Лечението

3

Протоколът в интензивното отделение „Джак Стайнбърг“ в болницата „Кингс“ изискваше всички пациенти с наранявания на главата да бъдат свързани с апарати за поддържане на вътречерепното налягане и на дишането през първите двайсет и четири часа, даже и да можеха да дишат самостоятелно. Дори без солидната доза мидазолам във вените си, главният свидетел на AMIT, Алек Пийч, нямаше да бъде в състояние да говори с пъхнатата в трахеята си тръбичка. Съпругата му, Кармел, беше все още упоена, но Кафъри щеше да отиде в болницата и да крачи цяла нощ из коридорите й като очакващ раждането на детето си баща, ако не се беше намесила главен инспектор детектив Сунес.

— Няма да те пуснат даже да се приближиш, докато е свързан с онази машина, Джак. — Уважаваше тази жадна решимост на улично куче в Кафъри, но познаваше твърде добре болничните си консултанти. Знаеше, че е по-добре да не настоява. — Ако се нуждае от кръв, обещаха да ни дадат образец от взетата му за предварителните изследвания проба. Разполагаме с мнението на консултанта и повече от това наистина не можем да искаме.

Беше един през нощта: сега, след като екипът бе запознат с фактите и задачите си във връзка с разследването, след като бяха определили часа за започване на работата и Брокуел Парк беше отцепен, Сунес и някои от другите полицаи се прибраха по домовете си, за да си осигурят един-два безценни часа сън преди изгрева на слънцето. Кафъри не беше мигвал вече двайсет и четири часа, но не можеше да се отпусне. Влезе в стаята на старшия следовател, откри бутилката „Белс“ под бюрото си, наля малко в една голяма чаша за кафе и седна на бюрото, като непрекъснато клатеше колене и потупваше с пръсти по телефона. Когато не беше в състояние да издържа повече, вдигна слушалката и се свърза с интензивното отделение.

Но консултантът, мистър Френдшип, започваше да губи търпение.

— Коя част от „не“ не разбирате?

И затвори.

Кафъри се взира дълго в притихналия телефон. Можеше да набере отново номера, да издевателства двайсетина минути над болничния персонал, но знаеше, че се опитва да счупи тухлена стена с глава. Въздъхна, остави слушалката, напълни отново чашата, вдигна крака върху бюрото и седя известно време така, с разхлабена вратовръзка, вперил невиждащ поглед през прозореца към кройдънските небостъргачи, които светеха на фона на нощното небе.

Може би именно това беше случаят, който бе чакал през целия си живот — знаеше, че е така заради случилото се със собствения му брат преди повече от четвърт век…

„Четвърт век? Наистина ли мина толкова време, Юан? След колко време вече не са в състояние да направят ДНК проба? След колко време тялото изчезва в земята? Превръща се в пръст…“

Знаеше, че ще има проблеми с този случай. И те вече се бяха появили в спокойната интерлюдия на деня, размножаващи се като бацили.

Юан беше само на девет години. На същата възраст като Рори. Двамата братя се бяха скарали за нещо маловажно в къщичката на дървото. По-големият от тях, Юан, се беше смъкнал от дървото и се беше насочил намръщено покрай железопътната линия. Носеше кафяви сандали „Кларк“, кафяви шорти и горчиченожълта тениска. (Кафъри знаеше, че всички тези подробности са верни — спомняше си ги двойно: веднъж пряко и втори път — защото ги беше чел по-късно по афишите, когато Юан беше обявен за издирване.) Никой не го видя повече.

Джак беше наблюдавал как полицаите претърсват околностите на жп линията и тогава в душата му се бе родило твърдото решение един ден да се присъедини към техните редове. „Един ден, един ден ще те открия, Юан…“ И до днес живееше в същата малка къща в Южен Лондон, гледаща през задния двор и останките от жп линията към къщата на стареещия педофил, когото всички, в това число и полицията, подозираха, че е отговорен за изчезването на Юан. Иван Пендерецки. Претърсиха къщата на Пендерецки, но не откриха и следа от Юан, и така Пендерецки и Джак Кафъри продължаваха да са съседи, подобни на страдащи от непоносимост един към друг съпрузи, неразривно свързани в безсловесен дуел. Всички жени, с които беше спал Джак, бяха опитвали да го откъснат от тази обсебеност, да отслабят сложната магия, която съществуваше между него и високия полски педофил, но Кафъри никога дори не си беше направил труда да размисли и за миг над предоставения му избор — и дума не можеше да става за някакво сравнение. „Дори с Ребека?“ Ребека също искаше той да забрави за Юан. „И когато става дума за Ребека ли сравнението пак е немислимо?“

Изгълта скоча, напълни отново чашата и взе „Тайм Аут“ от бюрото си. Можеше да й се обади — знаеше къде би могла да бъде. Тя рядко спеше в апартамента си в Гринич.

