Глава 16

Лиса ме намери по-късно същия ден. След излизането на Мейсън бях заспала. Чувствах се твърде потисната, за да си правя труда да се надигам от леглото. Но затръшването на вратата ме събуди.

Зарадвах се да я видя. Исках да й споделя за бъркотията с Мейсън, но преди да заговоря, усетих чувствата й. Бяха също толкова объркани, колкото и моите. Затова, както винаги, я оставих да започне първа.

— Какво се е случило?

Тя седна на леглото си и потъна в пухената завивка, обзета едновременно от гневни и тъжни чувства.

— Кристиан.

— Наистина ли? — Досега не знаех да са се карали. Почти през цялото време се заяждаха един с друг, но това едва ли би я разплакало.

— Разбрал… че тази сутрин съм била с Ейдриън.

— Леле! — удивих се. — М-даа. Това вече може да се окаже проблем. И то твърде сериозен. — Станах, отидох до тоалетната масичка и взех четката си. Трепнах, когато изправена пред огледалото с позлатена рамка, започнах да сресвам косата си, разрошена от спането.

— Нищо не се е случило! — простена тя. — Кристиан напразно се ядосва. Яд ме е, че не ми вярва!

— Той ти вярва. Просто цялата работа е някак си странна.

Замислих се за Дмитрий и Таша. — Ревността кара хората да говорят невероятни глупости.

— Но наистина нищо не се е случило — повтори тя. — Искам да кажа, ти беше там и… Хей, я почакай, аз така и не разбрах. Какво правеше ти там?

— Ейдриън ми изпрати цял куп парфюми.

— Нима той… Имаш предвид онази огромна кутия, която носеше?

Кимнах.

— Брей!

— Да. Отидох, за да му ги върна — обясних й. — Въпросът е ти какво търсеше там?

— Просто си говорехме — гласеше лаконичното й обяснение. В гърдите й се надигна вълнение и беше на ръба да ми сподели нещо, ала се въздържа. Усетих как мисълта беше готова да се излее в думи, но после се дръпна обратно. — Имам да ти разказвам много неща, но първо ми кажи какво става с теб.

— Нищо не става с мен.

— Няма смисъл да отричаш, Роуз. Нямам твоите телепатични способности, но разбирам, когато нещо те измъчва. От Коледа насам не си спокойна. Какво не е наред?

Сега не му беше времето да се задълбавам в това, което ми се случи точно по Коледа, когато майка ми ми каза за Таша и Дмитрий. Но споделих с Лиса преживелиците си с Мейсън, като леко редактирах причината, поради която го спрях, и просто й споделих, че не съм могла да продължа.

— Е… — промълви тя, когато свърших. — Имала си правото да постъпиш така.

— Зная. Но излиза, че съм го подвела. Мога да разбера защо се ядоса.

— Сигурна съм, че ще оправите нещата. Поговори с него. Той е луд по теб.

Но не ставаше дума за обикновено недоразумение. Отношенията между мен и Мейсън не можеха да се уредят толкова лесно.

— Не зная — казах й аз. — Не всички са като теб и Кристиан.

Лицето й помръкна.

— Кристиан. Още не мога да повярвам, че реагира толкова глупаво.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Лис, ще се целунете и ще се сдобрите. И вероятно ще има и нещо повече от целувка.

Изплъзна се от устата ми просто така, преди да успея да го спра. Очите й се разшириха.

— Ти знаеш. — Поклати глава раздразнено. — Разбира се, че знаеш.

— Извинявай. — Нямах намерение да й казвам, че зная за техния сексуален живот. Или поне не докато тя самата не ми го каже.

Лиса ме измери с пронизващ поглед.

— И колко знаеш?

— Хм, ами не много — излъгах набързо. Бях привършила с косата си, но си играех с дръжката на четката, за да избегна погледа й.

— Трябва да се науча да не те пускам в съзнанието си — промърмори тя.

