Кръв

15.

Обядваха в „Мъсоу и Франк“, заведение, което Маккейлъб обичаше, но не беше посещавал от две години. После се спуснаха от Холивуд в Долината и в два без петнайсет стигнаха до фабриката за часовници „Делтона клокс“. Сутринта Маккейлъб бе телефонирал там и беше научил, че Михаил Болотов продължава да работи от два до десет вечерта.

„Делтона клокс“ бе голяма сграда, разположена зад малка крайпътна изложбена зала с магазин. Когато Локридж паркира форда пред магазина, Маккейлъб бръкна в кожената си чанта и си взе пистолета. Вече го беше поставил в брезентов кобур, който закопча на колана си.

— Хей, какво очакваш да откриеш там? — попита Локридж.

— Нищо. Взимам го за самочувствие.

После Маккейлъб извади купчината папки с доклади от шерифското управление и провери дали разговорът с Болотов и неговия работодател, мъж на име Арнолд Толивър, е най-отгоре. Вече бе готов. Хвърли поглед към Локридж.

— Чакай ме тук.

Когато излезе от форда, Маккейлъб забеляза, че този път Бъди не му предлага да дойде с него. Реши, че трябва по-често да си носи пистолета.

В магазина нямаше клиенти. На витрините бяха изложени евтини часовници с всякакви размери. Повечето имаха дизайн, подходящ за някое учреждение. На стената зад щанда в дъното на помещението бяха изложени осем еднакви часовника, показващи времето в осем града по света. На сгъваем стол пред тях седеше млада жена. Маккейлъб си помисли колко бавно трябва да тече за нея времето, след като няма никакви купувачи.

— Как да открия господин Толивър?

— Арнолд или Ранди?

— Арнолд.

— Трябва да му позвъня. От коя фирма сте?

— Не съм тук, за да купувам часовници. Дошъл съм във връзка с проверката на шерифското управление от 3 февруари.

Той остави купчината доклади върху щанда, така че жената да види официалните формуляри. После застана с ръце на хълбоците и съзнателно остави спортното му сако да се разтвори, за да разкрие пистолета. Проследи погледа й. Жената набра три цифри.

— Арни, тук е Уенди. Дошъл е един човек от шерифското управление във връзка с някакво разследване.

Маккейлъб не я поправи. Не я беше излъгал и нямаше да го направи. Но нямаше намерение да коригира грешките й. След като послуша няколко секунди, Уенди вдигна поглед към Маккейлъб.

— Какво разследване?

Маккейлъб протегна ръка към телефона. Младата жена се поколеба, но после му подаде слушалката.

— Господин Толивър? — каза той. — Тери Маккейлъб. Преди два месеца сте разговаряли с детективи от шерифското управление на име Ритенбаух и Агилар за вашия служител Михаил Болотов. Спомняте ли си?

След кратко колебание Толивър отговори утвърдително.

— Сега аз разследвам този случай. Ритенбаух и Агилар се занимават с други неща. Трябва да ви задам няколко допълнителни въпроса. Мога ли да дойда при вас?

Отново колебание.

— Ами… ние тук сме ужасно заети. Аз…

— Няма да ви отнема много време, сър. Спомнете си, това е разследване на убийство и се надявам, че ще продължите да ни съдействате.

— Ами, предполагам…

— Какво предполагате?

— Хм, просто се качете. Момичето ще ви каже къде съм.

Три минути по-късно Маккейлъб бе минал през цялата сграда, покрай няколко реда монтажни и опаковъчни маси и стигна до офис в дъното до товарна площадка. Към него водеше късо стълбище. До вратата имаше прозорец, който позволяваше на Толивър да гледа към работните маси, както и към площадката. Докато вървеше към офиса, Маккейлъб се вслушваше в разговорите на работниците. На три пъти му се стори, че чува да се говори на руски.

