Лечението

14

„Баракудите“ — десетгодишните, тоест точно във възрастта, когато започваха да създават неприятности — си показваха рогата. В тяхно присъствие Рибата Гъмър не се чувстваше комфортно.

— Може ли да направим някой номер сега?

— Да, нека направим някой номер.

— Не, не. — Той погледна към големия часовник в другия край на басейна. — Мисля, че свършихме за днес — минава и половина.

— Да, нека го направим. — Едно мускулесто нигерийско момиче в лимоновожълт бански костюм заскача възбудено нагоре-надолу. — Нека направим номера, при който плуваме между краката ти.

— В никакъв случай.

— Другите учители ни го позволяват.

— Не ме интересува.

— Ти влез в басейна и ние ще преплуваме между краката ти…

— Под водата…

— Да, като русалки…

— Не, не мисля да го правим.

Три от децата се плъзнаха във водата към него към ръба на басейна, мокрите им светнали личица му се усмихваха.

— Поемаме въздух и го задържаме ето така…

Една от главите изчезна под водата.

— Да, да, да! — изпищя едно момиче в розово и се преобърна темпераментно назад.

— Не! — Рибата започваше да се притеснява.

Другите две деца бяха стигнали до ръба на басейна и се кискаха неконтролируемо.

— Това е — засмя се друго от момичетата. — Всички задържаме дъх.

Стисна с пръсти носа си и изчезна под водата.

— А вие разтваряте крака и ние плуваме между тях…

Сега той видя как една ръчичка се показва от водата, търсейки опипом глезена му.

— Не! — Изви крак встрани и заопипва връвта на врата си, на която беше окачил свирката, с изписан по лицето страх. — Просто ПРЕСТАНЕТЕ! — додаде той. — Казах не. В никакъв случай.

Ръката се отдръпна и децата удариха с крака по водата като делфини и се появиха на повърхността, пръхтейки шокирано. Гледаха го в изумено мълчание, без да знаят как да реагират.

И тогава внезапно, намиращото се отзад нигерийче постави ръка върху устата си и се закиска. Примерът му бе последван незабавно и скоро всички се смееха. Всички го гледаха и се кикотеха. На Гъмър му се прииска да се обърне и да избяга в съблекалнята. Сега вече знаеха как да го ядосат, а на него му беше ясно, че нямаше да спрат дотук.

В края на деня нищо не помръдваше. Екипите се появяваха един подир друг и оставяха изписаните доклади за свършената работа върху бюрото на Криотос. Щяха да дадат устни отчети на срещата в края на работния ден, но за седналия в стаята на старшия следовател Кафъри бе достатъчно да ги види през стъклото на вратата, за да разбере по изражението им, че не бяха открили нови улики. Той въздъхна и се облегна назад, запали поредната цигара. Стомахът му беше напрегнат — не беше ял — а денят му се беше сторил дълъг и изтощителен. Прякорът, с който Чамп беше нарекъл своя нападател, се беше превърнал в част от местния фолклор, но никое от децата не беше успяло да каже на полицаите нещо повече от това, нищо конкретно. Кафъри бе накарал Брикстън да изпрати снимките от ухапването на Чамп Кеодуангди в болницата „Кингс“, с надеждата Ндизей, одонтологът към Отдела по научна криминалистика, да успее да установи дали човекът, ухапал Чамп покрай езерото преди повече от дванайсет години, е същият, който беше оставил подобни следи по раменете на Рори Пийч. Ндизей беше завършил отливките от Рори.

— Захапка на зрял човек, резците изглеждат гладки, следователно е на повече от двайсет години. Получиха се страхотни, ясни отливки. Зъбите могат да бъдат също толкова индивидуални, колкото ДНК.

Но колкото и индивидуални да бяха зъбите, Кафъри знаеше, че наистина се нуждаеха от ДНК. И тогава, в четири и трийсет се появи Криотос с усмивка на лицето.

— Фиона Куин на телефона — обяви тя, като посочи с пръст телефонния апарат. — Резултатите от ДНК анализа.

Джак вдигна рязко телефона, стана и се загледа през прозореца.

— Фиона. — Изпитваше отчаяна нужда да чуе какво има да му каже тя. Запита се как беше прозвучал гласът му. — Как си?

— Аз съм добре, Джак, но имам лоши новини. Резултатите излязоха — няма материал.

— Няма материал ли?

— Няма.

— По дяволите!

Отпусна се отново на мястото си с разбити надежди.

— Но, Джак, резултатите от лабораторните анализи на не по-малко от 80% от нашите мостри са такива — без или с частичен профил. ДНК е нещо наистина много крехко.

— Знам — вече ми го каза. Просто си помислих… — Въздъхна. Без ДНК не можеха да започнат масови проверки — сега не им оставаше да работят с нищо друго, освен с отливките на Ндизей. — Дяволска, дяволска, дяволска работа. Не разполагаме ли с нещо друго, с което да се продължат изследванията?

