Кръв

19.

Маккейлъб толкова често беше ходил в шерифското управление през тази седмица, че служителката на пропуска само му махна. Джай Уинстън седеше на бюрото си и перфорираше тънка купчина документи. Тя вдигна поглед към посетителя си.

— Напредваш ли?

— Така ми се струва. Успя ли да наваксаш с писмената работа?

— Сега съм изостанала само с два месеца, вместо с четири.

— Още ли си ядосана, че не ти казах за онова нещо?

— Вече забравих.

Тя се отпусна в стола си и зачака причината за посещението.

— Като че ли открих нещо, което би трябвало да се провери — каза той.

— Пак ли за Болотов?

— Не, нещо ново.

— Да не се повтори историята с лъжливото овчарче, Маккейлъб.

Уинстън се усмихна.

— Няма.

— Добре, казвай.

Той се облегна с длани на бюрото, за да може да разговарят тихо. Наоколо все още имаше много нейни колеги, които се опитваха да свършат задачите си преди края на седмицата.

— Аранго и Уолтърс са пропуснали нещо — започна Маккейлъб. — Аз също не го забелязах, когато за първи път преглеждах докладите. Но тази сутрин започнах от начало и го открих. Трябва да му се обърне сериозно внимание. Мисля, че това променя нещата.

Уинстън вдигна вежди и напрегнато го погледна.

— Давай направо. Какво са пропуснали?

— Предпочитам да ти покажа. — Той отвори кожената си чанта. Извади касетата със записа от магазина и я подаде на Уинстън. — Можем ли да я пуснем?

— Да, предполагам.

Тя го поведе към видеозалата. Включи видеото и зареди касетата, като първо я погледна и забеляза, че не е онази, която му беше дала в сряда.

— Какво е това?

— Записът от магазина.

— Но не е онзи, който ти дадох.

— Това е копие. Дадох другия да го види един човек.

— Един техник, когото познавам отпреди. Просто се опитвам да увелича някои от образите. Нищо сериозно.

— И какво искаш да ми покажеш?

Тя вече бе пуснала записа.

— Откъде се спира на определен кадър?

Уинстън посочи към един от бутоните на пулта. На екрана Глория Торес се приближи до щанда и се усмихна на господин Канг. После се появи убиецът и изстрелът отхвърли тялото й към щанда. Маккейлъб замрази образа и с помощта на химикалка посочи към лявото ухо на Глория.

— Картината е доста неясна, но като се увеличи, можеш да видиш, че на това ухо е имала три обеци — каза той. После посочи с химикалката към всяка от точиците на ухото и прибави: — Полумесец на клипс, халка и накрая кръстче.

— Добре. Не виждам много добре, но приемам думите ти.

Маккейлъб отново натисна бутона и записът продължи нататък. Спря го в момента, в който тялото на Глория се връщаше назад и главата й се обръщаше наляво.

— Дясното ухо — каза Маккейлъб и отново посочи с химикалката. — Същият полумесец като на лявото.

— Добре, и какво означава това?

Той подмина въпроса й и пак натисна бутона. Пистолетът стреля. Глория се блъсна в щанда и после полетя назад към убиеца. Той я задържа пред себе си и стреля към господин Канг, докато отстъпваше назад извън кадър и оставяше Глория да се свлече на земята.

— После жертвата вече е извън обсега на камерата.

— Какво, да не искаш да кажеш, че е било нарочно?

— Точно така.

— Защо?

Той отново отвори чантата си, извади списъка с вещите и го подаде на Уинстън.

— Това е полицейският списък на вещите на жертвата. Бил е попълнен в болницата. Спомни си, тя още е била жива. Там са й взели вещите и са ги предали на патрулен полицай. Той е направил списъка. Какво не забелязваш?

Уинстън прегледа страницата.

— Не зная. Това е просто списък на… Кръстчето?!

— Точно така. Няма го. Той го е взел.

— Патрулният ли?

— Не. Убиецът. Убиецът й е взел обецата.

Уинстън бе озадачена. Не можеше да открие логиката.

Нямаше същия опит, нито беше виждала същите неща като Маккейлъб. Не разбираше каква е причината.

— Почакай малко — каза тя. — Откъде знаеш, че я е взел той? Може просто да е паднала и да се е загубила.

— Не. Разговарях със сестрата на жертвата, с болницата и със санитарите.

