Лечението

25

Кафъри се върна в Шрайвмур малко след шест часа и докато паркираше, видя как Криотос, с кремаво сако, се качва в колата на съпруга си. Той прекоси улицата.

— Случило ли се е нещо? — попита той, поставил двете си ръце върху покрива, като оглеждаше улицата, за да се увери, че по тази лента не наближават автомобили. — Логан върна ли се?

— Върна се и си тръгна, направи ксерокопие на няколко формуляра за дейността си за деня и ги пусна в твоето отделение — нищо.

— По дяволите! — Наведе се, погледна в колата и кимна на съпруга на Мерилин. — Извинете ме за този език.

— Няма проблем.

— Пристигнаха няколко съобщения за теб — продължи Криотос, докато закопчаваше колана си и го гледаше внимателно. Отново й се стори изтощен. — Обади се зъболекарят, иска да говори с теб, и някой си Гъмър. О, и в телефонната централа на Уест Енд са намерили Чамп Кеодуа-не-помня-какво-точно, ако все още желаеш да се видиш с него.

— Пийч?

— Няма промяна. — Мерилин кимна към прозорците на стаята си, по чийто сребрист противовзривен слой подскачаше слънчевата светлина. — Дани все още е там.

— По дяволите.

— Знам. Не е в най-доброто си настроение.

— Добре. — Кафъри се изправи и почука по покрива на автомобила. — Добре, благодаря ти, Мерилин. До утре.

Стаята на Криотос беше празна, а в стаята на старшия следовател Дани попълваше листовете за дейността си през месеца. До нея стоеше отворена бутилка „Гленфидич“ — любезност от страна на една журналистка от неделен таблоид, подготвяща статия за географското разпределение на престъпността, която благодарение на оказаната й от Кафъри и Сунес помощ бе успяла да напише цели три статии.

— Дани?

Тя вдигна поглед.

— О. Ти ли си?

И върна цялото си внимание към своята работа.

Джак постоя неловко край вратата, вперил очи в нея. Не знаеше дали да си тръгне или да остане. Когато стана ясно, че тя твърдо бе решила да не говори с него, младият мъж седна на бюрото си, сплел ръце върху корема, и се взря безмълвно през прозореца. Не след дълго Сунес се пречупи.

— Така. — Подписа формуляра, хвърли химикалката върху бюрото и се облегна на стола си. — Изплюй камъчето.

— Добре… — Той постави дланите си на бюрото и погледна за момент през прозореца, несигурен откъде да започне. — Аз… — Обърна се към нея. — Виж, във връзка с тази сутрин.

— Да?

— Съжалявам.

Даниела присви устни и го изгледа подозрително с тесните си сини очи.

— Беше прекалено — продължи той. — Този случай, както знаеш, не ми е по сърце, поради добре известни ти причини… и ми се струва, че почти не съм спал. — Сви рамене. — Означава просто, че съжалявам.

Устата й остана все така недоволно стисната.

— Ясно. — Взе химикалката и почука с нея по бюрото, обърна я, чукна отново, загледана в бюрото. Понечи да каже нещо, после се отказа и разтри глава. Протегна ръце във въздуха и погледна през прозореца. — О, по дяволите. Май ще трябва да ти простя.

— Е, благодаря — въздъхна Кафъри. — Нали се сещаш, благодаря ти за рекламата.

— Няма защо. — Сунес пъхна пръст в ухото си и го завъртя енергично, поглеждайки странично към него. — „Не знам дали бих могъл да си завра главата толкова дълбоко в задника.“ Не можа ли да измислиш нещо по-добро?

— Следващия път ще се постарая.

— Направи го — отвърна тя, изви стола си така, че да се озове с лице към него, поставила длани върху корема си. — Между другото — забелязал ли си това? — Разтърси корема си нагоре-надолу. — Забелязал ли си го? Отслабвам. — Вдигна поглед към лицето му; изражението й беше сериозно. — И не спомена ли нещо, че ми дължиш една вечеря?

— Дължа ли ти?

— Да, дължиш ми. Каза, че ако всички вестници не са писали за Гордън Уордел, ще ме черпиш една вечеря.

— И не се ли оказах прав?

— Няма значение. Аз съм ти шеф.

— Значи се оказах прав.

— Може би.

— В крайна сметка трябваше да ти простя, Джак, днес нямам транспорт — Полина взе биймъра.

