Лечението

11

Свечери се, докато Кафъри намери време да посети детектив инспектор Дърам. Насочи колата срещу потока от автомобили, нагоре по „Бюла Хил“, където алеите бяха посипани с чакъл, улиците бяха широки като френски булеварди, а от конските кестени по тротоарите капеше червен сок. В Норуд сградите се доближиха с крачка към пътя, а щом стигна „Брикстън Уотър Лейн“, градът го впримчи здраво в мрежата си.

В Централен Брикстън движението беше вече натоварено. Джак паркира след първия завой от „Ейкър Лейн“ и се запромъква между колите. Не му се вярваше, че това място отстоеше на по-малко от миля от Брокуел парк. Ако бе имал възможност да седне, Рори Пийч щеше да успее да надникне от своето дърво… „Своето дърво ли? Своето дърво? Ако те слуша, човек ще реши, че го е избрал сам…“… и да види тези притъмнели улици — западаща общинска гордост. Човекът, който беше поставил Рори на онова дърво, имаше криминално минало. Което означаваше, че почти със сигурност бе създал и развил връзки в затвора — отделните затворнически секции бяха ключови клетки в педофилските мрежи, развъдници на идеи и планове, където се създаваха контакти и приятелства за цял живот. AMIT щеше да се концентрира върху една от тях чрез електронния регистър и резултатите от проучването на Криотос на осъдените педофили в брикстънския район, опитвайки да се включи към обширното подземно разпределително табло. Замисли се за тези невидими връзки, за тази предизвикваща тръпки от ужас верига, която свързваше всяко нездраво нещо за друго нездраво нещо. И неизбежно, както ставаше винаги напоследък, мислите му го отведоха отново към Пендерецки.

Пендерецки. Все така съсредоточен върху него, се запъти към полицейското управление. Колко още щеше да мине преди Пендерецки да бъде подложен на разпит? Колко степени го деляха от извършителя? И какво, ако…? Какво, ако…?

Детектив инспектор Дърам го посрещна любезно. Спомняше си добре нападението от 1989 година.

— Да-а-а. Малкият Чамп. Лоша работа. — Прозорецът на канцеларията беше на нивото на една улична лампа, която светна в червено, докато разговаряха. Дърам, в морскосиня риза и карирана вратовръзка, живееше в Брикстън от петнайсет години. Докато говореше, играеше с двойната си брадичка, стискаше я и я масажираше, сякаш се беше появила изненадващо за една нощ. — Изрових го заради теб. — Затвори с трясък кантонерката и постави извадената оттам папка пред своя посетител. — Във връзка със случая Пийч ли? За това ли си мислиш?

— Още не знам. — Джак отвори папката. През ноември 1989 г. единайсетгодишният Чампалуанг Кеодуангди беше нападнат в Брокуел парк и бе пострадал толкова зле, че се наложи да прекара няколко дни в болницата. — Направих търсене с ключовата дума „трол“ и излезе този случай.

— Точно така — всичко е вътре. — Дърам се приведе напред и хвана показанията на Чамп между палеца и показалеца си. — Така Чамп нарече човека, който го беше подредил. Трол. Не знам защо. — Направи пауза. Кафъри беше приседнал напред на стола си, с поставени върху бюрото длани, и се взираше в нещо в папката. — Добре ли си, синко?

Джак не отговори. Струваше му се, че нещо беше забило хищни нокти първо в раменете му. Това беше отчетът на съдебния лекар. Нападението над Чамп беше наистина жестоко: нападателят почти беше откъснал парче месо от рамото на момчето. Кафъри затвори папката и погледна събеседника си. Знаеше, че е пребледнял.

— Хапан ли е бил?

— Ти не знаеше ли?

— Не… — отвърна едва чуто Кафъри.

— Ами да — онзи беше отхапал цяло парче от рамото му. Понякога виждаме такива неща при изнасилване. Гадост.

— Други телесни повреди нямаше ли?

— Само електрическият проводник — така го беше нашибал с него, че бедното дете стоя цяла седмица в интензивното отделение.

Джак потърка слепоочия. Усещаше, че всичко това има връзка със случая Пийч. Свали очилата и се загледа в една точка, точно под брадичката на Дърам.

— Кажи ми ти чул ли си за Рори Пийч?

— Да съм чул какво?

— Същите наранявания. Съвсем същите. Нахапани рамене, едно почти напълно отхапано парче. Изнасилване — кървене на правото черво.

Дърам не отговори веднага. Устата му, която беше по принцип леко присвита, сякаш изразяваше съмнение във всичко, което виждаше, се сви още повече, щом чу новата информация. Закашля се гръмко, барабани няколко секунди с пръсти по бюрото и седна срещу Кафъри.

— Добре тогава. — Ощипа двойната си брадичка толкова силно, че тя се зачерви. — Добре… ще се обадя на съпругата, ще й кажа да остави настрани една чиния за микровълновата.

Когато Хал се прибра тази вечер, Смърф излезе в коридора и се завъртя по гръб, за да го зарадва; коремът й беше розов и плешив, същия цвят, който бе имала като малко кутре.

— Здравей, старото ми момиче.

