Кръв

44.

Трябваха му два дни да намери местността, която в ролята си на Джеймс Ноуан Даниъл Криминс беше описал по време на хипнотичния сеанс. Маккейлъб започна от Розарита Бийч и продължи на юг. Откри я в отдалечен участък от брега. Плая Гранде бе селце, разположено на скалите над морето. Тук имаше мотел с шест бунгала, грънчарница, ресторант, пазар и пощенска станция. Имаше и конюшня, от която човек можеше да наеме кон и да поязди по брега. Търговският център, ако изобщо можеше да се нарече така, се намираше на края на скалите над морето. По изсечената на стъпала скала над него бяха пръснати малки къщи и каравани.

Онова, което накара Маккейлъб да спре, беше конюшнята. Спомняше си, че Криминс бе споменал за кон на плажа. Излезе от джипа и започна да се спуска по изсечената в скалата стръмна пътека. Широката, бяла плажна ивица бе уединена. Беше дълга около километър и половина и от двете й страни се издигаха високи, назъбени скали, врязани в морето. Към южния край Маккейлъб видя надвисналата скала, която Криминс бе описал по време на хипнозата. Маккейлъб знаеше, че най-добрият и най-убедителен начин да излъжеш е да кажеш колкото може повече истина. Затова беше приел описанието на мястото, на което Криминс се чувстваше най-спокоен, за действително. И сега го бе открил.

До Плая Гранде го беше отвела простата логика. Местността, описана от Криминс по време на сеанса, очевидно се намираше на тихоокеанското крайбрежие. Според думите му, той обичал да шофира дотам и тъй като Маккейлъб знаеше, че по калифорнийския бряг на юг от Лос Анджелис няма толкова уединен плаж, местността очевидно се намираше в Мексико. И тъй като Криминс беше казал, че пътува до там с автомобил, това елиминираше Кабо и другите точки далеч на юг по полуостров Байа. Трябваха му два дни, за да обиколи останалата част от крайбрежието. Маккейлъб спираше във всяко село и всеки път виждаше отбивка от магистралата към плажа.

Криминс бе прав. Мястото наистина беше красиво и спокойно. Пясъкът бе като захар и морето се беше врязало дълбоко в скалата, която приличаше на замръзнала вълна.

На плажа нямаше никой. Беше работен ден и Маккейлъб предполагаше, че през седмицата мястото обикновено пустее.

На брега имаше три коня. Те преживяха над празната си ясла в очакване на клиенти. Нямаше нужда да ги завързват. Морето и скалите ограждаха плажа отвсякъде. Единственият изход бе стръмната пътека нагоре към конюшнята.

Маккейлъб носеше бейзболна шапка и слънчеви очила, за да се защити от силното обедно слънце. Беше с дълги панталони и шушляково яке. Но омаян от красотата на местността, той остана на плажа дълго след като установи, че Даниъл Криминс не се вижда никъде. Малко по-късно по пътеката се спусна тийнейджър по шорти и потник и се приближи към него.

— Вие иска поязди?

— Не, gracias.

Маккейлъб извади от джоба на якето си снимките, които Тони Банкс му бе свалил от видеозаписите, и ги показа на момчето.

— Виждал ли си го? Този човек… Искам да го открия.

Тийнейджърът погледна към снимките и не даде знак, че разбира. Накрая просто поклати глава.

— Не, не открие.

Той се обърна и се заизкачва обратно по пътеката. Маккейлъб прибра снимките в якето си и няколко минути по-късно самият той започна стръмното изкачване. На два пъти спря, за да си почине.

Обядва в ресторанта с омар, печен в тесто и гарниран с чили. Това му струва равностойността на пет щатски долара. Показа снимките още няколко пъти, но без резултат. След това отиде в пощенската станция и набра номера на яхтата си, за да провери дали някой е оставил съобщение на телефонния му секретар. Нищо. После за четвърти път след заминаването си набра номера на Грасиела и отново му отговори секретарят й. Не остави съобщение. Очевидно тя не искаше повече да разговаря с него.

Маккейлъб си запази стая в мотела, като плати в брой и използва измислено име. После реши да покаже снимките на мъжа на рецепцията и отново получи отрицателен отговор.

От бунгалото му се виждаше част от плажа и океана. Брегът продължаваше да пустее. Свали си якето и реши да подремне. Лошите пътища, ходенето по пясъка и изкачването по стръмните пътеки през последните два дни го бяха изтощили.

Преди да си легне, Маккейлъб отвори сака си върху леглото, остави четката и пастата за зъби в банята и подреди върху нощното шкафче пластмасовите шишенца с лекарствата и кутията с хартиени термометри. Извади пистолета си и също го постави при тях. Винаги имаше известен риск да пренасяш оръжие през границата. Но както очакваше, отегчените мексикански служители просто му махнаха да продължава.

