Лечението

22

(25 юли)

Тъмната стая — стенният гардероб в спалнята — беше готова. Затвори вратата, запечата я със скоч, включи червената крушка и се намести удобно на една табуретка, поставил върху коленете си торбата с касетата, разтворил книгата върху статива пред себе си.

Снимката в наръчника показваше женска ръка, използваща специален инструмент за отстраняване на горната част на касетата — монетите на Клеър не бяха достатъчни, за да си го купи.

— Може обаче да използвате отварачка за бутилки — беше обяснил магазинерът, като го огледа подозрително. — Отварачката ще свърши работа.

И се беше оказал прав — отварачката свърши работата прекрасно, като отдели капачето от първия опит, и сега филмът беше готов да бъде прехвърлен в пластмасовата ваничка за проявяването.

Клеър извади отварачката от торбата, пусна я на пода, навлажни палеца си и запрелиства страниците, докато стигна до следващия раздел. С език между зъбите, леко приведен над книгата, той следваше буквално инструкциите, сряза водача на филма, после с дясната ръка мушна ваничката с проявителя в торбата. Върна ластичетата на ръкавите на якето, отвори ваничката и най-сетне, след продължителни усилия, пъхна филма в оста в центъра й. Натисна бутона, с който филмът се задържаше на място, затвори ваничката и я измъкна от якето, което беше приспособил да играе ролята на торба.

— Така!

Изправи се, остави ваничката върху статива и влезе в дневната, за да направи сместа „Кодак D76“.

Смърф хъркаше по доста нездрав начин, а около раната й се бяха насъбрали мухи. Бенедикт не можеше да си обясни откъде бяха надошли толкова много месарки. Като че ли се бяха появили ей така от нищото, излизаха като по магия от стените, мокета, завесите. От време на време, когато кучето спираше да хърка, младата жена чуваше колко тиха е къщата под тях — нищо не помръдваше, не се чуваше нито скърцане, нито шепот, само наподобяващото тихо бучене на хеликоптер жужене на мухите и постепенната промяна на температурата с отминаването на поредния летен ден.

Но нещо се беше променило. Бенедикт не знаеше дали е така със сигурност, но някак си го чувстваше. Тролът не се беше върнал предишната нощ. Не смееше да мисли какво би могло да означава това за Джош.

По-късно реши, че пълнокръвното, гневно отчаяние предизвиква някакви химически промени в главния мозък, защото изведнъж започна да се чувства изпълнена със сила. Нещо странно и свръхестествено се спусна върху нея и я обзе — студено, млечнобяло спокойствие. Усещаше гръбнака си по-крепък сега, когато знаеше, че ще умре… и беше взела решение да види детето и съпруга си за последен път. Каквото и да бяха направили с тях, искаше да ги види, искаше да види очите им.

Огледа за пореден път белезниците, дръпна ги рязко. Прокара пръсти по медната тръба — понякога в „Нешънъл Инкуайърър“ пишеха истории за водопроводчици, оставили ръцете си в километри некачествено заварени тръби. Може би трябваше да си отсече долната част на крака — според вестниците Кармел Пийч почти си беше откъснала ръката, опитвайки да се измъкне от белезниците. „Боже мой, нима тя е по-добра майка от мен, след като почти си е изскубнала ръката от китката?“

Облегна се назад и огледа стаята. Нищо особено. Опипа перваза покрай пода, търсейки телефонен кабел, и когато не откри нищо седна, притиснала длани към радиатора, приласкавайки уморения си, отчаян мозък да измисли нещо. Дали можеше да стигне под дъските на пода? Да открие снадка в тръбите? Да измъкне оттам белезниците?

— Ако това ме убие — прошепна тя. — Ако ме убие.

— Не отново — започнаха да си шепнат една на друга сестрите и да се споглеждат, когато докараха Алек Пийч в интензивното отделение.