Не обсъдиха къде да отидат. Просто влязоха в ягуара и подкараха към Брикстън, сякаш това бе най-естественото място на земята, на което да бъдат, сякаш бяха привлечени от държаната в плен река Ефра да се движат успоредно на нейното течение. Краищата на Брикстън, където смущаващият прах в очите на нощните клубове и домовете на изкуствата не беше проникнал, бяха все още самотни и опасни. Тук съсухрени мъже в окаляни анцузи и сламени шапки с крещящи изкуствени цветя по периферията вдигаха очи към звездите и уличните лампи и изричаха с шепот луди слова, предназначени за ушите на луната. Тук уличните лампи бяха отнесени от пушките на местните бабаити и единственото осветление бяха студените кубове с ултравиолетова светлина в магазините. Бяха инсталирани, за да възпират наркоманите да сядат на входа им, тъй като правеха невидими вените на ръцете им. В Централен Брикстън истинският нощен живот все още не беше започнал — беше прекалено рано — и „Биг Бар“, и „Фридж“, и „Мас“ все още тънеха в тишина. Едва към полунощ Централен Брикстън се превръщаше в малка Ибиса — задръстване на уличното движение и оскъдно облечени балеарски момичета, застанали прави и подали глави през покривите на колите, махайки на света. Когато спряха на „Коулдхарбър Лейн“ Кафъри посрещна с радост сравнително добрата осветеност и топлота.

Той спря пред банкомата.

— Искам около четирийсет лири.

— Бих се бръкнала повечко, ако бях на твое място. Аз не съм ти някое евтино момиченце, с което си излязъл на среща.

Сунес стоеше с ръце в джобовете и с гръб към него, опитвайки се да засрами с поглед просякинята с бебе на ръце, която седеше под банкомата. Джак провери баланса си. Цифрата, която беше дал на Трейси Лам, не беше случайна — знаеше с колко банката можеше да му разреши да прехвърли кредита си при толкова кратко предизвестие. Три хиляди лири. „Какво може да се купи с три хилядарки?“ Колкото и да си казваше, че тя е лъжкиня и стара, опитна измамница, сърцето му, което не спираше да се надява, колкото и жалко да беше всичко това, не му даваше мира с постоянното си натякване: „ами ако, ами ако, ами ако…“.

— Така. — Прибра в джоба си парите, огледа се, за да се увери, че никой не го наблюдава, и кимна към „Коулдхарбър Лейн“. — Значи вечеря?

Заселниците от Уиндръш, предявявали някога претенции към тези няколко улици, бяха изтикани от Централен Брикстън към тесните околни капиляри. Бяха останали няколко истински черни пъба — малко заведения, където можеше да влезеш в събота следобед и да видиш младежи да играят на домино, да крещят, да се пляскат по бедрата, да хващат мобилните си телефони, за да запознаят с обратите на играта отсъстващи приятели. Сега „Коулдхарбър Лейн“ беше предназначена предимно за новия тип обитатели на квартала. Кафъри и Сунес избраха едно заведение близо до площада, „Сатей Бар“, декорирано с огледала и напомнящи райски птици цветя във високи стъклени вази. Поръчаха шишчета по малайски и оризови кубчета и две бири „Сингха“ и се настаниха на една масичка до прозореца. Даниела се намести удобно, разкопча сакото си и остави пейджъра си на масата между двамата.

— Харесва ми тук. — Наклони се малко напред и погледна през прозореца. — Тази улица е толкова модерна, че ако стоиш достатъчно дълго неподвижно в малката си пещера, от време на време ще ти излезе късмета да видиш някоя знаменитост, излязла от прикритието си. Веднъж видях тук Каприс, сигурна съм, че беше тя, беше с онези… — Пое въздух през стиснатите си зъби и направи няколко резки движения с изпънати длани към горната част на бедрата си… — с онези червени шорти, стигащи ей дотук, както и онази, с големите цици, как й беше името? От време на време надебелява като мен. Сещаш се. С голямата уста.

— Не знам.

Сунес се усмихна криво и взе едно шишче.

— Това е първият признак за депресия.

— Кое?

— Загубата на интерес към секса.

— Не съм изгубил интерес към секса.

— О, да бе — посочи го с вилицата с набоденото парче месо тя, — денят, в който умреш, ще бъде денят, в който си изгубил интереса си към секса, Джак Кафъри.

— Аз просто… — Младият мъж разви ножа и вилицата си от салфетката и придърпа чинията към себе си. Гледа около минута храната, после се облегна напред, поставил лакти от двете страни на чинията. — Колко време вече си в полицията, Дани? Петнайсет-шестнайсет години?

