Кръв

22.

Денят мина добре. Реймънд хвана две баракуди и бял костур. Първата риба бе най-голяма и най-вълнуваща, макар че втората се хвана на кукичката, докато обядваха, и едва не издърпа пръта във водата. Върнаха се в късния следобед и Грасиела отведе Реймънд в предното помещение да подремне. Маккейлъб използва това време, за да измие риболовните си принадлежности с маркуча на кърмата. Когато Грасиела се върна горе и двамата останаха сами, седнали на столове на палубата, той изпита едва ли не физическа болка за студена бира.

— Беше чудесно — каза Грасиела.

— Радвам се. Ще останете ли за вечеря?

— Разбира се. И той иска да останем. Ужасно обича яхтите. И ми се струва, че утре пак ще поиска да иде за риба. Създал си чудовище.

Маккейлъб кимна с мисъл за предстоящата нощ. Изрекоха няколко минути на спокойна тишина, докато двамата наблюдаваха доковете. Съботите винаги бяха натоварени дни. Погледът на Маккейлъб не пропускаше нищо. Фактът, че Грасиела и Реймънд бяха на яхтата го караше да внимава за руснака, макар да смяташе, че вероятността Болотов да се появи е съвсем малка. В кабинета Толивър той го бе съборил на земята и ако искаше да нарани, можеше да го направи тогава. Но мисълта за Болотов отново му припомни за случая.

— Нека те попитам нещо — каза Маккейлъб. — Ти дойде за първи път при мен миналата събота. Но материалът във вестника се появи една седмица преди това. Защо си чакала цяла седмица?

— Изобщо не съм чакала. Не знаех за статията. Една приятелка на Глори от вестника ми позвъни, за да ми каже, че я прочела и се чудела дали ти си онзи, който е получил сърцето й. Тогава отидох в библиотеката и прочетох материала. Дойдох тук на следващия ден. Той кимна.

— Онези кашони там долу… — започна Грасиела.

— Какви кашони?

— Върху бюрото. Твоите случаи ли са?

— Да, стари материали.

— Познах някои от имената, написани на тях. Споменаваха се в статията. Лутър Хач — спомних си за него. И за Кодовия убиец. Защо са го нарекли така?

— Защото той — ако е бил мъж — ни оставяше или ни пращаше съобщения, който винаги имаха отдолу един и същи номер.

— И какво означаваше той?

— Не успяхме да разберем. Не успяха да го дешифрират най-добрите специалисти от бюрото и дори хората от Управлението за национална сигурност. Аз лично смятам, че изобщо не означаваше нищо. Не беше код. Просто неизвестният субект ни дразнеше, караше да се въртим в кръг… девет-нула-три, четири-седем-две, пет-шест-осем.

— Това ли е кодът?

— Това е номерът. Както казах, мисля, че не беше никакъв код.

— И във Вашингтон ли решиха така?

— Не. Те не се отказаха. Бяха сигурни, че означава нещо. Смятаха, че може да е номерът на социалната му осигуровка. Нали разбираш, с разбъркани цифри. Компютърът им даде всички комбинации и те получиха имената. Хиляди. Провериха ги всички с компютрите си.

— И какво търсеха?

— Криминални досиета, профилни съответствия… всичко това беше едно голямо гонене на Михаля. Неизвестният субект не беше в списъка. Изобщо не успяхме да открием Кодовия убиец.

Маккейлъб чу далечен звук на хармоника и погледна към „Дабъл-даун“. Локридж бе там и свиреше.

— Само веднъж ли ти се е случвало?

— Искаш да кажеш, когато не сме успели да хванем престъпника ли? Не. За съжаление много от тях се измъкват. Но в случая с Кодовия убиец го приех лично. Той ми прати три писма. Неизвестно защо ме мразеше.

— Какво е правил с хората, които…

— Кодовия убиец убиваше по много различни начини и без никаква ясна система. Мъже, жени, дори едно малко дете. Застрелваше ги, намушкваше ги с нож, удушваше ги. Нямаше за какво да се хванем.