— Не обичам да съм сред призраци.

Вместо това често се появяваше късно в къщата му и просто си лягаше, обгръщайки с ръце възглавницата, оставила тънката си пура „Данеман“ да дими в пепелника край леглото. Джак погледна часовника си. Беше късно, дори за Ребека. И ако й се обадеше, щеше да се наложи да й разкаже за случая „Пийч“, за приликите, но знаеше каква щеше да бъде реакцията й. Вместо това, придърпа напред стола си и отвори списанието.

Насаме Ребека никога не говореше за онова, което се беше случило с нея преди година. Кафъри беше там, беше я видял отблизо, в безсъзнание, изложена на показ, увесена от тавана: кървав, прощален експонат на един убиец. Беше присъствал търпеливо на показанията й във връзка с разследването на убийството на съквартирантката й Джони Марш в една малка болнична стая в Луишам. Беше дъждовен ден и докато траеше интервюто, от клена пред прозореца се стичаха капки.

— Виж, ако това ти е трудно…

— Не… не, не е трудно.

По това време вече беше почти влюбен в Ребека. Като гледаше приведената й глава и нервно мърдащите в скута й слаби ръце, докато се опитваше да изрази случилото се с думи, докато се опитваше да обясни причиненото й унижение, сърцето му кървеше от болка и той ускори даването на свидетелските й показания, нарушавайки всяка точка от правилника, за да скъси мъчението. Изговаряше онова, което знаеше, така че на нея да й остане само да кима с глава в знак на съгласие. Тя дълго не можа да се отърси от преживяното — докато даваше свидетелските си показания в съда, изгуби дар слово и не беше в състояние да каже нищо повече, така че най-накрая се наложи съдебният лекар да й позволи да напусне свидетелското място. Дори сега, ако Джак направеше опит да я придума да говори за това, тя „спускаше кепенците“. Или, нещо което го ядосваше, започваше да се смее и да се кълне, че случилото се не й се беше отразило изобщо. Пред другите обаче го използваше почти като аксесоар, като част от своя гардероб.

„Единственото, което я интересува истински, е светът да мисли, че е жилава.“ Кафъри затвори списанието, остана известно време, скрил лице в дланите си, опитвайки да не мисли за нея. През прозореца среднощните лондонски светлини проблясваха като морски същества със светещи гръбнаци. Не можеше да не си зададе въпроса дали и Рори Пийч вижда същите светлини.

— Кафе?

Той подскочи лекичко на мястото си. Отвори очи.

— Мерилин?

Мерилин Криотос, мениджърът — „получателката“ — на обременяващата база данни с убийствата на HOLMES, стоеше на прага и го гледаше. Беше с яркорозово червило и морскосиня рокля, единият й ревер беше закрепен със седефена брошка във формата на зайче.

— Тук ли спа? — Ако съдеше по тона й, беше полувпечатлена, полуотвратена. — В офиса?

— Добре, добре. — Джак се изправи от бюрото и притисна кокалчетата на пръстите в очите си. Беше малко преди зазоряване и нощта беше порозовяла в подножието на кройдънските небостъргачи. Една муха плуваше с крачката нагоре в чашата със скоч. Кафъри погледна часовника си. — Подранила си.

— Беше казано „при първа светлина“. Половината екип е вече тук. Дани е на път към Брикстън.

— По дяволите!

Той се зае опипом с вратовръзката си.

— Искаш ли гребен?

— Не, не.

— Ама имаш нужда.

— Знам.