— И останалото… знам, че имам лице на ангелче, но от трийсетте ме делят само девет години.

— А спомняш ли си времето, когато си започнала? Помниш ли какво ти се е въртяло в главата?

— О, да. Бях силно развълнувана. Веднага се разбра, че съм там — от мига, в който отидох в Хендън. Но — додаде тя, като акцентира думата с няколко мушкащи движения с вилицата, на чийто връх висеше парче месо, — никога не съм се възползвала от това, Джак. Дори когато светът се промени и можех да се възползвам, никога не съм го правила. — Пъхна храната в устата си и известно време дъвка мълчаливо. — Разбира се, това не означава, че съм целувала някога нечий задник. Нито пък предник.

— И все още ли ти харесва?

— Целуването на предници ли?

Кафъри се усмихна.

— Полицията.

— Да. Все още я харесвам. Всяка минута от работата си в нея.

— И никога не ти се е струвало, че си се захванала с тази работа с неправилни мотиви?

— Не. — Сунес пъхна оризови кубчета в устата си и се огледа, като дъвчеше интензивно, вперила поглед в някаква точка над главата му. — Но пък на мен не ми се е случвало нищо подобно на онова, което те е сполетяло, когато си бил момче.

Тук Джак се изкашля и се облегна назад, загледан в съдържанието на чинията си. Знаеше, че Даниела чака той да започне. Изведнъж апетитът му секна.

— Ти знаеш, нали… — Вдигна очи и я погледна. — Знаеш, че аз влязох в полицията заради шибаната си идея, че ще намеря Юа… — Направи пауза. — Че ще намеря брат си.

— Да, не е нужно да бъдеш гений, за да го разбереш.

Джак се приведе напред.

— Но, Дани, не мога да се освободя от това. Получавам случай като Рори Пийч и изведнъж ставам отново десетгодишен, юмруците ми се свиват от само себе си и ми се иска да ги наредя както подобава… иска ми се да се бия с тях с голи ръце.

— Значи от време на време се разгневяваш. Какво толкова има?

— Какво има ли? Ами — рече той, като приближи запалката до цигарата си, — някой ден работата ще стане съвсем дебела, усещам го. Някой ден някой ще ме изкара от нерви и ще направя нещо, което няма да мога да поправя. — Дръпна от цигарата и задържа дима в дробовете си, отметнал назад глава, затворил очи. После изпусна дима и остави цигарата в пепелника. — Става дума за перспективата, нали така го наричат, „перспектива“? Виж какво направих в болницата… виж как се нахвърлих отгоре ти, опитвайки да те накарам да приемеш, че е замесен още някой…

— А, чакай — прекъсна го Сунес. — Знам какво ще кажеш.

— Така ли?

— Да. — Натопи месото в соса с фъстъци и откъсна със зъби едно парченце от шишчето. — Да, и аз също съм мислила по този въпрос. Според теб там има още някой. Друго семейство.

— Да. Казах ти, аз съм куче, което не си пуска кокала.

— Всичко е наред, Джак — увери го тя, докато дъвчеше усилено. — Говорих с шефа за това — мога да ти дам двама от външния екип. Прави каквото искаш с тях — само ги върни усмихнати. Съгласен?

Той я изгледа внимателно.

— Подмазваш ми се.

— Не. Не. Не се подмазвам. Мисля, че може и да си прав. А сега, вместо да стоиш пред мен зяпнал като някой глупак, по-добре кажи едно „благодаря“.

Младият мъж поклати глава.

— Добре — рече той. — Добре — благодаря, Дани. Благодаря.

— Няма защо. И вземи да махнеш това — боцна цигарата му с шиша си, — и си довърши яденето. Изглеждаш така, сякаш ако се нахраниш както трябва, ще умреш от пръсване на стомаха.

Кафъри смачка цигарата, но когато придърпа отново чинията към себе си, установи, че все така не е в състояние да се съсредоточи върху храната.

— Какво е станало в онази къща, Дани? — попита след малко той. — Какво, по дяволите, е станало в нея?

Тя си помогна с вилицата, за да събори останалото по шиша месо в соса в чинията си.

— Просто е. Рори Пийч е бил изнасилен. От баща си. Случват се и такива неща.

— Какво в такъв случай е ставало в това семейство?