— Тогава откъде знаеш, че всеки път е бил той?

— Той ни го съобщаваше. С писмата с кода, оставени на местопрестъплението. Разбираш ли, нямаше значение кои са жертвите. Те бяха само обекти, чрез които можеше да упражнява власт и да се подиграва на властите. Убиец с комплекс за малоценност. Имаше един друг убиец, Поета. Той беше пътешественик и действаше из цялата страна преди няколко години.

— Спомням си. Измъкнал се е тук, в Лос Анджелис, нали така?

— Да. И той беше убиец с комплекс за малоценност. Разбираш ли, като оставиш фантазиите и методите им, тези хора много си приличат. Поета се наслаждаваше да наблюдава безпомощните ни действия. Кодовия убиец беше същият. Обичаше да дразни ченгетата по всякакъв начин.

— Но после просто е престанал?

— Или е умрял, или са го вкарали в затвора за нещо друго. Или се е преместил другаде и е започнал да действа по нов начин. Тези типове просто не могат да се откажат.

— А какво направи в случая Лутър Хач?

— Свърших си работата. Не мислиш ли, че би трябвало да разговаряме за нещо друго?

— Съжалявам.

— Няма нищо. Просто… Не зная, не обичам старите истории.

Искаше му се да й разкаже за сестра й и за последните новини по случая, но се отказа.

За вечеря Маккейлъб опече хамбургери и баракуда. Реймънд гореше от нетърпение да опита рибата, която беше уловил, но после острият й вкус не му допадна. Нито пък на Грасиела, макар че на Маккейлъб му хареса.

След вечеря тримата отново се разходиха до магазина за сладолед и после край магазините по „Кабрило У ей“. Когато се върнаха на яхтата, вече бе тъмно. Доковете отново бяха потънали в тишина. Грасиела съобщи на Реймънд лошата новина.

— Реймънд, денят беше уморителен и трябва да си лягаш — нежно каза тя. — Ако си послушен, утре преди да си тръгнем, можеш пак да идеш за риба.

Момчето погледна към Маккейлъб.

— Тя е права Реймънд — каза той. — Утре сутринта пак ще те заведа там. Ще хванем още риба. Става ли?

Момчето колебливо се съгласи и Грасиела го отведе долу в стаята му. Поиска да вземе със себе си рибарския си прът. Нямаше възражения.

На яхтата имаше две отоплителни печки и Маккейлъб ги беше поставил в стаите на Грасиела и Реймънд. Знаеше, че през нощта може да стане студено.

— А ти с какво ще се топлиш? — попита го Грасиела.

— Ще се оправя. Ще спя в спалния си чувал. Навярно ще ми е по-топло, отколкото на вас.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Той ги остави и се качи горе да чака Грасиела. Наля в чашата й остатъка от санфордското вино. После я отнесе заедно с кутия кола на кърмата. Тя излезе десетина минути по-късно.

— Захладняло е — каза Грасиела.

— Да. Мислиш ли, че с печката ще му е добре?

— Да, всичко е наред. Заспа веднага.

Маккейлъб й подаде виното и тя се чукна в кутията му с кола.

— Благодаря ти — рече Грасиела. — Днес Реймънд си прекара чудесно.

— Радвам се.

Той отново се чукна с нея. Знаеше, че по някое време най-после трябва да й разкаже за разследването, но не искаше да разваля момента. И за втори път го отложи.

— Кое е онова момиче на снимката на бюрото ти?

— Кое момиче?

— Прилича на снимка от училищен годишник или нещо подобно. Залепена е на стената над бюрото в стаята на Реймънд.

— А… това е просто… това е просто един човек, за когото искам винаги да си спомням. Тя е мъртва.

— Искаш да кажеш, че е от някое разследване или че си я познавал?

— От разследване.

— На Кодовия убиец ли?

— Не, много преди това.

— Как се казва?

— Обри-Лин.

— Какво се е случило?

— Нещо, което не би трябвало да се случва с никого. Хайде да не говорим за това точно сега.

— Добре. Извинявай.