Когато отвори вратата на офиса, Толивър остави телефонната слушалка и му махна да влезе. Беше слаб, около шейсетгодишен мъж. Кожата му бе кафява и сбръчкана. Бяла коса заобикаляше плешивото му теме. В джоба на ризата си носеше различни химикалки.

— Трябва да свършим бързо — каза той. — Налага се да проверя товара на заминаващ камион.

— Добре. — Маккейлъб погледна към най-годния доклад от купчината, която носеше. — Преди два месеца сте казали на детективите Ритенбаух и Агилар, че Михаил Болотов е бил на работа вечерта на 22 януари.

— Точно така. Спомням си.

— Сигурен ли сте, господин Толивър?

— Какво искате да кажете? Да, сигурен съм. Проверих, когато дойдоха онези две момчета. Записано е. Извадих картата с отметнатото присъствие.

— Искате да кажете, че твърдението ви се основава на онова, което сте видели в документите, или че онази вечер действително сте видели Болотов на работа?

— Беше тук. Спомням си го. Михаил никога не е отсъствал.

— И си спомняте, че е работил чак до десет?

— Картата му показваше…

— Не говоря за картата. Питам ви дали си спомняте, че е останал до десет.

Толивър не отговори. Маккейлъб погледна през прозореца към редиците работни маси.

— Имате много работници, господин Толивър. Колко души работят в смяната от два до десет?

— В момента осемдесет и осем.

— А тогава?

— Приблизително пак толкова. Защо питате?

— Питам, защото сте осигурили на този човек алиби, основаващо се само на картата му. Смятате ли, че е възможно Болотов да си е тръгнал по-рано, без да го забележат, и после някой приятел да му е продупчил картата?

Толивър отново не отговори.

— Да забравим за малко за Болотов. Имали ли сте някога такъв проблем? Нали разбирате, някой да продупчва картата на друг и по този начин да мами компанията?

— Фирмата ни съществува от шестнайсет години, естествено, че се е случвало.

— Добре — кимна Маккейлъб. — А сега, възможно ли е да се е случвало с Болотов? Или всяка вечер стоите до апарата и внимавате някой да не продупчи две карти?

— Всичко е възможно. Не стоим до апарата. Повечето нощи затваря синът ми. Той наглежда нещата.

Маккейлъб задържа дъх и усети, че вълнението му се усилва. В съда отговорът на Толивър щеше да е достатъчен, за да ликвидира алибито на Болотов.

— Ранди ли е синът ви?

— Да, Ранди.

— Мога ли да поговоря с него?

— Той е в Мексико. Имаме още една фабрика в Мексикали. Ще се върне следващата седмица.

— Дали не можем да се свържем с него?

— Мога да опитам, но навярно няма да е в офиса си. Тъкмо затова ходи там. Да държи конвейера в движение. Освен това, как ще си спомни една вечер отпреди три месеца? Ние тук правим часовници, детектив. Всяка вечер правим едни и същи часовници. И ги откарваме всеки ден. Всички вечери си приличат.

Маккейлъб се извърна от него и отново погледна през прозореца. Забеляза, че неколцина от работниците си тръгват и на тяхно място идват други. Проследи смяната, докато не откри човека, който според него беше Болотов. В докладите нямаше снимки, само оскъдно описание. Но мъжът, когото сега наблюдаваше, носеше черна тениска със стегнати ръкави върху мощните си, татуирани ръце. Всички татуировки бяха едноцветни — затворническо сини. Трябваше да е Болотов.

— Това е той, нали така?

Маккейлъб забеляза, че работата му е да затваря сглобените механизми в пластмасови кутии и после да ги подрежда върху количка.

— Кой?

Толивър застана до него пред прозореца.

— С татуировките.

— Да.

Маккейлъб кимна и за миг се замисли.

— Казахте ли на Ритенбаух и Агилар, че алибито, което осигурявате на този човек, се основава на данните от документацията за заплатите и картите, а не на онова, което вие или синът ви лично сте видели?

