Кръв

23.

Когато в осем часа в понеделник сутринта Маккейлъб влезе в шерифското управление, детективското бюро беше препълнено. Служителката на пропуска този път му каза, че трябва да изчака капитана. Това го озадачи, но преди да успее да попита, тя вече разговаряше по телефона. Веднага щом затвори, той видя капитан Хичънс да се появява от заседателната зала, в която Маккейлъб беше разговарял с Джай Уинстън в петък. Капитанът затвори вратата и се насочи към него. Тери забеляза, че щорите в залата са спуснати. Хичънс го покани:

— Елате с мен, Тери.

Маккейлъб го придружи до кабинета му и капитанът го покани да седне. Това посрещане му навяваше лоши предчувствия. Хичънс седна зад бюрото си, скръсти ръце и с усмивка на лице се наведе към настолния календар.

— Е, къде се изгубихте?

Маккейлъб си погледна часовника.

— Какво искате да кажете? Джай Уинстън определи съвещанието за осем. Сега е осем и две минути.

— Имам предвид в събота. Джай ви търси цял ден.

Маккейлъб незабавно разбра какво се е случило. Когато в събота почистваше яхтата, прибра телефона и секретаря си в шкафа до чертожната маса. И после забрави за тях. Бе пропуснал всички съобщения, оставени през последните два дни. Телефонът и секретарят продължаваха да си седят в шкафа.

— По дяволите — каза Маккейлъб. — Не съм проверявал телефонния си секретар.

— Е, ние ви търсихме. Можехте да си спестите разкарването.

— Отменили сте съвещанието, така ли? Мислех си, че Джай иска…

— Съвещанието не е отменено, Тери. Просто се появиха някои неща и според нас е по-добре да проведем разследването без външни усложнения.

Маккейлъб продължително го изгледа.

— Усложнения ли? Заради трансплантацията? Джай ви го е казала?

— Нямаше нужда да ми казва. Не, не е заради това. Вижте, вие дойдохте тук и раздвижихте нещата. Дадохте ни много информация и сериозни следи. Ще ги проверим и ще положим всички усилия по разследването, но в този момент трябва да сложа край на вашето участие. Съжалявам.

Докато капитанът говореше, Маккейлъб усети, че нещо остава неизказано. Ставаше нещо, което той не разбираше или поне за което не знаеше. „Сериозни следи“? Изведнъж се сети. Щом Уинстън не бе успяла да се свърже с него през уикенда, не бе успял и Върнън Карътърс от Вашингтон.

— Моят човек от ООСИ ли е открил нещо?

— ООСИ ли?

— Огнестрелни оръжия и следи от инструменти. Какво е открил, капитане?

Хичънс разпери ръце.

— Няма да говорим за това. Вече ви казах, много ви благодарим за началния тласък. Но оттук нататък нека продължим ние. Ще ви съобщим какво се е случило и ако постигнем нещо, ще ви отдадем дължимото в нашите документи и пред медиите.

— Това не ме интересува. Просто искам да участвам.

— Съжалявам. Но оттук нататък случая поемаме ние.

— И Джай е съгласна с това?

— Няма значение дали е съгласна. Аз съм шеф на това детективско бюро, не Джай Уинстън.

Маккейлъб реши, че Уинстън не се е съгласила с Хичънс. Не беше зле да го знае. Можеше да има нужда от нея. Впил поглед в капитана, Маккейлъб си помисли, че няма веднага да се откаже. Как ли пък не. Самият Хичънс бе достатъчно умен, за да го разбира.

— Зная какво си мислите. И искам да ви кажа да не си навличате неприятности. Ако ни се изпречите на пътя, ще си имате проблеми.

Маккейлъб кимна.

— Ясно.

— Вече сте предупреден.

Маккейлъб поръча на Локридж да пообиколи из паркинга за посетители. Искаше бързо да стигне до телефон, но първо трябваше да види дали ще успее да разбере кой е в заседателната зала. Знаеше, че Джай Уинстън е там, навярно също Аранго и Уолтърс. Но подозрението му, че Върнън Карътърс е открил балистичен аналог му подсказваше, че вътре е и някой от бюрото.

Докато минаваха бавно през паркинга, Маккейлъб оглеждаше задните леви прозорци на всички автомобили. Накрая в третия ред видя онова, което търсеше.

— Почакай тук, Бъди.