— Няма нищо. И без това трябваше да я сваля преди да дойде Реймънд.

Маккейлъб не легна в спалния чувал. Просто се зави с него и се отпусна по гръб с ръце под главата. Знаеше, че би трябвало да е уморен, но не беше. През главата му минаваха много мисли, от съвсем тривиални до смразяващи. Мислеше си за печката в стаята на момчето. Знаеше, че е безопасна, но въпреки това се тревожеше. Разговорът на вълнолома го бе накарал да се замисли за баща си в болничното легло. Отново му се искаше да е върнал стареца да умре у дома си. Спомняше си как изкара яхтата след церемонията в Дескансо Бийч и обиколи Каталина, като разпръскваше праха малко по малко.

Но тези спомени и грижи само го разсейваха от мислите му за Грасиела. Вечерта не завърши както трябва, след като споменаха името на Обри-Лин Шоуиц. Споменът го беше разстроил и той престана да разговаря. Грасиела го бе омаяла. Искаше я и се надяваше да завършат вечерта заедно. Но лошите спомени попречиха.

Усещаше, че приливът леко надига и спуска яхтата. Въздъхна с надеждата да изгони демоните и се намести на тънката възглавница. По средата на набързо приготвеното легло нещо се беше набръчкало и го дразнеше. Помисли си дали да не стане и да пийне портокалов сок, но се страхуваше, че може да не остане достатъчно за гостите на сутринта.

Накрая реши да слезе долу и да си измери температурата и кръвното. Старият начин за убиване на времето. Така щеше да си намери работа, може би дори да се умори и най-после да заспи.

Беше включил нощна лампа в контакта над умивалника, в случай че Реймънд иска да иде до тоалетната. Реши да не пали лампата на тавана и застана в сумрака с термометър под езика си. Погледна към тъмното си отражение и видя, че торбичките под очите му са станали по-големи.

Трябваше да се надвеси над мивката и да приближи термометъра до лампичката, за да го види. Като че ли имаше лека треска. Свали таблицата от стената и записа датата и часа. Вместо тире вписа 37.2°. Докато връщаше таблицата на място, Маккейлъб чу, че вратата на главната каюта се отваря към коридора.

Изобщо не беше затварял вратата на тоалетната. Погледна по тъмния коридор и видя, че Грасиела наднича от прага на стаята си. Виждаше лицето и голото й ляво рамо. Двамата заговориха шепнешком.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Чудесно. Какво правиш?

— Не можах да заспя. Просто си мерех температурата.

— Имаш ли треска?

— Не… добре съм.

Сети се, че е само по боксерки. Скръсти ръце и вдигна длан да потърка брадичката си, но всъщност просто се опитваше да скрие грозния белег на гърдите си.

Известно време те мълчаливо се гледаха. Маккейлъб разбра, че прекалено дълго търка брадичката си. Отпусна ръце и видя погледът й върху гърдите си.

— Грасиела…

Не успя да довърши. Тя бавно отвори вратата и Маккейлъб видя розова копринена нощница, изрязана високо на хълбоците. Беше прекрасна в нея. За миг двамата останаха неподвижни. Грасиела продължаваше да се държи за вратата, сякаш леките поклащания на яхтата можеха да я съборят. След миг излезе в коридора и направи крачка към него. Той протегна ръка и нежно я погали. После я притегли към себе си.

— Можеш ли да го правиш? — промълви Грасиела, притиснала лице в него.

— Нищо няма да ми попречи — отвърна той.

Влязоха в стаята й. Той остави гащетата си на пода и легна при нея, докато тя разкопчаваше нощницата си. Чаршафите и одеялото вече бяха попили аромата й на ванилия. Качи се отгоре й и тя го притегли към себе си с дълга целувка. Той спусна лице надолу и целуна гърдите й. Носът му откри мястото точно под шията й, където беше докоснала парфюма до кожата си. Богатият мускусен аромат го изпълни и той отново притисна устни към нейните.

Грасиела пъхна ръка между телата им и притисна топлата си длан към гърдите му. Той усети, че тялото й се напряга и отвори очи.

