Лечението

24

В Норфолк гората на върха на каменоломната беше притихнала, чуваше се само призрачното потропване на дъждовните капки по листата. На всеки десетина минути по отстоящия на около половин миля път преминаваше автомобил. Някои бяха със запалени фарове, макар да беше обед. Трейси Лам запали цигара и се облегна назад на прашния стар „Датсун“, загледана в колите. Чувстваше се уверена, доволна от себе си. Щом се прибра вкъщи предишния ден, извади „книгата“ на Карл и се настани в неговата стая, в неговото легло — „това легло беше неговата радост и гордост“ — цялото в черен и сребрист лак, и огледала в дъската до главата, и започна да звъни на приятелите му. Както изглежда, никой от тях не знаеше за смъртта на Пендерецки — сякаш им пукаше — а когато им кажеше за визитата на детектив инспектор Кафъри, всички до един изпаднаха в паника.

— Божичко, Трейси! Не носи до прага ми твоите боклуци.

— Това не са само мои боклуци…

Следваше ужасено възклицание от другата страна, когато събеседникът й осъзнаеше какво става.

— Трейси? Трейси, чий телефон е това, по дяволите? Не ми казвай, че се обаждаш от твоя телефон.

— Защо?

— Проклета глупачка, още по-глупава си, отколкото те мислех…

И й затваряха. Докато стигна до края на бележника, мълвата се беше разпространила и собствениците на търсените телефони вече ги бяха изключили. Тя седя и пуши сред малките щанги и колани за вдигане на тежести и колекцията от DVD-та на Карл. Плачеше й се. Вратите се бяха затворили и тя беше останала отвън. Без пари.

„Е, майната ви на всичките — реши тя. — Майната и на последния от вас, банда извратени типове.“ Трябваше да ги издаде до един на Кафъри, гадняри такива.

Сега избърса лице, изхвърли цигарата сред гъстата растителност, изправи се и изкашля малко храчки. Тук тревата и папратите растяха високи и гъсти, несмущавани от никого: на тази полянка Карл беше зарязвал проблемните коли. В далечния край, сред диви макове и часовниче, дотолкова в самия край, че заплашваше всеки момент да се преобърне в каменоломната, стоеше караваната. Беше стара — дъждът я беше направил зелена на места, а надрасканите акрилни прозорци се бяха подули от конденза. Лющещите се букви отстрани напомняха за опита на Карл да направи сергия за хотдог. Бизнесът не беше потръгнал, но надписът си стоеше и досега — виждаше се избледнелият списък с цените и закованият горе като навес капак, който беше изрязал. „Момчетата Борстъл“ живееха в караваната, когато отсядаха при тях. Те като че ли винаги бяха пияни от ябълково вино „Уайт Лайтнинг“ и повръщаха в каменоломната. Карл, който винаги беше в състояние да намери работа за още един чифт ръце, обичаше да ги събира около себе си, особено в края на седемдесетте години, когато някак се беше уредил с разрешително да събира останките от автомобилни катастрофи. „Режи и намествай“, така наричаха този процес, в резултат на който отписаните автомобили успяваха да се върнат отново по пътищата. Карл плащаше на момчетата с цигари от безмитни магазини и с джин от бирените си похождения до Кале, или им даваше автомобилно радио, ако успееха да убедят опечалените родители да не си го искат. Колко пъти Трейси бе ставала свидетел как някое от „момчетата Борстъл“ обяснява в гаража на някоя двойка защо не може да вземе радиото от колата на мъртвия си син:

— Радиото не е в добро състояние, вероятно по-добре би било да го оставите на мира… а? — А ако те все пак настояваха: — Не исках да ви го казвам, но не можете да вземете радиото, ’щото цялото е залято с червено вино… а по касетофона е залепнало нещо още по-лошо.

Това обикновено слагаше край на спора.

Те режеха колите като животни в кланица и използваха всяка част, която ставаше за нещо. Карл наистина умееше да се справя с живота… единственото, което не успя да предвиди, беше ракът. Получи го като подарък за четирийсет и осмия си рожден ден.

