Кръв

25.

Пратката от Карътърс го очакваше в пощенската кутия. Пакетът беше дебел като телефонен указател. Маккейлъб го занесе на яхтата, отвори го и пръсна документите по масата в трапезарията. Намери последното обобщение по разследването на случая Кениън. Разследването на убийството на Доналд Кениън бе съвместна операция на ФБР и полицията в Бевърли Хилс. Но не бяха разкрили нищо. В последния си доклад от декември агентите от бюрото, двама души от групата за специални разследвания в Лос Анджелис на име Невънс и Улиг, бяха заключили, че Кениън вероятно е бил екзекутиран от наемен убиец. Имаше две теории за това кой го е наел. Според първата, една от двете хиляди жертви на фалиралата спестовна каса не се задоволила с присъдата на Кениън или се страхувала, че отново ще избяга от правосъдието и затова използвала услугите на убиец. Според втората теория, убиецът е бил човек на неизвестния партньор, който по думите на Кениън по време на процеса го бил принудил да ограби касата. Този партньор, когото Кениън отказал да назове, останал неизвестен.

Маккейлъб намираше втората теория в доклада за интересна, защото показваше, че федералните власти може би вече са повярвали в твърденията на Кениън, че е бил принуден да източи фондовете на касата от друг човек. По време на процеса прокурорът се подиграл с това твърдение, като нарекъл партньора му „фантомът на Кениън“. Сега Маккейлъб държеше в ръцете си документ, който предполагаше, че фантомът наистина може да съществува.

Невънс и Улиг завършваха обобщителния доклад с кратък психологически портрет на неизвестния субект, който бе наел убиеца. Портретът отговаряше и на двете теории: той беше богат, бе в състояние да скрие следите си и да остане анонимен и имаше връзки с традиционната организирана престъпност, а може би дори беше част от нея.

Освен доклада, вдъхнал живот на фантома на Кениън, второто нещо, което заинтригува Маккейлъб, бе предположението, че човекът, наел убиеца и следователно същинският убиец, е свързан с традиционната организирана престъпност. На жаргона на ФБР това беше мафията. Пипалата й се простираха почти навсякъде, но въпреки това нямаше силно влияние в Южна Калифорния. В района гъмжеше от организирани престъпления, просто не ги извършваха традиционните мафиоти от филмите. Във всеки един момент в Южна Калифорния навярно действаха повече азиатски и руски мафиоти, отколкото италианските им колеги.

Маккейлъб подреди документите в хронологичен ред и започна от началото. Повечето бяха рутинни обобщения и сводки по аспекти на разследването, които бяха пращани на началството във Вашингтон. Той бързо ги прегледа и откри доклад за действията на групата по наблюдение в сутринта на убийството.

По време на убийството в микробуса се намирали четирима агенти. Било към осем часа във вторник, време за смяна. Двама агенти застъпвали, другите двама се прибирали вкъщи. Агентът, който следял подслушвателите, свалил слушалките и ги предал на заместника си. Той обаче имал параноични прояви и твърдял, че веднъж прихванал въшки от друг агент по време на смяна на слушалки. Затова сложил на слушалките собствените си дунапренови възглавнички и после напръскал всичко с дезинфектант, като през цялото време отвръщал на обидните забележки на другите трима. Когато накрая си сложил слушалките, почти минута не чул нищо, после се разнесъл приглушен разговор и накрая от къщата на Кениън прозвучал изстрел. Звукът бил слаб, защото в антрето нямало подслушватели. Смятали, че ако Кениън планира бягство, няма да приказва за това на входната врата. Апаратурата била монтирана в жилищните части на къщата.

Двамата агенти от освободилата се група още не си били тръгнали и продължавали да си говорят в микробуса. Когато чул изстрела, агентът със слушалките им извикал да пазят тишина. Няколко секунди внимателно се вслушвал, докато друг агент си сложил втори чифт слушалки. И двамата чули, че някой в къщата на Кениън ясно произнася близо до микрофоните „Не забравяй за каноли“.

Двамата агенти със слушалките се спогледали и се съгласили, че това не е гласът на Кениън. Обявили извънредна ситуация и се затичали към къщата, като провалили прикритието си. Пристигнали секунди след като Дона Кениън се върнала вкъщи, отворила входната врата и открила съпруга си върху мрамора с обляна в кръв глава. Агентите повикали помощ от бюрото, съобщили в местната полиция и Бърза помощ, претърсили къщата и квартала. Убиецът бил изчезнал.