Влезе в работещия двайсет и четири часа без прекъсване пункт за подкрепяне на екипа отсреща, купи сандвич, гребен, четка за зъби, и забърза нататък по „облицования“ с картите на района коридор, като се отби да вземе резервната риза, която държеше в помещението с доказателствения материал. В мъжката тоалетна съблече ризата, наплиска с вода гърдите и подмишниците и се наведе, за да пъхне лице под чучура, намокри косата си, после отиде до сешоара, вдигна ръце, вмъкна глава отдолу, за да си изсуши косата. Знаеше, че се намира в безмълвното око на урагана. Знаеше, че щом страната се пробудеше, щом хората включеха телевизорите и новината се разпространеше, телефонът в стаята, където се приемаха обажданията, щеше да започне да звъни. Междувременно трябваше да се справи с бюрократичните изисквания, да се уредят срещи с кмета на района, на които да бъде преценено как ще се отрази ставащото върху местното население и да се мисли каква информация да даде за желаещите да отразят събитията в медиите.

— Видя ли онзи материал за Ребека?

Криотос стоеше на прага на помещението с чаша кафе и кутия с кекс в ръцете.

— „Тайм Аут“ ли имаш предвид?

Джак пое кафето и двамата заедно се върнаха в стаята на старшия следовател.

— Изглежда прекрасно там, нали?

— Да.

Той остави кафето върху бюрото и вдигна новия наръчник по убийствата — синьо-бялата папка с отделни листове, която се беше появила по первазите на прозорците на всички полицейски управления след допитването „Лорънс“. Започна да го прелиства, като си правеше наум списък на всички задачи, които трябваше да изпълни днес.

— Обадих се в болницата — додаде Мерилин. — Алек Пийч е изкарал нощта.

— Сериозно? — Кафъри вдигна глава. — Може ли да говори?

— Не. В гърлото му все още са напъхани онези тръбички, но състоянието му е стабилизирано.

— А Кармел?

— Влиянието на успокоителните е преминало и сега се е заела с изписването си от болницата.

— Боже! Това не го очаквах.

— Успокой се. Ще я придружава полицай. Тя отива при някаква приятелка.

— Окей. Говори с колегата и му кажи да се обади, щом тя се настани.

— Колежката искаш да кажеш — поправи го Криотос.

— Добре, колежката. Кажи й да се обади, когато Кармел се настани, и че аз тръгвам натам. И още нещо. Мерилин, можеш ли да изпратиш едно запитване от мен до Хендън?

— Дадено. — Тя остави кутията, взе химикалка от моливника върху бюрото му, настани се на стола на Сунес и записа ключовите думи за търсенето, които й даде Джак. „Отвличане“, „нахлуване“, „белезници“ и „дете“ във възрастовата граница от пет до десет години. Не се налагаше да си мери думите пред Криотос — тя беше вероятно най-уравновесеният член на екипа — каквото и да беше престъплението, се справяше с преминаващите през ръцете й подробности със спокойствие, за което понякога й завиждаше.

— Това ли е?

— Не. — Замисли се за момент, затвори наръчника за убийствата и го върна върху перваза. — Нека включим и „сексуални закононарушители“. Ще го направиш, нали? И добави обичайната проверка на регистъра с най-новите данни.

— Добре. — Мерилин върна химикалката на мястото й, изправи се и взе тенекиената кутийка. Спря и се усмихна при вида на косата му, която беше все още поразрошена. Ако някой намекнеше, че има непрофесионална слабост към детектив инспектор Джак Кафъри, който на всичко отгоре беше две години по-млад от нея, щеше да почервенее като домат и да извади от шапката си като по магия доказателството за здравия си брак и двете си енергични деца, Дийн и Джена, водещо до неоспоримия извод, че двамата с Джак Кафъри бяха колеги и приятели и нищо повече. Но единственият напълно убеден от аргументите й беше самият Кафъри. — Бананов хляб. — Тя потупа по капака на кутията. — Направихме го заедно с Дийн. Знам, че звучи малко налудничаво, но може да го пъхнеш в тостера, после да го намажеш с масълце и… о, боже, това е нещо, за което си заслужава да умреш.

— Мерилин, благодаря, но…

— Но ти сам ще си осигуриш закуската ли? Нещо не толкова слааадко?

Той се усмихна.

— Съжалявам.

— Но все пак знаеш, че другите се избиват заради моя бананов хляб, нали?

— Мерилин, и за миг не се съмнявам в това.

— Почакай само, Джак. — Тя вдигна кутията на дланта си като сервитьорка и се обърна към вратата, вирнала нос във въздуха. — Някой ден ще те пречупя.