Кръв

2.

С периферното си зрение можеше да вижда монитора. Екранът беше сребристочерен, сърцето приличаше на плавно движещ се призрак, а нитчетата и скобите, които свързваха КРЪВОНОСНИТЕ съдове, напомняха на черни сачми в гърдите му.

— Почти стигна — разнесе се женски глас иззад дясното му ухо.

Бони Фокс. Винаги хладнокръвна и професионална. Скоро видя как треперещата линия на катетъра навлиза в рентгеновото поле на монитора и проследява артерията, навлизаща в сърцето. Той затвори очи. Мразеше придърпването, онова, което казваха, че няма да усетиш, но което винаги изпитваш.

— Добре де, не би трябвало да го усещаш — каза тя.

— Ясно.

— Недей да говориш.

И тогава го усети. Като лекото придърпване на кордата на рибарски прът, когато рибата отмъква стръвта ти. Отвори очи и видя линията на катетъра, тънка като рибарска корда, все още дълбоко в сърцето.

— Добре, готови сме. Сега ще излезе. Справи се чудесно, Тери.

Усети, че го потупва по рамото, макар че не можеше да обърне глава, за да погледне към нея. Катетърът беше изваден и Бони залепи парче марля върху разреза на шията му. После откачи скобата, която задържаше главата му под такъв неудобен ъгъл, и той бавно завъртя шия, за да раздвижи скованите си мускули. Усмихнатото лице на доктор Бони Фокс се надвеси над неговото.

— Как се чувстваш?

— Не мога да се оплача. Щом всичко свърши.

— Ще се върна след малко. Искам да проверя кръвната проба и да занеса тъканта в лабораторията.

— Трябва да поговоря с теб по един въпрос.

— Няма проблем. Ще се видим след малко.

Няколко минути по-късно две сестри избутаха количката на Маккейлъб от лабораторията и я вкараха в асансьора. Мразеше да се отнасят с него като с инвалид. Можеше да върви сам, но правилникът го забраняваше. След сърдечна биопсия пациентът трябваше да лежи. Болниците имаха правилници. А „Сидър Сайни“ изглежда имаше повече от другите.

Откараха го в кардиологичното отделение на шестия етаж. Докато бутаха количката му по източния коридор, той мина покрай стаите на късметлиите и чакащите пациенти, получили нови сърца, или все още очакващи донори. Маккейлъб погледна през една отворена врата и видя на леглото малко момче, поставено на сърдечно-белодробен апарат. На стола от другата му страна седеше мъж в костюм и гледаше право към детето, но виждаше нещо друго. Маккейлъб извърна очи. Знаеше причината. Времето на момченцето изтичаше. Само апаратът щеше да го държи живо. Мъжът в костюма — бащата, предположи той — щеше да гледа със същото изражение и ковчега му.

Стигнаха в неговата стая. Преместиха го от количката върху леглото и го оставиха сам. Той се настрои за чакането. Фокс щеше да се появи най-малко след шест часа, едва след като успееше да вземе резултатите от кръвната му проба.

Беше се приготвил. Изтърканата кожена чанта, в която преди носеше компютъра и безбройните папки със случаите, върху които работеше, сега бе пълна със стари списания, запазени специално за деня на биопсията.

Два и половина часа по-късно Бони Фокс влезе в стаята. Маккейлъб отпусна броя на „Ремонт на яхти“, който четеше.

— Леле, колко си бърза.

— От лабораторията се бавят. Как се чувстваш?

— Сякаш някой два часа е притискал врата ми с крак.

— Ходи ли до лабораторията?

— Да.

— И какъв е резултатът?

— Всичко изглежда наред. Няма отрицателна реакция. Много се радвам. След някоя и друга седмица можем да намалим преднизона ти.

Тя разтвори лабораторните резултати върху масичката за храна до леглото и отново ги прегледа. Говореше за внимателно съчетаните лекарства, които Маккейлъб пиеше всяка сутрин и вечер. Когато ги брои за последен път, се оказа, че взима осемнайсет таблетки сутрин и шестнайсет вечер. Аптечката в яхтата не бе достатъчно голяма, за да побере всичките. Наложи се да използва един от шкафовете в предната каюта.

— Добре — отвърна той. — Уморих се да се бръсна по три пъти дневно.