Знаеше, че в това отношение малко преувеличава, но трябваше да убеди Уинстън. Не можеше да й позволи да си направи заключение, различно от неговото.

— Сестра й казва, че обецата се е закопчавала с кукичка. Няма вероятност да е паднала. Даже да е така, санитарите не са я открили на носилката или в линейката, не са я намерили и в болницата. Той я е взел, Джай. Убиецът. Пък и ако беше паднала въпреки закопчалката, това навярно е щяло да стане след изстрела. Видя как се отмята главата й. Ако обецата е можела да се изхлузи, това е било само тогава. Но не се е изхлузила. Била е свалена.

— Добре, добре, и какво, ако я е взел? Не казвам, че ти вярвам, но какво според теб означава това?

— Това означава, че всичко се променя. Това означава, че си нямаме работа с грабеж. Тя не е била просто невинна случайна жертва, влязла не където трябва и не когато трябва. Това означава, че е преследвал точно нея. Била е плячка.

— О, я стига. Тя… Какво се опитваш да направиш, да изкараш случая серийно убийство или нещо подобно?

— Нищо не се опитвам да изкарам. Той си е такъв. И си е бил през цялото време. Само че вие — искам да кажа, ние — не сме го разбирали.

Уинстън се извърна и се насочи към ъгъла на стаята, като клатеше глава.

— Добре, кажи ми какво виждаш тук. Защото аз просто не го виждам. С радост ще ида в лосанджелиското управление и ще кажа на онези двама кретени, че са се прецакали, но просто не виждам онова, което виждаш ти.

— Добре, да започнем със самата обеца. Както казах, разговарях със сестрата на жертвата. Според нея Глори Торес винаги е носела това кръстче. Играела си е с другите, сменяла ги е, използвала е различни комбинации, но никога не е сваляла кръстчето. Освен очевидния религиозен смисъл то е било и нещо като талисман. Разбираш ли? Съгласна ли си с мен засега?

— Засега.

— Добре, нека просто приемем, че го е взел убиецът. Както казах, разговарях с болницата и Бърза помощ. Не са го открили и на двете места. Затова нека приемем, че го е взел той.

Маккейлъб очаквателно разтвори ръце. Уинстън неохотно кимна.

— Сега нека разгледаме нещата от две страни. Как? И защо? Първият отговор е лесен. Спомни си записа. Той я застрелва, оставя я да се блъсне в щанда, после обратно в него и накрая да се свлече на пода извън кадър. Тогава е можел да вземе обецата, без да го видят.

— Забравяш нещо.

— Какво?

— Добрия самарянин. Нали й е бинтовал главата? Може той да е взел кръстчето.

— Помислих и за това. Не е невъзможно. Но е по-малко вероятно, отколкото да е убиецът. Защо му е да я взима?

— Не зная. На убиеца защо му е?

— Ами това е въпросът. Но помисли какво е било взето. Религиозен символ, талисман. Винаги го е носела. Бил е нейният автограф, нещо по-важно, отколкото е номиналната му стойност.

Той изчака. Това беше началото. Сега идваше заключителната част. Уинстън се съпротивляваше, но Маккейлъб не бе загубил уменията си на детектив. Беше сигурен, че ще успее да я убеди.

— Някой, който е познавал Глория, трябва да е знаел за значението на обецата. По същия начин би го разбрал и някой, който е стоял близо до нея и я е наблюдавал в продължение на дни или дори повече.

— Говориш за убиеца.

Маккейлъб кимна.

— В периода на овладяване… Той я наблюдава. Научава навиците й, разработва плана си. Освен това търси нещо. Някакъв символ. Нещо, което да вземе, за да си спомня за нея.

— Обецата.

Той отново кимна. Уинстън нервно се разхождаше из малката стая.

— Трябваше да се сетя за това. Трябваше… хайде да идем някъде, където можем да седнем.

Тя не изчака отговора му. Отвори вратата и излезе. Маккейлъб бързо извади касетата, взе чантата си и я последва. Уинстън го поведе към заседателната зала, в която бяха разговаряли при първото му идване. Тя беше празна, но миришеше на „Макдоналдс“. Уинстън обиколи стаята, откри кошчето за боклук под масата и го изнесе в коридора.

— В тази стая не би трябвало да се яде — каза тя, когато затвори вратата и седна.

Маккейлъб зае стола срещу нея.