— Да, казах им го. Те не ме разпитваха повече. Тръгнаха си и това беше всичко. Сега идвате вие и ми задавате нови въпроси. Защо не си гледате работата както трябва? Момчето ми много по-лесно щеше да си спомни нещо, случило се преди две-три седмици, а не преди три месеца.

Маккейлъб не отговори и се замисли за Ритенбаух и Агилар. Навярно бяха получили списък с двайсет и пет имена, които да проверят за една седмица. Това бе досадна работа, но той разбираше какво би могло да се е случило.

— Вижте, трябва да ида на товарната площадка — каза Толивър. — Ще ме изчакате ли?

— Знаете ли какво, защо на излизане не ми пратите тук Болотов? Трябва да поговоря с него.

— Тук ли?

— Ако не възразявате, господин Толивър. Сигурен съм, че желаете да ни помогнете.

Маккейлъб го изгледа втренчено, за да сложи край на колебанията му.

— Както искате — отвърна Толивър, раздразнено вдигна ръце и се насочи към вратата. — Само не го задържайте много.

— А, господин Толивър?

Мъжът спря на прага и се обърна.

— Тук чух много руска реч. Откъде намирате тези руснаци?

— Добри работници са и не се оплакват. И нямат нищо против да получават нищожни заплати. Пускаме съобщенията си за набиране на работна ръка в местния руски вестник.

После излезе и остави вратата отворена. Маккейлъб придърпа два стола от бюрото и ги обърна така, че да са на около метър и половина един срещу друг. Седна на онзи, който бе по-близо до вратата, и зачака. За миг се замисли как да проведе разговора и реши да се държи настъпателно. Искаше да предизвика реакция, която да определи мнението му за Болотов.

Усети нечие присъствие в стаята и погледна към вратата. Там стоеше мъжът с татуировките. Беше висок към метър и осемдесет и имаше черна коса и бледа кожа. Но Изпъкналите му мускули и татуировките — змия, увита около едната му ръка, паяжина, покриваща другата — привличаха вниманието. Маккейлъб посочи към свободния стол.

— Сядай.

Болотов се приближи до стола и без колебание седна. Маккейлъб забеляза, че паяжината очевидно продължава под ризата и после се появява от двете страни на шията на руснака. Точно под дясното му ухо се виждаше черен паяк.

— За какво става дума?

— За същото като миналия път, Болотов. Казвам се Маккейлъб. За вечерта на 17 януари. Разкажи ми за нея.

— Вече им разказал. Онази вечер работил тук. Не съм аз онзи, дето го търсиш.

— Така си казал и тогава. Но сега положението е различно. Знаем неща, които тогава не сме знаели.

— Какви неща?

Маккейлъб се изправи, заключи вратата и отново седна. Това беше просто малко представление, подчертаващо, че той владее положението. Нещо, за което Болотов да се замисли.

— Какви неща? — отново попита той.

— Като грабежа на онази къща в Мейсън, само на няколко пресечки от тук. Нали си спомняш, онази с коледната елха и всички онези подаръци. Оттам си взел пистолета, нали, Болотов?

— Не, чист съм.

— Глупости. Вмъкнал си се вътре и си взел онзи хубав нов пистолет. После си решил да го използваш. Използвал си го в Ланкастър и после пак в магазина. Ти си убиец, Болотов. Убиец.

Руснакът седеше неподвижно, но Маккейлъб виждаше, че бицепсите му се стягат и подчертават татуировките. Той продължи да го притиска.

— Ами на 7 февруари, и за онази вечер ли имаш алиби?

— Не зная за онази вечер. Трябва да…

— Онази вечер си влязъл в „Шърман маркет“ и си убил двама души. Би трябвало да го знаеш.

Изведнъж Болотов се изправи.

— Кой си ти? Не си ченге.

Маккейлъб просто вдигна поглед към него, без да става, като се надяваше, че външно не е проявил изненадата си.