— Напоследък това е единственият начин, по който мога да „разговарям“ с теб. — Поредното изпускане.

— Какво означава това? — настръхна Лиса.

— А, нищо… аз… — Тя пак ме изгледа остро. — Аз… аз… ами не зная. Просто усещам, че напоследък не разговаряме много.

— За това са нужни двама — припомни ми тя, но гласът й отново омекна.

— Имаш право — съгласих се, но без да изтъквам, че две приятелки могат да се разберат само ако едната не е постоянно с гаджето си. Наистина се чувствах виновна донякъде, задето криех толкова много неща, но през последните дни толкова пъти исках да говоря с нея. Само че все не се откриваше подходяща възможност. Дори и сега. — Знаеш ли, никога не съм мислила, че ти ще бъдеш първата от нас двете. Или по-скоро не съм вярвала, че ще завършва училище девствена.

— Да — изрече тя сухо. — Нито пък аз.

— Хей! Това пък какво трябва да означава?

Лиса се ухили, но в следващия миг погледът й попадна върху часовника. Усмивката й мигом се стопи.

— Уф. Трябва да отида на приема на Присила. Кристиан трябваше да ме придружи, но нали е решил да се прави на идиот… — Очите й се фокусираха с надежда върху мен.

— Какво? Уф, не, не! Моля те, Лис. Знаеш колко мразя тези кралски сбирки.

— О, стига — замоли ме тя. — Кристиан ме заряза в последната минута. А ти не може да ме захвърлиш на вълците. Пък и не каза ли току-що, че трябва повече да си говорим? — Вместо отговор аз само простенах. — Освен това, когато станеш мой пазител, през цялото време ще трябва да посещаваш подобни места.

— Зная — кимнах мрачно. — Смятах, че мога да се порадвам на последните шест месеца свобода.

Но накрая ме убеди да я придружа, като още от самото начало и двете много добре знаехме, че точно така ще стане.

Не разполагахме с много време. Трябваше да си взема един бърз душ, да се изсуша, да се гримирам. Внезапно ми хрумна да облека роклята, която ми подари Таша. И макар да я мразех, задето харесваше Дмитрий, сега й бях благодарна за подаръка. Извадих копринената рокля и със задоволство установих, че червеният цвят ми стои точно толкова страхотно, както и предполагах. Истинска рокля — убиец. Беше дълга, в азиатски стил, с богата бродерия на цветя върху коприната. Високата яка и дългата пола на роклята скриваха голяма част от тялото ми, но материята прилепваше толкова плътно, че пак изглеждах секси, макар и по различен начин, отколкото ако бях по-разголена. По това време синината на окото вече бе почти избледняла.

Лиса, както винаги, изглеждаше възхитително. Носеше наситено пурпурна атлазена рокля без ръкави, модел на прочутия дизайнер на мороите Джона Раски. Миниатюрните тъмновиолетови кристали, пришити върху тънките презрамки, проблясваха на бялата й кожа. Косата й бе вдигната на кок, но не много стегнат, в артистичен стил.

Когато стигнахме до залата на приема, привлякохме погледите на мнозина. Не ми се вярваше, че особите от кралски произход очакваха принцеса Драгомир да се появи с приятелката си дампир на тази дългоочаквана официална вечеря, където допускаха само специално поканени знатни личности.

Но какво пък — в поканата на Лиса се уточняваше, че важи за двама. Двете заехме местата си край една от масите до някакви кралски особи, чиито имена изобщо не запомних. Те бяха доволни, че могат да не ми обръщат внимание, а аз на свой ред бях доволна, че не ме забелязват.

Освен това имаше с какво друго да се занимавам. Цялата зала бе пищно декорирана в сребристо и синьо. Масите за среднощния прием бяха застлани с тъкани от синя коприна, толкова блестящи и така идеално изгладени, че се ужасих от мисълта, че ще трябва да се храним върху тях. По всички стени имаше свещници с восъчни свещи, а в единия ъгъл гореше буен огън в камина, украсена с цветно стъкло. От танцуващите светлини и багри се получаваше поразителен ефект, който почти заслепяваше очите. В другия ъгъл една слаба жена от мороите свиреше соло на чело, със замечтано лице, изцяло съсредоточена върху мелодията, чиито тихи, но приятни звуци се преплитаха със звънтенето на кристалните винени чаши.