Направилият ендоскопията екип беше на мнение, че е видял причинена от удар язва — мистър Френдшип, консултантът, разпознаваше този тип язви моментално, те бяха често срещан проблем в интензивното отделение. Ударът можеше да предизвика намаляване на кръвоснабдяването в чревните и стомашните стени, но макар да предписваха рутинно на пациентите циметидин, случваше се някой от тях да се върне след няколко дни в интензивното в резултат на „пускане на кръв“, както се изрази Френдшип. Ендоскопията беше вкарала доза адреналин в язвата на Пийч, опитвайки да прекрати загубата на кръв, но изглежда тя вече беше прераснала в перитонит, потенциално фатално състояние, ако не го натъпчеха с достатъчно антибиотици. Този път Френдшип нямаше да рискува: и без това пресата проявяваше голям интерес, и той беше решил да пази живота на Алек Пийч като истински Цербер.

Айо Адеями не беше дежурна, когато го приеха. Пристигна сутринта, освежена след двудневната почивка — след всичкото шампанско, което бяха изпили с Бен, беше имала енергия колкото да лежи на дивана и да усеща движението на бебето в утробата си. Не беше очаквала, че като дойде на работа, ще завари отделението в такъв хаос. На всички входове пазеха полицаи, сестрите до една бяха напрегнати. Една от стажантките, която винаги я беше изкарвала от кожата й със своите предположения и клюки, естествено вече имаше цяла история за семейство Пийч. Този път дори Айо трябваше да признае, че си заслужава да я чуе. Когато вълнението в отделението се поуталожи, седнаха в стаята за почивка на сестрите, за да пият кафе от машината и да изядат голяма торба сладки. През отворените прозорци влизаше приятен ветрец и минаваше покрай тях. Навън в коридора до вратата седеше дискретно въоръжен полицай.

— Е, ще ме изслушаш ли? — Сестрата се обърна към Айо, като постави едната си ръка покрай лицето, за да закрие устата си от полицая. — От сестра си го научих — изрече само с очертаните си с оранжево червило устни тя.

— Да.

— Та тя е секретарка в лекарски кабинет и можеш ли да се сетиш за кого работи?

— Не мога.

— За техния лекар. На семейство Пийч.

Айо, която въпреки резервите си усети, че става въпрос за първокласна клюка, погледна към вратата, после се извъртя, за да се намести по-удобно и да подпре корема си в облегалката на стола.

— Наистина?

— Да, наистина. Та майката й се обадила преди около месец. Плачела, казала, че искала да се види с лекаря, че съпругът й ударил момченцето, защото…

— Боже. — Айо се огледа нервно, опитвайки да не оближе устни. — За това не писаха във вестниците.

— Знам. Искала да се види с лекаря, защото момченцето й пикаело върху нещата им. Наистина доста странно, върху разни неща, като килима например.

— Осемгодишно момче?

— Аха. — Сестрата облиза пръстите си и приглади един кичур към бузата си. Усмихна се ослепително на полицая, сякаш говореха за нещо съвсем безобидно като последния сериал на „Приятели“ или „Досиетата X“, после се обърна отново към Айо и прикри за пореден път устата си с длан. — Така и не отишла на уговорения час, а когато чули отново за тях, бащата бил в болницата, а момчето… е, знаеш…

— Ужасно.

— Нали?

— Тръпки да те полазят. — Айо стисна зъби, замислена защо едно дете може да се изпикае върху легло например. Както беше направило старото куче на Бен. Както беше направил Джош в банята. — И според теб затова сега са тук?

— Ти само гледай — мисля, че съвсем скоро ще разберем.

Беше й студено. Навън слънцето светеше ярко, ръждивите на цвят покриви на Гринич се открояваха още по-ярко на синия фон на небето, но студът не се дължеше на времето: беше по-различен, студ, който се намираше вътре в нея, като камък. Ребека разтоварваше в кухнята пазарските чанти — три кутии портокалов сок, прясно мляко, две бутилки водка и едно готово за консумация блюдо — пиле с естрагон. Знаеше, че трябва да яде — целият предишен ден беше прекарала в пияно състояние, не беше яла нищо и беше спала само три часа. Беше се събудила заедно с изгрева на слънцето, с влажна от пот кожа, със сплъстена коса. В апартамента цареше истински хаос — по някое време през нощта беше счупила още една чаша, този път — в ателието, навсякъде се валяха угарки от цигари. В кухнята нямаше нищо за ядене, само отворена от една година бутилка „Бейлис“, оставена да се пече на перваза на прозореца. Главата я болеше толкова, че се наложи да си поеме няколко пъти дълбоко въздух, да вземе ключовете и да излезе да си купи парацетамол. Сега, като се прибра, се плесна по главата, загледана в покупките си. Нямаше парацетамол. Беше излязла с намерението да си купи парацетамол, а в крайна сметка беше купила водка.