— Ченгетата ходят по двама. Кой си ти?

— Аз съм онзи, който ще те унищожи. Ти си го извършил, Болотов и аз ще го докажа.

— Как…

На вратата ядосано се почука и Маккейлъб несъзнателно се обърна, за да погледне. Грешката му бе малка, но на Болотов повече не му и трябваше. Маккейлъб видя с периферното си зрение връхлитащата го черна мъгла. Инстинктивно понечи да вдигне ръце, за да защити гърдите си. Но не беше достатъчно бърз. Изведнъж другият мъж го блъсна с цялата си тежест и столът му полетя на земята заедно с него.

Болотов го бе повалил на пода, докато Толивър или някой друг продължаваше яростно да чука на вратата. По-едрият и по-силен мъж притискаше Маккейлъб към земята, докато преравяше джобовете му. Ръката му докосна пистолета. Той го откъсна от колана и го запрати в срещуположния край на стаята. Накрая намери портфейла на Маккейлъб във вътрешния джоб на сакото. Руснакът го извади, като разпра джоба, и го разтвори.

— Няма значка. Виждаш ли, не си ченге.

Той прочете името на шофьорската книжка зад пластмасовото прозорче на портфейла.

— Тер… ъл… Мак…ко… либ.

После прочете и адреса. Маккейлъб изпита облекчение, че всъщност това е адресът на офиса на началника на пристанището, където имаше пощенска кутия.

— Може би някой ден идвам на посещение, да?

Маккейлъб нито му отговаряше, нито помръдваше.

Знаеше, че няма шанс да надвие руснака. Докато анализираше затруднението си, Болотов пусна портфейла на гърдите му и се изправи. Дръпна стола изпод хълбоците на Маккейлъб и замахна високо над главата му. Маккейлъб вдигна ръце, за да защити главата и лицето си и в същия миг осъзна, че е оставил гърдите си непокрити.

После чу шум от разбито стъкло и погледна между ръцете си, за да види прелитащия през прозореца на офиса стол. Болотов го последва, с лекота скочи през отвора и се спусна долу. След това изчезна.

Маккейлъб се претърколи настрани и сви ръце пред гърдите си. После с длан се опита да усети туптенето. Два пъти дълбоко си пое дъх и бавно се надигна. Чукането по вратата продължаваше, вече придружено от паническите викове на Толивър.

Маккейлъб се пресегна и отключи вратата. Усети, че му се завива свят. Сякаш се плъзгаше надолу по четириметрова вълна. Толивър се хвърли в офиса и започна да крещи, но Маккейлъб не разбираше думите. Опря длани в пода и затвори очи, като се мъчеше да се успокои.

— Мамка му — успя само да промълви той.

Когато Маккейлъб приближи, Бъди Локридж изскочи от форда. Тичешком заобиколи отпред колата и мина откъм страната на Маккейлъб.

— Господи, какво се е случило?

— Нищо. Допуснах грешка, това е.

— Изглеждаш ужасно.

— Вече съм добре. Да вървим.

Локридж отвори вратата пред него, после мина от другата страна и влезе в автомобила.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Хайде, да вървим.

— Къде?

— Да намерим телефон.

— Ей там има един.

Той посочи към съседния ресторант. На стената до една от вратите имаше телефон. Маккейлъб излезе и бавно се насочи натам. Предпазливо гледаше надолу, за да не му се завие отново свят.

Позвъни на директния номер на Джай Уинстън, като очакваше да остави съобщение на телефонния секретар, но тя незабавно отговори.

— Аз съм, Тери. Мислех, че си в съда.

— Така е, но сега има обедна почивка. Трябва да се върна в два часа. Тъкмо се канех да ти телефонирам.

— Защо?

— Защото ще го направим.

— Кое?

