Кръв

11.

Освежен от едночасова дрямка, по време на която не бе сънувал или поне не си спомняше, Маккейлъб си направи сандвич с бял хляб и пушено сирене. Отвори си кутия кока-кола и се върна на масата, за да продължи с материалите от случая Глория Торес.

Започна със записа от „Шърман маркет“. Беше го гледал два пъти, но реши, че трябва пак да го види. Зареди касетата и я изгледа на нормална скорост, после изхвърли остатъка от сандвича в канала. Не можеше повече да яде. Стомахът му се бе свил на топка.

Пренави касетата и отново я пусна, този път на бавни обороти. Движенията на Глория изглеждаха плавни и спокойни. Маккейлъб усети, че още малко и ще отвърне на усмивката й. Чудеше се за какво ли си е мислила. За господин Канг ли беше предназначена тази усмивка? Съмняваше се. В нея се криеше някаква тайна. Усмивка за нещо вътре в нея. Предполагаше, че си мисли за сина си и тогава разбра, че поне в последния си съзнателен миг е била щастлива.

Записът само разпали яростта му към убиеца. После пусна записа от огледа на местопрестъплението. Трупът на Глория, разбира се, не бе там и по пода, където се беше свлякла, нямаше много кръв — благодарение на Добрия самарянин. Но трупът на собственика на магазина бе свит зад щанда, заобиколен с кръв. Маккейлъб се сети за старицата, която беше видял в магазина. Тя стоеше на същото място, на което бе лежал съпругът й. Това изискваше много смелост, смелост, която Маккейлъб не смяташе, че притежава.

След като изключи видеото, започна да преглежда купчината доклади. Аранго и Уолтърс не бяха събрали толкова много документи, колкото Уинстън. Маккейлъб се опита да не обръща внимание на това. Но от опит знаеше, че обемът на материалите по разследването отразява не само неговата задълбоченост, но и ангажираността на детективите. Той смяташе, че между жертвата и следователя съществува свещена връзка. Всички ченгета от отдел „Убийства“ го разбираха. Някои го приемаха присърце. Други по-малко, просто като въпрос на психологическо оцеляване. Но го имаше във всички. Нямаше значение дали са религиозни, дали вярват, че душата на убития ги наблюдава. Дори да смятаха, че всичко свършва с последния дъх, те продължаваха да общуват с жертвата. Преди да умре, тя прошепваше тяхното име. Но само те можеха да го чуят. Само те го знаеха. Никой друг вид престъпление не изискваше такава връзка.

Маккейлъб остави дебелите протоколи от аутопсиите на Торес и Канг за накрая. Както и със случая Кордел, той знаеше, че няма да научи от тях почти нищо друго, освен очевидното. Бързо прегледа първоначалните доклади и премина на тънката папка със свидетелски показания. Всеки от свидетелите беше участвал в съвсем малка част от целия случай: служител от бензиностанция, човек, случайно минал оттам с автомобила си, колега на Глория от „Таймс“. Имаше и заключения на детективите, допълнителни доклади, фактологични списъци, скици на местопрестъплението, резултати от балистична експертиза и хронологически запис на пътуванията и телефонните разговори на детективите по случая. Последна в тази част от купчината бе транскрипцията на съобщението на неизвестния Добър самарянин. Човекът очевидно трудно говореше английски и припряно беше обяснил положението. Но бе отклонил предложението на телефонистката да го прехвърли на испаноговорещ полицейски служител.

ДОБРИЯТ САМАРЯНИН: Трябва вървя, сега трябва вървя. Момичето много лошо ранено. Мъжът, той избягал. С кола. Черна кола, като пикап.

ТЕЛЕФОНИСТКАТА: Сър, моля ви не затваряйте… Сър? Сър?

Това беше всичко. Той бе изчезнал. Беше споменал за автомобила, но не бе дал описание на заподозрения.

Следваха резултатите от балистичната експертиза, които идентифицираха куршумите, извадени по време на опитите да спасят Глория Торес и при аутопсията на Кюнгуон Канг. Бяха анализирали кадър от записа и оръжието отново беше определено като „ХК П7“.

