Лечението

28

Детектив Куин знаеше, че хиената оставя отпечатъци, така както знаеше и че със сигурност бе оставила следи и някъде по стените на номер трийсет. Проблемът беше, че не знаеше точно къде да ги търси. И този проблем беше до болка познат на всички следователи от Отдела по научна криминалистика: без добри показания от страна на свидетелите, които да ги насочат, те действаха на сляпо — не можеха да посипят цялата къща с прахта за откриване на отпечатъци, трябваше да им кажат къде да се фокусират. Но сега, след откриването на това странно орлово гнездо, се бяха разкрили нови възможности. Можеше да вземе митохондриално ДНК от изпражненията; смяташе също така, че не е изключено да открие някоя телесна течност — слюнка, кръв или сперма, с чиято помощ да изгради пълния профил.

Сега тя се движеше внимателно из таванското помещение, облякла призрачния предпазен костюм, който я защитаваше от използваната от нея ултравиолетова светлина. Апаратурата, която беше донесла, бе нейната базука — т.нар. „сценоскоп“ представляваше съчетание от източник на дълги ултравиолетови вълни и камера и беше в състояние да установи наличието и на най-незначителното количество телесна течност.

Кафъри помнеше времето, когато тези алтернативни светлинни източници трябваше да се носят от четирима души, беше чувал как техническият персонал сядал в коридора и избутвал с крака в асансьора краймоскопа, братчето на сценоскопа. А сега цялата тази апаратура се побираше в малка портативна черна кутийка. Но ограниченията, свързани с безопасността, бяха все така строги. Останалите членове на отдела за научна поддръжка се бяха събрали в спалнята, колкото може по-далеч от светлинния източник, струпани с Кафъри и Сунес около монитора, и наблюдаваха екрана. Единствените звуци идваха от бръмченето на големия вентилатор на сценоскопа и скърцането на гредите при движението на Куин на тавана. Камерата предаваше ясно различим син кръг на монитора, светлината се плъзгаше покрай повърхности, които напомняха кожа под микроскоп, докато се натъкна на нещо органично и по екрана премина студена бяла светкавица, от която Куин разбра откъде може да се снабди с мостра.

— Видяхте ли това? — почука по екрана Кафъри. — Това е дупката в пода — оттам е наблюдавал Рори.

— Какво, по дяволите, става? — произнесе тихо Сунес.

Бяха я извикали от благотворителен галаконцерт във „Виктория“ и беше все още облечена в копринен черен костюм и папийонка. Беше напуснала с неудоволствие събитието, но макар да бе очаквал доказателство, че тя знае за Полина и Лам, макар да беше очаквал напрежение в гласа й, Кафъри не усети нищо подобно. Беше дошла незабавно, като пътьом беше спряла в Брикстънския полицейски участък, за да вземе Полсър, първия дошъл на местопрестъплението полицай, претърсил тавана. Сега Полсър стоеше непохватно в ъгъла и се взираше в ръцете си, а по лицето му беше изписано смущение. Сунес стоеше с гръб към него, за да го остави да се вари малко в собствената си пот.

— А какви са тези приказки от нашия приятел зъболекаря? — обърна се тя към Кафъри, като свали папийонката и разкопча яката. — Ами Чамп?

— Отливката на Пийч не съвпада с нито едно от ухапванията. Чамп не го разпознава на снимката. Напълно е сигурен, сто процента е убеден, че това не е той.

— Какво тогава става с ДНК? Грешка ли има?

— Куини казва, че ще повторят изследването, но…

— Но какво?

— Не знам. — Джак отхапа кожичката на черния си нокът. — Просто не знам.

Искаха да заведат полицай Полсър в таванското помещение, за да чуят неговия разказ за събитията, затова, когато детектив Фиона Куин приключи, всички се запътиха към стълбищната площадка. Срещнаха я тъкмо като слезе от подвижната стълба. Изражението й беше оптимистично.

— Разполагаме с много материал. С много. — Свали защитните очила и премигна: за първи път от последните четирийсет минути не виждаше света през вграденото в тях телевизорче с катодни лъчи. — Джак, обещавам, че ще ти дам някаква информация от всичко това.

