Лечението

31

Стаята на Криотос започваше да се изпразва, тъй като работният ден приключваше. Повечето компютри бяха изключени, а Мерилин беше измила чашите. Тъкмо беше излязла и пътьом обличаше сакото си, когато го видя да излиза от асансьора. Познаваше го достатъчно, за да знае, че не трябва да спори с него, когато има подобно изражение. „Мале мила, това изражение го знам.“

— Хайде, ела — рече тя, като съблече сакото си, без дори да го изчака да заговори.

Върнаха се в работната стая, Мерилин включи поостарелия компютър и вкара информацията, която Кафъри й даде: затворнически присъди от 1989 година насам, нападения на полицаи с нож или бръснач, и адреси във втора югозападна част, и по-точно в периметъра на Брокуел парк.

— Откъде взе всичко това, Джак? — Сунес се появи по риза и тиранти, с чаша кафе в едната ръка, с папка — в другата. Излезе от стаята на старшия следовател и застана зад Криотос и Кафъри. — Откъде го измъкна?

— Не знам — отвърна той, без да я погледне. — Просто подозрения.

Още докато го казваше, усети как тя го погледна по типичния си виждащ всичко начин и младият мъж извърна леко встрани глава, за да не й даде възможност да прочете нещо по лицето му.

— Джак? — Той се запъти към стаята на старшия следовател, но Сунес го държеше в ръцете си и го знаеше много добре. Просто й трябваше малко време, за да постигне целта си. — Изобщо не се опитвай да ми избягаш така, Джак. — Последва го спокойно към офиса. — Познавам те достатъчно добре.

— Искам за малко да остана сам, Дани, дяволите да го вземат. — Той седна на бюрото си. — Ако не е прекалено много.

Тя обаче застана на прага, подпря се на рамката на вратата и отпи от кафето си.

— Джак Кафъри си има малка тайна. — Погледна през рамо, затвори вратата и влезе в офиса. Остави кафето на бюрото и се наведе към него, за да прошепне: — Джак, искам да ми кажеш повече.

Той доближи лице до нейното и прошепна в същия тон:

— Какво се очаква от мен да ти кажа? Дани?

— Очаква се да ми кажеш, ако с теб става нещо… нещо, което би могло да се отрази на бъдещето ти в полицията.

— Добре тогава — обяви той, облегна се назад и разтвори длани. Най-после се започваше. — Хайде, изплюй камъчето. Очаквах това.

Тя го накара да замълчи, като доближи показалец до устните си.

— Защо любовта на моя живот прояви внезапно такъв интерес към теб, Джак? Защо Полина започна ловко да те вмъква във всеки разговор? — Вдигна брадичка към телефона. — Току-що говорих с нея и тя пак опита да върне разговора към теб по своя коварен начин.

— Не знам, Дани. Ти знаеш ли?

— Не бъди саркастичен с мен. — Погледна го, отпуснала брадичка, вдигнала вежди. — Ако просто търсеше нещо странично, за разнообразие, бих разбрала. Имаш вид на човек, който би могъл да се представи добре, признавам ти го. Но не става въпрос за това, нали? Нещо друго е.

Кафъри не отговори. Лицето на Сунес беше съвсем близко до него. Той наведе очи и се взря в дланта си, поставена върху бюрото, отвори я и я затвори. Не искаше да го изрече пръв. Искаше тя да започне.

— Кой е той? — попита най-сетне Даниела. — А? Кой е този, който стана причина да изглеждаш така, сякаш искаш да разкрасиш нечия физиономия?

— Никой.

— Лъжеш. Нямаше те цял следобед и сега се връщаш с изражение на човек, който е готов да разнищи някого. И това е същата особа, която ти даде новите параметри.

Той поклати глава.

— Не.

— Ако стане нещо, няма да ти се притека на помощ. Знаеш ли го?

— Няма да се наложи.

— Ще забравя името ти, ако така ще си защитя собствения задник.

Кафъри кимна.

— Няма да се стигне до това. Обещавам.

— Джак.

Криотос се появи усмихната на вратата. Сунес се изправи като виновно дете и веднага се отказа от размяната на реплики със сурово изражение като пинг-понг.

— Мерилин. — Кафъри бутна назад стола си. — Какво?

— Това. — Държеше отпечатана страница. — Задържан по Параграф 41 — май става дума за истински лунатик. Мога ли да си ходя вече?