Фокс сгъна резултатите и взе папката от масичката. После бързо прегледа списъка с въпроси, на които Маккейлъб трябваше да отговаря всеки път, когато дойдеше в болницата.

— Никаква треска?

— Не, никаква.

— И никаква диария.

— Не.

От постоянните й опявания знаеше, че треската и диарията са двата основни симптома за отхвърляне на трансплантирания орган. Мереше си температурата най-малко два пъти дневно и отчиташе кръвното налягане и пулса си.

— Жизнените функции изглеждат наред. Би ли се навел напред?

Тя остави папката. Затопли стетоскопа с дъх и преслуша сърцето му на три различни места на гърба му. Маккейлъб се отпусна назад и тя преслуша гърдите му. После му измери пулса на шията, като гледаше часовника си. Докато го правеше, беше съвсем близо до него. Използваше парфюм с дъх на портокалов цвят, който Маккейлъб винаги свързваше с по-възрастни жени. А Бони Фокс не бе възрастна. Той вдигна очи към нея и разгледа лицето й, докато лекарката следеше часовника си.

— Питала ли си се някога дали би трябвало да го правим? — попита Маккейлъб.

— Не говори.

Накрая тя премести пръсти на китката му и отново му измери пулса. След това дръпна маншета на апарата за кръвно налягане от стената, сложи го на ръката му и мълчаливо му премери кръвното.

— Добре — каза Бони, когато свърши.

— Добре — повтори той.

— Дали би трябвало да правим какво?

Точно в стила й — неочаквано да подновява прекъснат или забравен разговор. Рядко забравяше нещо. Бони Фокс беше дребна жена, приблизително на неговата възраст, с къса, преждевременно посивяла коса. Бялата й престилка висеше почти до глезените, защото бе предназначена за по-висок човек. На джоба на гърдите й беше избродирано очертание на сърдечно-белодробна система, нейната специалност като хирург. Когато идваше на срещите им, тя винаги бе делова. Около нея се носеше атмосфера на увереност и грижовност, съчетание, което рядко се срещаше при лекарите — а през последните години Маккейлъб беше виждал много лекари. Той отвръщаше на увереността и грижовността й. Харесваше я и й вярваше. Тайно се бе колебал дали някой ден ще остави живота си в ръцете на тази жена. Но колебанието бързо се разсея и го изпълни с чувство за вина. Когато настъпи време за трансплантацията, последното нещо пред очите му, преди да го упоят, беше нейното усмихнато лице. И тъкмо нейното усмихнато лице го върна обратно в света с ново сърце и нов живот.

Фактът, че през осемте седмици след операцията възстановяването му върви съвсем гладко, доказваше правотата на увереността му в нея. През трите години, откакто за първи път влезе в кабинета й, между двама им беше възникнала връзка, далеч надхвърляща чисто професионалните отношения. Сега бяха добри приятели или поне така си мислеше Маккейлъб. Десетина пъти бяха ходили заедно на ресторант и бяха водили безброй разгорещени спорове върху всякакви въпроси от генетичното клониране до процесите на О. Дж. Симпсън — бе спечелил от нея сто долара за първата му присъда, лесно осъзнал, че непоклатимата й увереност в правораздавателната система я е направила сляпа за расовия аспект на случая. И Бони не посмя да се обзаложи с него за втория процес.

За каквото и да разговаряха Маккейлъб се хващаше, че заема противоположната позиция само защото обичаше да спори с нея. Сега Фокс придружи въпроса си с изражение, което показваше, че е готова за поредния двубой.

— Дали би трябвало да правим това — отвърна той и посочи с ръка наоколо, сякаш за да обгърне цялата болница. — Да вадим органи и да присаждаме нови. Понякога се чувствам като съвременен Франкенщайн — с органи на други хора в себе си.

— Да не драматизираме толкова.

— Знаеш ли, когато работех в бюрото, всяка година трябваше да полагаме изпит на стрелбището. Нали разбираш, стрелба срещу мишени. Кръгчето около сърцето носеше повече точки, отколкото главата. Викат му „десетката“. Най-високият резултат.

— Виж, недей пак да започваш онзи спор дали не се правим на богове. Мислех си, че вече сме свършили с това.