„Това е ракът от шейсетте цигари на ден, скъпа. По същия начин си отиде и майка ти… и вероятно ще си отидеш и ти. Семейна традиция.“ Карл беше открай време много слаб, но когато умря, бе дори още по-слаб, като че ли излязъл от концентрационен лагер, по нейно мнение. А веднага след като си отиде, другите изгубиха интерес към мястото и се разпръснаха, и сега само вятърът бродеше из папратите и свиреше из гаража нощем, караше ръждясалото желязо да трака.

Трейси намери ключовете си и влезе в стария „Датсун“. Беше й горещо въпреки дъжда и прозорците се запотиха веднага. Включи радиото, обърна колата и подкара покрай каменоломната, подскачайки по дупките. Мократа папрат и коприва шляпаха по предното стъкло, а малкият прозорец с дръпната завеса на караваната зад нея се смаляваше все повече, докато изчезна в капещата гора.

Трейси имаше план и току-що бе направила първата стъпка към неговото осъществяване. Знаеше, че тук вече няма нищо за нея — със смъртта на Карл се беше озовала на сухо: нямаше представа дори как ще плати наема за следващия месец, не знаеше даже колко е наемът или дали Карл е сключил някаква сделка с хазаина. Божичко, ама тя всъщност не знаеше дори кой е хазаинът. „Винаги си ме държал далеч от парите, Карл, нали?“ Но сега имаше няколко идеи. Веднъж, преди двайсет години, Карл беше отишъл във Фуенхирола — познаваше някакви хора там и трябваше да върти бизнес с тях. Това бе единственото му излизане от Англия и се беше върнал с истории за пиене на коктейли в яхти и пощенска картичка от едно малко село, което изглеждаше на слънцето като захарни кубчета, пръснати в подножието на планината. На Трейси мястото й се беше сторило райско — толкова близо до небето, осеяно с маслинови дървета и с ярки цветя, увиснали по стените като пищни цигански шалове. Трейси Лам беше убедена, че там би била щастлива. И бе решила, че ключът към това щастие, парите, за да го превърне в реалност, можеха да дойдат от нуждата на детектив инспектор Кафъри да открие какво се беше случило с момчето на Пендерецки.

Айо излезе иззад завесите с подлога, пълна с пластмасови щипки за системи и окървавени салфетки.

— О! — Ръката й полетя към гърдите. — Стреснахте ме.

Отново симпатичният детектив, онзи, който бе насърчил лудите й идеи. За Бен и Хал и пишкането на Джош по разни неща. Може би трябваше да му каже за тях, да го разсмее, да му покаже, че не му е сърдита.

— Какво е станало?

— А? О… — Тя погледна назад към Алек Пийч, който стенеше тихичко в леглото си. — Действието на успокоителните му премина и той се развълнува. Измъкна системата в радиалната си артерия — изглежда по-зле, отколкото е.

— А кръвта?

— Преливахме му кръв, когато измъкна иглата. Почти всичко това — тя посочи към пода — е от торбичката с кръв за преливане, а не от него. Той не е в опасност.

— Добре. — Приближи се към леглото. — Сега ще поговоря с него.

— Ъъъъ… — Айо му препречи изкусно пътя. — Съжалявам. Мистър Френдшип все още не е вдигнал забраната.

— Основното желание на мистър Френдшип е да ми създава неприятности.

— Може би ще бъде най-добре да поговорите с него за това. — Подкани го с жест да излезе. Тъй като той не помръдна, сестрата наклони глава на една страна. — Вижте, съжалявам, казвам го съвсем искрено. Съжалявам. Ако зависеше от мен…

— Айо, слушай — прошепна той. — Бил е той. Той го е направил. Той е убил сина си.

Тя затвори уста. „Значи е заподозрян. Трябваше да ме предупредят.“

— Хайде, Айо…

— Виж. — Тя затвори очи и вдигна ръка. — Благодаря ти, че ми каза, но съжалявам. Както знаеш, аз не трябва да се интересувам какво мислите, че е направил.

— О, за бога. Всички сте едни проклети благотворци.