С право изглеждаше толкова самодоволна. Беше вкарала всички нови параметри в базата данни и от получената по този начин супа бе излязло едно име.

Когато го прочете, Джак поклати глава.

— По дяволите. — Подаде листа на Сунес. — Знам това име.

Никой не им отвори вратата. Блъскаха по нея и викаха, и сега на малката стълбищна площадка се бе събрала мълчалива публика от съседи, застанали пред вратите на домовете си с кръстосани пред гърдите ръце, със светещи зад гърба им телевизионни екрани. Кафъри повдигна пощенската кутия и надникна през нея.

— Какво мислиш? — прошепна Сунес. Нито тя, нито той бяха споменали името на Полина по целия път дотук. Все едно се бяха споразумели да оставят темата, докато се справят с тази ситуация. — Е?

— Той не е тук.

— Сигурен ли си?

— Да. — Джак се изправи и свали сакото си. — Излязъл е някъде. — Подаде й сакото си и започна да развързва вратовръзката си. — Вероятно с някой друг.

— О, боже всемогъщи. — Даниела разбра какво смяташе да прави колегата й и побърза да се обърне към събралите се съседи. — Ако обичате, всички да се приберете вътре. Точно така. — И акцентира думите си с жестове, с които сякаш опитваше да ги отпъди навътре към апартаментите им. — Хайде, тук няма нищо за гледане. — Бавно и неохотно те затвориха един подир друг вратите си и тя се обърна отново към Кафъри. — Джак — прошепна тя, — та ние дори не знаем дали това е той.

— Скоро ще го разберем.

Изпразни джобовете си, подаде й ключовете си и няколко монети.

— О, боже… Надявам се помниш как се попълва формулярът за увреждане на чуждо имущество.

— Дали си спомням ли? — Младият мъж отстъпи крачка назад. — Бих могъл да го попълня дори насън. — Стовари крак върху вратата. — Полиция!

Гласът му отекна из малката мръсна стълбищна площадка. Пощенски кутии зад тях се открехнаха потайно. Вратата потрепери, за момент като че ли се огъна в центъра, но двете ключалки държаха.

— Долната е специална, Джак.

— Знам. Полиция! — Стовари отново крак върху вратата, като го приземи точно по линията на ключалките, а коленните му сухожилия завибрираха. Горната ключалка изскочи от отвора си в стената, но долната продължаваше да държи. Кафъри отскочи назад, за да запази равновесие. — Проклета работа.

— Ох, гледай — рече нетърпеливо Сунес, като заопипва джобовете си за мобилния телефон. — Никога няма да се справиш с нея. Трябва ни специалната служба. Ще им се обадя.

— Добре, добре… дай ми само една… — Отстъпи за пореден път назад, отметна косата от челото си, и приземи третия си ритник точно там, където искаше — на около десет сантиметра вдясно от ключалката. Тънката външна обвивка на вратата се сбръчка. При следващия удар кракът му премина през нея. — Готово. — Отскочи назад, съпроводен от разлетелите се дълги парченца дърво, и започна да разширява отвора, като дишаше тежко и хвърляше шуплестите парчета от вътрешността на вратата по пода. Пъхна ръка в дупката и заопипва от вътрешната страна вратата, притиснал лице отвън. — Добре. — Погледна към своята колежка. Отвътре имаше лост за секретната ключалка. — Намерих го.

Ключалката се превъртя леко и двамата със Сунес влязоха.

Никой не каза нищо. Стояха и се взираха предпазливо в притъмнелия коридор.

Даниела си пое дълбоко въздух. Пъхна в джоба мобилния си телефон, върна сакото и ключовете на Кафъри, и прекрачи прага. Отнякъде вътре, някъде в мрака, се носеше застояла миризма. Даниела се поколеба, потърси в джоба си силното фенерче, което беше купила.

— Сигурен ли си, че не е тук?

— Сигурен съм. — Но гласът му беше тих. Включи предпазливо светлината и двамата заоглеждаха коридора. Беше най-обикновен коридор от общински блок и завършваше два-три метра по-нататък с врата. На пода нямаше килим, дъските бяха голи. От двете страни на коридора имаше две боядисани врати. — Ало? — Тишина. — Това е полицията, мистър Клеър.

Мълчание.

От стълбищната площадка зад тях прозвуча скърцане от отварянето на поредната пощенска кутия.