Когато намести глава между двете миришещи на мухъл възглавници, той реши отново да провери плажа по залез-слънце. По време на сеанса Криминс бе описал залеза. Може би щеше да е там. В противен случай щеше да започне да го търси из къщите над селото. Маккейлъб беше сигурен, че ще го намери. Не се съмняваше, че е открил мястото, описано от Криминс.

За първи път от месеци насам сънищата му бяха цветни и очите му мърдаха под силно стиснатите клепачи. Яздеше едър кон с цвета на пясъка на плажа, по който препускаше. Преследваха го, но неспокойният жребец не му позволяваше да се обърне и да види кой е зад него. Копитата на животното вдигаха във въздуха огромни облаци пясък.

Ритмичното чаткане на копитата беше заместено от туптенето на собственото му сърце. Маккейлъб се събуди и се опита да се успокои. Реши, че трябва да си премери температурата.

Когато седна и спусна крака на килима, погледът му по навик се плъзна по нощното шкафче. Търсеше часовника, оставен до леглото му на яхтата. Но тук нямаше часовник. Той извърна очи и после бързо отново погледна към шкафчето, осъзнал, че пистолетът му го няма.

Маккейлъб рязко се изправи и се огледа. Изпълни го зловещо усещане за дезориентация. Знаеше, че преди да заспи е оставил оръжието там. Някой бе влизал в бунгалото му. Криминс. Нямаше съмнение. Криминс беше влизал в стаята му.

Бързо провери в якето и сака и откри, че не липсва нищо. Отново огледа стаята и очите му попаднаха върху рибарски прът, изправен в ъгъла до вратата. Беше същият модел като онзи, който беше подарил на Реймънд. Докато го въртеше в ръце и го разглеждаше, той откри инициалите РТ, изрязани в корковата ръкохватка. Реймънд бе надписал въдицата си. Или някой друг го беше направил вместо него. Нямаше значение, посланието бе ясно: Криминс е хванал момчето.

Маккейлъб вече беше съвсем буден и гърдите му се стягаха от мъчителен страх. Навлече якето и излезе от бунгалото. Разгледа вратата и не забеляза да е била насилвана. Бързо отиде до рецепцията на мотела. Когато отвори вратата, над главата му силно иззвъня камбанка. Мъжът, който бе взел парите му, се изправи от стола си с неспокойна усмивка. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато с едно-единствено движение Маккейлъб пристъпи към него, пресегна се и го сграбчи за ризата. Дръпна го напред, тялото му се просна върху плота на рецепцията. Пластмасовият ръб се заби в корема на мъжа.

— Къде е той?

— Que?

— Човекът, онзи, на когото си дал ключа от стаята ми. Къде е?

— No habla…

Маккейлъб още по-силно дръпна надолу ризата му и притисна тила му с предмишница. Усещаше, че силите му отслабват, но продължи да го натиска.

— Глупости, не знаеш. Къде е?

Мъжът запелтечи и изпъшка.

— Не зная — накрая отвърна той. — Моля. Не зная къде е.

— Сам ли беше, когато дойде тук?

— Сам, да.

— Къде живее?

— Не зная това. Моля. Казал вие негов брат и искал изненада. Аз му дал ключа, за да изненада вас.

Блъсна го обратно на стола. Мъжът умолително вдигна ръце нагоре и Маккейлъб разбра, че наистина трябва да го е уплашил.

— Моля.

— Какво „моля“?

— Моля, не иска има проблеми.

— Вече е прекалено късно. Откъде е разбрал, че съм тук?

— Аз казал. Той ми платил. Дошъл тук вчера и казал може да пристигнете. Дал ми телефонен номер. Платил ми.

— А ти как разбра, че съм аз?

— Дал ми снимка.

— Добре, дай ми я. И номера, и снимката.

Мъжът, без да се колебае протегна ръка към чекмеджето пред себе си. Маккейлъб бързо се пресегна, стисна го за китката и грубо го дръпна от чекмеджето. После го отвори сам и погледът му попадна върху снимка, оставена върху купчина листове. На снимката Маккейлъб се разхождаше заедно с Грасиела и Реймънд по вълнолома край доковете. Усети, че лицето му почервенява от гняв. Взе снимката и я обърна. На гърба й беше написан телефонен номер.

— Моля — отново каза мъжът. — Вие взима парите. Сто щатски долара. Не иска има проблеми с вас.

Той бръкна в джоба на ризата си.