„О, боже.“ Не мислеше, че ще намери сили да се покаже отново на горещото слънце, затова реши да използва друго обезболяващо. Намери една прашна чаша в дъното на шкафчето, изплакна я, отвори една от бутилките „Смирноф“ и си направи слаба смес от водка и портокалов сок. Само колкото да си успокои главата и да й помогне да заспи отново — нямаше намерение да се напива. „Но, боже, толкова е трудно да се спи, когато слънцето е изгряло.“ Помириса напитката, завъртя чашата в ръцете си и опита съдържанието й. След първото отпиване престана да й се струва горчиво; вкусът му стана сладък. Нави ръкавите на ризата си и отнесе питието в ателието, пусна щорите и се почувства по-добре. Сега вече цял Гринич не можеше да наднича през прозореца и да види колко безсъдържателна и куха беше в действителност. Слънчевата светлина все пак намери начин да се промъкне откъм кухнята, затова Ребека се върна там и пусна щорите, като спря пътьом, за да си напълни отново чашата.

— Джак — прошепна тя, като се върна с несигурна крачка в ателието. — О, боже, Джак…

Кафъри се събуди внезапно в стаята за роднините в интензивното отделение на болницата „Кингс“, сякаш някой беше произнесъл името му. Лежа известно време така, премигвайки, като опитваше да си спомни защо е тук. Снощи Сунес беше дошла в отделението и двамата заедно се бяха опитали да окажат натиск върху мистър Френдшип. Но за професионалистите в здравния бранш полицията заемаше едно от най-ниските места в списъка с приоритети, и отговорът беше: „не, още не“.

— Става дума за спасяване на човешки живот. Всичко друго, каквото и да е то, може да почака.

И така, Даниела се беше прибрала вкъщи с Полина, а Кафъри прекара още една нощ извън дома си и спа на една скамейка в стаята за роднини в очакване на новини. Това помещение можеше да мине спокойно за летище „Гетуик“ заради всевъзможните импровизации на тема легло. С изключение на една основна разлика — сълзите. През нощта бяха приели жена с масиран мозъчен кръвоизлив и нейният съпруг, неспособен да понесе вида на почти мъртвото й лице върху възглавницата, седеше самотен в един ъгъл, загледан в пода, почти без да помръдва. Той като че ли почти не забелязваше бебето, което седеше до него в бебешката седалка за коли, плачеше и правеше физиономии, свиваше юмручета и нямаше представа, че в момента бъдещето му се решаваше в съседното болнично отделение.

Кафъри се надигна премигвайки и разтри лице. Вратът го болеше, защото беше спал на твърдата пейка. Запъти се право към главния вход на интензивното отделение, като оправяше ризата и приглаждаше назад косата си с ръка. Време беше да се раздвижи. Въоръженият полицай го пусна, но завеждащата отделението, висока жена в напреднала бременност, бе твърдо решена да не му позволи да смути покоя на пациента й.

— Съжалявам, сър, мистър Френдшип говори за това с вас миналата вечер. Ще ви пусне при пациента, когато той бъде готов, а дотогава ми е казал да не ви разрешавам да влизате при него. Може да чакате тук с полицая.

— Вижте, аз бях с мистър Пийч, когато му стана зле. Ще вляза при него само за минутка.

— Мистър Френдшип каза, че съжалява. Но засега това е невъзможно. — Кимна към седналия в нишата от вътрешната страна на вратата полицай. — Вече ви позволиха да вкарате него.

— Добре, добре. Предполагам, че ако се помоля…

— Не… наистина. — Тя се усмихна. — Съжалявам. Честно, съжалявам.

— Няма нищо. — Джак се почеса по врата и огледа тясното пространство, където стоеше на пост полицаят. — Предполагам не може да постоя просто тук? В случай че настъпи промяна.

— Няма да настъпи.

— Е, и така да е, но може би все пак бих могъл да остана.

— Не мога да ви спра, но нищо няма да се промени преди мистър Френдшип да каже, че се е променило.

— Добре.