Тя поклати глава, усмихна се и в продължение няколко секунди задържа очи върху него. Накрая усмивката й изчезна.

— Какво ти е?

— Не зная. Предполагам, че се чувствам виновен.

— Не бъди смешен: Разговаряли сме и по този въпрос. Нямам време за вината на оцелелия. Нямаш голям избор. Съвсем просто е. От едната страна на везните е животът ти, от другата е смъртта. Голямо решение. За какво трябва да се чувстваш виновен?

Той вдигна ръце в знак, че се предава. Бони винаги поставяше нещата в най-ясния им контекст.

— Типично — не го оставяше тя. — Чакаш почти цели две години за сърце, едва оцеляваш, а сега се чудиш дали изобщо е трябвало да ти го даваме. Какво всъщност те безпокои, Тери? Нямам време да си играя с теб.

Той отново я погледна. Беше се научила да чете мислите му. Всички агенти и ченгета, които познаваше, владееха това умение. Маккейлъб се поколеба и накрая реши да каже какво го измъчва.

— Защо не си ми казала, че жената, чието сърце нося в гърдите си, е била убита.

Тя очевидно се изненада. Шокът от думите му ясно се виждаше на лицето й.

— Убита ли? За какво говориш?

— Била е убита.

— Как?

— Не зная точно. Оказала се по време на грабеж в някакъв магазин в Долината. Била застреляна в главата.

— Не се предполага да знаеш каквото и да е за донора си. Откъде научи това?

— Защото в събота сестра й дойде при мен. Разказа ми всичко… това някак променя нещата, нали разбираш?

Фокс се надвеси над него със строго изражение.

— На първо място, нямах представа откъде е сърцето ти. Никога не сме го знаели. Получихме го чрез ЦОТКО1. Казаха ни само, че е подходящо за първия в списъка ни. Това беше ти. Знаеш как работи ЦОТКО. Гледал си филма по време на подготовката. Получаваме ограничена информация, защото така е най-добре. Казах ти всичко, което знаем. Двайсет и шест годишна жена, доколкото си спомням. В отлично здраве, с подходяща кръвна група, съвършен донор. Това е.

— Извинявай. Мислех си, че може да си знаела и просто да си го скрила от мен.

— Не съм. Не сме. Тогава щом ние не знаем на кого е било сърцето, как е разбрала сестра й кой го е получил? Как те е открила? Може да е някаква измама…

— Не. Тя е. Зная го.

— Откъде знаеш?

— Онази статия миналата седмица в рубриката „Какво се е случило с…“ в „Таймс“. Там пише, че съм получил сърцето на девети февруари и че съм чакал дълго време, защото кръвната ми група се срещала рядко. Сестра й прочела материала и разбрала. Очевидно е знаела кога е била убита сестра й, знаела е, че сърцето й е дарено и че нейната кръвна група също е била рядка. Тя е сестра в спешно отделение в „Холи Крос“ и разбрала, че съм аз.

— Това не означава, че си получил…

— Получила е и писмото ми.

— Какво писмо?

— Което всеки пише след операцията. Анонимна благодарност към семейството на донора. Болницата го праща на съответния адрес. Тя е получила моето. Видях го и наистина е моето. Спомням си какво написах.

— Това не би трябвало да се случва, Тери. Какво иска? Пари ли?

— Не, не пари. Не разбираш ли? Иска да открия кой го е извършил. Кой е убил сестра й. Ченгетата не са стигнали доникъде. Минали са два месеца и никой не е арестуван. Тя знае, че са се отказали. Тогава видяла онази статия за мен във вестника, за това, че съм работил в бюрото. Решила, че аз съм получил сърцето на сестра й и си помислила, че може би ще успея да направя онова, което ченгетата очевидно не са в състояние. Да реша случая. В събота обикаляла цял час по кейовете на Сан Педро, докато открие яхтата ми. Разполагала само с името й от вестника. И дошла да ме потърси.

— Това е лудост. Дай ми името на тази жена и аз ще…

— Не. Не искам да й правиш каквото и да е. Представи си, че беше на нейно място. И ти щеше да сториш същото.

Фокс се изправи от леглото с разширени очи.

— Ти няма да го направиш.