Когато свърши с останалите доклади, Маккейлъб остана поразен, че в документацията липсва разчет на времето. За разлика от случая Кордел, в който имаше само един свидетел, в случая Ривърс имаше няколко свидетели, които маркираха отделни моменти във времето. Детективите очевидно не си бяха направили труда да ги съпоставят. Не бяха възстановили последователността на събитията, които образуваха случая като цяло.

Маккейлъб се отпусна назад и за миг се замисли. Защо не го бяха направили? Нямаше ли да извлекат някаква полза от разчета на времето или от точната последователност на събитията? Отначало не, реши той. От гледна точка на идентифицирането на убиеца това не беше от значение. И поне в началото нямаше никакъв смисъл. Но по-късно би трябвало да се направи хронологичен анализ на събитията. Маккейлъб често съветваше детективите, които му пращаха случаите си, да разработят хронологическа възстановка. Това можеше да се окаже от полза за опровергаване на алибита, за откриване на несъответствия в свидетелски показания и просто даваше по-добра представа на детектива какво точно се е случило.

Отлично съзнаваше, че е напълно свободен, докато Аранго и Уолтърс не можеха да си позволят лукса да се върнат към престъплението два месеца след неговото извършване. Може би идеята за разчет на времето просто им се беше изплъзнала сред другите ангажименти.

Маккейлъб се изправи и влезе в камбуза, за да включи кафеварката. Отново се почувства уморен, а се бе събудил едва час и половина преди това. След трансплантацията не беше пил много кафе. Доктор Фокс му бе казала да избягва кофеин, можеше да почувства трептене в гърдите си. Но искаше да довърши работата си на свежа глава. Пое риска.

Когато кафето беше готово, Маккейлъб си наля и го подсили с мляко и захар. После седна и безмълвно се укори, че търси извинение за Аранго и Уолтърс. Бяха длъжни да отделят време, да обърнат сериозно внимание на случая. Ядоса се.

Маккейлъб взе бележника и започна да препрочита свидетелските показания, като отбелязваше времето и накратко записваше какво е довело всеки свидетел на местопрестъплението. После сравни часовете от другите доклади. Трябваше му час, за да го направи и през това време, без да усети изпи още три чаши кафе. Беше разработил хронология на събитията на две страници от бележника си. Проблемът — докато разглеждаше работата си, разбра Маккейлъб — бе, че с две изключения последователността не беше точна и съдържаше явни противоречия.

22:01 ч. — край на втора смяна в печатницата на „Таймс“. Глория маркира на автомата излизането си от работа.

22:10 ч. (приблизително) — Глория излиза заедно с колежката си Анет Стейпълтън. Двете разговарят около пет минути на паркинга. Глория си тръгва със синята си хонда „Сивик“.

22:29 ч. — Глория спира на бензиностанцията „Шеврън“ на „Уинетка“ в Роскоу. Налива бензин сама и плаща на автомата с кредитна карта: 14.40 долара. Служителят Конър Дейвис си спомня Глория като редовна вечерна клиентка, която пита за резултатите от мачовете, защото той често слуша спортните предавания. Автоматът за разплащане с кредитни карти отбелязва точния час.

22:40 до 22:43 ч. (приблизително) — Елън Тейф шофира на изток по „Шърман Уей“ със свалени прозорци и когато минава покрай „Шърман маркет“, чува шум. Поглежда, не вижда нищо нередно. На паркинга има два автомобила. Рекламите на витрините не й позволяват да види какво става в магазина. Докато гледа, тя чува втори пукот, но отново не забелязва нищо необичайно. Часът е определен според твърдението на Тейф, че чула двата изстрела към началото на новините по КФУБ, които започват в десет и четирийсет.

22:41:03 ч. — неидентифициран мъж с испански акцент телефонира в полицията, съобщава за ранена жена в „Шърман маркет“, която се нуждае от помощ. Не дочаква полицията. Незаконно пребиваващ?

22:41:37 ч. — Според часовника на видеокамерата Глория Торес е застреляна.