— Любопитни глупаци.

Сунес затвори очуканата врата с крак и се обърна отново към своя колега, който стоеше пред първата врата, с вдигнати и сочещи към вратата длани, със странно изражение, сякаш оттам се носеше топлина.

— Джак?

Той не отговори. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха, изправиха се под ръкавите на ризата. С химикалка, с миниатюрни, почти невидими буквички, някой беше написал думата „Опасност“.

Обърна се към Сунес и се усмихна.

Стъмваше се. От прозореца в дневната се разкриваше панорамна гледка, която се простираше на няколко мили във всички посоки — големи колкото катедрали облаци се носеха горделиво над парка, розова вечерна светлина заливаше хоризонта. Сунес проведе няколко телефонни разговора, за да мобилизира местната полиция, да извести колите в района, да поиска апартаментът да бъде поставен под наблюдение и да извика Отдела за научна поддръжка в Аркейг Тауър, за да опитат да вземат ДНК, която да сравнят с вече изследваната.

— Така — рече тя. — Нека в такъв случай да огледаме набързо мястото. Преди да е пристигнала кавалерията.

Извикаха асансьорите до горния етаж, спряха ги и отвориха вратата към стълбището, така че ако Роланд Клеър решеше да се прибере преди пристигането на другите полицаи, да чуят стъпките му по стълбите. Разпределиха си апартамента. Сунес омота около ръцете си торбички за фризер и се зае с дневната и банята, а за Кафъри останаха кухнята и спалнята. Използваха осветление само в помещенията, които нямаха прозорци, в останалите разчитаха на остатъците от дневната светлина. Скоро установиха, че апартаментът на Клеър е истински склад: тук бяха струпани всевъзможни неща, като се започне от колекция прахосмукачки и се свърши с един светлокафяв бухал в стъклен купол. Някои участъци бяха мръсни — миризмата в банята накара Даниела да сложи ръка пред устата си, а хладилникът беше пълен с развалена храна: не беше трудно да повярват, че Клеър бе отговорен за безредието в таванското помещение на семейство Пийч. Но апартаментът беше поддържан чист по един доста непостоянен начин. Кухнята беше лъсната: кухненският плот беше така вманиачено търкан на места, че бяха изстъргани парченца от пластмасовото му покритие. В една голяма тенджера върху котлона бяха сложени дрехи. Навсякъде подът, който не беше покрит, беше маниакално чист.

Сунес откри нещо интересно още под първия камък, който обърна.

— Хей, Джак — извика тя, — ела да хвърлиш един поглед на това.

Той отиде в дневната и я завари седнала на бюро с метална рамка, с очертан на фона на залеза силует, загледана в едно отворено чекмедже.

— Какво е това?

— Един господ знае. — Сунес го взе и двамата се вгледаха в него. Беше оръфана тетрадка, пристегната с ластиче. — И какво е това според теб?

Кафъри я хвана за лакътя и го повдигна по-високо, като го наклони към прозореца, за да вижда по-добре. В едно квадратче на предната корица беше написана грижливо думата „Лечението“, а изпомачканите страници бяха изпълнени с подробни формули с дребен, трескав почерк. Вътре бяха залепени изрезки от вестници, статии за случая на Рори Пийч. Кожата му настръхна.

— Вземай го.

— Добре. — Даниела пусна тетрадката в една торбичка за фризер, пъхна я в якето си и се върна в дневната. — Хайде да продължаваме.

Работиха още десетина минути, без да са сигурни какво точно търсят. На една полица със списания Сунес намери картичка на двегодишен малчуган с памперси и надпис: „НЕПРИЯТНО МИ Е ДА ТИ ДОСАЖДАТ С ЛИЧЕН ПРОБЛЕМ…“. Отвори я и дочете края на посланието: „… НО СЪМ НАДЪРВЕН“. В спалнята Кафъри откри надуваема кукла-момченце с изпуснат въздух, пъхната в едно чекмедже, с етикет на японски, закрепен за глезена. Определено бяха попаднали където трябва, и всичко беше толкова странно, като музей в извънработно време. Колекцията на Клеър беше подредена върху метални сгъваеми маси, каквито могат да се видят по евтините разпродажби. Джак забеляза, че нито един предмет от колекцията не се докосва до пода, а всичко е разположено върху масите. Това го накара да се сети как Рори Пийч беше оставен над земята, така както големите котки завличат плячката си по дърветата.