— Не знам. — Даниела пъхна поредното парче говеждо в устата си и задъвка. — Често съм се питала какво е да изнасилваш. Това е едно от нещата, за които се питат жените — не какво е да бъдеш изнасилена, а какво е да бъдеш този, който изнасилва. Не е особено политически коректно за една стара лесбийка, нали? — Отпи от бирата си и избърса уста. — Веднъж разговарях с един изнасилвач и знаеш ли какво каза той? Той каза, а аз запомних всяка негова дума, защото именно тогава разбрах, че колкото и силно да си привързвам гърдите към гръдния кош, за да ги прикривам, и колкото и ниско да си подстригвам косата, никога няма да разбера истински какво е да си мъж. Та той каза: „Все едно сърцето ти се е подало навън, все едно си захапал парче животинска кожа толкова силно, че челюстта ти се спуква, то е като надървянето, което слага край на всички надървяния, сякаш ти измъкват душата през патката“. — Сунес се облегна назад, мушкайки разсеяно месото с вилицата си. — Хубавки лунатични песнички, а? — Спря. Кафъри се беше изправил. — Хей, къде отиваш?

— Искаш ли още нещо за пиене?

— Да. — Беше озадачена. — Да, продължавай в такъв случай — още една бира. — Напълни устата си с храна и задъвка, като го гледаше как се приближава към бара, питайки се какво беше казала, за да предизвика тази реакция. Нещо в Кафъри наистина беше объркано — в това нямаше съмнение. Понякога гледаше като вързан лъв. Когато се върна с напитките, беше притихнал. — Джак… какво има? Хайде, кажи ми.

— Мисля да се обадя на Ребека.

— Как е тя?

— Добре е.

— Чудесно. Е, поздрави я тогава от мен. — Сунес се наведе напред и му взе чинията. — Не го искаш, нали?

— Не… давай.

Тя прехвърли онова, което беше оставил, в своята чиния, и се зае с него. Приключиха рано вечерята, а Кафъри установи, че няма нужда от допълнителната сума, която беше изтеглил.

Гласът на Ребека прозвуча неопределено по телефона.

— Джак… къде съм… Божичко, искам да кажа… — Пое въздух. — Извинявай, имах предвид къде си?

— Добре ли си?

— Аз… не знам… пияна съм, струва ми се. Мисля, че съм изгубена, Джак.

— Къде си?

— Във… нали се сещаш, в галерията.

— Същата, от която вече съм те вземал ли?

— Така ми се струва.

— Съвсем наблизо съм. Чакай ме.

„Сатей бар“ беше само на стотина метра от „Еър Галъри“. Младият мъж влезе, уморените му очи щипеха от дима, докато се движеше из бара покрай висящи алуминиеви табла, излети от смола колони, волфрамови точици светлина, без да среща студените, сякаш принадлежащи на друг свят погледи на модерните лица в полумрака. Когато най-сетне откри Ребека на втория етаж, постоя известно време и наблюдава, все едно виждаше друг свят.

В напълно осветен стъклен шкаф бяха изложени модели на патологични екземпляри в цветни течности. Пред него, на съответстващи на обстановката столове, седяха четири момичета с бледи източноевропейски лица и геометрични прически. Имаха напрегнати изражения и слушаха, приведени напред, мъжа, който седеше на червения пластмасов диван срещу тях. Той беше висок и впечатляващ, облечен с черно поло, и Джак разпозна в негово лице журналиста от едно късно нощно предаване от Четвърти канал.

— Като преградените прозорци на Микеланджело в библиотеката на Медичите, това са вагини, които отиват наникъде — казваше той, отхапвайки със завидна точност крайчетата на думите. — Те преобръщат естествения ред на фалоцентричното общество; те създават органичното, органоподобното там, където обсебената от мъжкото начало перспектива мисли, че трябва да има пространство. Те казват: „Гледайте! Гледайте племенността, гледайте вагиналността — не я пренебрегвайте!“.

Той говореше за работата на Ребека, която седеше до него. Беше се свила в гънката на дивана, облечена с тениска и синя като водни кончета пола. Беше допряла брадичка в гърдите си, обвила свободно с длани отворената бутилка абсент, която бе поставила върху голите си колене и, макар никой да не показваше, че забелязва, беше потънала в дълбок сън.

— Беки. — Кафъри застана между малобройната публика и дивана и протегна ръка към нея. — Хайде, Беки.

Журналистът спря да говори и се обърна към него.

— Да? — Притисна длан към гърдите си и сниши брадичка. — Искате да питате нещо ли?

Джак се наведе и се вгледа в лицето на Ребека.