Маккейлъб започна да чете транскрипцията на последния час от записа от дома на Кениън. Качеството му беше подобрено в лабораторията на ФБР, но въпреки това не се чуваше всяка дума. Записът започваше със звуците от закуската на дъщерите и нормални утринни разговори между Кениън, жена му и момиченцата. 07:40 ч. децата и майка им излязоха.

В транскрипцията беше отбелязано деветминутно мълчание, после Кениън телефонира в дома на адвоката си Стаили Лагроса.

ЛАГРОСА: Да?

КЕНИЪН: Тук е Доналд.

ЛАГРОСА: Доналд…

КЕНИЪН: Още ли продължаваме?

ЛАГРОСА: Да, ако все още го мислиш сериозно.

КЕНИЪН: Мисля го. Тогава ще се видим в офиса.

ЛАГРОСА: Знаеш какви са рисковете. Ще се видим там.

Изминаха още осем минути и после в къщата се разнесе непознат глас. Част от напрегнатия разговор изобщо не можеше да се чуе, тъй като Кениън и непознатият мъж се движеха из къщата, отдалечаваха се и се приближаваха до подслушвателите.

КЕНИЪН: Какво…

НЕПОЗНАТИЯТ: Млъквай! Ако правиш каквото ти кажа, ти и семейството ти ще останете живи, разбираш ли?

КЕНИЪН: Не можеш просто да влизаш тук и…

НЕПОЗНАТИЯТ: Казах ти да млъкнеш! Да вървим. Насам.

КЕНИЪН: Не наранявай семейството ми. Моля те, аз…

НЕПОЗНАТИЯТ: (неясно)

КЕНИЪН: … прави това. Аз не бих го направил и той (го знае. Не го разбирам. Той…

НЕПОЗНАТИЯТ: Млъквай. Не ми пука.

КЕНИЪН: (неясно)

НЕПОЗНАТИЯТ: (неясно)

После прозвуча изстрел. И секунди по-късно микрофон 4, който беше скрит в кабинета в дъното с врата към задния двор, улови последните думи на непознатия.

НЕПОЗНАТИЯТ: Не забравяй за каноли.

Заварили вратата към кабинета отворена. Убиецът избягал.

Маккейлъб препречете транскрипцията. Вълнуваше го фактът, че това бяха последните мигове и думи на един човек. Искаше му се да има записа на касета, за да почувства по-добре случилото се.

Следващия документ, който прочете, обясняваше защо агентите смятат, че е замесена мафията. Записът от къщата на Кениън беше пратен в лабораторията на ФБР за изчистване. След това бяха пратили транскрипцията за криптологичен анализ. Криптологът се бе съсредоточил върху последните думи на убиеца, изречени след убийството и на пръв поглед безсмислени. Думите „Не забравяй за каноли“ бяха вкарани в специален компютър, за да проверят дали отговарят на някакъв известен шифър, срещан в докладите на бюрото, литературата или киното. Бяха получили незабавен резултат.

Във филма „Кръстникът“, вдъхновил безброй истински мафиоти, главният капо на семейство Корлеоне Питър Клеменза получава задачата да изведе предател в полетата на Ню Джърси и да го убие. На сутринта той тръгва от дома си и жена му казва да мине покрай хлебарницата и да купи сладкиш. Когато дебелият Клеменза излиза и се насочва към очакващата го кола с мъжа, когото трябва да убие, жена му извиква след него: „Не забравяй за каноли“.

Маккейлъб обичаше филма и сега си спомни тези думи. Те толкова точно улавяха същността на мафиотския живот — безмилостната жестокост наред със семейните стойности и лоялност. Сега разбираше защо бюрото е заключило, че мафията по някакъв начин е замесена в убийството на Кениън. В думите на престъпника се усещаше мафиотската дързост. Навярно ги смяташе за знак за работата си.

— „Не забравяй за каноли“ — изрече Маккейлъб.

Бързо отиде при кожената си чанта и започна да рови в нея, докато откри записа от убийството на Джеймс Кордел. Върна се при телевизора, зареди касетата и я пусна. След като намери необходимия момент, Маккейлъб впи поглед в устата на маскирания мъж и изговори думите заедно с него.

— Не забравяй за каноли.

Върна записа и отново го пусна, като пак повтори думите. Те отговаряха точно на движението на устните на убиеца. Беше сигурен, че отговарят. Усети, че адреналинът му отново се покачва. Знаеше, че това чувство изпълва човек само когато е набрал инерция, когато е постигнал важен пробив. Когато се е приближил до скритата истина.

Извади касетата със записа на убийството на Глория Торес, пусна го и повтори процедурата. Думите отново съответстваха на движението на устните на маскирания. Нямаше съмнение.

— „Не забравяй за каноли“ — гласно каза Маккейлъб.