Все още размишляваше за това, когато, десетина минути по-късно, отвори вратата на един стенен шкаф в спалнята и откри онова, което знаеше, че търсят.

— Хей, Дани — извика той, — имаш ли един момент?

— Какво? — Тя влезе от дневната запъхтяна, като държеше ръцете си над главата и се провираше между масите, за да стигне до него. — Какво намери?

— Не знам.

Бръкна вътре и включи осветлението.

— Червена крушка — измърмори Сунес и се взря подозрително в стенния шкаф. — Чудновато.

— Това е тъмна стая.

— А?

— Това е тъмна стая… виж — посочи малката пластмасова масичка, покрита с необходимото оборудване: шишета с химикали, чифт гумени ръкавици, подноси, стойка, която вероятно беше за щамповането на снимките. Встрани от всичко останало стоеше тенекиена кутия от бисквити, залепена с кафяв скоч. — Оборудване за тъмна стая. — Бръкна в джоба, извади армейския си нож, сряза скоча на кутията, вдигна капака и погледна вътре. — О, по дяволите.

— Какво?

— Започва се. — Подаде й фенерчето и бръкна в кутията от бисквити. — Снимки.

— Какво?

— Гледай.

Даниела влезе в стенния шкаф и насочи светлината на фенерчето към снимките. Оттам я гледаха човешки лица.

— О, боже! — промълви тя и премести тежестта на тялото си назад, върху петите. Образите бяха замъглени, но мислеше, че знае какво вижда. Разпозна шарката на балатума на пода. — Рори Пийч?

— Така смятам.

— Божичко! — Вдигна горната снимка и се взря в нея. — Бедната душица. — Държеше Алек и Рори, и истината за случилото се на „Донегол Кресънт“ номер трийсет в ръката си, и от това всичката кръв се оттегли от лицето й. — Не е достатъчно, че е мъртъв — промълви тя. — Трябвало е първо да преживее това.

— Знам. — Кафъри бъркаше из кутията. Под снимките на Рори Пийч намери стара фотография на дете, увито с разкъсани чаршафи, със запушена уста и поставени длани върху гърдите по типичния за фараоните начин. Знаеше какво е това. Разпозна тапета. И постера на костенурките нинджа. — Беше прав — рече той, като й подаде снимката. — Наистина е чукал — не е било номер.

— Кой е бил прав?

— Детектив инспектор Дърам. — Отдолу имаше още снимки на същото дете. — Виждаш ли? Това е семейството от „Халф Мун Лейн“.

— Боже, боже, мили боже, какво, по дяволите, се е случило с тях тогава?

— Не знам. Просто не знам.

Още по-долу откри снимката на едно момче — с лицето надолу върху нападали листа, със свалени до коленете панталони и бельо. Кафъри беше сигурен, че това е Чампалуанг Кеодуангди отпреди дванайсет години — една от най-ранните жертви на Роланд Клеър.

— Боже милостиви — промълви той, — всичко е тук. — Вдигна тенекиената кутия и намери под нея още четири снимки. На тях се виждаше момче, завързано за радиатор, бял радиатор на фона на стена с цвят на мандарина. Момчето, а че е момче беше ясно, лежеше на една страна. Беше бяло, изглеждаше на възрастта на Рори и носеше сандали, синя тениска и шорти — също като детето на фотографията от „Халф Мун Лейн“. Лицето му беше полускрито; отстрани на бузата му се виждаше кафявият скоч, който бе залепен върху устата му, ципът на шортите му беше свален наполовина и отдолу се виждаше бельото му. Това не беше нито Рори Пийч, нито детето от „Халф Мун Лейн“. Този път, щом го видя, Сунес затропа с крака.

— О, боже. Подушвам неприятности. Боже мили, мисля, че беше прав…

— Следващото семейство? — Джак я погледна. — Мислиш ли, че това е следващото семейство?

— Да, да… не бих се изненадала. Хайде, да се връщаме в Шрайвмур. — Пъхна фенерчето в колана си и започна да събира снимките обратно в тенекиената кутия. — Да вървим.

Провря се между масите, стигна до прозореца и погледна през него. На улицата отдолу пристигаха коли — събираха се неусетно край сградата като изпълзели от мравуняк мравки.

— Добре, вече са тук.