Кафъри свали якето си и седна срещу униформения полицай, протегна напред крака и проследи с поглед завеждащата, докато се отдалечи с малки, забързани крачки. Една сестра, която разопаковаше кутия тръбички за свързване към дихателен апарат в склада, го наблюдаваше, отворила широко немигащите си очи. Въоръженият полицай му кимна, но никой не каза нищо. Най-накрая сестрата взе ендотрахеалната тръбичка и се върна при своя пациент. След малко се появи завеждащата и се приближи към Кафъри. Опря рамо на стената и кръстоса ръце пред гърдите.

— И защо е всичкото това бързане?

Той се поизправи, решил, че е променила намеренията си.

— Просто искаме да поговорим с него за случилото се.

— Било е ужасно, нали?

— Ужасно — съгласи се младият мъж. — И да пази господ да не се случи с още някой.

— О, пази боже… не говорете такива работи.

— Тези хора не се спират с една проява. Прекалено се забавляват, за да спрат сами.

— Престанете. Не говорите сериозно, нали?

— Сериозен съм като инфаркт.

Завеждащата се намръщи.

— Тук не използваме подобни изрази.

— Съжалявам. — Джак се изправи и застана до нея, прочете името върху баджа, окачен на врата й. — Съжалявам. Не исках да ви обидя, Айо.

Тя се усмихна и докосна баджа си, леко смутена, леко поласкана.

— Няма нищо. Станало е по наистина ужасен начин, нали?

— Да. — Кафъри се почеса по врата и се приведе по-близко към нея. — И той е много умен… онзи, който е нападнал момченцето, който и да е той, е много умен. Убеден съм, че ако поговоря с мистър Пийч сега, ще успея да открия последната… — Той сви за секунда юмрук. — … последната частица от пъзела. Между другото — прокара кокалчетата на пръстите си по стената и се огледа, — имате ли нещо против, ъъъ… да използвам тоалетната?

— Отзад през вратата, първата вдясно — посочи нататък по коридора тя.

— Благодаря.

Щом влезе в мъжката тоалетна, той затвори вратата след себе си и преброи до пет. После се обърна и се върна право към интензивното отделение, почука припряно с кокалчетата на пръстите си по вратата. Отвори я Айо.

— Това един от вашите пациенти ли е?

— Какво?

— На пода на мъжката тоалетна. Със система е, струва ми се…

Айо се поколеба, не знаеше как да постъпи.

— Току до вратата е. Искате ли да повикам някого?

— Консултанта!

Спусна се нататък по коридора, баджът с името й се залюля силно на верижката.

Кафъри я изчака да мине през вратата, после кимна на униформения полицай и се вмъкна в отделението.

Мокетът се отделяше бързо — като еластопласт от кожа — кабарчетата отскачаха с лек пукот. Легна и притисна ухо в голите дъски на пода. Тишина. Лежа известно време така, чувствайки се някак приласкана от усещането на дърво — приятната, леко неравна повърхност, мирисът на канадска гора и дъжд. Трябваше обаче да продължава. Пое дълбоко въздух и седна, огледа участъка, който беше оголила.

Придържащата летва, малката дървена ивица с кабарчета в нея, беше закована за дъските. Бенедикт се наведе, намери теления банел от сутиена си и пъхна края му под летвата дотам, докъдето успя.

— Хей, Смърф — прошепна тя. — Виж Жената чудо. — Свали ризата си, уви я два пъти около дланите си и дръпна телта. Придържащата летва заскърца, надигна се и се отдели от пода. — Добре.

Бързо се извъртя и огледа резултата. От дървената ивица се бе отделила летва, настръхнала от остри кабарчета, напомняща зъби на акула. Инструмент. Ако не инструмент, то поне оръжие. Примъкна се малко по-напред по задник, сви колене, за да бъде възможно най-близо до радиатора, и стовари така получения инструмент върху медната тръба, после започна да го движи напред-назад, като импровизиран трион, напред-назад, напред-назад. Нямаше намерение да седи тук, докато умре. Щеше да си осигури вода и после да излезе. Беше съвсем просто.