— Добре, какво ще кажеш за моя човек? Какво е мястото на Джеймс Кордел във всичко това? На първо място, той е мъж. Другата жертва е момиче. Пък и не става дума за сексуално престъпление. Жената не е била изнасилена.

— Това няма никакво значение — бързо отвърна Маккейлъб. Очакваше този въпрос. На път от доковете в колата на Бъди Локридж не бе правил нищо друго, освен да мисли за въпросите и техните вероятни отговори. — Ако съм прав, това престъпление се отнася към модела на убийство за проява на власт, както го наричаме ние. По принцип, това е човек, който го прави, защото може да избяга. По този начин се подиграва с властите. Прехвърля проблемите си с конкретна ситуация — било то със службата, самочувствието си, с жените като цяло или с майка си в частност, каквото и да е — върху полицията. Върху детективите. Дразни ги, намира храна за самочувствието си. Извлича от това форма на власт. Може да е сексуална власт, даже в самото престъпление да няма очевидни или физически сексуални прояви. Спомняш ли си Кодовия убиец? Или Берковиц Сина на Сам в Ню Йорк?

— Разбира се.

— И с двамата беше същото. В самите престъпления нямаше секс, но всичко имаше сексуален подтекст. Виж Берковиц. Убиваше хора — и мъже, и жени — и изчезваше. Но няколко дни по-късно се връщаше на местопрестъплението и мастурбираше. Според нас Кодовият убиец правеше същото, но ако е така, установеното наблюдение не успя да го регистрира. Искам да кажа, че няма нужда да е очевидно, Джай, това е всичко. Невинаги става дума за очевидните маниаци, които изрязват имената си в кожата на хората.

Маккейлъб внимателно наблюдаваше Уинстън, за да види дали е успял да я убеди. Тя явно разбираше теорията му.

— Не е само това — продължи той. — Има още нещо. Убиецът почти постоянно е пред камерата.

— Искал е да го видим как го прави, така ли?

Маккейлъб кимна.

— Това е различното. Мисля, че иска да бъде заснет. Иска работата и постиженията му да бъдат документирани и гледани, иска да му се възхищават. Това увеличава опасността и съответно чувството му за власт. Възнаграждението. И какво прави, за да го постигне? Мисля, че внимателно си избира целта — плячката си — и после я наблюдава, докато усвои навиците й и научи кога ходи на обществени места, снабдени с камери. Банкоматът, магазинът. Иска да бъде заснет. Стреми се към това. Намига към камерата. Камерата си ти — детективът. Той ти говори и после изчезва.

— В такъв случай може би не избира жертвата — отвърна Уинстън. — Възможно е изобщо да не му пука за нея. А само за камерата. Като Берковиц. На него не му пукаше кого ще застреля. Просто отиваше да убива.

— Но Берковиц не си взимаше сувенири.

— Обецата ли?

Маккейлъб кимна.

— Сама виждаш, че го приема лично. Струва ми се, че жертвите са специално подбрани. А не местопрестъпленията.

— Вече си решил случая, нали?

— Не целия. Не зная как ги избира, нито защо. Но много мислих. През цялото време, докато стигнем до тук. Имаше задръстване.

— Не си ли сам?

— Имам шофьор. Още не мога да карам.

Тя не отговори. На Маккейлъб му се искаше да не беше споменавал за шофьора. Това разкриваше слабост.

— Трябва да започнем отначало — каза той. — Защото си мислехме, че тези хора са убити по случайност. Мислехме си, че са избрани местопрестъпленията, не жертвите. Но ми се струва, че е обратното. Избрани са жертвите. Те са били плячка. Конкретна цел, която е била открита, проследена, издебната. Трябва да преровим миналото им. Между тях със сигурност има нещо общо. Личност, място… момент във времето — нещо, което да ги свързва помежду им или с нашия неизвестен субект. Ако открием…

— Чакай, чакай малко…

Маккейлъб замълча, осъзнал, че е повишил глас.

— Какъв сувенир е бил взет от Джеймс Кордел? Да не би да твърдиш, че парите от банкомата са някакъв символ?

— Не зная какво е било взето, но не са парите. Това просто е била част от инсценировката на грабеж. Парите не са символична вещ. Освен това ги е взел от апарата, не от Кордел.

— Тогава не ти ли се струва, че прибързваш.