— Така. — Кафъри затвори вратата и се приближи към масите. — Искам да хвърля поглед в стенния шкаф в антрето.

— Мислех, че си го направил.

— Не. Хайде.

Младият мъж постоя известно време в коридора, поставил длани върху вратата. Логан беше идвал тук през първия ден от разследването, помнеше, че бе видял името Роланд Клеър в отчета му, но думичката „Опасност“ беше толкова дребна, че не беше изключено той да я е пропуснал. Опита да си представи размерите на помещението от другата страна. Друга спалня ли имаше там? Нямаше дръжка, само кръгла медна топка; може би все пак беше стенен гардероб? „Също като Кармел Пийч — затворена в стенния шкаф, на чиято врата е написано предупреждение.“

— Хайде, Джак. — Сунес застана до него, притиснала тенекиената кутия към корема си. — Нямаме почти никакво…

— Добре.

Бутна вратата. Тя се отвори леко и Кафъри се озова пред друг стенен шкаф. Крушката беше извадена и му бе нужно малко време, докато очите му свикнат със слабата светлина, но когато го направи, трябваше да се хване за рамката на вратата, за да запази равновесие.

— Какво има?

— Ъъъ. — Избърса уста. — Не знам. Дай ми фенерчето. — Даниела му го подаде. Той го включи и освети с него малкото пространство. В задната част на шкафа имаше стъклена цистерна на височината на човешки кръст. Нещо като аквариум. — Отзад има нещо.

— Тогава отиди да хвърлиш един поглед.

— Да.

„Да, разбира се, няма проблем.“ Цистерната беше пълна около две трети с някаква течност, полупрозрачна, а близо до повърхността плуваше нещо мръсно. Разбира се, там плува някаква гадост, но това не е проблем…

— Хайде, Джак, да приключваме с това.

— Вони — сигурна ли си, че не искаш да го направиш ти?

— Какъв страхливец си само.

— Направи го ти тогава.

— И дума да не става — това е мъжка работа.

— Така. — Кафъри пое дълбоко въздух и стъпи вътре. — Първо, тук има нещо на пода. — Насочи лъча на фенерчето по стената вдясно. — Дрехи — додаде той. — Купчина дрехи на пода. — Можеше да се върне към тях по-късно. — И, ъъъ, после, тази цистерна… — Приближи се още, насочи светлината натам и веднага видя, че онова, което плуваше най-отгоре в жълтеникавата течност, беше купчина дрехи. — Дрехи, плуващи във… — Приведе се по-близко. — Дрехи, плуващи във… Боже.

Отстъпи неволно крачка назад.

— Какво? — попита Сунес. — Какво е това?

— Урина. Стотици литри урина.

— Боже мой…

— Проклето сбъркано копеле. — Джак насочи фенерчето към цистерната. Мъжки дрехи, найлоново горнище на анцуг с цип, суитчър с качулка, три чифта маратонки. Роланд Клеър съхраняваше облекло в шейсет сантиметра урина. — Проклето, сбъркано, сбъркано копеле…

Бенедикт имаше температура, виеше й се свят. Кожата я сърбеше, в устата имаше ранички от маниакалното смучене на медната тръба, възглавничките на пръстите й бяха разранени от дълбаенето в пода. Избутването на трупа на Смърф възможно най-далеч й бе коствало целодневни усилия. Беше я покрила с риза на Хал, но мухите бяха успели да се пъхнат отдолу и пируваха с най-богатата и отбрана храна, на която им се беше случвало да попадат. Те като че ли се размножаваха. В трескавото състояние, в което беше, на Бен й се струваше, че са станали двойно повече всеки път, когато отвореше очи.

Понякога знаеше, че е будна, друг път не беше сигурна. Очите й се въртяха в очните кухини, светлини плуваха навътре-навън, понякога виждаше живота си до този момент — всичко течеше толкова гладко и безметежно, обстоятелствата бяха толкова благоприятни, имаше само меки ръбове и млечнобял комфорт, беше там с Джош, Хал и Смърф, цялото семейство седеше на поляната. Беше лято — бяха по шорти, термосчето на Джош беше оставено на стъпалата, радиото свиреше, по краката на Джош беше полепнала прясно окосена трева, когато се изправи, за да скочи в малкия басейн. Тогава чу Джош да плаче долу. Джош? Това наистина ли беше Джош? Ами другият шум? Какво беше това? Сумтене на животно. Или може би на човек? Ридания?