— Ще хипнотизираме господин Ноуан. Капитанът подписа заповед и аз позвъних на Ноуан. Веднага се съгласи. Само иска да го направим тази вечер, защото заминава — връща се във Вегас, предполагам. Ще пристигне тук в шест. Ще успееш да стигнеш дотогава, нали?

— Ще стигна.

— Тогава се договорихме. Защо ме търсиш?

Маккейлъб се поколеба. Онова, което искаше да й каже, можеше да промени плановете за вечерта, но той знаеше, че не трябва да го отлага.

— Можеш ли до довечера да намериш снимка на Болотов?

— Вече имам. Искаш да я покажеш на Ноуан ли?

— Да. Току-що направих посещение на Болотов и той не реагира много добре.

— Какво се е случило?

— Скочи и избяга, преди да успея да му задам три въпроса.

— Майтапиш ли ме?

— Иска ми се да беше така.

— Ами алибито му?

— Изобщо не е солидно.

Маккейлъб предаде накратко разговора си с Толивър и после с руснака. Каза й, че трябва да пусне съобщение за издирване.

— Защо, да не би ти или Толивър да сте съобщили в полицията?

— Аз не, но Толивър каза, че ще съобщи за прозореца.

— Добре, ще обявя Болотов за издирване. Ти добре ли си? Гласът ти ми звучи напрегнат.

— Добре съм. Това променя ли нещата? Или уговорката за довечера си остава?

— Колкото до мен, уговорката си остава.

— Добре. Доскоро тогава.

— Виж, Тери, не възлагай прекалено много надежди на Болотов, разбираш ли ме?

— Мисля, че има голяма вероятност да е нашият човек.

— Не зная. Ланкастър е доста далече от дома му. Не трябва да забравяш, че е съден. В състояние е и със сигурност би извършил онова, което е направил с теб, независимо дали е замесен в нашия скучай. Защото ако не е, сигурно е извършил нещо друго.

— Възможно е. Но продължавам да смятам, че е той.

— Е, може би Ноуан ще потвърди предположението ти.

— Сега пък ти възлагаш прекалено големи надежди.

Маккейлъб затвори и спокойно се върна при форда. Влезе вътре и извади от кожената чанта на пода пътническия несесер, който винаги носеше със себе си. Вътре имаше лекарства за няколко дни и няколко термометъра за еднократна употреба. Разкъса опаковката на един от тях и го пъхна в устата си. Докато чакаше, даде знак на Локридж да запали двигателя. После протегна ръка и включи климатика.

— Чист въздух ли искаш? — попита Бъди.

Маккейлъб кимна и Локридж го усили.

Три минути по-късно Маккейлъб извади термометъра от устата си. Усети, че го облива страх, когато видя, че тънката червена нишка наближава трийсет и осем градуса.

— Да си вървим.

— Сигурен ли си?

— Да. Карай към доковете.

Докато Локридж насочваше форда на юг към магистрала 101, Маккейлъб включи вентилаторите от своята страна, така че студеният въздух да облива лицето му. Отвори нов термометър и го пъхна под езика си. Опита се да се успокои, като включи радиото, и погледна през прозореца. Две минути по-късно термометърът показваше по-нормална температура, но въпреки това продължаваше да има лека треска. Страхът му попремина. До този момент се справяше отлично. Явно покачването на температурата му се дължеше на спречкването с Болотов.

Реши да се върне на яхтата, да вземе аспирин и да си позволи дълга дрямка, преди да се приготви за хипнотизирането на Джеймс Ноаун. Другата възможност беше да телефонира на Бони Фокс. И знаеше, че в резултат щеше да се озове в болничното легло за неколкодневно наблюдение. Фокс си вършеше работата също толкова сериозно, колкото Маккейлъб смяташе, че върши своята. Тя нямаше да има никакви колебания. Щеше да го остави в „Сидърс“ поне седмица. Той със сигурност щеше да пропусне шанса си и да загуби набраната скорост, която беше единственото нещо, работещо в негова полза в това разследване.