Спряха зад метално син форд „ЛТД“. На задния ляв прозорец имаше издайнически стикер с код. Това бе кола на бюрото. На входа на гаража във федералната сграда в Уестууд лазерен детектор проверяваше щрих кода и вдигаше стоманената врата, за да пусне автомобилите след края на работното време.

Маккейлъб излезе и се приближи до форда. Нямаше други външни белези, които да му помогнат да идентифицира пристигналия агент. Но човекът от ФБР го беше облекчил. Шофирайки на изток срещу изгряващото слънце, той бе свалил сенника. Всички агенти, които Маккейлъб познаваше, държаха служебната си карта за бензин на сенника. И този не правеше изключение. Записа си серийния й номер. После се върна в колата на Локридж.

— Какво му е на онзи форд? — попита Бъди.

— Нищо. Да вървим.

— Накъде?

— Да намерим телефон.

— Трябваше да се сетя.

Пет минути по-късно стигнаха до сервиз с няколко външни телефона. Локридж изключи двигателя и си свали прозореца, за да може да подслуша разговора. Преди да излезе, Маккейлъб отвори портфейла си и му даде двайсетдоларова банкнота.

— Иди да налееш бензин. Струва ми се, че пак ще ходим в пустинята.

— Мамка му.

— Каза, че си свободен цял ден.

— Така е, но на кого му се ходи в пустинята? Нямаш ли някаква работа и на брега, а?

Маккейлъб просто се засмя и излезе от автомобила с бележник в ръка.

Позвъни в оперативното бюро в Уестууд и помоли да го свържат с гаража. Отговориха му на дванайсетото иззвъняване.

— Г’ража.

— Кой е там?

— Руфъс.

— А, добре — каза Маккейлъб. Спомняше си го. — Руфъс, тук е Конви от петнайсета. Искам да те питам нещо.

— Давай, човече.

Съзнателно фамилиарният тон на Маккейлъб очевидно беше подействал. Спомняше си Руфъс и неговият коефициент на интелигентност никога не му бе правил голямо впечатление. Това се отразяваше и в лошата поддръжка на служебните автомобили.

— Намерих на пода карта за бензин и би трябвало да е от колата на някой от нашите. Кой има карта номер осемдесет и едно? Можеш ли да провериш?

— Хм… осем’сет и едно ли?

— Да, Руф, осем едно.

Последва мълчание, докато монтьорът очевидно търсеше данните.

— Ами, това е Спенс Загубеняка. Негова е.

Маккейлъб не отговори. Гилбърт Спенсър беше вторият по ранг агент в Лос Анджелис. Въпреки статуса му Маккейлъб нямаше високо мнение за способностите му като ръководител на разследване. Но фактът, че е на среща с Джай Уинстън, нейния капитан и Бог знае кой още в шерифското управление, му дойде като гръм от ясно небе. Започна да разбира по-добре защо са го елиминирали от случая.

— Ало?

— Хм, да, Руфъс, много ти благодаря. Това е номер осемдесет и едно, нали така?

— А-ха. Да, бе, картата на агент Спенс.

— Добре, ще му я върна.

— Не зная. Виждам, че колата му я няма в момента.

— Добре, не се тревожи. Благодаря, Руфъс.

Маккейлъб затвори и незабавно набра номера на Върнън Карътърс във Вашингтон. Беше време за обед и той се надяваше да не го изпусне.

— Тук е Върнън.

Маккейлъб облекчено въздъхна.

— Обажда се Тери.

— По дяволите, къде се загуби бе, човек? В събота се опитах да ти съобщя страхотни новини, а на теб ти трябваха цели два дни, за да ми позвъниш.

— Зная, зная. Прецаках се. Но научих, че си открил нещо.

— Проклета работа.

— Какво, Върнън?

— Трябва да внимавам. Имам чувството, че достъпът до тази информация е ограничен и твоето име не е в списъка.

— Да, зная. Вече го разбрах. Но това си е моята кола, Върнън, и никой няма да замине с нея без мен. Затова ще ми кажеш какво толкова си открил, че заместник-шефът на оперативното бюро в Лос Анджелис е излязъл от малкия си офис и е тръгнал да действа навън, навярно за първи път тази година.

— Разбира се, че ще ти кажа. Какво ще ми направят? Ще ме изритат оттук и после ще трябва да ми плащат двойна тарифа, за да свидетелствам във всички случаи, които съм разкрил ли?

— Казвай тогава.