— Ще може ли да ми я дадеш до дванайсет часа?

— Защо? Какво става? — Разкопча ципа отпред на защитния си костюм, „Радиационен костюм Зона 51“, както го наричаше, и отпусна рамене, при което той се свлече надолу и откри тениската й. — Някой не ми казва нещо — залозите се вдигат, а?

— И още как. — Кафъри плъзна длан надолу по брадичката си, усещайки наболата си брада. — Ако ти кажа какво си мислехме, няма да ми повярваш.

— Искаш лабораторията да направи отново теста на ДНК-то?

— Да.

— Ще го направим. — Куин се обърна към Полсър и го погледна със симпатия. — Добре ли си, синко?

— Да — измънка той, без да срещне погледа й.

— Чудесно. Горе вече е свободно, вървете.

Полсър не произнесе нито дума, докато тримата изкачваха стълбата. Кръвта се върна на лицето му едва когато започна да им показва как бе провел първоначалното претърсване на тавана.

— Никой не каза да търся храна — запротестира той. — Търсех дете. Никой не е споменавал нищо за храна.

— Но това беше ли тук, когато претърси таванското помещение… всичко това?

— Да. Но аз бързах, имам предвид, не си спомням… — Посочи смутено към мястото. — Тогава не миришеше така.

— Ами това? Видя ли го, когато се качи?

Кафъри беше клекнал на самия край на покрива, там, където слизаше надолу към напречните греди, беше подпрял тежестта си напред върху кокалчетата на пръстите и се взираше надолу към софита — участъкът под гредите върху надвисналата част на покрива. Някой беше свалил дъската за изтичането на дъждовната вода в долния край на прозореца и оттук се виждаше право към задния двор. Шест метра по-надолу във вътрешния двор се виждаха две неизмити бутилки от мляко. Някой си беше направил място за дебнене — ако легнеше на него и увиснеше леко през дупката, лицето му щеше да се озове директно пред прозореца на Рори.

Навън беше необичайно студена нощ. Като че ли цялата горещина се беше издигнала на небето. Кафъри и Сунес постояха известно време, загледани в ясните звезди, за да позволят на вятъра да ги поразроши и да отнесе миризмите. Вратите на вана на Отдела за научна поддръжка бяха отворени и през тях виждаха как техническият персонал взема мостри и замразява каквото може в портативните фризери. Напоследък рутинно замразяваха всички образци — макар никой да не знаеше защо, ДНК просто се изстрелваше от замразените неща, нещо, което не се случваше при стайна температура. Джак сви цигара и се загледа в небето към лунния полумесец — изглеждаше толкова светъл и твърд, сякаш някой го беше изрязал и залепил там. Представи си Трейси Лам, загледана в същата луна. „Не сега… не и това…“ Погледна към Сунес.

— Дани?

— Да?

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Тя го изгледа изненадано.

— Не. Трябва ли да има?

— Не.

— Какво е това? Какви са тези смахнати въпроси? Какво става?

— О, нищо. — Запали цигарата. — Наистина, нищо.

Вярваше й — тя не знаеше. Ако съществуваше връзка между Полина и случилото се с Лам тази сутрин, Сунес не знаеше нищо по въпроса.

Ребека знаеше, че този ден животът й се беше променил из основи. Беше успяла действително да почувства процеса, усещането беше като от промъкването на нов цвят върху й. Размразяване, може би. Действието на хероина трябва вече да беше преминало, но се чувстваше неестествено спокойна, сякаш най-сетне гледаше в правилната посока. Обади се на агента си, за да се откаже от изложбата в Кларкънуел и да уговори да приеме всички предложения за творби, които беше предпочела да не продава. С напредването на деня вестта започна да се разпространява бавно, предизвиквайки известен временен интерес, докато агентът реши да вземе нещата в свои ръце:

— Докато говоря с теб, Ребека, гледам през прозореца на офиса си към улиците на Сохо, и не виждам нищо друго освен мятане на перки и опашки — там е истинска лудост. По брадичките им се стича кръв. Бих могъл да им продам и шибаната ти тоалетна чиния, скъпа.

