромен в сравнение с по-малката кола до него. Маккейлъб предположи, че шевролетът е на Кордел. Той бе голям и очукан, покрит с прах от шофиране из планинските и пустинни пътища край акведукта. Маккейлъб реши, че другият автомобил е на свидетеля Джеймс Ноуан.

После записът показа банкомата и покрития с кръв тротоар пред него. Трупът на Кордел беше проснат на мястото, където го бяха открили. Не бе покрит и ризата на жертвата все още беше разтворена, оголвайки бледите му гърди.

През следващите няколко минути записът прескачаше във времето през различните етапи на огледа на местопрестъплението. Първо един от криминалистите го измери и фотографира, после хората от патоанатомията огледаха трупа, поставиха го в найлонов чувал и го отнесоха на количка. Накрая криминалистът и човекът от дактилоскопската лаборатория направиха подробна проверка за веществени доказателства и отпечатъци. С помощта на малки метални пинсети криминалистът извади куршума от стената до банкомата.

Следваше нещо, което Маккейлъб не беше очаквал. Операторът бе записал първите показания на Джеймс Ноуан. Свидетелят стоеше до уличен телефон в близост до банката и разговаряше с униформен полицай. Ноуан беше на около трийсет и пет години. В сравнение с ченгето изглеждаше нисък и набит. Сега носеше бейзболна шапка. Бе възбуден, все още развълнуван от преживяното и очевидно ядосан от закъснението на линейката. Камерата се включи от средата на разговора.

— Казвам само, че имаше шанс да оцелее.

— Да, сър, разбирам. Сигурен съм, че това ще е едно от нещата, които ще проверят.

— Искам да кажа, че някой би трябвало да проучи, как може… и въпросът е, че сме само на колко? На няма и километър от болницата.

— Това ни е ясно, господин Ноуан — търпеливо отвърна ченгето. — Сега може ли да продължим? Бихте ли ми казали дали сте видели нещо преди да откриете тялото? Нещо необичайно.

— Да, видях онзи тип. Поне си мисля, че го видях.

— Кой тип?

— Крадецът. Видях колата, с която се измъкна.

— Можете ли да я опишете, сър?

— Естествено, черен „Чероки“. От новите. Не от онези, които приличат на кутия за обувки.

Ченгето изглеждаше малко объркано, но Маккейлъб разбра, че Ноуан описва модела „Гранд Чероки“. Самият той имаше такъв.

— Тъкмо влизах в паркинга и той профуча покрай мен — продължи свидетелят. — Онзи тип беше истински задник. Надух клаксона, после паркирах и открих този човек тук. Позвъних по клетъчния си телефон, но после всичко се прееба.

— Да, сър. Бихте ли се въздържали от такъв език? Някой ден този запис може да се използва в съда.

— О. Извинете ме.

— Може ли да се върнем на колата? Случайно да сте забелязали регистрационния й номер?

— Изобщо не го видях.

— Колко души имаше вътре?

— Мисля, че само един, шофьорът.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— Можете ли да ми го опишете?

— Всъщност, не успях да го разгледам. Просто се опитвах да не се нахакам в него, това е всичко.

— Бял? Чернокож? Азиатец?

— А, бял беше. Съвсем сигурен съм. Но не бих могъл да го идентифицирам.

— Какъв цвят беше косата му?

— Сива.

— Сива ли? — изненадано попита ченгето. Стар крадец. Струваше му се необичайно.

— Така мисля — отвърна Ноуан. — Всичко стана толкова бързо. Не съм сигурен.

— Дали не е носил шапка?

— Да, може да е било шапка.

— Какво имате предвид, сивото ли?

— Да, сива шапка, сива коса. Не съм сигурен.

— Добре, нещо друго? Носеше ли очила?

— Хм, или не си спомням, или не съм видял. Всъщност не гледах към него, нали разбирате. Освен това страничните прозорци на колата бяха тъмни. Успях да го видя само през предното стъкло, при това за секунда. Когато летеше право срещу мен.

— Добре, господин Ноуан. Много ни помогнахте. Ще се наложи да вземем писмените ви показания и детективите ще трябва да поговорят с вас. Това ще ви причини ли някакво неудобство?