В интензивното отделение цареше спокойствие, чуваше се само тихото бръмчене на мониторите, следящи състоянието на пациентите, и от време на време — засмукващ звук, когато някоя сестра изпробваше върху дланта си аспиратор за уста. В помещението имаше осемнайсет легла и сестрите, в театралните си сини престилки и меки бели чехли, се движеха безшумно между тях. Нямаше и следа от суетня или от паника. Кафъри имаше чувството, че ги наблюдава през стъкло с еднопосочна видимост. Никой не го попита нищо, когато тръгна между леглата, а когато една от сестрите се обърна за миг към него, повдигнала леко русите си вежди, той си помисли, че играта беше приключила, помисли, че тя ще го изобличи, че ще повика колегите си. Тя обаче само се усмихна и продължи да бута пред себе си портативната стойка за венозна система.

Алек Пийч беше в отделна стая с две легла. Джак погледна през прозореца и влезе, като затвори безшумно вратата след себе си. Завесите около едното легло бяха дръпнати, а в другото лежеше Пийч, по гръб, затворил очи, с ръце върху завивката. От гърдите и ръцете му излизаха катетри и го свързваха с многобройните окачени над леглото му торбички: някои бяха прозрачни и съдържаха медикаменти, други бяха ярки, многоцветни, пълни с хранителни разтвори. От една от тях със сигурност му вливаха кръв. Цветни светлинки премигваха, подскачаха и танцуваха по набора от монитори, уреди за измерване на пулса и кислородното съдържание на кръвта и т.н.

Кафъри дръпна завесите около леглото, приближи се до Пийч, подпря свитите си в юмруци ръце отстрани и се приведе, докато доближи уста до ухото му.

— Време е да бъдеш откровен с мен, Алек.

Очите на болния потрепнаха. Той раздвижи глава и от устата му се отрони тихо стенание.

— Пет пари не давам, че не си достатъчно добре, за да говориш с мен, пет пари не давам.

Сърдечният монитор над леглото започна да заеква. Джак чу как това задейства алармата някъде, в някоя от стаите на сестрите. Приближи се дори още повече, докато усети, че почти е влязъл в ухото на Пийч.

— Ако си ти и ако има още някой, сега ще ми кажеш кой е той. Не ми пука дали ще умреш, но не смятам да позволя това да се случи с някой друг.

Лицето на Пийч внезапно се промени. Той облиза устни с бледия си език. Премигна веднъж-два пъти, после отвори очи, завъртя ги встрани. Кафъри почти отстъпи крачка назад, толкова гняв, толкова злоба имаше в тях. И тогава устата му се задвижи. Гласът, който излезе, беше прекалено немощен, за да бъде чут над шума от машините.

— Какво? Кажи го отново, скапаняк такъв.

Една сестра, призована от алармата от стаята за кафе, се появи в пролуката от завесите и на лицето й се изписа шок.

— Сър! Ако обичате, налага се да ви помолим да напуснете… — Някой в отделението се разкрещя, че трябва да повикат охраната. — Сър… моля ви!

Устата на Алек обаче продължаваше да мърда и Джак се приведе още по-близо, като се напрягаше да чуе какво казва.

— Какво? Повтори го пак.

Точно когато пристигна завеждащата отделението, точно когато Кафъри разбра, че ще бъде изхвърлен, Пийч отвори уста още веднъж и този път думите излязоха достатъчно силно от нея, за да ги чуе:

— Майната ти — рече той. — Майната ти.

От пролуката в тръбата започна да капе вода. Това дори не беше тънка струйка — за образуването на всяка капка като че ли бяха нужни по няколко минути. Въпреки това Бенедикт прилепи уста към нея и засмука. Водата стигна само колкото да намокри езика й и да остави в устата й метален вкус, но тя притискаше напуканите си устни към пролуката с отчаянието на бебе, образувайки вакуум, и бавно, мъчително изсмука още една капка. Избута тялото си още по-близо, прегърнала радиатора с една ръка, но след двайсет минути, през които не успя да изсмуче дори един напръстник вода, се почувства изтощена. Отпусна се по гръб, задъхана от усилието.

— О, по дяволите.

Беше й нужно доста време, докато нормализира дишането си. След това придърпа Смърф до тръбата и се опита да я насърчи да пие, но лабрадорът само обърна глава на другата страна и въздъхна.

— Добре, Смърф, стой там. — Не беше изпила кой знае колко вода, но се чувстваше по-силна, защото знаеше какво е постигнала. — Не остава много.