Бен… хайде де, хайде… събуди се.

Джош? Плувнала в пот, с разтуптяно сърце, тя отвори очи в тъмната стая. Таванът бе осветен от луната. В ъгъла се очертаваше сивата форма на бедното й мъртво кученце. Беше будна. Наистина будна. Това Джош ли беше, плачеше ли? Завъртя се на една страна, за да допре ухо в дъските на пода, и се ослуша. Тишина.

Беше си въобразила.

Стисна очи и се опита да върне образа с Джош и Хал, седнали на тревата. Но мозъкът й сякаш се беше надул и притискаше очите й и младата жена просто не беше в състояние да го извика отново. Не успяваше да види лицата им. Само за пет дни синът й и съпругът й бяха сведени до състояние на неясни образи — Джош беше мъничка, беззащитна сянка с вкопчващи се ръце, а Хал — тъмен пейзаж в леглото до нея нощем.

— О, Джош — прошепна тя. — Хал, Джош — обичам ви.

Къщата беше притихнала, когато затвори отново очи. Чу прелитащ отгоре самолет. Внезапно видя кабината, обляна от прекрасната розова светлина на залеза — с Хал пътуваха до Куба в дните, когато никой не ходеше в Куба, в пътническата агенция щяха да ви се изсмеят, ако пожелаехте да отидете там, и човек трябваше да прелети над безброй карибски острови, за да се добере до Куба. Хал обаче искаше да отиде там, за да види мебелните фабрики в Олгин. Бенедикт постави длани пред лицето си и си представи морето, което винаги беше искала да посети — вълшебно море, може би морето на Кортес, мистериозно море, където китовете идват, за да се чифтосват, а привечер над водата може да се чуе странно пеене…

Докато сънуваше, тялото й потрепваше конвулсивно, легнало на пода, привързано към радиатора, а мухите кацаха по очите й.

Щом заслиза по стъпалата пред главния вход на Аркейг Тауър, Сунес тръгна по-бавно. В асансьора беше прелистила „Лечението“, странния малък наръчник от чекмеджето, поклащайки изумено глава, и той я беше погълнал дотолкова, че сега почти спря да върви. Кафъри също спря и се обърна назад към нея.

— Дани?

— Дяволски хубаво. — Тя поклати глава и подсвирна тихичко. — Дяволски хубаво.

— Кое?

Даниела вдигна поглед.

— Всичко е тук… всичко.

Джак се приближи и застана зад нея, надвеси се над рамото й и се зачете:

— „Излагането на женски хормони…“ Какво, по дяволите, е това?

Опита се да издърпа тетрадката от ръцете й, но тя го отблъсна.

— Махай се. — Приближи тетрадката до очите си и зачете внимателно: — „Наподобяващи мляко миризми — противни. Пролактините са тежки…“

— Какво са пролактините?

— Отде да знам? — Даниела затвори тетрадката и я пъхна в джоба си. — Ще я вземем в Шрайвмур и ще я огледаме подобаващо. От нея може да разберем къде са онези нещастници. — Огледа пустите улици. — Така. Къде оставихме колата?

Насрочиха спешна оперативка, за да съставят план за залавянето на Роланд Клеър, и докато чакаха пристигането на всички, направиха кафе, седнаха в стаята на старшия следовател и Кафъри се обади на Ребека, за да се извини, че ще закъснее.

— Не, честно, Джак, няма проблем. Така или иначе гледам повторението на „Юротраш“.

Искаше му се да я разцелува за това. Сунес се обади на Полина със същата теория и докато тя говореше, младият мъж седеше, загледан в отражението си в стъклото на прозореца, очаквайки да чуе името си. Но не го чу и когато остави телефона, Даниела върна незабавно вниманието си към тетрадката. Кафъри изпита облекчение — безмълвният пакт беше в сила: тази вечер нямаше да говорят за нищо друго освен за Роланд Клеър.