— Ребека? — Тя не помръдна. Беше си отрязала косата, откакто не се бяха виждали — стоеше на диви валма около малкото й изцапано лице. В краищата на очите й се бяха образували две черни петна от очната линия. Приличаше на препила участничка в тийнейджърско парти. Малка пияна жена-елф. — Беки… хайде.

Хвана ръката й, отдели я от бутилката и тя се размърда.

— Ъ? — Вдигна очи и те описаха странни зигзагообразни движения. — Джак?

Дъхът й беше кисел.

— Хайде. — Взе бутилката от ръцете й и я остави на масата. — Да вървим.

Обгърна я с едната си ръка през раменете и се наведе, за да я обхване с другата през кръста.

— Тя тръгва ли си? — попита кротко журналистът.

— Да.

Той повдигна рамене и се обърна отново към своите слушателки.

— Корнелиус Кориг, например, би могъл да използва друг подход към темата за сексуалния тормоз…

Жените разкръстосаха и отново кръстосаха крака с абсолютната симетрия на танцова трупа и се приведоха напред, без да обръщат внимание на Ребека, с вперени в журналиста погледи, готови да всмучат всяка негова дума.

— Банда смотаняци — обяви внезапно тя, като се дръпна от ръцете на Кафъри. — Не виждате ли, че всичко това са глупости? — Грабна бутилката абсент от масата и я размаха свирепо. Течността се раздвижи като разтопени диаманти на светлината, запръска по пода и момичетата вдигнаха изненадано очи. — Всичко това е една огромна шега — не разбирате ли? Шегата е за ваша сметка. — Спря за момент, като се полюляваше леко, сякаш бе изненадана, че стои прави. — Вие… вие… — Направи крачка назад и за малко не изгуби равновесие, но успя да протегне ръка, за да се подпре. — О… — Спря рязко, като дишаше тежко, и се огледа безпомощно. — Джак?

— Да. Хайде да вървим.

— Искам да си вървя… — Прегърби се леко и заплака. — Искам да си отида вкъщи.

Кафъри успя да я измъкне от клуба, без да привлича внимание. Напъха я в колата и тя стоя неподвижно на мястото си, с отпусната до прозореца глава и длани в скута, докато той караше мълчаливо из Дълич. От време на време хвърляше поглед към нея, питайки се как бе позволила да се превърне в нещо, което излагаха на показ. Ребека се отличаваше с умението си да оцелява. Струваше му се невероятно, че я вижда толкова деградирала, толкова безпомощна, толкова беззащитна. На светлината на фаровете на колите, с които се разминаваха, лицето й изглеждаше сиво, а устата — синкава.

Спряха на светофар в Дълич, пред бяла вила — със същия успех можеха да се намират в някое пенсилванско село, а не в Южен Лондон, и той протегна ръка, за да я докосне по главата, да погали щръкналите туфи коса.

— Ребека? Как я караш?

Тя отвори очи и щом го видя, му се усмихна смутено.

— Здравей, Джак — прошепна тя. — Обичам те.

Кафъри се усмихна.

— Добре ли си? — Устата й изглеждаше пурпурна в мрака. — А?

— Не. — Отпусна длани. Трепереше. — Всъщност не съм добре.

— Какво има? — Младата жена затърси опипом вратата, краката й замърдаха по каучуковата постелка на пода. — Беки? — Но преди да бе успял да отбие до тротоара, тя подаде глава през вратата и повърна на асфалта, тялото й трепереше, от очите й бликнаха сълзи. — О, боже, Беки.

Джак разтри гърба й с едната си ръка, като следеше движението в огледалото за обратно виждане, търсейки място да спре. Тя се тресеше и плачеше, избърса устата си с ръка и се опита да затвори вратата с другата.

— Съжалявам. Съжалявам…

— Няма нищо. Само минутка, само минутка…

Светлините на светофара се смениха и той пресече пътя на колите, за да спре край тротоара. Ребека се отпусна тежко на седалката, като ридаеше, поставила длан върху устата, а по бузите й се стичаха черни от спиралата вадички. Той не можеше да си спомни кога за последен път я бе виждал да плаче.

— Ела тук, ела тук…

Опита да я придърпа към себе си, но тя го блъсна.

— Не… не ме докосвай. Отвратителна съм.

— Беки?

— Взех малко хероин.

— Какво?

— Хероин.

— О, за бога. — Кафъри въздъхна, отпусна се на седалката си, вдигна поглед към тавана. — Кога?

— Не знам. Не знам — може би преди няколко часа…

— Защо?

— Аз… — Завъртя очи към него и младият мъж се зачуди как така не беше разпознал досега характерния оцъклен вид. — Исках да го опитам.

