Лечението

35

Кафъри и Ребека отседнаха в Норфолк, северно от Бери Сейнт Едмъндс, недалеч от гаража на Лам. Намериха и наеха къща със сламен покрив с два червени сетера, играещи в градината. Под прозореца растяха орлови нокти, спалното бельо ухаеше на рози, а на един поднос бяха наредени чайник, пакетчета нескафе и бонбонки за смучене в целофанови опаковки. Сутрин Ребека приготвяше кафе и се връщаше в леглото с него, притискаше се в Джак и триеше късата си коса в гърдите и корема му.

Понякога той виждаше бъдещето им съвсем ясно. Веднъж то изглеждаше като отворен, ширнал се напред път, но друг път, когато Ребека внезапно изпаднеше в мълчание, или в пристъпи на смях или фалшива смелост, разбираше, че няма да бъде лесно. Знаеше, че няма как да създадат историята си отначало само за една нощ. Въпреки това й се усмихваше и я обичаше, и й държеше ръката, когато спеше нощем, а сутрин присядаше на ръба на ваната, за да си говори с нея, докато тя се къпеше, да я гледа как втрива шампоан в косите си и масажира скалпа със силните си пръсти.

Ребека си купи смешна панамена мъжка шапка, сви цигари с марихуана и ги пъхна в опасващата я лента, примесени с девесил. Каза й, че така изглежда странно.

— Като ексцентричен търговец на слонова кост или нещо от този род.

В Кингс Лин Ребека купи странни лилии и бели макове и ги занесе в къщата, сложи ги в един буркан от сладко и ги нарисува върху голямо платно на поляната, докато слънцето залязваше. През втория ден изминаха пеша много мили през древната земя, където някога навятият от бурята пясък можеше да покрие цели села, покрай стари, изоставени ферми за зайци и тайнствени, вечно движещи се дупки. Говореха за мечтите, които можеха да си купят, ако Джак продаде къщата.

— Сега, след като вече наистина се освободи от това и продължаваш напред.

За синьото бъдеще, за което можеха да се абонират с нейните пари и с неговата свобода. Той можеше да си купи апартамент на „Торнтън Хийт“, без да взема ипотечен кредит, тя можеше да купи вилна къща някъде в провинцията, може би в Съри, или нещо по-голямо тук, в Норфолк. Можеха да отидат някъде на почивка, „например в Южна Америка — предложи тя — или в Мексико — бих могла да науча нещо от художниците на фрески там“. Двамата се разхождаха така неуморно, Ребека с побърканата си шапка, а Кафъри вървеше смълчан до нея и си мислеше: „Не мога, Ребека, не мога“.

Когато слънцето започна да залязва, спряха за момент на склона над една плитка долина. Косите оранжеви лъчи намериха някаква отразяваща повърхност сред дърветата от другата страна на долината, нещо изкуствено, парче стъкло или може би прозорец и внезапно, сякаш в резултат на завъртане на фар, отразеният образ на слънцето прекоси ливадата и заля лицата на Кафъри и Ребека със злато. И сега той видя, че светлината се отразяваше от някаква каравана, която, както осъзна внезапно, се намираше над каменоломната край гаража на Лам. До този момент не си беше давал сметка колко близко са били до него през целия ден. Изпълни го желание да отведе незабавно Ребека в наетата от тях къща, по-далеч оттук.

— Разколебан си — заяви неочаквано младата жена. — Няма да продадеш къщата — виждам го. — Говореше, без да го погледне. Стоеше до рамото му, загледана в залязващото слънце. — Промени си намеренията относно Юан.

— Не, не съм. — Пресегна се, за да я хване за ръката. Време беше да тръгват. — Не съм си променил намеренията.

— Напротив, променил си ги. Искаш отново да отидеш да се видиш с Трейси в „Холоуей“.

— Не искам. Наистина не искам.

Но Джак лъжеше. Разбира се, че лъжеше. Не можеше да й го обясни. Не можеше да й обясни, че всичко, което виждаше на твърдата, пясъчна земя, по която вървяха, че всичко, което видеше и всичко, което правеше, го караше да мисли за Юан. Тук, на цялото това разстояние от Лондон, положението всъщност беше дори още по-лошо. Изминаха пътя до къщата в мълчание и Ребека не спомена повече за това през тази седмица.

И тогава внезапно, без видима причина, една сутрин той се събуди с усещането, че Юан бе влязъл в стаята.

Джак седна в леглото. Часовникът показваше шест и двайсет, слънцето очертаваше силуетите на цветята по завесите, Ребека спеше до него. Младият мъж се огледа объркано, с лудо тупкащо сърце, очаквайки да види Юан, седнал на перваза на прозореца, облечен в горчиченожълтата си тениска, шортите и сандалите, с които го бе видял за последен път, клатейки крака.

— Юан?

Всичко изглеждаше различно. Всичко в стаята като че ли беше станало безтегловно, някак отделено от значението си. Усещаше крайниците си леки, като че ли досега бе носил нещо тежко и току-що го беше оставил. Струваше му се, че всеки момент може да се понесе към тавана.

— Юан?

— Джак? Какво има? — Полузаспала, Ребека сложи ръка върху гърба му и лениво прокара пръсти по лопатките му. — Какво става?

— Нищо. — Кафъри отново отпусна глава върху възглавницата и постави ръка върху гърдите си, върху блъскащото в тях сърце. — Сънувах нещо, струва ми се. Това е всичко.