Седнали рамо до рамо, като деца в училище, двамата изчетоха „Лечението“ от кора до кора, почти без да разменят дума. Знаеха, че гледат нещо, което можеше да бъде наречено „каталог на ума на Клеър“ — разсъжденията му, написани върху хартия. „Лечението“ им разказа толкова за неговите мотиви и непреодолими импулси, колкото биха научили и от собственото му оголено, биещо сърце, ако бяха открили в чекмеджето него вместо тетрадката. Разказа им за ритуалите и страховете му, за любовта му към сенчестите въздушни ями високо над земята, за начина, по който беше покорил Кармел Пийч. Разказа им за неговата импотентност, разказа им защо беше искал да наблюдава как Алек Пийч изнасилва собствения си син, разказа им за непреодолимия му импулс да използва своята урина, за да „пречиства и неутрализира“. Разказа им дори защо беше носил ръкавици, но причината съвсем не беше заради прикриването на отпечатъците от пръстите му, както бяха предполагали. И най-накрая, на една от последните страници Кафъри видя нещо, което му подейства като шамар или прилив на адреналин:

Джак грабна тетрадката.

— Няма предвид семейство Пийч, нали? Те нямаха куче.

— Не. Това са следващите. — Кафъри стоеше абсолютно неподвижно, чувствайки как паметта му се протяга към нещо. Куче… къде попадаше това? И онези снимки на някакво момче до радиатор — стените в бледомандаринов цвят, радиаторът — модерен, с прави линии, бял… и в този спомен имаше също така някаква форма. Хълм, който се виждаше през прозореца? Дървета? Не знаеше на колко врати беше похлопал през първите дни и дали двамата специално назначени за тази работа детективи или Логан ги бяха посетили отново след това, но паметта му продължаваше да настоява. И тъкмо когато мислеше, че може да изплува някакво име, звънчето на асансьора пропя в коридора и Джак изпусна хода на мислите си и отново просто се взираше в снимката на някакво безименно дете в безименна стая и в една изписана тетрадка. — По дяволите.

Фиона Куин и двама полицаи от Отдела за съхраняване на веществените доказателства се появиха на прага, оглеждайки празното помещение така, сякаш бяха очаквали да бъдат посрещнати от специален комитет.

— Ние ли сме първите?

— Да. — И двамата се изправиха. — Влизайте.

Кафъри и Сунес направиха кафе на всички, после настаниха Фиона да седне.

— Кармел Пийч беше ли тествана — осведомиха се те. — Ти тества ли я?

Фиона се намръщи. Тези двама старши детективи я изнервяха с адреналиновия си дъх.

— За какво да я тествам?

— За наркотици? За успокоителни? Гама-хидроксибутирова киселина?

— Никой не ми е казал да го направя. Когато получих бюлетина…

— Имаш ли още от кръвните проби?

— Да… има. Ще я тествам.

— А разполагаме ли с урина от дома на семейство Пийч? Той пикал ли е по разни неща в къщата?

— Урина имаше навсякъде — не си ли спомняш?

— Взе ли от нея?

— Зависехме от вашия бюлетин. Никой не ни каза, че той е пикал по предметите в къщата.

— Но ти каза, че навсякъде е имало урина.

— Мислехме, че е от тях… от семейство Пийч.

И Кафъри, и Сунес се облегнаха назад с допрян в челото показалец.

— Е, все пак не знаех, нали така?

— Така е. Няма проблем — вината не е твоя.

Спешно свиканата оперативка за определяне на стратегията приключи в два през нощта. На нея присъства и кварталният полицай, който напусна вечерята в своя голф клуб, за да дойде в Шрайвмур. През цялото време, докато продължи срещата, Кафъри не успя да отдели поглед от снимките и най-вече от свитото до белия радиатор дете. Стени с цвят на мандарина. Откъде му бяха познати тези стени? И когато пренасочи вниманието си към неясния образ на мъже на „Халф Мун Лейн“, отново усети познатото потрепване в паметта си. Имаше нещо във формата на главата му, в позата, в която беше приведено, в обгърналите гръдния му кош ръце. Ако не беше толкова уморен, ако напоследък бе спал по-добре, може би щеше да си спомни.

След срещата потегли към Брикстън, към Аркейг Тауър, почука на прозореца на синьото „Мондео“, паркирано така, че да вижда входа. Ръководителят на осъществяващия наблюдението екип го пусна вътре. Двамата седяха в мълчание, Кафъри пушеше на задната седалка, смучеше ментови бонбонки и гълташе болкоуспокояващи, загледан към празните улици, заслушан в движението на спомените си.

„Кучето… кучето също играе някаква роля… къде, по дяволите, е мястото на кучето?“

Минаваше пет, когато най-сетне заспа, с очилата, с отпусната назад върху облегалката глава и цигара между пръстите.