— Почакай, Тери — прошепна тя.

Маккейлъб замръзна и се повдигна на една ръка.

— Какво има?

— Мисля, че… Струва ми се, че не трябва. Съжалявам.

— Защо не трябва?

— Не знам.

Тя се изплъзна изпод него и той нямаше друг избор, освен да я пусне.

— Грасиела?

— Не е заради теб, Тери. Заради мен е. Аз… просто не искам да бързаме.

Тя лежеше настрани и скрила поглед от него.

— Заради сестра ти ли? Защото имам нейното…

— Не, не е това… Е, може би малко. Просто ми се струва, че трябва да помислим повече за това.

Тя протегна ръка назад и го погали по бузата.

— Извинявай. Зная, че не трябваше да те каня и после да се държа така…

— Не искам да правиш нещо, което после ще те направи нещастна. Ще се прибирам.

Понечи да се изтърколи от леглото, но тя го задържа за ръката.

— Не, недей да си тръгваш. Полежи тук с мен. Не искам още да си тръгваш.

Маккейлъб се върна на леглото и постави глава до нейната. Изпитваше странни чувства. Макар че очевидно беше отблъснат, това не го дразнеше. Усещаше, че ще настъпи и техният миг. Можеше да чака. Чудеше се колко време може да остане с нея, преди да му се наложи да се върне в спалния си чувал.

— Разкажи ми за момичето — помоли го тя.

— Какво? — смутено попита той.

— Момичето от снимката над бюрото ти.

— Историята не е приятна, Грасиела. Защо искаш да я чуеш?

— Защото искам да те опозная.

Тя не каза нищо повече. Но Маккейлъб разбра. Знаеше, че ако ще стават любовници, трябва да споделят тайните си. Това бе част от ритуала. Спомни си как години по-рано, в нощта, когато за първи път се люби с жената, станала по-късно негова съпруга, тя му каза, че като дете е била изнасилена. Фактът, че споделяше тази толкова внимателно пазена тайна го развълнува по-дълбоко, отколкото физическият акт на секса. Запомни този момент завинаги и той му беше скъп, дори след развода им.

— Всичко това се разкри от свидетели, веществени доказателства… и видеозаписи — започна Маккейлъб.

— Какви видеозаписи?

— Ще стигна и до тях. Случи се във Флорида, преди да ме изпратят тук. Цяло семейство… отвлечено. Майка, баща, две дъщери. Семейство Шоуиц. Обри-Лин, момичето от снимката, беше най-малката.

— На колко години?

— Тъкмо навършила петнайсет по време на летуването. Били от Средния Запад, малко градче в Охайо. И това била първото им семейно летуване. Нямали много пари. Бащата имал малък автосервиз. Ходили в Дисни Уърлд и всичко останало. Накрая стигнали до Форт Лодърдейл и наели стая в малък евтин мотел до магистралата. Направили си резервацията от Охайо и смятали, че щом мотелът се казва „Морски бриз“, сигурно е до океана.

Гласът му секна, защото никога не беше разказвал тази история и всяка подробност го изпълваше с болка.

— Така или иначе, когато стигнали там, решили да останат. Щели да са в града само два дни и ако тръгнели да търсят хотел на брега, щели да загубят депозита си. Затова останали. И първата нощ едно от момичетата забелязва пикап на паркинга. За него било закачено ремарке с въздушна лодка. Знаеш ли какво е това?

— Като със самолетна перка и може да се движи в блатата на Флорида, нали?

— Точно така.

— Видях ги по Си Ен Ен, когато показваха онзи самолет, катастрофирал в блатата и после изчезнал.

— Да, същите. Но това момиче и семейството й изобщо не ги били виждали и затова отишли да я разгледат. Тогава някакъв мъж — собственикът — съвсем случайно се появява. Той се държи приятелски и им казва, че ако искат, ще ги заведе да се повозят.

Грасиела обърна лице в извивката на шията му и притисна длан до гърдите му. Тя знаеше къде всъщност се развива историята.