Тя прекара деня в дома на Джак, легнала по гръб в градината, пушейки тънки пури, с мобилния телефон до ухото, учудена, че приказните цифри, за които й говореха от другата страна на телефона, можеха да бъдат свързани по някакъв начин с нея. „Сигурен ли си, че няма някаква грешка?“ Наблюдаваше как димът се вие нагоре към синьото небе и размишляваше за странния обрат в живота си. Питаше се как щеше да погледне той на това — какво щеше да бъде отношението му към нея сега. „Не бих те обвинила, ако ми кажеш просто да си гледам работата, Джак. Не бих те винила.“

Когато той се прибра късно същата нощ, лицето му беше посивяло. Изглеждаше изтощен.

— На този свят има и умни копелета — обяви той, извади една бира от хладилника и изпразни джобовете си от монетите, а после пъхна сакото в торбата с дрехите за химическо чистене. — Умни, много умни копелета.

Но когато тя поиска да разбере нещо повече, той не удовлетвори желанието й. Събу си панталоните, сложи и тях в торбата и се качи в банята по чорапи и риза.

Докато си вземаше душ, Ребека отвори бутилка вино. Бутилката беше висока и синя и, тъй като й хареса как изглежда на светлината, я занесе горе. Напълни две чаши, постави неговата върху казанчето за тоалетната заедно с бутилката, и отпи от своята, чудейки се откъде да започне.

— Анулирах изложбата — заяви най-сетне младата жена, като се подпря на мивката, загледана в силуета му зад завесата.

— Какво е това?

— Казах, че анулирах изложбата в „Зинк“.

Той дръпна завеската, опитвайки да изтрие сапуна от очите си.

— Какво?

— Продаваме всичко, за което имам предложения… всичко, което мислех, че искам да задържа за себе си. Всъщност вече го направих — продадох ги.

— Беки… — Джак спря душа, намери опипом хавлията, избърса сапуна и водата от лицето си, за да я вижда както трябва. — Не можеш. Не можеш да направиш това.

— Всъщност мога. — Ребека се приведе, взе чашата от тоалетното казанче и му я подаде. От ръцете, краката и корема му капеше сапунена вода. Допреди няколко дни тя щеше да го изгледа, да направи някакъв коментар, да му каже колко възбуждащо е тялото му, но тази вечер нямаше да бъде несериозна. — Мога и го направих. И знаеш ли какво? — Завъртя чашата в ръцете си, като гледаше в нея, леко смутена. — Мисля също така да се консултирам със специалист. — Изплези език и се усмихна. — Обещай, че няма да кажеш на никого.

Той не отговори. Приседна на ръба на ваната, с гръб към нея, вперил очи във винената чаша. Ребека нямаше представа какво се върти в главата му. След малко Кафъри се обърна, преметна крака през стената на ваната, остави чашата си на пода и й подаде ръка.

— Ела. — Тя пое ръката и той я дръпна в скута си, обви сапунените си ръце около раменете й. — Така е добре — промълви той. — Наистина добре.

Младата жена наведе глава и се усмихна потайно, завряла лице във врата му, като на свой ред също се изцапа със сапун. Тениската й започна да прогизва.

— Тениската ми се намокри — обяви тя. — Виж ме.

— Какво ще кажеш да си легнем? Да видим дали този път ще се получи?

Тя се усмихна.

— Само дето целият си в сапун.

— Пет пари не давам. Хайде.

Пропълзяха между чаршафите, мокри и сапунени. Джак измъкна тениската през главата й и избърса с нея сапуна по гърдите си, по корема, по краката, после я хвърли на пода и падна напред, заопипва закопчалката на сутиена й.

— Ако това може да направи с теб малко хероин…

— О, престани. — Ритна го по глезена. — Не ме дразни. Знаеш, че не е от това.

— Знам.

Усмихваше се, когато издърпа шортите й, когато притисна стегнатото си влажно тяло в нейното. А тя трябваше да се възпре, за да не се обърне към него и да не заяви на глас като някоя глупачка: „Аз пък съм сигурна, толкова, толкова сигурна, че всичко ще бъде наред“.