— Е, този път наистина си уцелил десетката. Направих лазерен профил на куршума, който ми прати онази Уинстън, и получих осемдесет и три процентов аналог — доста голям фрагмент, който са извадили от главата на някой си Доналд Кениън през ноември. Ето защо заместник-шефът на оперативното бюро се е разработил толкова.

Маккейлъб подсвирна.

— По дяволите, не точно на ухото ми, човече — изрева Карътърс.

— Извинявай. Куршумът деветмилиметров ли е бил? С метална гилза, от обикновените?

— Не, всъщност е бил дум-дум. Нали ги знаеш?

— Естествено, От онези, с които улучиха Рейгън в „Хилтън“, нали?

— Точно така. С малък заряд на върха. Куршумът би трябвало да се взривява на парчета. Но при Рони е дефектирал. Извадил е късмет. За разлика от Кениън.

Маккейлъб се опита да реши какво може да означава това. Един и същи пистолет, „ХК П7“, бе използван в три убийства — Кениън, Кордел и Торес. Но между Кениън и Кордел мунициите се бяха променили. Защо?

— А сега запомни — рече Карътърс, — не си го чул от мен.

— Ясно. Но ми кажи нещо. Какво направи, след като откри аналога? При Левин ли отиде, или първо си се поразтършувал малко?

Джоъл Левин беше официалният шеф на Карътърс.

— Въпросът ти всъщност е дали имам да ти пратя нещо, нали?

— Прав си. Ще ти съм много благодарен, ако ми пратиш нещо.

— Вече го направих. Пуснах го по бързата поща още в събота преди от вентилатора да се разхвърчат лайна. Разпечатах всичко, каквото имаше в компютъра. Ще получиш цялата вътрешна информация. Би трябвало да пристигне днес или утре. Някой ден ще трябва да ми се отблагодариш, като ме вземеш на риба, човече.

— Готово.

— И не си получил нищо от мен.

— Чист си, Върнън. Няма нужда да ми го казваш.

— Зная, но така се чувствам малко по-добре.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Май няма друго. Левин взе всичко и нещата преминаха на високо равнище. Трябваше да им обясня защо съм бързал толкова. Те знаят, че ти се занимаваш със случая. Но не им казах причината.

Маккейлъб мислено се укори, че е изпуснал нервите си с Аранго след хипнотичния сеанс. Ако не му беше разкрил истинския си мотив за разследването, все още можеше да участва в него. Карътърс не им бе издал тайната му, но Аранго със сигурност го беше сторил.

— Там ли си, Тери?

— Да. Виж, ако откриеш нещо ново, съобщи го първо на мен.

— Готово, човече. Но отговаряй на шибания телефон. И се пази.

— Няма проблем.

Маккейлъб затвори, обърна се и едва не се сблъска с Бъди Локридж.

— Хайде, Бъди, направи ми път. Трябва да тръгваме.

Насочиха се към колата, която все още беше пред една от колонките.

— Към пустинята ли?

— Да. Ще идем пак да се срещнем с госпожа Кордел. Ако все още иска да разговаря с мен.

— Защо да не… няма значение, остави. Аз съм просто шофьор.

— Най-после!

На път за пустинята Бъди свиреше на хармониката си, докато Маккейлъб използваше методи за самохипноза, за да приведе ума си в покой и да си спомни по-добре онова, което знаеше по случая Доналд Кениън. Това бе най-скорошният от дългата поредица провали на бюрото през последните години.

Кениън бил президент на „Уошингтън Гарантийд“, федерална спестовна каса с клонове в областите Лос Анджелис, Ориндж и Сан Диего. Русият Кениън имал отлично дар слово и умеел да печели на своя страна инвеститорите с дълбоки джобове, като им предоставял вътрешна информация за акциите. Това му помогнало да се изкачи на президентския пост на двайсет и девет години. Във всички бизнес списания публикували материали за него. Той вдъхвал доверие в инвеститорите, служителите си и медиите. Но три години след встъпването си в президентска длъжност успял без никакво усилие да източи от касата 35 милиона долара чрез фалшиви заеми за фирми фантоми. Всички, включително федералните одитори, разбрали какво се е случило едва когато „Уошингтън Гарантийд“ рухнала съвършено изсмукана и Кениън изчезнал.

Медиите въртяха историята в продължение на месеци, ако не и години. Репортажи за пенсионери, останали без пукнат грош, за вълнов ефект на рухнали бизнес предприятия, за хора, видели Кениън в Париж, Цюрих, Таити и на други места.