— И те се съгласили. Искам да кажа, били от някакво градче в Охайо, в който имало само една гимназия. Не знаели нищо за истинския свят. Затова приели поканата на този човек — този непознат.

— И той ги убил?

— Всичките — кимна в мрака Маккейлъб. — Те тръгнали с него и никога не се завърнали. Първо открили бащата. Две нощи по-късно трупът му бил намерен от жабар, който търсел из тревата. Не било много далеч от рампите, от които потеглят онези лодки. Бил убит с един изстрел в гърба и изхвърлен от лодката.

— Ами момичетата?

— На местните шерифи им трябвали два дни, за да идентифицират бащата и да открият следите му до „Морски бриз“. Когато не успели да открият жената и децата, шерифите отново отишли в блатата с хеликоптери и още лодки. Открили другите три трупа насред пустошта, на място, наречено Дяволския зандан. Насилвал и трите. После ги завързал за бетонни блокове и ги хвърлил във водата. Били живи. Удавил ги.

— О, Господи…

— В онзи ден Господ не бил там. Накрая заради газовете от разлагането труповете изплували на повърхността, въпреки бетонните блокове.

Маккейлъб замълча.

— Приблизително по това време поискаха помощ от бюрото и аз отидох там заедно с още един агент на име Уолинг. Нямаше за какво да се хванем. Направихме психологически портрет — разбирахме, че е някой, който отлично познава блатата. На повечето места водата е дълбока около метър. Но жените били изхвърлени на дълбоко. Трябва да е знаел за това място. Дяволския зандан. Беше нещо като вдлъбнатина или метеоритен кратер.

Маккейлъб гледаше в мрака към тавана, но виждаше собствената си ужасна картина на събитията, развили се в Дяволския зандан. Тази картина никога не бе напускала тъмните кътчета на ума му.

— Беше ги съблякъл, взел бижутата им, всичко, по което можехме да ги идентифицираме. Но когато успяха да отворят дланта на Обри-Лин, открихме сребърна верижка с разпятие. Някак си го бе скрила от него. Навярно до последния си дъх се беше молила.

Маккейлъб се замисли за историята и за въздействието й върху него. Тя бе продължила да резонира в живота му. Също като прилива, който леко и ритмично повдигаше яхтата. Историята винаги беше присъствала. Знаеше, че няма нужда да поставя снимката над бюрото си като икона. Никога нямаше да забрави лицето на онова момиче. Сърцето му беше започнало да умира заедно с него.

— Хванаха ли го? — попита Грасиела.

— Не. Провериха регистъра в „Морски бриз“ и издириха всички. Но не успяха да открият един човек. Беше се регистрирал като Ърл Ханфърд, но името беше измислено. Следата свършваше там… докато той не прати записа.

За миг настана тишина.

— Получи го детективът от шерифското управление, който водеше разследването. Семейството имало видеокамера. Взело я със себе си. Записът започва с много радостни сцени и усмивки. Дисни Уърлд, плажът, после блатата. След това убиецът започнал да записва… всичко. Беше с черна качулка и не успяхме да го идентифицираме. Не беше заснел и достатъчно от лодката. Знаел е какво върши.

— Гледа ли го?

Маккейлъб кимна. Той се освободи от Грасиела и седна отстрани на леглото с гръб към нея.

— Имаше пушка. Те правеха каквото им кажеше. Всякакви неща… двете сестри… заедно. Други неща. И въпреки това ги уби. Той… о, мамка му…

Маккейлъб поклати глава и разтри лицето си с длани. Усети топлата й длан на гърба си.

— Блоковете, за които ги завърза, не бяха достатъчно тежки, за да ги повлекат към дъното. Те се съпротивляваха, нали разбираш, на повърхността. Той ги наблюдаваше и записваше. Това го е възбуждало. Мастурбирал, докато ги е гледал да потъват.

Грасиела тихо заплака. Прегърна я.

— Записът беше последната вест от него. Сега е някъде там, на свобода. Още един.

Маккейлъб погледна към нея в мрака.

— Това е историята.