22:41:55 ч. — Елън Тейф използва телефона в колата си, за да съобщи в полицията за вероятни изстрели. Казват й, че вече са известени. Името и телефонният й номер са предадени на детективите.

22:47 ч. — Пристига линейка, откарва Глория в медицинския център „Нортридж“. Регистрирана е смъртта на Кюнгуон Канг.

22:49 ч. — На местопрестъплението пристигат първите полицаи.

Отново прочете всичко. Знаеше, че това не е точна наука, но хронологията на събитията го безпокоеше. Според първия доклад от разследването детективите поставяха изстрелите в едноминутния период между 22:40 и 22:41 ч. Бяха използвали единствения източник, в чиято безотказна точност бяха уверени — часовникът в телефонната централа на управлението. Първото съобщение за убийството — от Добрия самарянин — беше получено в 22:41:03 ч. Този час и твърдението на Елън Тейф, че е чула изстрелите някъде след началото на новините по КФУБ бяха довели до заключението, че убийството трябва да е станало след 22:40, но преди 22:41:03 ч., когато бе телефонирал Добрият самарянин.

Това, разбира се, беше в противоречие с часа 22:41:37, който се виждаше на записа от магазина в началото на стрелбата.

Маккейлъб отново прегледа докладите, като се надяваше, че е пропуснал някоя страница, на която е обяснено това несъответствие. Не откри нищо. Забарабани с пръсти по масата. Погледна си часовника и видя, че е почти пет. Едва ли щеше да открие някой от детективите.

Отново проучи хронологичната възстановка, която бе съставил, в опит да открие обяснение за противоречието. Вниманието му привлече второто обаждане в телефонната централа. Елън Тейф, свидетелката, чула изстрелите, беше позвънила по мобифона си в 22:43:21 ч., за да съобщи за стрелбата и й бяха отговорили, че вече са известени.

Маккейлъб се замисли. Детективите бяха използвали нейните показания, за да отнесат убийството към 22:40 ч., самото начало на новините. Но тя бе телефонирала едва след като полицията вече е имала информация за престъплението. Защо беше забавила съобщението си с повече от две минути? И изобщо бяха ли я питали дали е видяла Добрия самарянин?

Маккейлъб бързо прегледа купчината доклади, докато откри писмените показания на Елън Тейф. Бяха напечатани на една страница и подписът й стоеше под пет сантиметра текст. Нямаше нито дума за това колко време след като е чула изстрелите, е телефонирала в полицията. Пишеше, че според нея пред магазина със сигурност са били паркирани два автомобила, макар че не можеше да определи какви точно, нито пък дали вътре е имало някого.

Той погледна данните за свидетелката. Тейф бе трийсет и пет годишна, омъжена. Живееше в Нортридж и работеше като заместник-директор във фирма за набиране на персонал. По времето на изстрелите тя се прибирала вкъщи от кино на „Топанга плаза“. Бяха отбелязани домашният и служебният й номер. Маккейлъб отиде при телефона и позвъни в службата й. Отговори му секретарка, поправи произношението му на фамилното й име и каза, че тъкмо се готвела да си тръгне.

— Тук е Елън Тейф — разнесе се в слушалката женски глас.

— Здравейте, госпожо Тейф. Вие не ме познавате. Казвам се Маккейлъб. Разследвам онова убийство на „Шърман Уей“ отпреди два месеца. Онези изстрели, които сте чули и за които сте съобщили в полицията.

Чу я да въздъхва по начин, който показваше, че обаждането я е раздразнило.

— Не разбирам, вече разговарях с детективите. От полицията ли сте?

— Не, аз… работя за семейството на жената, която е била убита. В неудобен момент ли ви търся?

— Да, тъкмо си тръгвах. Искам да изпреваря пиковия час и… и честно казано, не зная какво мога да ви кажа. Обясних всичко на полицията.

— Ще ви отнема само минута. Имам само няколко кратки въпроса. Тази жена е имала момченце. Просто се опитвам да хвана типа, който я е убил.

Отново я чу да въздъхва.

— Ще се помъча да ви помогна. Какво искате да ме питате?

— На първо място, колко време изчакахте, след като чухте изстрелите, за да позвъните в полицията?