Отиде при шкафа до чертожната маса и извади телефона. Още не беше прослушал събралите се през уикенда съобщения, но бе прекалено възбуден, за да го прави сега. Вместо това набра номера на Джай Уинстън.

— Къде беше и изобщо проверяваш ли някога телефонния си секретар? — попита тя. — Мъчих се да се свържа с теб през целия уикенд, за да ти обясня. Не беше по моя…

— Зная. Не си виновна. Виновен е Хичънс. Не ти се обаждам за това. Зная какво са ти казали от бюрото. Зная какво си получила — връзката с Доналд Кениън. Трябва пак да ме включиш в разследването.

— Невъзможно е. Хичънс вече каза, че изобщо не трябва да разговарям с теб. Как да те…

— Мога да ти помогна.

— Как? С какво?

— Просто ми отговори на един въпрос. Тази сутрин е дошъл Гилбърт Спенсър с двама агенти — предполагам, че са били Невънс и Улиг — и ти е съобщил, че куршумът, който прати във Вашингтон, е изстрелян от пистолета, с който е убит Кениън. Така ли е?

— Засега да, но това не е голяма…

— Не съм свършил. После той ти казва, че бюрото иска да участва в разследването ти, но че на пръв поглед като че ли няма друга връзка, освен оръжието. Казва, че в края на краищата Кениън е убит от професионалист, а вие работите по улични грабежи. И не само това, неговият убиец убил Кениън с дум-дум, а твоят човек използвал обикновени патрони. Това потвърждава теорията на бюрото, че професионалният убиец в случая Кениън е изхвърлил някъде пистолета си и че го е намерил убиецът от вашите два случая. Край на връзката. Как се справям засега?

— Блестящо.

— Добре, после ти искаш от Спенсър информация за убийството на Кениън просто за да провериш нещата лично, но на него това не му е приятно.

— Каза, че случаят Кениън бил — цитирам — „деликатен момент“ и че предпочитал ние пеоните да се задоволим с онова, което знаем.

— И Хичънс се съгласи?

— Да.

— Някой поднесе ли каноли?

— Моля?

През следващите пет минути Маккейлъб й обясни връзката с каноли, прочете й транскрипцията от записа в дома на Кениън и заключенията от криптологичния анализ. Уинстън отговори, че по време на сутрешното съвещание Гилбърт Спенсър изобщо не е споменал за тези факти. Маккейлъб бе сигурен, че не го е направил. Той беше работил в бюрото. Знаеше как е. Ако имаш възможност, избутваш местните и казваш, че оттук нататък случая ще поеме ФБР.

— Така че връзката с каноли доказва, че пистолетът не е бил изхвърлен и после случайно открит от нашия човек — каза Маккейлъб. — И трите жертви са убити от един и същи човек. Кениън, Кордел и накрая Торес. Не ми е известно дали хората от бюрото са го знаели, когато са отивали на срещата ви. Но ако си им копирала докладите от разследването и записите, вече го знаят. Въпросът е как си пасват тези три убийства.

Уинстън помълча малко и накрая изрази объркването си.

— Господи, нямам… хм, може и да не са свързани. Виж, ако е бил наемен убиец, както твърди бюрото, може жертвите да не са свързани помежду си. Нали разбираш? Между тях може да няма друга връзка, освен факта, че ги е убил един и същи човек, нает за три различни работи.

Маккейлъб поклати глава.

— Предполагам, че е възможно, но няма логика. Искам да кажа, какво е направила Глория Торес, че да наемат убиец за нея? Работела е в печатницата на „Таймс“.

— Може да е видяла нещо. Спомняш ли си какво ми каза в петък — че между Торес и Кордел имало някаква връзка? Ами пак може да има, само че връзката да е нещо, което двамата са видели или са знаели.

Маккейлъб кимна.

— Ами символите, нещата, взети от Кордел и Торес? — попита по-скоро себе си.

— Не зная — отвърна Уинстън. — Може да е наемен убиец, който обича да си взима сувенири. Може би е трябвало да докаже на работодателя си, че е убил когото трябва. В докладите споменава ли се нещо да е било взето от Кениън?

— Не, поне още не съм забелязал.

В мислите му се сблъскваха всевъзможни вероятности. Въпросът на Уинстън го накара да осъзнае, че във вълнението си й е позвънил прекалено рано. Оставаше му цял куп непрочетени доклади за Кениън. Връзката, която търсеше, можеше да е там.

— Тери?

— Да, извинявай, просто се бях замислил. Виж, нека ти позвъня по-късно. Имам да преглеждам още неща и може би ще успея…

— С какво разполагаш?