— Трябвало е да понесеш всичко това…

— Сега и ти го носиш…

Тя изтри сълзите от очите си.

— Тогава си престанал да вярваш в ангели, нали?

Маккейлъб кимна.

Час преди разсъмване Маккейлъб стана и се върна на неудобното си легло в трапезарията. Бяха прекарали нощта в разговори, прегръдки и целувки, но не се любиха. Когато се пъхна в спалния си чувал, не успя да заспи. Продължаваше да си припомня подробностите от часовете, които току-що бе прекарал заедно с Грасиела, допира на топлите й длани до кожата му, мекотата на гърдите й до устните му, вкуса на нейните устни. И в миговете, в които се отклоняваше от чувствените спомени, той си мислеше за историята на Обри-Лин.

На сутринта не разговаряха за случилото се през нощта. Грасиела се държеше така, сякаш не е имало среща. Едва по-късно, докато пържеше яйца, Маккейлъб отвори дума за техния случай.

— Когато се върнеш вкъщи, искам да направиш нещо за мен — каза Маккейлъб и погледна през рамо, за да се увери, че Реймънд е навън. — Искам да напишеш колкото можеш повече за навиците на сестра си. Имам предвид места, на които е ходила, приятели, с които се е срещала. Всичко, което е правила от началото на годината до вечерта, в която е влязла в онзи магазин. Освен това искам да поговориш с колегите й в „Таймс“.

— Добре. Защо?

— Защото нещата се промениха. Спомняш ли си, че те питах за обецата?

Маккейлъб й обясни идеята си, че убиецът е взел кръстчето. Освен това й разказа как в петък късно следобед е открил, че от колата на първата жертва липсва нещо от личен характер.

— Какво?

— Снимка на жена му и децата.

— Какво означава това?

— Че може би не са били грабежи. Че има някаква друга причина. Има вероятност по някакъв начин да са били свързани с убиеца. Нали разбираш, някъде да са пресекли пътя му. Затова искам да направиш каквото ти казах. Съпругата на първата жертва ще направи същото. Ще съпоставя нещата и ще видя дали няма нещо общо.

Грасиела скръсти ръце и се облегна на плота в камбуза.

— Искаш да кажеш, че са направили нещо на този човек, за да ги убие ли?

— Не. Искам да кажа, че са пресекли пътя му и нещо в тях го е привлякло. Мисля, че търсим психопат. Няма как да разберем какво е привлякло вниманието му. Защо е избрал точно тези двама от деветте милиона, които живеят в областта.

Тя поклати глава.

— Какво казва полицията?

— Предполагам, че онези от Лос Анджелис още не знаят. А Уинстън от шерифското управление не е сигурна дали вижда нещата като мен. Утре сутрин заедно ще обсъдим въпроса.

— Ами онзи човек?

— Кой?

— Собственикът на магазина. Може тъкмо той да е пресякъл пътя на убиеца. Възможно е Глори да няма нищо общо.

— Не. Ако той беше целта, убиецът просто щеше да влезе и да го застреля, когато магазинът е бил празен. Искал е да убие сестра ти. Сестра ти и онзи мъж от Ланкастър. Има някаква връзка. Трябва да я открием.

Маккейлъб бръкна в задния джоб на джинсите си и извади снимката, която му бе дала Амилия Кордел. На нея в близък план се виждаше Джеймс Кордел с широка усмивка на лице. Показа я на Грасиела.

— Познаваш ли този човек? Дали сестра ти не го е познавала?

Грасиела разгледа снимката и поклати глава.

— Поне аз не зная. Това ли е… мъжът от Ланкастър?

Маккейлъб кимна, взе снимката обратно и помоли Грасиела да доведе Реймънд на закуска. Когато тя стигна до плъзгащата се врата, той я спря.

— Вярваш ли ми?

Тя се обърна и го погледна.

— Разбира се.

— Е, не ме интересува дали лосанджелиското управление и шерифите ми вярват. С или без тях, ще продължа по тази следа.

Тя кимна и отиде да повика момчето на кърмата.