Кръв

39.

Намръщената секретарка в кабинета на Бони Фокс съобщи, че лекарката цял следобед е на операция и че навярно няма да я има още два-три часа. Маккейлъб едва не изруга. Остави номера на Грасиела вече се канеше да затвори, когато се сети:

— Хей, кой получава сърцето?

— Моля?

— Казахте, че доктор Фокс е на операция. Кого оперира? Момчето ли?

— Съжалявам, нямам право да давам такава информация.

— Добре, но непременно й предайте да ми позвъни.

Маккейлъб прекара следващите петнайсет минути с илюзорната надежда, че Фокс скоро ще му се обади.

Накрая успя да овладее безпокойството си. Трябваше да реши дали да си търси адвокат. Знаеше, че Уинстън е права — беше разумно да си осигури юридическа защита. Но не можеше да се остави в ръцете на някой друг.

Върху масичката в дневната бяха останали само видеокасетите. Маккейлъб изпитваше отчаяна нужда да прави нещо. Взе най-горната касета и я зареди във видеото, без да гледа коя е. Нямаше значение. Просто искаше известно време да мисли за нещо друго.

Но когато се отпусна на дивана, той дори не погледна към екрана. Майкъл Холър, да, той беше добър адвокат. Не чак толкова, колкото стария, легендарния Мики Халър. Но легендата отдавна бе мъртва и синът беше заел мястото на един от най-изтъкнатите адвокати в Лос Анджелис. Щеше да го измъкне. Маккейлъб го знаеше. Но, разбира се, дотогава медиите щяха да направят репутацията му на пух и прах. И след най-благоприятния край пак щеше да носи дамгата на подозрението.

Завинаги.

Маккейлъб се вгледа в екрана. Какво ли беше пуснал. Обективът сочеше в краката на някой, стъпил върху маса. Позна собствените си обувки и се сети. Хипнотичният сеанс. Камерата вече работеше, когато се беше качил върху масата, за да свали няколко от луминесцентните тръби. Джеймс Ноуан се появи в кадър и протегна ръка към една от тръбите, които му подаваше Маккейлъб.

Маккейлъб взе дистанционното и натисна бутона за бързо превъртане. Беше забравил да изгледа записа от сеанса, както обеща на капитан Хичънс. Реши да прескочи встъпителната част. Превъртя първоначалния разговор и упражненията за релаксация. Стигна до действителния разпит на свидетеля под хипноза. Искаше да чуе как Джеймс Ноуан излага подробностите от убийството и бягството на маскирания.

Маккейлъб се съсредоточи. Изпита същото разочарование. Ноуан беше съвсем подходящ за хипноза. Колко жалко, че не е видял добре шофьора.

— По дяволите — изруга Маккейлъб, когато записът свърши.

Реши да го върне. Протегна ръка към дистанционното, но внезапно замръзна с показалец над бутона.

Току-що бе видял нещо, което не беше наред и което бе пропуснал по време на самия сеанс. Върна записа малко назад, после отново пусна последните въпроси, които бе задал.

Беше опипване на тъмно и разочарованието му ясно личеше. Попита за стикери по прозореца на „Чероки“-то. Ноуан отговори отрицателно. Маккейлъб се обърна към Уинстън.

— Нещо друго?

Уинстън отрицателно поклати глава.

— Сигурна ли си? Тя отново поклати глава. После Маккейлъб започна да изкарва Ноуан от транса.

Маккейлъб заобиколи масичката с дистанционното в ръка и се наведе към екрана. И отново върна записа.

— Кучи син — промълви Маккейлъб. — Трябваше да ми отговориш, Джеймс. Трябваше да ми отговориш!

Извади касетата и се обърна да вземе друга. Събори малката купчина върху масата и бързо прерови пластмасовите касети, докато откри кутията с етикет „Шърман маркет“. Зареди касетата, превъртя я на бързи обороти напред и натисна пауза, когато на екрана се появи Добрият самарянин.

Видеото не можеше да замрази образа и Маккейлъб предположи, че е евтин модел само с две глави. Извади касетата и погледна часовника си. Беше пет без двайсет. Остави дистанционното върху телевизора и отиде да се обади от кухнята.

Тони Банкс отново се съгласи да остане след затварянето на студиото.

— Благодаря, Тони — каза Маккейлъб, докато Банкс го водеше по коридора. — Наистина много ми помагате.

— Няма проблем.

Но Маккейлъб забеляза, че този път в гласа му не се долавя много ентусиазъм. Влязоха в същото студио. Подаде на Банкс двете касети, които беше донесъл.

— И на двата записа се вижда мъж — каза Маккейлъб. — Искам да разбера дали е един и същ.

— Искате да кажете, че не знаете.

— Не съм сигурен. Изглеждат различно. Но мисля, че в единия случай човекът е маскиран. Искам да съм сигурен.

Банкс зареди първата касета във видеото от лявата страна на пулта, включи го и на екрана започна да се върти записът от „Шърман маркет“.

— Този човек ли? — попита Банкс.

— Да. Замразете кадъра, когато образът е достатъчно добър.

Банкс намери момента, в който камерата беше хванала така наречения Добър самарянин в профил.

— Така добре ли е? Трябва ми профил. Трудно е да се прави сравнение във фас.

— Вие избирате.

Подаде и втората касета на Банкс. Скоро на десния видеоекран започна да се върти записът от хипнотичния сеанс.

— Върнете назад — каза Маккейлъб. — Мисля, че преди да седне, мъжът се вижда в профил.

Банкс върна записа.

— Какво му правите?

— Хипнотизирам го.

— Наистина ли?