— Не — отвърна Маккейлъб. — Задръж ги. Заслужи си ги. — После рязко отвори вратата и блъсна камбанката толкова силно, че връвта й се скъса и звънчето отскочи в ъгъла на офиса.

Отиде да позвъни в пощенската станция. Набра номера от гърба на снимката и чу поредица от прещраквания — обаждането се прехвърляше поне през два телефона. Маккейлъб изруга. Нямаше да може да свърже номера с адреса, даже да успееше да накара някой от местните власти да го направи вместо него.

Телефонът най-после започна да звъни. Маккейлъб затаи дъх, но никой не отговаряше. На дванайсетото иззвъняване той тръшна слушалката върху вилката, но тя отскочи, падна и започна да се люлее назад-напред под апарата. Маккейлъб стоеше вцепенен от ярост и безсилие. Далечният сигнал на звънящия телефон продължаваше да се разнася от слушалката.

Накрая осъзна, че гледа през стъклото на кабината към мотелския паркинг. Освен „Чероки“-то имаше още един автомобил с калифорнийски регистрационен номер.

Бързо излезе навън, пресече паркинга и започна да се спуска надолу по скалната пътека.

Нямаше никой. Тръгна право към морето, като се оглеждаше в двете посоки. Нямаше ги дори конете. Накрая вниманието му привлече дълбоката сянка под надвисналата скала.

Шумът на прибоя под скалата кънтеше. Рязката смяна между ярката светлина и сумрака временно ослепи Маккейлъб. Той спря, силно стисна клепачи и отново ги отвори. Когато очите му се адаптираха, видя очертанията на назъбената скала, която го заобикаляше. От най-дълбоката част на пещерата се появи Криминс. В дясната си ръка държеше зигзауера и цевта на пистолета сочеше към Маккейлъб.

— Не искам да те нараня — каза той. — Но знаеш, че ще го направя, ако се наложи.

Говореше високо, така че гласът му да се извиси над екота на вълните.

— Къде е той, Криминс? Къде е Реймънд?

— Не искаш ли да попиташ „Къде са те“?

Сбъдването на най-големите му страхове разкъса сърцето му. Той пристъпи напред, но спря, когато Криминс вдигна пистолета към гърдите му.

— Спокойно. В безопасност са, агент Маккейлъб. Не се тревожи. Всъщност тяхната безопасност е в твоите ръце.

Маккейлъб бързо разгледа Криминс. Сега косата му беше мастиленочерна, имаше мустаци. Или си пускаше брада, или просто се нуждаеше от бръснене. Носеше остри ботуши, черни джинси и каубойска риза. Сегашният му вид го поставяше някъде между Добрия самарянин и Джеймс Ноуан.

— Какво искаш? — попита Маккейлъб.

Криминс не обърна внимание на въпроса и заговори със спокоен глас. Беше сигурен, че владее положението.

— Знаех, че ако някой дойде тук, това ще си ти. Трябваше да взема предпазни мерки.

— Попитах какво искаш. Искаш мен, нали?

Криминс замислено погледна покрай него и поклати глава. Маккейлъб впи очи в пистолета. Виждаше, че предпазителят е вдигнат. Но ударникът не беше. Нямаше как да разбере дали Криминс е вкарал патрон в патронника.

— Последният ми залез тук — каза Криминс. — Сега трябва да напусна това място.

Отново погледна към Маккейлъб и се усмихна, сякаш го подканяше да потвърди думите му.

— Представи се много по-добре, отколкото очаквах.

— Не бях аз. Ти беше, Криминс. Сам се прецака. Остави им отпечатъците си. И ме насочи към това място.

Криминс се намръщи и кимна, признавайки грешките си. Настана дълго мълчание.

— Зная защо си дошъл тук — накрая каза той.

Маккейлъб не отговори.

— Искаш да вземеш от мен онова, което ти подарих.

Маккейлъб усети, че в гърдите му се надига омраза и изгаря гърлото му. Продължи да мълчи.

— Отмъстителен човек — каза Криминс. — Струва ми се, че ти казах колко преходно е удоволствието от отмъщението.

— Това ли научи от убийствата?! Обзалагам се, че когато нощем затвориш очи, старецът ти още е там, независимо колко души си убил. Не иска да се махне, нали?

Криминс още по-силно стисна пистолета.

— Не става въпрос за това — гневно отвърна той. — А за теб. Искам да останеш жив. Искам и аз да остана жив. Всичко, което направих, ще загуби смисъла си, ако умреш. Не го ли разбираш? Не усещаш ли връзката помежду ни? Ние вече сме свързани. Ние сме братя.

— Ти си луд, Криминс.

— Какъвто и да съм, вината за това не е моя.

— Нямам време да слушам оправданията ти. Какво искаш?