— Струва ми се, че съм получил всичко или почти всичко, за което не ви е казал Спенсър.

— Предполагам, че това отново ще ти възвърне благоразположението на капитана.

— Не му казвай нищо още. Нека науча малко повече по случая и ще ти позвъня.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Тогава ми го кажи. Не искам да ми играеш разни мръсни феберейски номерца.

— Хей, аз съм пенсиониран, не го забравяй. Обещавам.

Час и половина по-късно Маккейлъб беше прегледал останалите документи от бюрото. Възбудата му бе угаснала. Беше научил от докладите много нова информация, но нищо, което да намеква за връзка между Кениън, Кордел и Торес.

Сред останалите документи имаше обширен списък с имената на двете хиляди пострадали членове на фалиралата спестовна каса. Кордел и Торес не бяха сред тях.

Агентите от бюрото бяха разглеждали всяка от жертвите като заподозрян в убийството на Кениън. Бяха проучили миналото на всеки от списъка и го бяха подложили на проверка за криминални връзки. Нищо.

После разследването се беше насочило към втората теория, според която фантомът на Кениън наистина съществуваше и бе наел убиец.

Тази теория набрала инерция, след като станало ясно, че Кениън се е готвел да разкрие на кого е предал парите. Според показанията на адвоката му Стаили Лагроса той решил да окаже съдействие на властите с надеждата прокуратурата на САЩ да поиска от съдията да намали присъдата му. Лагроса твърдеше, че сутринта на убийството двамата с Кениън трябвало да се срещнат и да обсъдят подробностите.

Маккейлъб отново прехвърли докладите и препречете кратката транскрипция на телефонния разговор между Кениън и адвоката минути преди убийството. Няколкото разменени реплики като че ли потвърждаваха думите на Лагроса, че Кениън бил готов да съдейства на правосъдието.

Теорията на бюрото, изложена в доклад, приложен към показанията на адвоката, предполагаше, че неизвестният партньор на Кениън или не е искал да рискува и затова го е убил, или че го е очистил, след като научил, че има намерение да окаже съдействие на следствието. В доклада се отбелязваше, че федералните агенти и прокурорите още не били получили предложение от страна на Кениън. Това означаваше, че ако неизвестният партньор е бил предупреден, това е било направено от хората на Кениън, навярно дори от самия Лагроса.

Маккейлъб се изправи и си наля последната чаша портокалов сок, останал в половин галоновата кутия, която бе купил в събота. Докато пиеше, той се замисли какво означава за разследването цялата информация, свързана с Кениън. Тя определено объркваше нещата. Сега Маккейлъб съзнаваше, че е отново на нула.

Докато изплакваше чашата, той забеляза, че по пътя към доковете вървят двама мъже. Бяха облечени в почти еднакви сини костюми. Тук изпъкваше всеки, облечен в костюм — обикновено това беше банков служител, дошъл да открие яхта за конфискуване поради неизплащане на заем. Но Маккейлъб знаеше, че този път не е така. Идваха за него. Трябва да бяха разкрили какво е направил Върнън Карътърс.

Той бързо събра всички документи от бюрото. После отдели страниците с имената, адресите и друга информация, свързана с фалита на спестовната каса. Прибра дебелия пакет в един от шкафовете на стената в кухнята. Останалото пъхна в кожената си чанта, която сложи в шкафа под чертожната маса.

Отвори плъзгащата се врата на трапезарията и излезе в рубката, за да посрещне двамата агенти. После заключи вратата.

— Господин Маккейлъб? — попита по-младият. Имаше мустаци, доста предизвикателни за стандартите на бюрото.

— Чакайте да се сетя — вие сте Невънс и Улиг.

Двамата не изглеждаха особено доволни, че са ги познали.

— Може ли да се качим на борда?

— Естествено.

По-младият се представи като Невънс. През повечето време говореше Улиг, по-старшият агент.

— Щом знаете кои сме, значи ви е известно и защо сме тук. Не искаме да объркваме повече нещата. Особено като имаме предвид службата ви в бюрото. Така че, ако ни дадете откраднатите документи, можем да приключим веднага.

— Какво, откраднати документи ли?

— Господин Маккейлъб — каза Улиг, — научихме, че притежавате поверителни доклади на ФБР. Вече не сте агент. Не би трябвало да са у вас. Можем да ви създадем проблеми. Трябват ни само документите.

Маккейлъб се облегна на парапета. Опитваше се да разбере как са научили. Карътърс можеше да е единственият източник. Трябва да го бяха притиснали. Но не му се струваше много вероятно старият му приятел да го е издал, независимо колко силен е бил натискът.