Пет години по-късно спецгрупата на бюрото, занимаваща се с издирване на бегълци, го открила в Коста Рика. Кениън имал там разкошно имение, включващо два басейна, два тенис корта, личен треньор, който постоянно живеел там, и конюшни. Крадецът, вече трийсет и шест годишен, бил екстрадиран в Лос Анджелис, за да го изправят пред федерален съд.

Докато чакал процеса си във федералния затвор, по следите му пратили специалисти, които в продължение на шест месеца издирвали парите. Но успели да открият само два милиона долара.

Това бе пълна загадка. Според Кениън парите не били у него, защото не ги бил взел, а само ги предал на някой, заплашил да го убие — него и цялото му семейство. Чрез адвокатите си той твърдял, че бил принуден да инсценира компаниите фантоми и да им отпусне заеми, след което да прехвърли парите на изнудвача. Но макар че му предстояло да прекара години във федерален затвор, Кениън отказвал да съобщи името му.

Федералното следствие и прокуратурата не му повярвали. На основата на разкошния му начин на живот и като президент, и след бягството му, както и на факта, че очевидно е имал част от парите — макар и не цялата сума — в Коста Рика, те се подготвили за процес само срещу Кениън.

След четиримесечен процес във федерален съд Кениън бил признат за виновен и окръжната съдийка Дороти Уиндзор го осъдила на четирийсет и осем години затвор.

Случилото се после щеше да доведе до поредното петно в репутацията на ФБР.

След като издала присъдата, Уиндзор се съгласила с молбата на защитата да позволи на Кениън да остане със семейството си и да се приготви за затвора, докато адвокатите му се готвят за обжалване. Въпреки категоричните протести на прокурора Уиндзор дала на Кениън шейсет дни да уреди нещата си. След това незабавно трябвало да влезе в затвора, независимо дали присъдата е обжалвана. За да не направи нов опит да избегне правосъдието, съдийката също разпоредила Кениън да носи на глезена си мониторна гривна, позволяваща откриването му във всеки момент.

Такива разпоредби не са необичайни. Необичайното в случая обаче е, че осъденият вече имал опит за бягство от властите и страната.

Но дали Кениън някак си беше успял да въздейства на федералната съдийка и дали е имал намерение отново да избяга ще остане неизвестно. Във вторник след Деня на благодарността2, докато се радвал на двайсет и първия ден от двумесечната си отсрочка, някой влязъл в дома му на „Мейпъл Драйв“ в Бевърли Хилс. Кениън бил сам — жена му отишла да заведе децата на училище. Непознатият се сблъскал с него в кухнята и го изкарал под дулото на пистолета си в мраморното антре. После го застрелял точно когато колата на жена му влизала в кръглата отбивка пред къщата. Непознатият избягал през задната врата и по уличката зад къщите на „Мейпъл Драйв“.

Като се изключеше разследването и издирването на убиеца, историята можеше да свърши дотук или поне с отегчителното тътрене по студена следа. Но ФБР незаконно поставило Кениън под наблюдение. В момента на убийството му на две пресечки от там бил паркиран микробус с четирима агенти. Убийството било записано.

Макар да разбирали, че действат незаконно, агентите се втурнали към дома му и започнали да преследват убиеца. Но той им избягал, докато откарвали Кениън в болницата.

Изчезналите милиони от „Уошингтън Гарантийд“ не били намерени. Но тази подробност остана в сянка, когато бяха разкрити действията на ФБР. Не само че подложиха бюрото на удари заради предприемането на такава незаконна операция, но и публично го заклеймиха за това, че е допуснало под носа му да бъде извършено убийство.

Маккейлъб бе следил всичко това отдалече. Вече не работеше в бюрото и по времето на убийството се готвеше за собствената си смърт. Но си спомняше материалите в „Таймс“, които изчерпателно отразяваха събитията. Спомняше си, че според вестника всички замесени агенти били понижени и някои вашингтонски политици искали в Конгреса да се проведат изслушвания за незаконните действия на бюрото. Освен това вдовицата на Кениън завела дело срещу ФБР за нарушаване на правото на личен живот с иск за милиони долари.

Въпросът, на който Маккейлъб трябваше да отговори сега, беше дали убиецът на Кениън е човекът, убил Кордел и Торес. И ако е той, какво свързва президента на спестовната каса с инженер, специалист по акведукти, и служителка от вестникарска печатница?

Маккейлъб се огледа и забеляза, че отдавна са минали Васкес рокс. Още няколко минути и щяха да стигнат в дома на Амилия Кордел.