— Всичко ли трябва да опиташ? Всяко едно от шибаните неща, без изключение? — Тя избърса уста и не отговори. Шофьорите забавяха, когато минаваха покрай тях, за да видят какво става, дали не се води спор. Джак се пресегна и дръпна вратата, така че светлината да не превръща купето в добре осветена сцена, готова за погледите на минаващите. — Това първият ти път ли е? — Ребека кимна. — Добре. — Включи двигателя на ягуара. — Няма да ти чета конско. Прибираме се вкъщи.

В Брокли й помогна да се измие и я накара да изпие един чай. Тя седеше като дете в леглото, облякла една от неговите ризи, обхванала с две ръце голямата чаша, с вцепенено, бледо лице.

— Ще повикам лекар.

— Не. Добре съм. — Младата жена се взря в дъното на чашата. — Вече се чувствам по-добре. А ти ще… — Замълча и, без да го погледне, довърши мисълта си. — … ще си легнеш ли в леглото? — Кафъри, който стоеше на прага, опрял ръце в касата на вратата, поклати глава. — Не ли?

— Не.

— Разбирам. — Помълча малко, сякаш предъвкваше в ума си новото му решение. И изведнъж пусна чашата и прикри с длани лицето си. Чашата се търкулна от леглото и се разби на дървения под. — О, Джак — зарида тя, — изгубена съм.

— Добре, добре.

Той седна на леглото и заразтрива гърба й.

— Изгубена съм. Преди знаех къде съм, но вече… вече просто нямам представа.

Плачеше толкова горчиво, сякаш за всичко — за всяко дребно разочарование, за всяко нещо, което беше губила някога. По бузите й се стичаха сълзи.

— Беки… — Джак я прегърна и я целуна по главата. — Не може да продължаваш така.

— Знам. — Раменете й се тресяха, вратът й беше станал горещ. Тя поклати глава. — Знам.

— Какво смяташ да правиш тогава?

— Не знам… Аз…

Разтърка очи и пое няколко пъти дълбоко въздух, опитвайки да се овладее.

— Ребека? — Кафъри сведе глава, за да я погледне в очите. — Какво смяташ да правиш? — Тя избърса сълзите от бузите си. Дишането й ставаше по-равномерно. — А?

— Ух. — Младата жена извърна глава. — Ще… Не знам, ще кажа истината, може би.

— Добре…

— Не, имам предвид наистина да кажа истината. — Вдигна ръце, после ги отпусна отново. — Джак.

— Какво?

— Аз… аз излъгах. Малко — додаде със заекване. — Не… не малко, а много. Джак, аз те лъгах — през цялото време те лъгах и сега съжалявам толкова, и всичко това с нас стана заради моите лъжи, всичко е по моя вина, и…

— Хей… шшт, хайде, успокой се, за какво си лъгала?

— Ще ме намразиш…

— За какво си лъгала?

— За Малкълм.

— Какво за него?

Ребека си пое дълбоко въздух, затвори очи и ги стисна, и заговори на въздуха, сякаш рецитираше трудно запомнено стихотворение.

— Не помня какво се случи, Джак. Последното, което помня, е как яхнах велосипеда си, за да отида в дома на Малкълм… и нищо повече, докато ти тръгна за погребението на Пол. — Мълчание. Тя отвори очи и го погледна. — Джак… знам, че обърках всичко и съжалявам… просто мислех… ох, не знам… мислех, че нещо не е наред с мен, щом не си спомням… или… или…

Кафъри отпусна тежко глава и дълго седя мълчаливо. Значи това бе причината за странното й поведение. Помисли си за показанията й, дадени в болницата, за следствието, за мъртвото тяло на съквартирантката й в коридора, за увесената от тавана на кухнята Ребека. И тогава осъзна, че тя току-що бе признала това, за да направи крачка към него.

— За това ли беше всичко? Сексът?

— Бях уплашена, трябва да съм мислела, че може внезапно да си спомня, докато се… добре де, чукаме. — Заби кокалчетата на пръстите в очите си. — Знам, че е глупаво.

— Защото аз се опитвах да те накарам да мислиш за него?

Ребека кимна, изви долната си устна под зъбите. Целият грим от очите й беше вече по лицето, ресниците й бяха меки и оголени.

— Не си се обадила в полицията за онова, нали?

— Разбира се, че не — нали не си го мислел наистина…?

— По дяволите, Ребека! — Придърпа я по-близо към себе си и завря лице в косите й. — По дяволите!