Каза го като заявление, като лекарска заповед. Той не отвърна. Гневът отново се изписа на лицето й.

— Изслушай ме. Не си в състояние да направиш такова нещо. От трансплантацията са минали само шейсет дни и искаш да се правиш на детектив?

— Само мисля по въпроса, нали така? Казах й, че ще го обмисля. Зная какви са рисковете. Зная също, че вече не съм агент от ФБР. Сега ще е съвсем различно.

Фокс ядосано скръсти слабите си ръце на гърдите си.

— Дори не би трябвало да си го помисляш. Като твой лекар, аз ти забранявам да го направиш. Това е заповед.

После гласът й стана по-мек.

— Трябва да уважаваш дара, който си получил, Тери. Този втори шанс.

— Но това уважение има две страни. Ако не бях получил сърцето й, сега щях да съм мъртъв. Длъжник съм й. Именно…

— Не дължиш на нея или на семейството й нищо повече от онова писмо. Това е. Тя е била мъртва независимо дали ти или някой друг е получил сърцето й. Напълно грешиш по този въпрос.

Той кимна. Но ако за разума нещо изглежда логично, това не означава, че сърцето ти го разбира. Тя прочете мислите му.

— Но какво?

— Не зная. Просто си мислех, че ако някога разбера какво се е случило, ще се окаже, че е било случайност. За това бях подготвен. Така ти казват по време на предварителната ориентация и когато започвахме, така ми каза дори самата ти. Че деветдесет и девет от всеки сто пъти случайност води до фатално нараняване на главата. Автомобилна катастрофа, падане надолу по стълба или от мотоциклет. Но сега е различно. Това променя нещата.

— Постоянно го повтаряш. Защо да е различно? Сърцето е просто орган — биологична помпа. Независимо как е умрял собственикът му.

— Бих могъл да живея спокойно, ако беше случайност. През цялото време докато чаках, знаех, че за да живея, трябва да умре някой друг и се подготвях да го приема като случайност. Но убийство… тук става дума за злодеяние. Не за случайност. Това означава, че съм се възползвал от злодеяние, докторе, ето защо е различно.

Фокс не отговори. Тя пъхна ръце в джобовете на престилката си. Маккейлъб си помисли, че Бони най-после започва да го разбира.

— Дълго време целият ми живот се изразяваше в това — тихо прибави той. — Търсех злото. Такава ми беше работата. И аз бях добър, но в крайна сметка тя ме победи. Взе най-доброто от мен. Струва ми се… не, сигурен съм, че тъкмо това ми отне сърцето. Но сега това не означава абсолютно нищо, защото съм тук, имам ново сърце, онзи втори шанс, за който говориш, и единствената причина е в това злодеяние, в това ужасно престъпление, което някой е извършил.

Преди да продължи, Маккейлъб дълбоко въздъхна.

— Влязла е в онзи магазин, за да купи шоколад на детето си, и е била убита… виж, просто е различно. Не мога да ти го обясня.

— Не ми звучи много логично.

— Трудно ми е да открия нужните думи. Просто зная какво чувствам. За мен е логично.

На лицето на Фокс се изписа примирение.

— Виж, зная какво искаш да направиш. Искаш да помогнеш на онази жена. Но не си готов. Физически — категорично. А след като чух какво ми каза току-що, не мисля, че емоционално си готов да разследваш дори автомобилна катастрофа. Спомняш ли си какво ти обясних за равновесието между физическото и умственото здраве? Едното подхранва другото. И се страхувам, че онова, което в момента става в главата ти, ще окаже въздействие върху физическото ти възстановяване.

— Разбирам.

— Не мисля, че разбираш. Играеш си със собствения си живот. Ако всичко това продължи, ако получиш инфекция или организмът ти отхвърли органа, няма да успеем да те спасим, Тери. Чакахме двайсет и два месеца за сегашното ти сърце. Да не си мислиш, че веднага ще се появи ново със съответната кръвна група, защото си прецакал това? Нататък по коридора имам пациент, който е на апарат. Чака сърце, което не идва. И ти би могъл да си на негово място, Тери. Това е единственият ти шанс. Не го проваляй!

Тя се пресегна над леглото и постави длан на гърдите му. Почувства топлината й.

— Откажи на онази жена. Спаси живота си и й откажи.