— Искам да ми благодариш за живота си. Искам да ме оставиш на мира. Искам време. Трябва ми време, за да си намеря ново място. Ще трябва да ми го дадеш.

— Откъде да зная, че те са при теб? Взел си рибарския прът. Това не означава нищо.

— Защото ме познаваш. Знаеш, че са при мен.

Маккейлъб не каза нищо.

— Бях там, когато й звънеше и се унижаваше, когато я молеше да вдигне слушалката като някой смешен ученик.

Маккейлъб усети, че гневът му отстъпва пред срама.

— Къде са те? — извика той.

— Наблизо.

— Глупости. Как си ги прекарал през границата?

Криминс се усмихна и направи жест с пистолета.

— По същия начин, по който ти си пренесъл това. Когато пътуваш на юг, никой не ти задава въпроси. Дадох на Грасиела възможност да избира. Тя и момчето да седят отпред и да се държат добре или да пътуват в багажника. Тя постъпи правилно.

— Само да си им направил нещо.

Маккейлъб разбираше колко отчаяно звучат думите му и му се искаше да не ги беше казвал.

— Това зависи от теб.

— Как?

— Сега ще си тръгна. А ти няма да тръгнеш след мен. Няма да се опитваш да ме проследиш. Взимаш си колата и се връщаш на яхтата си. Стоиш до телефона и аз от време на време ще ти звъня, за да се уверя, че си там. Когато разбера, че съм в безопасност, ще пусна жената и момчето.

Маккейлъб поклати глава. Знаеше, че Криминс лъже. Убийството на Грасиела и Реймънд щеше да е последният удар, който с радост и без никакви угризения щеше да му нанесе. Окончателната победа. Знаеше, че независимо от всичко не може да остави Криминс да напусне брега жив. Беше дошъл в Мексико с една-единствена цел. И сега трябваше да я постигне.

Криминс сякаш прочете мислите му и се усмихна.

— Нямаш избор, агент Маккейлъб. Или ще ме пуснеш да си ида, или те ще умрат сами в черна дупка. Ако ме убиеш, никой няма да ги открие. Никога. Глад, мрак… това е ужасно. Забравяш и още нещо.

Криминс отново вдигна пистолета. Чакаше отговор. Маккейлъб мълчеше.

— Надявам се често да си мислиш за мен — каза Криминс. — Аз също ще си мисля за теб.

Той започна да се отдалечава към светлината.

— Криминс — спря го Маккейлъб.

Криминс се обърна и погледът му падна върху пистолета в ръката на Маккейлъб. Маккейлъб направи две крачки към него и повдигна дулото на „ХК П7“ към гърдите му.

— Трябваше да претърсиш сака ми.

Криминс вдигна зигзауера към гърдите му.

— Твоят пистолет е празен, Криминс.

Колебание се появи в очите на другия мъж. То бързо изчезна, но Маккейлъб вече го бе доловил. Сега знаеше, че Криминс не е проверил оръжието.

— Но този не е.

Те стояха и държаха дулата на пистолетите си на половин метър един от друг. Криминс гледаше напрегнато Маккейлъб, сякаш се мъчеше да прочете мислите му. В този момент Маккейлъб си спомни снимката във вестника. Пронизителните очи, които не знаеха милост. Очите срещу него бяха същите.

— Искаш ли да опиташ? — попита той.

Криминс натисна спусъка. Ударникът щракна върху празния патронник. Маккейлъб стреля и видя как Криминс полита назад и пада по гръб върху пясъка с протегнати под прав ъгъл ръце и зяпнала от изненада уста.

Застана над него и бързо взе зигзауера от ръката му. После избърса в ризата си другия пистолет и го пусна на земята, така че умиращият да не може да го достигне.

Маккейлъб застана на колене и се надвеси над Криминс, като внимаваше да не се изцапа с кръвта му.

— Криминс, не зная дали вярваш в Господ, но ще изслушам изповедта ти. Кажи ми къде са. Помогни ми да ги спася. Посрещни края си с нещо добро.

— Мамка ти — изхриптя Криминс. Устата му бе пълна с кръв. — Те ще умрат и ти ще си виновен.

Той вдигна ръка и насочи показалец към Маккейлъб. После я отпусна на пясъка. Устните му отново помръднаха, но Маккейлъб не можа да го чуе. Наведе се още по-ниско над него.

— Какво каза?

— Аз те спасих. Подарих ти живота.

Маккейлъб се изправи, изтупа пясъка от панталона си и погледна към Криминс. От очите му се стичаха сълзи и устните му мърдаха. Погледите им се срещнаха.

— Грешиш — каза Маккейлъб. — Аз те размених за себе си. И сам се спасих.