— Да, но какво ще правите? Искам да помогна. Опитах се да помогна. Нямам нищо против.

— Благодаря ви, сър. Ще накарам някой от полицаите да ви откара в палмдейлския участък. Детективите ще поговорят с вас там. Ще пристигнат веднага, щом се освободят и аз ще ги уведомя, че ги очаквате.

— Добре, става. Ами колата ми?

— Когато приключите, някой ще ви върне обратно тук.

Записът свърши. Маккейлъб извади касетата и се замисли за всичко, което беше видял, чул и прочел до този момент. Фактът, че шерифското управление не бе съобщило на медиите за черния „Чероки“ му се струваше странен. Трябваше да попита Джай Уинстън. Отбеляза си въпроса в бележника и започна да преглежда останалите доклади за Кордел.

Списъкът на веществените доказателства от местопрестъплението беше само една страница, при това почти празна: изваденият от стената куршум, пет-шест отпечатъка от пръсти, вдигнати от банкомата, и снимки на следа от автомобилна гума, вероятно оставена от джипа на убиеца. Бе включена и видеокасетата от банковата камера.

За доклада бяха прихванати снимки на отпечатъци от влакна и преснет кадър от записа, на който се виждаше пистолетът в ръката на убиеца. В приложеното сведение от лабораторията по криминалистика се отбелязваше, че според тях следата на асфалта е поне от няколко дни и не е от значение за разследването.

Според балистичната експертиза куршумът беше деветмилиметров, леко сплескан. Прилагаше се копие на страница от протокола от аутопсията с рисунка на черепа, гледан отгоре, на която бе изобразена траекторията на куршума през мозъка на Кордел. Той беше влязъл точно пред лявото слепоочие, бе минал по права линия през фронталния лоб и беше излязъл през областта на дясното слепоочие. Траекторията му в мозъка бе широка почти три сантиметра. Докато четеше доклада, Маккейлъб разбра, че закъснението на линейката навярно е било за добро. Ако бяха успели да го спасят, Кордел сигурно щеше да прекара дните си на апарат в някой от онези медицински центрове, в които пациентите само вегетираха.

Към резултатите от балистиката също беше приложена снимка на пистолета. Макар че голяма част от оръжието бе скрита под облечената в ръкавица длан на убиеца, експертите от шерифското управление го бяха идентифицирали като „Хеклър и Кох“ Р7, деветмилиметров пистолет с десетсантиметрова цев и никелово покритие.

Идентифицирането на пистолета се видя странно на Маккейлъб. Това оръжие бе изключително скъпо — на законния пазар струваше около хиляда долара — и не се използваше често в уличните престъпления. Джай Уинстън сигурно беше предположила, че пистолетът е бил откраднат при предишен обир или грабеж. Маккейлъб прегледа останалите доклади и наистина се оказа, че Уинстън е събрала съобщения за престъпления от цялата област, в които се споменаваше за откраднат „ХК П7“ с подобно описание. Но тази следа като че ли не я бе отвела по-надалеч. Наистина, за много от кражбите на оръжие изобщо не се съобщаваше, тъй като бившите им собственици са ги притежавали незаконно. Но както несъмнено беше направила и Уинстън, Маккейлъб прегледа списъка — само пет кражби за последните две години — за да види дали от тях не са изскочили някакви имена и адреси. Никакви. И петте кражби, които Уинстън бе събрала, оставаха неразкрити и без заподозрени. Следата не водеше доникъде.

След този списък идваше доклад за откраднатите през последната година черни джипове „Гранд Чероки“ от областта. Уинстън очевидно смяташе, че колата на убиеца също е противоречие — скъп автомобил, използван РЯДКО при престъпления. Според Маккейлъб предположението, че джипът е краден, беше добра идея. В списъка се изреждаха двайсет и четири липсващи автомобила, но нямаше други доклади, показващи някакво развитие. Може би, помисли си той, Уинстън просто е променила мнението си, след като е свързала случая с убийството на Торес. Добрият самарянин бе описал автомобила на убиеца от магазина по начин, който предполагаше, че би могъл да е „Чероки“. Тъй като това показваше, че престъпникът не се е избавил от него, навярно в крайна сметка не беше краден.