— Не съм чакала. Веднага им позвъних. Израснала съм край оръжия. Баща ми беше полицай и понякога го придружавах на обиколките му. Бях сигурна, че пукотът, който съм чула, е от пистолет. Веднага телефонирах.

— Хм, в момента преглеждам полицейските доклади и там пише, че според вас сте чули изстрела към десет и четирийсет, но сте позвънили едва към десет четирийсети три. Не…

— Но в тези доклади не пише, че трябваше да чакам. Веднага позвъних, но попаднах на автоматично съобщение. Всички линии в полицията бяха заети и се включи автоматичното съобщение. Не зная колко време продължи. Беше вбесяващо. Но когато най-после ме свързаха, казаха, че вече знаели за изстрелите.

— Колко време според вас сте чакали?

— Току-що ви обясних, че не съм сигурна. Може би минута. Може би повече, може би по-малко. Не зная.

— Добре. В доклада пише, че сте чули изстрел и сте погледнали през прозореца към магазина. Тогава сте чули втори изстрел. Видели сте отпред два автомобила. Следващият ми въпрос е видяхте ли някого навън?

— Не. Нямаше никого. Казах го на полицията.

— Струва ми се, че щом в магазина е било светло, може да сте видели дали в колите е имало някого.

— Дори да е имало, не си спомням да съм видяла някого.

— Единият от автомобилите не беше ли джип, например „Чероки“?

— Не зная. Детективите вече ме питаха. Но вниманието ми беше насочено към магазина. Гледах покрай колите.

— Можете ли да кажете дали са били тъмни или светли на цвят?

— Наистина не зная…

— Чухте ли трети изстрел?

— Трети ли? Не, само два.

— Но изстрелите са били три. Значи не знаете дали сте чули първите или последните два изстрела.

— Точно така.

Той се замисли за миг и реши, че навярно не е възможно със сигурност да се определи дали е чула първите или последните два изстрела.

— Това е всичко, госпожо Тейф. Много ви благодаря. Оказахте ми ценно съдействие. Извинете ме за безпокойството.

Краткият разговор му помогна да намери отговор само на въпроса за забавянето на обаждането й в полицията, но продължаваше да стои открито противоречието между времето на съобщението на Добрия самарянин и това от записа в магазина. Маккейлъб отново си погледна часовника. Вече минаваше пет. Всички детективи сигурно си бяха тръгнали, но въпреки това реши да провери.

За негова изненада, когато телефонира в участъка в Уест вали му отговориха, че и Аранго, и Уолтърс са там и попитаха с кого иска да го свържат. Реши да опита с Уолтърс, тъй като предишния ден му се беше сторило, че детективът проявява съчувствие към положението му. Уолтърс отговори на третото позвъняване.

— Тук е Тери Маккейлъб… От онази история с Глория Торес?

— Да, спомням си.

— Предполагам си чул, че Уинстън от шерифското управление ми е дала материалите.

— Да, и не сме много радостни. Освен това ни търсиха и от „Таймс“. Някаква репортерка. Кофти номер. Не зная с кого си приказвал…

— Виж, твоят партньор ме постави в такова положение, че трябваше да потърся информацията там, където можех да я открия. Не се тревожи за „Таймс“. Няма да публикуват нищо, защото всъщност няма какво. Засега.

— И най-добре така да си остане. Както и да е, в момента съм малко зает. Какво си открил?

— Нов случай ли имаш?

— Да. Тук постоянно ни засипват със случаи.

— Виж, няма да те задържам. Имам един въпрос, по който сигурно ще можеш да ми помогнеш.

Маккейлъб зачака. Уолтърс не отговаряше. Изглеждаше променен от предишния ден. Маккейлъб се зачуди дали Аранго не седи наблизо и не слуша разговора. Реши да настои.

— Просто исках да те питам за времето — каза той. — Видеозаписът от магазина показва, че убийството е станало в… — Маккейлъб бързо погледна хронологията си — … чакай да видя, в 22:41:37 ч. После пък, според данните от телефонната централа в полицията, Добрият самарянин е позвънил точно в 22:41:03 ч. Разбираш ли какво искам да кажа? Как така онзи тип е телефонирал трийсет и четири секунди преди самото престъпление?