Очите й се отвориха рязко.

— Няма нужда от това.

— Знам. — Джак огледа безпомощно стаята, чувствайки се безсилен. — Но всъщност само доказваш, че изобщо не ти пука. Искам да кажа, чете ли вестниците, които писаха за Рори? Чете ли какво е направил човекът там? На собствения си син?

Айо преглътна мъчително, кръвното й налягане се увеличи.

— Вече обясних моята… нашата позиция, така че… — Притисна длан към корема си. Бебето бе започнало да рита, сякаш се бе ядосало от нейно име. — … така че, ако бъдете така добър да си тръгнете, моля ви… моля ви, просто проявете уважение към нас, окей? Или ще трябва да повикам охраната.

— Благодаря, Айо — каза Джак. — Благодаря за великодушието ти. — Отвори вратата, готов да излезе. — Ще го запомня.

— И не се връщайте, докато не ви повикаме — извика след него тя, — докогато със сигурност ще минат няколко дена.

Ръцете й трепереха. Остави подлогата и отиде в стаята на сестрите, където седна, дишайки внимателно, докато чакаше сърцето й да се успокои. Една от стажантките се притесни.

— Хей? Добре ли си?

— Боже… не знам. Така ми се струва.

Айо отметна глава назад и пое въздух през носа. Пулсът й препускаше, гадеше й се — вероятно ставаше дума за пристъп на паника. Видяла потното й лице и треперещите ръце, сестрата влезе и включи чайника.

— Ще ти направя чай от лайка. Не трябва да те стресираме в твоето състояние, нали така, майче?

— Боже, благодаря… истинско ангелче си.

Айо се облегна, смъкна горната част на чорапогащника си и постави длани върху корема си. „За бога, той едва повиши глас и виж се в какво състояние си — готова си за преждевременно раждане заради това. Горкото, горкото дете — помисли си за хиляден път тя, — как ще се оправя с такава невротичка за майка?“

— Съжалявам, ако съм вдигнал фалшива тревога. — Въоръженият полицай, който пазеше пред интензивното отделение, пристъпи смутено от крак на крак. — Тук чухме само алармите и сестрите веднага се разтичаха… Помислих, че трябва да дойдеш.

— Няма нищо. — Мобилният телефон на Кафъри звънна. — Обаждай ми се по всяко време. Особено… — извади мобилния телефон от джоба си, натисна зелената слушалка, а с палеца си прикри отворите на микрофона, — особено когато превъзходният мистър Френдшип даде свободно, а? — Кимна отривисто и се извъртя, като заговори вече в телефона. — Да? Детектив инспекторът на телефона.

— Аз съм. Научих нещо.

Поколеба се, опитвайки да установи на кого принадлежи гласът. Когато се досети, поздрави с жест полицая и тръгна нататък по коридора.

— Трейси — каза Джак, щом се отдалечи достатъчно, за да не го чуват. — Повтори го пак.

— Чух нещо, което може да ти бъде от полза. Нещо във връзка с това, за което говорихме.

— Е, ние се справихме и сами в крайна сметка.

Трейси направи пауза.

— Не говоря за Брикстън — поясни тя. — Говоря за момчето на Пендерецки.

Бенедикт остана там, където се беше отдръпнала, с блеснал от ужас и мъка поглед. Беше се опитала да бъде воин, беше се опитала да спаси семейството си. Вместо това ги беше оставила и офейкала, и сега лежеше на пода, дишаше тежко и плачеше в мрака, сякаш затисната от канара от безнадеждност. „Посрана малка страхливка, свита на пода.“ Ако се беше търкулнала по гръб, щеше да застине в тази поза като настръхнала муха месарка, мъртва от ужас. Жалка.