— Ами, прегледах ъгъла на стаята, за който говори Алек Пийч в своите показания…

— И?

— Засега нищо.

— Белите влакна… от раните на Рори ли са?

— Засега нищо. Но резултатите тепърва ще бъдат получени. И все още търсим обувката му, опитваме да видим дали оттам ще излезе нещо. Да не забравяме веществото, с което биолозите напръскаха стената — нинхидрина; след няколко дни ще видим развитието на нещата пък там. Но със свидетелските показания, които имате, тършуваме в мрака, честно казано. И дори да е оставил отпечатъци из целия апартамент, няма гаранция, че нинхидринът ще ги улови. Стискай палци вашият човек да е месояден — ако е вегетарианец, няма да намерим нищо.

— Добре, добре. — Кафъри затвори очи. Започваше да го боли глава, като след препиване. — И не можете да направите абсолютно нищо повече с образеца от спермата?

— Ами… не съм сигурна.

Той отвори очи.

— Моля?

— Отговорих, че не мога да кажа със сигурност.

— Боже! — Младият мъж подсвирна между зъбите си. — Не мога да повярвам. — Сунес и Полина се бяха върнали в стаята за срещи и приемане на телефонните обаждания. Виждаше десния крак на Полина от мястото, на което бе седнала, да се поклаща във въздуха в мързелив ритъм, в скъпи сандали и с лакирани със седефенорозов лак нокти. Извърна се. — Слушай — додаде той, — минаха повече от два дена от аутопсията, а сега ми казваш, че не можеш…

— Не е нужно да…

— Слава богу, че не сме арестували някой, иначе щяхме да видим звезди посред бял ден.

— Ти не ме слушаш.

— Платих, за да се осигури проклетото допълнително изследване. Ако според теб това означава, че съм готов да седя дни наред и после да ми се обадят по телефона, за да ми кажат, че може и да го направим, а може и да не го направим, може просто да си седим и да си лакираме ноктите…

— Джак…

— … тогава не бих си направил труда да осигуря тези пари. Скапаната SGM13, плюс материал, който ви зарадва толкова всичките, по две хилядарки изпарението… защо просто не признаеш, че това е една огромна, заразна, вдигаща пара купчина лай…

— Мистър Кафъри!

— Какво-о?

И двамата спряха. Джак затвори уста и тропна с крак по пода. Почти видя как двамата рият земята като разгневени коне, как пръхтят един срещу друг със зачервени очи от различни краища на Лондон. Знаеше, че бе повишил глас, и усещаше, че Криотос го наблюдава от стаята си, и изведнъж се видя през нейния поглед — избухлив, неразумен, плъзгащ се по наклонената плоскост със скорост от сто мили в час. Пое дълбоко въздух, облегна се назад, затропа по бюрото с кокалчетата на пръстите и рече:

— Виж, извинявай. Какво?

— Чувал ли си за техниката за увеличаване на мострата ДНК трийсет и четири пъти?

— Не.

— Приложението й е одобрено само при сериозни престъпления…

— Тогава го направете. Имате кода ни за лабораторните разноски — би трябвало вече да е стартиран.

— Точно това се опитвах да кажа. Вече е стартиран.

Пликът беше на изтривалката пред вратата, когато влезе. Разговорът с Фиона Куин го беше довършил. Беше изгубил самоконтрол, беше си позволил да се ядоса — „просто не можеш да се удържиш да не докажеш правотата на Ребека, а?“ Затова си бе тръгнал рано от Шрайвмур. Знаеше, че трябва да се прибере и да поспи. Отиде в „Сейнсбъри“, където купи четири шишета „Пино Гриджо“ с намаление, бутилка „Лафройг“, стек бутилки „Кола“, мляко и „Нурофен“. Непосредствено преди да излезе от магазина видя божури със свежа зеленина. Поколеба се, после купи два букета. За Ребека.

Сега вдигна писмото и го занесе в кухнята. Сложи го на масата, после постоя известно време, загледан в него. Беше с второкласна марка. Беше пуснато в сряда следобед и беше от Пендерецки — разбра го по почерка. Може би пускането на това писмо бе последното, което беше направил.

Кафъри изпразни чантите с продуктите, като от време на време спираше, за да се върне към масата и да погледне плика. Постави внимателно една бутилка вино във фризера, потърси из шкафчетата ваза и след като не успя да намери, извади от кошчето за боклука пластмасово лимонадено шише, сряза горната му част, обели етикета и го напълни с вода. Постави цветята в него, сложи го на перваза на прозореца в дневната, сви цигара с марихуаната, която Ребека държеше в тенекиената кутия, и тогава, когато не беше в състояние да издържа повече, я запали, седна на масата и отвори плика.

В него имаше само един лист хартия. Не се нуждаеше от бележка или обяснение. Този лист му каза всичко, което трябваше да знае. Беше карта.