После идваше протоколът от аутопсията и Маккейлъб бързо прелисти страниците. От опит знаеше, че деветдесет процента от тези доклади са посветени на педантично описание на процедурата, особеностите на вътрешните органи на жертвите и здравословното им състояние по време на смъртта. Обикновено за него бе важно само заключението. Но в случая Кордел дори тази част нямаше значение, тъй като беше очевидна.

Маккейлъб остави протокола настрани. Следващата група доклади бяха свързани с теорията на Уинстън за трите удара. Като смяташе, че убиецът е бивш затворник, изправен пред заплахата от доживотна присъда без право на помилване, Уинстън беше отишла в щатските служби по помилването във Ван Нюйс и Ланкастър и бе извадила от архива досиетата на условно освободените затворници, осъдени за въоръжен грабеж, бели, и имаха по две или повече тежки присъди. Те бяха осемдесет и един, разпределени между двете служби, в зависимост от това коя от тях е по-близо до местопрестъпленията.

Уинстън и другите детективи от шерифското управление бяха проверявали информацията седмици наред. Според докладите, те бяха посетили почти всички от списъка. Не бяха успели да открият само седем. Това показваше, че са нарушили закона и са напуснали областта, или че се крият и най-вероятно продължават да извършват въоръжени грабежи и дори убийства. Бяха пуснали бюлетини за издирването им по всички компютърни мрежи на законоохранителните институции. Първоначалните разпити и проверки на мъжете, с които бяха установили контакт, показваха, че почти в деветдесет процента от случаите те са имали алиби. Останалите осем бяха елиминирани по друг начин — най-вече защото физическите им данни не съответстваха на убиеца от записа. Двама от тях куцаха. Убиецът на записа не беше куцал.

Освен липсващите седем мъже от списъка, теорията за трите удара не бе дала никакви резултати. Уинстън очевидно се надяваше, че някой от онези седмина накрая ще се появи и ще го свържат с убийствата.

Маккейлъб продължи с останалите доклади за Кордел. Имаше два разговора с Джеймс Ноуан в шерифското управление. Неговите показания си оставаха същите и той не си бе спомнил нищо повече за шофьора на джипа.

Имаше и скица на местопрестъплението, както и четири доклада за пътна проверка на мъже, шофиращи черни джипове „Чероки“. Бяха ги спрели по пътищата на Ланкастър и Палмдейл в рамките на един час след убийството при банкомата. След идентифицирането им от компютъра ги бяха/оставили да продължат пътя си. Докладите бяха пратени на Уинстън.

Последния материал, който прочете Маккейлъб, бе най-скорошната информация за разследването, написана от Уинстън. Тя беше кратка и точна:

„До този момент не са открити нови улики и заподозрени. Водещият разследването очаква допълнителни данни, които биха могли да доведат до идентифициране на заподозрян.“

Уинстън бе в задънена улица. И чакаше. Имаше нужда от проливането на още кръв.

Маккейлъб забарабани с пръсти по масата и се замисли за всичко, което току-що беше прочел. Бе съгласен с действията на Уинстън, но се опитваше да открие какво е пропуснала и какво друго би направил самият той. Теорията й за трите удара му допадаше и споделяше разочарованието й, че не е успяла да открие заподозрян от списъка с осемдесет и един мъже. Фактът, че повечето от тях са елиминирани заради алибито им го безпокоеше. Едва ли беше възможно толкова много боклуци с по две тежки присъди да са в състояние точно да докажат къде са били в две различни нощи? Винаги се отнасяше с подозрение към алибитата, защото не бе трудно да се измислят.

Маккейлъб престана да барабани по масата, когато се сети за нещо. Разпръсна купчината с доклади от случая Кордел. Нямаше нужда да търси, защото знаеше, че онова, за което си мисли, не е там. Беше му дошло наум, че Уинстън изобщо не е свързала географските точки от различните си теории.

Маккейлъб се изправи и слезе на кея. Бъди Локридж седеше в рубката си и кърпеше водолазен костюм.