А единственото, което можеше да мисли, беше: „Той е чудовище. Джош беше прав — чудовище.“

Дебели червени устни, бяла кожа без косми. Косата му, също като косата на Снежанка, беше толкова пищна и лъскава, че почти не изглеждаше истинска — като от реклама на шампоан. Маратонките му бяха мръсни и износени, червеното найлоново долнище на анцуг „Адидас“ беше цялото на петна. Представяше си копита и гъсто окосмени крака под панталоните. Носеше розови гумени ръкавици. Бенедикт разбра точно кога го е виждала преди. Беше станало едно утро в магазина за стоки за къмпинг на Брикстън Хил. Беше го видяла на опашката след себе си, с гръб към тях, сякаш не искаше да го видят, с вдигната качулка, прикриваща лицето му. Миг по-късно го беше видяла навън, вдигнал опашката на Смърф, за да я огледа. Сега се замисли дали би могла да убеди сама себе си, че в действителност се бе старал да не бъде видян от Джош. Познаваше ли го Джош? Или просто Джош беше главният фокус на интереса му? Внезапно кръвта й се смрази. Семейство Пийч също бяха смятали да заминат на почивка. Дали не я беше чул като говореше с магазинера за предстоящата почивка в Корнуол? Опита се да си спомни какво беше казала на магазинера. Нещо за дълго пътуване с кола и… „О, боже, да“, вероятно я беше чул; беше казала на магазинера дори кога тръгваха за Корнуол. Може би ги беше проследил до вкъщи, беше ги държал под око оттогава и в този случай всичко беше станало по нейна вина.

Внезапно Смърф, която беше легнала до нея, повдигна глава и заръмжа. Ръмженето премина във висок писък, звука, който се издава, когато болката стане непоносима.

— Шшшт…

Младата жена се опита да я успокои, започна да я гали, постара се да я приласкае да се доближи до медната тръба, за да пие, но Смърф се обърна и отпусна глава на пода. Бен се облегна назад и започна да се моли. „О, Айо, Айо… моля те, боже, ела по-рано… дай си сметка, че нещо не е наред… моля те.“

Кафъри караше по напечените от следобедното слънце улици. В Съфолк беше валяло, но сега слънцето беше изгряло и светеше през окастрените върби, образувайки пъстри петна по земята. Движеше се в тунели от дървета, покрай ферми за коне, коридори от преплетени кленове и ниски декоративни хвойни на съвършени ливади. Дланите му бяха влажни. „Ребека е права — толкова ти се иска да те прецакат, че скачаш към всяка възможност, която ти се предостави. Къде ти е характерът, а, Джак?“ Беше достатъчно Трейси Лам, тази топка от егоистични импулси в човешка кожа, само да си скрие ръката зад гърба, да го погледне в очите и да го попита дали се досеща какво има там, за да го хване в ръчичките си… и да го поведе за носа. Най-малката трошица, най-незначителната вероятност да му каже нещо за Юан беше достатъчна да го накара да рискува всичко.

За момент, точно преди Бери Сейнт Едмъндс, го обзе подозрението, че го следят. Отблясъкът на слънчевата светлина на предното стъкло на някакъв автомобил, решетката на двигателя, отразена за миг в огледалото за обратно виждане, червена кола, ниска, като спортен модел. Движеше се след него в продължение на мили. Намести огледалото, чудейки се дали не се е побъркал. „Какво искат от теб тези смотаняци?“ Но преди да довърши мисълта си, отговорът дойде сам: разбира се.

Ребека беше проговорила.

„Дяволите да те вземат, Ребека, ти го направи, наистина го разказа.“ Беше им разказала подробно какво беше направил и с нея, и с Малкълм Блис. Със силно разтуптяно сърце, внезапно обзет от паника, той залепи крак за педала на газта, приведе се напред, отвори жабката и измъкна картата. Пътят летеше под колелата на ягуара, скоростта мина седемдесет, а после — и осемдесет мили в час. От шофьорски курс в Хендън беше научил доста техники за избягване от преследване, но много от тях зависеха от познаването на местността, затова разгъна картата върху волана, който стабилизира с натиск от коленете, и запрелиства страниците. Намери страницата за Тетфорд и я натисна с пръст, за да не се затвори, като хвърли поглед в огледалото.

Не! Ръката му се отдели от картата. Не можеше да повярва. Автомобилът се беше разтворил в далечината. Беше сам на пътя.

— По дяволите.