Вечерята също беше зашеметяваща. Храната беше изкусно подбрана, но все пак успях да разпозная всичко в чинията си (от изящен порцелан, разбира се). Всичко ми хареса. Тук нямаше гъши дроб. Сьомга в сос от гъби шийтаке. Салата с круши и козе сирене. А за десерт — изискани сладкиши с пълнеж от бадеми. Единственото ми оплакване бе, че порциите бяха скъперническо малки. Храната в тях изглеждаше по-скоро като украса на чиниите. Честна дума, ометох всичко само с десет хапки. Мороите може и да се нуждаят от малко храна, освен кръвта, но те нямат същите потребности като хората или, примерно, колкото едно младо момиче — подрастващ дампир.

Все пак вкусната храна си заслужаваше да изтърпя скучния прием, реших накрая. Само че, като приключихме с храненето, Лиса ме предупреди, че не можем да си тръгнем веднага.

— Трябва да се смесим с тълпата — прошепна ми тя.

Да се смесим с тълпата?

Засмя се, като видя как се смутих.

— Ти винаги си била толкова общителна.

Истина беше. При повечето случаи аз бях тази, която се изявяваше и не се страхуваше да говори с хората. Лиса е по-срамежлива. Само че сега, сред тази публика, ролите ни се размениха. Това тук беше нейният кръг, нейната стихия. Останах изумена, като видях с каква лекота общува с висшето общество. Лиса беше безупречна, с изискани маниери, любезна. Всички се натискаха да си говорят с нея, а тя винаги намираше най-подходящите думи. Е, не използваше внушението в буквалния смисъл, но определено излъчването й създаваше особена атмосфера, която привличаше околните. Мисля, че е подсъзнателен ефект от духа. Дори и при толкова много хапчета, магическата и вродената й харизма не можеха да не въздействат на публиката. Доскоро интензивните социални контакти бяха за нея принудително и стресиращо занимание, но сега общуваше с лекота. Гордеех се с нея. Повечето от разговорите бяха леки и забавни: мода, последните светски клюки за интимния живот на кралските фамилии и все в този дух. Явно никой не желаеше да помрачи приятната атмосфера с болезнената тема за стригоите.

През цялата вечер не се отделях от нея. Опитвах се да се убедя, че това е само една репетиция за бъдещата ми дейност като неин личен пазител, докато я следвах навсякъде като безшумна сянка. Но истината бе, че се чувствах неудобно сред тези кръгове, и знаех, че хапливите ми реакции тук няма много да ми помогнат. Освен това осъзнавах с болезнена яснота, че бях единственият дампир, поканен на приема. Имаше, разбира се, и други дампири, но те просто дежуреха, застанали край стените на залата.

Докато Лиса очароваше тълпата, неусетно се преместихме към една по-малобройна група от морои, чиито гласове звучаха по-силно. Един от тях ми беше познат. Това бе същият младеж, който се беше сбил с другия и аз ги бях разтървала, само че този път вместо бански костюм носеше елегантен черен смокинг. При приближаването ни надигна глава, измери ни с нахален поглед, но очевидно не ме позна, обърна ни гръб и продължи да спори със събеседника си. Не беше учудващо, че основната тема беше как да се предпазват мороите от стригоите. Той беше от тези, които подкрепяха идеята за превантивни нападения на мороите срещу стригоите.

— Какво не ти е ясно в думата „самоубийство“? — попита го един от мъжете до него. Имаше сребриста коса и рунтави мустаци. Също бе издокаран в смокинг, но на по-младия смокингът стоеше значително по-добре. — Ако мороите започнат да се обучават за войници, това ще бъде краят на нашата раса.