Наведе се и зачеса животното по гърдите, захвърли портфейла си върху перваза на прозореца и влезе в дневната. Целуна Джош по главата, после извади една бира от хладилника, застана край Бен и я загледа как приготвя вечерята. Очите й, които имаха необичаен, почти металносив цвят, тази вечер изглеждаха дори още по-ярки от обикновено. Първият подарък, който й беше направил Хал, беше лунен камък, защото имаше същия цвят като очите й.

— Хал, сигурен ли си, че не подушваш нищо?

— Да подушвам какво?

— Не знам, но въпреки това надушвам нещо.

— Къде?

— Тук вътре.

Тя излезе в коридора.

— Какво е то? — Хал я последва с бирата в ръка. — Гадно ли е?

— Ами, напомня миризма на много мръсни дрехи, или боклук.

Тя застана в коридора, с капещата дървена лъжица в ръка, и задуши въздуха. Откакто се бяха преместили усещаше всички миризми по-силно отпреди. В началото си помисли, че може би е забременяла, но пиеше противозачатъчни и нямаше никакви други симптоми. Може би просто не беше свикнала с новата обстановка.

— Сигурна ли си, че не сме забравили да разопаковаме нещо?

Бенедикт поклати глава. Всичката храна беше отнесена директно в кухнята — беше я разопаковала лично. Освен това храната беше или сушена, или консервирана.

— В такъв случай си въобразяваш. — Хал я обхвана през кръста. — Започваш да психясваш, старото ми момиче.

Опита да провре ръцете си нагоре под старата синя блуза, която беше облякла, но тя се разсмя.

— Престани, стар глупак. — Отдръпна се от него. — Хайде, приготви ми нещо за пиене, докато аз правя вечерята. Разкажи ми нещо, някоя мръсна история, докато мия картофите.

Хал й направи джин с тоник и седна в трапезарията, докато я наблюдаваше как реже праз. С тяло, оформено да ражда деца още от самото начало, Бенедикт понякога започваше да се притеснява заради килограмите си. Той обаче обожаваше всеки неин сантиметър, а голямата забавна тайна беше, че тя обичаше секса не по-малко от него. Бяха се захванали с него още като тийнейджъри и никой от двамата никога не бе потърсил нещо друго. „Виж ни. Никой не би ни помислил за кръшкачи.“ Като двойка те бяха невпечатляващи, подобно на домашни пантофи, но Хал смяташе, че ако имаше любовна история, която си заслужава да бъде разказана, това беше тяхната история. И досега му ставаше зле при мисълта, че може да я загуби.

— Тази миризма е от пръцкането на татко — заяви Джош след вечерята. Отиде до хладилника, за да извади шоколад. — Той пръцка вечно. И може да го прави по желание.

— Не завиждай.

— Ха-ал… Джо-ош, за бога, дръжте се малко по-възпитано, ако обичате.

Хал се подпря с две ръце върху кухненския плот, приведе се леко, набърчи лице и пръцна. Джош се изкиска, притиснал длан до устата си.

— О… извинявам се — възкликна Хал. — Стана без да искам.

Бенедикт поклати глава.

— Напротив, искаше го.

— Не, наистина не исках.

— А какво в такъв случай смяташе да направиш?

— Смятах да бъде много по-силно… да прозвучи като… това.

Джош припкаше из кухнята, цвилейки от смях, а Бен се обърна отвратено.

— Нула точки за представянето. — Загъна останалия шоколад и го върна в хладилника. — И нула за оригиналност. И престани да правиш физиономии зад гърба ми.

Хал се усмихна. Все още можеше да разсмива съпругата си. Когато тя заведе Джош да си измие зъбите, той си наля кафе от кафеварката и отиде да постои край задния вход на къщата. Кухнята гледаше към веранда от червено кедрово дърво, открито стълбище водеше към квадратната градина, покрита с трева, с двуметрова масивна дървена ограда, така че в нищожните си десет квадратни метра от Южен Лондон, семейство Чърч се радваше на пълно уединение. Това може би щеше да се промени след нанасянето на съседите — може би те щяха да се надвесват от прозорците си и да го гледат как коси тревата и как Джош се плацика в надуваемия басейн.

Хал вдигна поглед към прозорците на съседното жилище, които бяха все още тъмни и с големи хиксове по стъклата, премести го натам, където се издигаха гигантските мегалити Аркейг Тауър и Хърн Хил Тауър — към далечния край на парка — меко напомняне, че въпреки всичките огради и специалното осветление, все пак живееха в Брикстън. Хал потръпна, внезапно усетил вълчия поглед на парка иззад оградата и, сякаш внезапно се беше застудило, влезе вътре, затвори вратата след себе си и я заключи. Симпатиите му към парка бяха секнали след случилото се тази седмица.