Държеше колата стабилна, докато се взираше в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не си въобразява. Нищо. Отзад се простираше само безмълвният път. Затършува за мобилния си телефон, вдигна го, занатиска бутоните с палец, за да провери дали не е получил съобщение — Сунес щеше да го предупреди, ако се беше случило нещо, щеше да му даде преднина, сигурен беше в това. Не беше получил съобщение, а пътят зад него беше пуст. Беше си го въобразил. Беше си въобразил всичко. „И ако и това не те накара да спреш и да се замислиш…“

— Така.

Пусна телефона върху седалката до шофьора, бутна встрани картата и остави колата да се движи още две мили в тишина, усещайки бученето на кръвта в главата си. Явно беше пренапрегнат, реши той, като забеляза треперещите си ръце. Когато се върнеше в Лондон, щеше да разкаже всичко на Сунес и Полина. Защото Лам просто си плетеше своята мрежа. Знаеше в сърцето си, че е точно така. „Изобщо не се надявай на нещо.“

Повтори си го безброй пъти, докато се движеше към Норфолк — покрай изоставени къщи със заковани прозорци по запуснати пътища, покрай купчини боклуци и изоставени парници. Така че, когато откри Лам, седнала на стъпалото пред задната врата, в светъл клин, жълти сандали с високи токове и тениска с лика на Шаная Туейн, да пуши цигара, беше успял да се убеди да не слуша нищо от това, което щеше да му каже.

— Трейси, какво искаш?

Тя дръпна от цигарата, погледна го през облачето дим и се усмихна.

— Искаш ли чай?

— Не, благодаря.

— Добре. — Тя кимна. Беше го наблюдавала като слиза от колата, с ослепителнобяла на слънчевата светлина риза, и като прекосява делящото го от гаража разстояние. Да. Беше се оказала права. Виждаше го по лицето му. А когато той си свали тъмните очила, докато приближаваше, видя как погледна, само веднъж, през рамо към пътя зад себе си. И този незначителен жест й каза всичко. „Не би трябвало да бъде тук и той го знае. Точно толкова нечестен е, колкото си мислех. Оказах се права — няма да бъде трудно.“ — За кого работиш?

Той пусна ключовете в джоба си и кимна към къщата.

— Можеш ли да намалиш музиката?

— Попитах за кого работиш.

Джак въздъхна.

— Не работя за никого. Аз съм ченге. Вече ти казах.

— Тогава онова момче… детето, оправено от Пендерецки, кой се интересува толкова от него?

— Само аз.

— Лъжец. — Трейси дръпна отново от цигарата си и я насочи към него. — Познавам твоя тип — в тази работа има пари, нали? Не знам кое е било онова момче, нито каквото и да било, но знаеш ли какво мисля? Мисля, че някой наистина, ама наистина иска да разбере. А когато някой наистина иска да знае, винаги са намесени пари. — Избърса дланите си в мръсния клин, прибра кичур коса зад ухото си и направи физиономия. Изкашля се, докато отдели храчката, и после я изплю на земята. — Пет тринулевки.

— Какво?

— Пет тринулевки и ще ти кажа…

— Пет хилядарки? Приличам ли ти на…

— Говоря сериозно — пет тринулевки и ще ти кажа точно какво се случи.

— Майната ти, Трейси. Голяма лъжкиня си. И не е нужно да плащам, за да те накарам да ми дадеш информация. Аз съм единственото, което те дели от работещия с мръсниците отряд и няма да се поколебая да…

— О, не. — Лицето й бавно се разтегна в усмивка. — Ще ми платиш.

— Ще има да вземаш. — Кафъри погледна към небето и започна да търси ключовете в джоба си. — Пълна си с мръсни номерца.

— Аз съм твоят информатор. Предполага се, че си ме регистрирал. Направи ли го?

— Разбира се.

— Лъжецът си ти. — Тя се усмихна. — Познавам твоя тип — вие сте по-лоши от моя вид, защото сте законни. Много по-лоши.

— Не ме заплашвай, Трейси…

— Пет хилядарки… и ще ти покажа какво се случи.