Реши да се довери на инстинкта си и прие, че блъфират.

— Оставете, момчета — каза той. — Нямам никакви документи, крадени или не. Информацията ви не е вярна.

— Тогава откъде знаете кои сме? — попита Невънс.

— Много просто. Разбрах го днес, когато сте отишли в шерифското управление и сте им казали да ме елиминират от разследването.

Маккейлъб скръсти ръце и погледна покрай двамата агенти към яхтата на Бъди Локридж. Бъди седеше в рубката, отпиваше от кутия бира и наблюдаваше сцената с двамата костюмирани.

— Ами тогава ще трябва да поогледаме, за да се уверим — каза Улиг.

— Не и без заповед за обиск, а се съмнявам, че сте получили.

— Няма да ни трябва, след като вие ни позволихте да влезем и да потърсим.

Невънс се приближи до вратата на трапезарията и се опита да я отвори. Но тя бе заключена. Маккейлъб се усмихна.

— Единственият начин да влезете е, като я разбиете, Невънс. А така няма да изглежда много като да съм ви дал разрешение, ако питате мен. Освен това нали не искате да го направите пред очите на безпристрастен свидетел?

И двамата агенти започнаха да оглеждат доковете. Накрая забелязаха Локридж, който вдигна кутията за поздрав. Маккейлъб видя, че Улиг стисна зъби.

— Добре, Маккейлъб — рече старшият агент. — Задръж документите. Но още отсега ти казвам, умнико, не ни се пречкай на пътя. Бюрото е на път да поеме случая и последното, което ни трябва, е някакъв си аматьор без значка и с чуждо сърце да ни прецаква нещата.

Маккейлъб усети, че се напряга.

— Разкарайте се от яхтата ми.

— Естествено. Тръгваме си.

Двамата отново слязоха на кея. На път за портала, Невънс се обърна и каза:

— Доскоро, умнико.

Маккейлъб ги проследи с поглед.

— Какво беше всичко това? — извика му Локридж.

Маккейлъб му махна, без да откъсва очи от агентите.

— Просто двама стари приятели ми дойдоха на гости.

На Изток наближаваше осем часа вечерта. Маккейлъб позвъни на домашния номер на Карътърс. Приятелят му съобщи, че вече са го прекарали през месомелачката.

— Казах им, че съм предал цялата информация на Левин и че не съм ти пращал копия на доклада, нито пък каквито и да е други документи. Ако не ми вярват, могат да си го начукат. Аз съм абсолютно чист. Нека да ме изхвърлят. После ще ми плащат двойно всеки път, когато се налага да свидетелствам по някой от случаите. А аз имам адски много случаи, ако разбираш какво искам да кажа.

Говореше така, сякаш разговора им слуша и трети човек. Маккейлъб му отговори в същия дух.

— Същото стана и тук. Дойдоха при мен, държаха се така, сякаш имам документи, и аз им казах да се разкарат от проклетата ми яхта.

— Да, съвсем чист си.

— Ти също, Върнън. Трябва да затварям. Пази се от преследващата вълна, човече.

— От какво?

— Пази си гърба.

— А, ясно. И ти.

Уинстън незабавно вдигна слушалката.

— Къде беше?

— Имах работа. Невънс и Улиг току-що ми бяха на гости. Копира ли им всичко?

— Докладите, записите — Хичънс им даде всичко.

— Да, добре, трябва да са се сетили за каноли. Опитват се да ви вземат случая, Джай. Ще трябва да се опънеш.

— За какво говориш? Бюрото не може просто така да ни отнеме разследване на убийство.

— Ще намерят начин. Няма изцяло да ви отнемат разследването, но ще поемат командването. Струва ми се, знаят, че връзката между случаите не е само оръжието. Те са задници, но са умни задници. Мисля, че щом са видели записите, които си им дала, са разбрали същото като мен. Знаят, че убиецът е един и че нещо свързва трите убийства. Дойдоха да ме заплашат, да ме накарат да се откажа. Следващата си ти.

— Ако си мислят, че просто ще им предам всичко и…

— Няма да дойдат при теб. Ще идат при Хичънс. И ако той не се съгласи да отстъпи, ще продължат нагоре по стълбата. Не забравяй, че съм бил един от тях. Зная как става. Колкото по-нависоко се качваш, толкова повече натиск оказваш.

— По дяволите!

— Добре дошла в клуба.

— Какво ще правиш?

— Аз ли? Утре отново се захващам за работа. Не завися нито от бюрото, нито от Хичънс или когото и да било. Сам съм си шеф.

— Е, може да си единственият. Късмет.

— Благодаря. Ще ми трябва.