Кафъри и Дърам останаха в опустялата сграда до късно през нощта. Отвън се носеше като че ли радващият от друг свят вой на сирени, пулсациите от стереоуредбите на автомобилите в тъмните улици. Двамата мъже не чуваха нищо от това. Бяха погълнати от показанията и заключенията по случая „Кеодуангди“. Взираха се продължително в рисунката на нападателя, направена по описанията на момчето, изпратиха искане за информация за настоящото местонахождение на Чамп, провериха дали няма криминално досие и го потърсиха в избирателния списък. Имаше трима Кеодуангди в Бирмингам и други двама — в Източен Лондон, но нито един от тях нямаше същото първо име. Въпреки това изпратиха факсове в Плайстоу и Солихъл и продължиха да се обаждат. Нощта напредваше, но те не усещаха минаването на часовете.

Нападателят на Чамп така и не беше открит. Чамп, който по онова време живееше на „Колдхарбър Лейн“, не го беше видял добре, а обяснението му за онова, което беше правил в Брокуел парк, не бе прозвучало убедително. Показанията му бяха изпълнени с противоречия и полуфакти.

— За едно обаче беше сигурен — додаде Дърам. — Нападателят го снимал, дори след като припаднал — спомняше си просветването на светкавица, когато дошъл в съзнание. О, и още нещо. — Почеса се под брадичката. — Непрекъснато му задавал чудат въпрос.

— Какво?

— Харесваш ли татко си?

— Харесваш ли татко си?

— Ъхъ. — Харесваш ли татко си? Педерастки приказки. Представяш ли си, това беше единственото, за което беше сигурен. Определено не го биваше за свидетел. — Според Дърам разследването така и не потръгнало, защото Чамп явно говорел с неохота. А когато все пак го правел, говорел несвързано, противоречал си. Известна роля беше изиграл и фактът, че момчето беше от Лаос. — Никой не си даде кой знае какъв зор по случая — половината дори така и не се научиха да му произнасят правилно името. И тъй като подобно нещо не се случи повече, историята просто бе забравена. Знаеш как става това.

— Може да е бил затворен за нещо друго. — Кафъри свали очилата и ги избърса в ръкава на ризата си. — Нападателят на семейство Пийч е бил в затвора.

Дърам се намръщи, повдигна въпросително вежди.

— Детето имаше следи от колан около врата си.

— А. — Дърам кимна. Знаеше за какво говори колегата му. Затворнически навик. За Дърам, чиято четиринайсетгодишна дъщеря се интересуваше само от коне и от езда, практиката на затворниците да укротяват жертвите си на изнасилване с колан около шията, винаги го подсещаше за оглавник — за обуздаването на непокорен кон и за мускулести, напомнящи бутала на машина, бедра, притискащи хълбоците му. Това беше първото заключение, до което достигаше водещият разследването полицай, когато видеше подобни издайнически белези. — Знаеш ли, странно, че си възприел трола за случая Пийч… — Дърам подръпна брадичката си, докато Джак сложи отново очилата и взе бележника. — … защото първото, за което се сетих, като научих цялата история от „Донегол Кресънт“, беше измамата със снимката от „Халф Мун Лейн“.

Кафъри вдигна поглед.

— „Халф Мун Лейн“ ли…?

— Не си ли чувал за това? — Дърам отново стисна увисналата си двойна брадичка. — Всъщност защо да си го чувал? Стана преди дванайсет години. Повече. Няма нищо общо с Чамп, просто се случи по същото време. Две снимки, направени с „Полароид“, открити в боклукчийска кофа на „Халф Мун Лейн“.

— Е, и?

— О, всичко се забрави — оказа се просто лудория. Но тогава наистина ни притесни, казвам ти. Накара местните да залепят афиши по всички спирки — познавате ли това дете? Може би е в опасност… и т.н.

— Не си спомням нищо.

— Ами, бащата… наричахме го „бащата“, макар да не знаехме със сигурност, бащата и детето бяха завързани, голи. Афишите бяха отчаян ход — и родната майка на момчето нямаше да го познае на тези снимки, толкова неясни бяха — и ако питаш мен, качеството им се влоши още повече след като попаднаха в ръцете на отдела за съхранение на доказателствения материал.

— И мислиш, че е било номер?

Дърам сви рамене.

— Не съм сигурен, но накрая решихме, че трябва да е номер, защото не се случи нищо — не намериха никого, никой не беше обявен за изчезнал. Отделът за борба с педофилията в Скотланд Ярд се зае с проследяването на случая, но ние тук в Брикстън не чухме нищо повече във връзка с него.

— Къде отидоха снимките?

— След лабораторията на „Денмарк Хил“ предполагам са били върнати тук, но ние разчистваме документацията си всяка година, затова най-вероятно са отишли за съхранение в Чарлтън или Криклуд. Ще потърся квитанцията, получена при предаването им, ако искаш. — Дърам се изправи, подръпна брадичката си, погледна своя събеседник. После направи пауза и, като постави и двете си ръце върху масата, се приведе напред. — Стори ми се странно, защото се случи по времето, когато случаят Чамп беше все още активен, и щом въпросните снимки дойдоха тук, нещо започна да ме човърка. Сещаш ли се какво имам предвид? Все се питах дали имат нещо общо с онзи персонаж, трола — човекът, който направи това с Чамп. Ето тук, нали знаеш. — Тупна се с химикалката, която държеше. — В дреболиите ми. Нищо съществено, просто човъркане.