— Да-да. — Той се обърна да си върви. — Вече започна да се изживяваш като героиня от сапунена опера, Трейси.

— Слушай!

— Как не. — Джак тръгна към колата си, като вдигна ръка, за да я накара да мълчи. — Изобщо не се надявай.

— Ще се изненадаш истински от онова, което открих, че е знаел брат ми през цялото време. — Скочи, решила да не го остави да си замине. Това бе еднопосочният й билет към избавлението и той се отдалечаваше. — Ще се изненадаш от онова, което се е случило с момчето на Пендерецки и от онова, което мога да ти кажа за него. — Сега Кафъри ускори крачка и тя забърза подире му, протегнала ръце, напомняше огромна блатна птица както се движеше с жълтите си сандали с високи токове. — Виж, не се ебавам с теб… и защо да го правя? — Храчката започна да се събира в гърлото й. — Мога да ти покажа точно какво се е случило с него. Не да ти кажа, а да ти покажа.

— Трейси. — Джак спря и вдигна предупредително показалец. — Престани да ръсиш глупости. Говоря сериозно! — Ято гарвани излетя от дърветата зад него, а начинът, по който крилете им затъмниха небето я стресна — птиците сякаш акцентираха думите му. — Връщам се директно в Лондон и предавам целия случай на Ярд, и не ми се обаждай повече с бабините си деветини.

— Но…

— Но нищо.

Завъртя ключовете на пръста си и се насочи към колата си, като я остави да стои до ръждясалия стар „Форд“.

— По дяволите! — процеди след малко тя, загубила увереността си.

Ягуарът обърна, а тя стоеше неподвижно и гледаше как гарваните се отдалечават на фона на синьото небе. Когато изчезнаха зад дърветата, Трейси се обърна и закуцука обратно към къщата.

После седя на стъпалото пред вратата, загледана към хангара, към ръждясалите стари двигатели, покривите на старите ленд ровъри, оплетени в орлови нокти. Беше забравила, че държи цигара. Пусна я едва когато опари пръстите й. Намръщи се, преви се, прибра косите от лицето си и изплю поредната храчка точно върху горящия фас, размаза я с обувката си, за да не се подхлъзне на нея утре сутринта, когато чу скърцане на гуми по чакъла. Вдигна поглед, внезапно обзета от нервност.

— По дяволите.

Стана, дробовете й хриптяха, дръпна резетата на вратата и побърза да влезе по-навътре в къщата. „Може би говореше сериозно… може би другарчетата му пристигнаха…“ Беше стигнала до средата на коридора, когато чу гласа пред себе си.

— Трейси!

Това я накара да спре, току до кухненската врата, с бъхтещо се чак до гърлото й сърце. Преглътна мъчително. Опря изхапаните си нокти на рамката на вратата и се приведе предпазливо към коридора. Той стоеше неподвижно на огряната от слънцето предна врата, с ръце в джобовете, с напрегнато изражение. В къщата беше влязла оса и се блъскаше в тавана.

— Какво? — извика тя. — Какво искаш?

— Три хилядарки.

— Какво?

— Казах три хилядарки. Ще ти дам три.

Роланд Клеър можеше да каже на полицията, че трябва да търсят още някой, а не само Алек Пийч. О, да, можеше да им го каже само с едно изречение. Коленичи на дивана, притиснал носа и дланите си в прозореца, коляното му потрепваше нервно нагоре-надолу, загледан в прекрасните дървета и сухите поляни на Брокуел парк. Окачените в редица в тъмната стая снимки показваха ясно как Алек Пийч изнасилва сина си. Но от същите изображения ставаше ясно още нещо: ставаше ясно, че Алек Пийч не беше единственият човек в къщата по това време. Ставаше ясно, че участва още някой — онзи, който държеше фотоапарата.

Клеър щракна с език и забарабани по прозореца, питайки се как да постъпи по-нататък.

— Хммм, да — измънка той. — Хмм.

Отблъсна се в прозореца и се обърна обратно към голямата, добре осветена дневна, потривайки нервно длани.