— Много просто, часовникът на видеото не е бил точен. Избързвал е.

— Аха — реагира Маккейлъб, сякаш тази възможност изобщо не му бе хрумвала. — Предполагам, че си проверил.

— Партньорът ми провери.

— Наистина ли? Не видях нито дума за това в докладите.

— Виж, позвънихме в охранителната фирма и проверихме, просто не сме го отбелязали, разбираш ли? Системата е била инсталирана преди повече от година — веднага след първия обир на магазина. Еди разговаря с човека, който я е монтирал. Тогава той е сверил часовника на камерата със собствения си часовник и после не го е пипал. Показал е на господин Канг как да го прави в случай, че спре токът или нещо подобно.

— Добре — отвърна Маккейлъб, без да е сигурен какво означава всичко това.

— Тъй че просто няма как да разберем дали камерата е показвала времето според часовника на човека от охранителната фирма, или старецът няколко пъти го е сверявал. И в двата случая няма значение. Не можем да се доверим на нечий часовник. Може да е избързвал. Кой знае. Просто не можем да му се доверим, това е. Но можем да се доверим на часовника в телефонната централа. В него сме сигурни.

Маккейлъб не отговори и Уолтърс очевидно прие мълчанието му като укор.

— Виж, часовникът на камерата просто е подробност, която така или иначе не означава нищо — допълни той. — Ако се задълбочавахме във всеки детайл, който не съответства, още щяхме да сме на първото си разследване. Имам си работа, бе човек, какво друго си открил?

— Предполагам, че това е всичко. Вие изобщо не сте проверили часовника на камерата, нали така? И не сте го сравнили с данните от телефонната централа.

— Не. Върнахме се след два дни, но междувременно токът беше прекъсвал.

— Жалко.

— Да, жалко. Трябва да вървя. Обаждай се. Ако откриеш нещо, първо се свържи с нас, не с Уинстън, иначе няма да сме много доволни от теб, ясно?

— Ще поддържам връзка.

Той затвори. Маккейлъб остави слушалката и известно време продължи да гледа към нея, като се чудеше какъв би трябвало да е следващият му ход. Бе попаднал в задънена улица. Но когато разследването забоксуваше, имаше навик винаги да се връща към началото. Най-често това означаваше местопрестъплението. Но този случай беше различен. Можеше да се върне към самото престъпление.

Маккейлъб зареди във видеото касетата със записа от „Шърман маркет“ и отново го изгледа на бавни обороти. Седеше на стола си и стискаше ръбовете на масата. И едва когато пусна записа за трети път, откри нещо, което не беше забелязал през цялото време.

Часовникът на Кюнгуон Канг. Часовникът, който сега носеше жена му. Той се виждаше в момента, в който собственикът на магазина отчаяно се мъчеше да се задържи на щанда.

Маккейлъб си поигра с видеото няколко минути, докато накрая спря на кадъра, в който според него най-добре изпъкваше циферблатът на часовника. Но цифрите не можеха да се различат.

Маккейлъб гледаше към замръзналия кадър и се чудеше дали има смисъл да се занимава с това. Ако успееше да разбере колко показва часовникът, може би щеше да е в състояние да определи точно часа на убийството, като сравни данните на часовника на камерата и тези от телефонната централа. Така можеше да изчисти противоречието. Но дали имаше смисъл? Уолтърс бе прав в едно: Винаги имаше подробности, които не съответстваха. А Маккейлъб не беше сигурен дали си струва да губи време, за да изясни това.

Но вътрешният му спор бе прекъснат. Животът на яхтата го беше научил да различава поклащането на дома му: дали е предизвикано от друг кораб, или от тежестта на някой, който се качва на борда. Маккейлъб усети, че яхтата леко се навежда и незабавно погледна през рамо към отворената врата. На борда се бе качила Грасиела Ривърс и тъкмо помагаше на едно малко момче. Реймънд. Вечерята. Съвсем беше забравил.

Бързо изключи видеото и излезе да ги посрещне.