— Поне така си мислех тогава. Но сега смятам, че се е преструвал… ето.

Банкс замрази образа. Джеймс Ноуан гледаше надясно, най-вероятно към вратата на стаята. Банкс си поигра с копчетата на пулта и с мишката на компютъра и увеличи образа, после усили контраста. Същото направи и с лицето на левия екран. След това се вгледа в двата профила. Няколко минути по-късно извади инфрачервената показалка от джоба си и я включи.

— Цветът на лицата не съвпада. Единият тип прилича на мексиканец.

— Не е трудно да се постигне. Достатъчни са няколко часа в солариум.

Банкс прекара червената точка на показалката по носа на Добрия самарянин.

— Погледнете извивката на носа — каза той. — Виждате ли двойната гърбица?

— Да.

Червената точка се прехвърли на левия екран и откри същата двойна гърбица на носа на Джеймс Ноуан.

— Това е само предположение, но като че ли много си приличат — каза Банкс.

— И на мен така ми се струва.

— Цветът на очите е различен, но това може да се направи.

— С контактни лещи.

— Точно така. И тук, разширената челюст на онзи тип отдясно. Гумен предпазител или дори лигнинови тампони, каквито е използвал Брандо в „Кръстникът“.

Маккейлъб мислено си отбеляза още една вероятна връзка с гангстерския филм. Репликата за каноли, а сега и лигниновите тампони под бузите.

— Косата също може да се промени — каза Банкс. — Всъщност, този тип като че ли носи перука.

Той прокара червената точка по косата на Добрия самарянин. Маккейлъб мислено се укори, че го забелязва едва сега. Косата бе съвършено пригладена, характерен признак за перука.

— Да видим какво друго имаме.

Банкс се върна на пулта и с помощта на мишката очерта друга част от Добрия самарянин. Ръцете.

— Като деца са — каза той. — Могат да си слагат грим, перуки, дори изкуствени гърди. Но не могат да направят нищо с ръцете си. Ръцете — а понякога и краката — винаги ги издават.

Когато увеличи и фокусира дланите на Добрия самарянин, той се прехвърли на другия пулт и направи същото с дясната ръка на Ноуан. После се изправи, за да изравни линията на погледа си с екраните и се наведе на няколко сантиметра от тях.

— Погледнете тук.

Маккейлъб също стана и се приближи.

— Къде?

— Първият има малък белег тук на кокалчето. Виждате ли го, депигментацията?

Маккейлъб се наведе, за да погледне към дясната ръка на Добрия самарянин.

— Чакайте малко — каза Банкс. Отвори едно от чекмеджетата под пулта и извади фотографска лупа от онези, които се използват за гледане на негативи. — Опитайте с това.

Маккейлъб вдигна лупата над въпросното кокалче и се вгледа. Макар че образът бе изкривен и мъглив, той забеляза, че белият белег е почти във формата на въпросителен знак.

— Добре — каза той. — Да видим другия.

Маккейлъб пристъпи наляво и с помощта на лупата откри същото кокалче на дясната ръка на Ноуан. Дланта му не беше в същото положение, но дебелият бял белег ясно се различаваше. Маккейлъб продължи да го разглежда, докато окончателно не се убеди. После затвори очи. Това беше. На двата екрана се виждаше един и същи човек.

— Има ли го? — попита Банкс.

Маккейлъб му подаде лупата.

— Да. Възможно ли е да получа снимки на тези два кадъра?

Банкс гледаше през лупата ръката на втория екран.

— Тук е — каза той. — Да, мога да ви направя снимки. Чакайте да кача двата образа на дискета и после ще я занеса на принтера в лабораторията. Ще ми отнеме само няколко минути.

— Благодаря, човече.

— Надявам се, че съм ви помогнал.

— Повече, отколкото предполагате.

— Между другото, какво прави този тип? Облича се като мексиканец и върши добри дела, така ли?

— Всъщност, не. Някой ден ще ви разкажа всичко.

Банкс се задоволи с този отговор и се върна на пулта, за да прехвърли двата образа на компютърна дискета. После качи и профилите.

— Ще се върна след няколко минути — каза той и се изправи. — Освен ако не се наложи да изчакам машината да загрее.

— Мога ли да се обадя?

— Телефонът е в лявото чекмедже. Първо натиснете деветка.

Маккейлъб набра домашния номер на Уинстън. Отговори му телефонният секретар. Докато слушаше гласа й, той се поколеба дали да остави съобщение. Съзнаваше какви ще са последствията за нея, ако се разбере, че е работила със заподозрян в убийство. Но реши, че откритията, които бе направил през последния час, си струват риска. Не искаше да набира номера на пейджъра й, защото нямаше време да чака да му позвъни. Трябваше да действа.

— Джай, аз съм. Ще ти обясня всичко, когато се видим, но засега просто ми се довери. Зная кой е убиецът. Ноуан е, Джай, Джеймс Ноуан. Сега тръгвам към дома му — адресът е в докладите, които ми даде. Ще се срещнем там, ако успееш да дойдеш. Тогава ще ти обясня.

Затвори и позвъни на пейджъра й. После набра домашния й номер и затвори. С малко късмет, помисли си Маккейлъб, Уинстън щеше да получи съобщението и веднага да се отправи към дома на Ноуан.

Взе кожената чанта и отвори ципа на средното отделение. Вътре бяха двата пистолета — собственият му зигзауер и „ХК П7“, който Джеймс Ноуан бе закачил под яхтата му. Извади своя пистолет. Провери го и го пъхна под колана на джинсите си отзад на кръста. След това смъкна сакото си отгоре.