— Не. Сигурен съм, че нещо е било взето.

— Щяхме да го разберем. Имаме цялото убийство на запис.

— Никой не го е разбрал и в случая Глория Торес, а пък и него го имаше на запис.

Уинстън се завъртя на стола си.

— Не зная. Всичко това продължава да ми се струва… Нека те попитам нещо. И се опитай да не го приемаш прекалено лично. Но не е ли възможно просто да търсиш същото, каквото винаги си търсил в бюрото?

— Искаш да кажеш, че преувеличавам ли? Че искам да се върна към онова, което съм вършил преди?

Уинстън сви рамене.

— Аз не съм го търсил, Джай. То просто си е там. И е такова, каквото е. Естествено, обецата може да означава нещо друго, или нищо. Познавам тези хора. Зная как разсъждават и как действат. Усещам го, Джай. Злото. То е тук.

Уинстън му хвърли странен поглед и Маккейлъб си помисли, че е прекалил.

— Колата на Кордел, шевролетът — нея я нямаше на записа. Занимавахте ли се с колата му? В документите, които ми даде, не видях нищо за…

— Не, изобщо не беше докосвана. Той е оставил портфейла си отворен на седалката и просто е извадил картата си за банкомата. Ако беше влизал в шевролета, убиецът щеше да вземе портфейла му. Щом видяхме, че е още там, не си направихме труда да се занимаваме с автомобила.

Маккейлъб поклати глава.

— Продължаваш да възприемаш случая като обикновен грабеж. Решението да не се занимаваш с колата щеше да е правилно — ако наистина ставаше дума за грабеж. Но ако не е така? Ако е влизал в шевролета, той не би взел нещо толкова очевидно, колкото портфейла.

— Какво тогава?

— Не зная. Нещо друго. Кордел постоянно е пътувал с колата си. По цялата линия на акведукта. За него шевролетът е бил нещо като втори дом. Сигурно вътре е имало много предмети от личен характер, които убиецът е можел да вземе. Снимки, неща, закачени на огледалото, може би пътен дневник, каквото и да е. Къде е колата? Зарадвай ме, кажи ми, че още е при вас.

— Уви, предадохме я на жена му два дни след убийството.

— Навярно вече е почистена и продадена.

— Всъщност, не. Когато за последен път разговарях със съпругата на Кордел — това беше само преди две седмици — тя ми каза, че не знае какво да прави с шевролета. Бил прекалено голям за нея и й навявал лоши спомени. Не използва точно тези думи, но разбираш какво искам да кажа.

Маккейлъб усети, че се изпълва с възбуда.

— Тогава отиваме там, претърсваме шевролета, разговаряме с нея и откриваме какво е било взето.

— Ако нещо е било взето…

Уинстън се намръщи. Маккейлъб я разбираше. След хипнозата и фиаското с Болотов капитанът навярно вече смяташе, че Уинстън прекалено лесно се поддава на външно влияние.

— Какво ще правиш? — попита Маккейлъб. — Все едно, че съм в колата и съм готов за тръгване. Ще дойдеш ли с мен, или ще останеш на тротоара?

Беше му дошло наум, че не го ограничават притеснения като служба, роля, инерция или каквото и да е. Уинстън можеше да дойде с него, но той бе в състояние да отиде и сам. И тя очевидно го разбираше.

— Не — отвърна Уинстън. — Въпросът е ти какво ще правиш. Ти си човекът, освободен от досадните подробности… След хипнозата Хичънс беше…

— Знаеш ли какво, Джай? Интересува ме само едно — да открия онзи тип. Затова ти предлагам следното. Дай ми няколко дни. Няма да се върна с празни ръце. Ще ида в пустинята, ще разговарям с жената на Кордел и ще хвърля един поглед на колата. Ще открия нещо, с което да можеш да идеш при капитана. В противен случай теорията ми отива на кино. И повече няма да те безпокоя.

— Виж, не че ме безпоко…

— Разбираш какво искам да кажа. Трябва да ходиш в съда, да се занимаваш с други случаи. Не ти е нужно едно старо разследване. Зная как е. И тъй като случаят си е твой и ти се отнасяш човешки с мен, първо исках да дойда при теб. Сега ми дай благословията си и малко време и аз ще действам на своя глава. Ще ти съобщя какво съм открил.

Уинстън дълго мълча и накрая кимна.

— Добре, действай.