Върна вниманието си към дъските. Между летвите в ръцете й имаше свръзка, а в страничния край на едната имаше вдлъбнатина. Можеше да я разшири, колкото да пъхне пръстите си вътре. А ако от това не излезеше нищо, вече беше взела решение — щеше да използва придържащата летва, за да си пререже глезена. Вече дори не се чувстваше зле при тази мисъл.

В помещението цареше оживление. Екипът беше отпочинал, а вече разполагаше и с нови улики и беше готов да започне работата за тяхното проучване. Кафъри се беше прибрал, колкото да вземе един душ и да се преоблече — не забеляза никакъв признак Ребека да е идвала. Сега се чувстваше освежен и чист. Беше решил да говори отново с Пийч. Ако мистър Френдшип не искаше да чуе него, може би щеше да бъде по-склонен да послуша Сунес.

Влезе в стаята на Криотос, точно когато телефонът й звънна. Тя се приведе напред и откачи слушалката с един пръст.

— Да? — Хвана я между брадичката и рамото си, и постави и двете си ръце на бюрото, взирайки се в купчина формуляри, докато слушаше. Кафъри се приближи и застана до нея, загледан в лицето й. — За теб е — произнесе само с устни тя.

— Добре. В моя офис.

Мерилин прехвърли разговора. Щом влезе в офиса на старшия следовател, младият мъж кимна на Сунес и вдигна телефона.

— Да.

— Джак. — Фиона Куин беше задъхана. — Исках ти да го научиш пръв. ДНК-то се върна.

— Боже! — Той затвори вратата и придърпа стола си към бюрото, а сърцето му затупка учестено. — И?

— Разполагаме с пълен мъжки профил. Пълен. Резултатите са ясни и ярки като Коледното осветление на Оксфорд стрийт.

Кафъри щракна трескаво с пръсти към Даниела. Тя вдигна изненадано очи.

— Какво?

— ДНК — произнесе само с устни той, поставил длан върху слушалката.

Тя завъртя с пети стола си към неговото бюро. Настани се до него, опитвайки се да подслушва разговора. Почти трябваше да я спре, за да не му отнеме слушалката.

— И какво излезе, Фиона?

— Няма да повярваш.

— Може и да повярвам. Изпитай ме.

Небето над Брокуел парк беше безметежно синьо, само няколко облака се носеха на хоризонта, сякаш бяха по-тежки от синия цвят и с извити надолу краища.

Роланд Клеър можеше да вижда небето през прозореца, но в момента шарките му не го интересуваха: беше се пъхнал отново в стенния си гардероб и, окъпан в червена светлина и прехапал език, изряза негативите и постави първия в увеличителния апарат.

Знаеше, че се приближава към края и трябваше да се насили, за да спре нервния тик на коляното си, докато ту вдигаше, ту сваляше по-ниско настолната лампа. Щом намести фокуса, изключи червената крушка и пусна светлината на увеличителния апарат. Бял триъгълник, който изглеждаше съвършено в царящия в гардероба мрак, заля хартията. Съвсем същият беше и в наръчника. Таймерът беше развален, но Клеър бе подготвен — беше прочел някъде, че думата „фотография“ се равнява на „една секунда“, затова, както седеше на табуретката, загледан в хартията, със стиснати между коленете длани, измърмори:

— Една фотография, две фотографии, три фотографии.

Когато отброи двайсет секунди, изключи светлината на увеличителния апарат и, осветен само от безопасната червена светлина, занесе хартията до подноса, където бе приготвил разтвора за проявяване. Застана прав край него, като въртеше хартията вътре и броеше наум, и гледаше как образът се появява постепенно.

— Сто и две фотографии, стои и три фотографии, сто и…

Спря да брои. Образът беше все още леко замъглен, а и светлината беше доста слаба, за да вижда както трябва, но бързо наля малко фиксатор и препарат за спиране на проявяването — едва се задържа на едно място, докато измине нужното време. После отнесе капещата хартия в кухнята, постави я под крана в мивката и се взря в нея. Картината беше малко замъглена, или заради повредения увеличителен апарат или защото още в началото не беше фокусирана както трябва. С бясно препускащо сърце Клеър се приближи до прозореца на дневната и я погледна на дневна светлина.