— Хей, имаш ли работа?

— Един от милионерите иска да изстържа корпуса на яхтата му. Но ако имаш нужда от шофьор, мога да свърша неговата работа друг път. Той идва веднъж месечно.

— Не. Просто искам да зная дали имаш пътна карта. Моята е в колата и не ми се сваля платнището.

— Да, естествено. В колата е.

Локридж бръкна в джоба си, извади ключовете и му ги подхвърли. На път за форда Маккейлъб погледна към кея на милионерите. Пристаните бяха двойно по-широки и дълги, за да поберат големите съдове.

Маккейлъб се върна на яхтата си и прегледа докладите за кражбите на джипове и пистолети. Номерира всяка от кражбите и ги обозначи на съответните страници от картата. После продължи със списъка на заподозрените мъже като използва същата процедура, за да обозначи домовете и службите им. Накрая отбеляза и местопрестъпленията.

Отне му почти час. Маккейлъб изпитваше предпазлива възбуда. Едно име от списъка ясно се открояваше с връзката си с убийствата в „Шърман маркет“ и грабежа при банкомата.

Името на мъжа беше Михаил Болотов, трийсетгодишен руски емигрант, излежал две присъди в калифорнийски затвори за въоръжен грабеж. Болотов живееше и работеше в „Канога парк“. Домът му се намираше на „Десото“ близо до „Шърман Уей“, на около километър и половина от магазина, в който бяха убити Глория Торес и Кюнгуон Канг. Работеше във фабрика за часовници на „Уинетка“, недалеч от магазина. Накрая, и тъкмо това бе развълнувало Маккейлъб, руснакът работеше само на четири пресечки от жилище в „Канога парк“, от което по време на обир през декември бяха откраднали „ХК П7“. Докато четеше доклада за обира, Маккейлъб забеляза, че престъпникът е взел няколко подаръка, оставени под коледната елха, включително нов пистолет, увит като подарък от собственика на дома за съпругата му — най-подходящия подарък за Лос Анджелис. Крадецът не беше оставил улики.

Маккейлъб прочете цялата информация от службата за условно освобождаване и доклада от разследването. Болотов имаше дълго досие, макар че не се бе сблъсквал със закона след последното си освобождаване три години преди това. Беше се разписвал редовно в службата и външно не бе проявявал каквито и да било отклонения.

Двама детективи от шерифското управление, Ритенбаух и Агилар, бяха разпитали Болотов във връзка със случая Кордел. Това беше станало две седмици след грабежа при банкомата, но почти три седмици преди убийството в „Шърман паркет“ и очевидно преди Уинстън да получи списъка с кражбите на „ХК П7“. Това, предполагаше Маккейлъб, бе причината, поради която не й бе направило впечатление местоположението на жилището и работата на Болотов.

По време на разпита отговорите на Болотов очевидно бяха свалили от него всички подозрения и работодателят му беше потвърдил, че вечерта на убийството, както обикновено, е работил от два до десет часа. Той показал на детективите документацията за заплатите и картите, на които били отбелязани часовете на пристигане и напускане на работа. За Ритенбаух и Агилар това било достатъчно. Кордел бе умрял към 22:10 ч. За Болотов щеше да е физически невъзможно за десет минути да стигне от „Канога парк“ до Ланкастър — даже с хеликоптер. Двамата детективи продължили със следващото име в списъка.

— Глупости — каза Маккейлъб.

Чувстваше се възбуден. Болотов представляваше следа, която трябваше отново да се провери, независимо от служебната документация или твърденията на шефа му. Професията на този човек бяха въоръжените грабежи, а не производството на часовници. Близостта му до ключови точки, свързани с разследването, изискваше по-задълбочено внимание. Маккейлъб смяташе, че поне е открил нещо, с което може да се върне при Уинстън.

Бързо нахвърли някои въпроси и после остави бележника си настрани. Работата го бе изтощила. Започна да го боли глава. Погледна часовника си и видя, че времето се е изнизало без да го забележи. Вече беше два часът. Трябваше да хапне нещо, но нямаше желание. Реши да подремне.