— Това не е самоубийство! — възкликна младежът. — Това е най-правилното решение. Трябва да започнем да се грижим за себе си. Да се научим да се бием и да използваме магиите като най-силното ни оръжие, освен пазителите.

— Да, но с пазителите не се нуждаем от други оръжия — изтъкна Сребристата коса. — Много се вслушваш в мненията на онези, които не са от кралските фамилии. Те нямат свои лични пазители, така че е естествено да са крайно изплашени. Но това не е причина да забравим ранга си и да изложим живота си на опасност.

— Тогава не го прави — прекъсна го Лиса неочаквано. Тонът й си оставаше смекчен, но всички от групата замлъкнаха и извърнаха очи към нея. — Когато говориш за това, как мороите трябва да научат да се бият, го представяш така, сякаш е единственият изход. А това не е така. Ако не искаш да се биеш, не си задължен да го правиш. — Сега мъжът изглеждаше леко поуспокоен. — Но това е, защото можеш да разчиташ на пазителите си. А много морои не могат да си го позволят. И ако те искат да се обучат на самозащита, няма причина да не го направят.

Младежът се ухили триумфиращо на опонента си:

— Ето, видя ли?

— Не е толкова лесно — възрази му Сребристата коса. — Ако ставаше дума за това, че група откачени искат да се самоубият, тогава всичко щеше да е наред. Вървете и го направете. Но къде ще се научите на всичките тези така наречени бойни умения?

— Как да управляваме магията, ще се научим сами. Пазителите ще ни обучат на бойните техники.

— Ето, виждаш ли? Знаех си, че така ще стане. Дори и останалите от нас да не вземат участие в самоубийствената ти мисия, ти пак искаш да ни лишиш от нашите пазители, докато обучават измислената ти армия.

При думата „измислена“ младежът се намръщи и аз се запитах дали отново няма да се стигне до размяна на юмручни удари.

— Вие ни го дължите.

— Не, не ви го дължат — обади се Лиса.

Към нея отново се извърнаха множество заинтригувани погледи. Този път обаче с триумфиращ поглед я удостои Сребристата коса, докато лицето на младежа се зачерви от гняв.

— Пазителите са най-добрият боен ресурс, с който разполагаме.

— Така е — съгласи се тя. — Само че това още не ти дава право да ги отклоняваш от техните задължения. — Сега Сребристата коса направо засия.

— А как тогава, според теб, ще се обучаваме? — сърдито попита младежът.

— По същия начин, както се обучават пазителите — обясни му Лиса. — Ако искате да се научите да се биете, ще отидете в различните академии. Ще преминете през всичките класове, през които преминават и пазителите. По този начин няма да откъсвате пазителите от изпълнението на задълженията им по активна защита. Училищата са отлично защитени зони, а и пазителите там и без това са специализирани в обучението на ученици. — Тя замълча и се замисли. — Дори може да се разработи стандартна учебна програма за нападателни стратегии за учениците морои, които сега се обучават в различните академии.

Всички я изгледаха удивено, включително и аз. Това беше толкова елегантно решение на проблема, че всички го разбираха. Наистина не задоволяваше изискванията на сто процента, но много от тях можеха да бъдат покрити, при това без никаква вреда нито за мороите, нито за дампирите. Направо гениално. Мороите наоколо я съзерцаваха с удивление и одобрение.

Внезапно всички заговориха в един глас, безкрайно възбудени от идеята на Лиса. Притеглиха я в средата на своя кръг и подеха разгорещено обсъждане на подробностите около плана й. Мен ме избутаха накрая, но реших, че така е по-добре за мен. Накрая тръгнах към вратата с намерението да се измъкна от залата.

По пътя минах покрай една сервитьорка с поднос с ордьоври. Все още бях гладна, затова ги огледах подозрително, но не видях нещо приличащо на гъши дроб. Посочих към един, който приличаше на някакво задушено полусурово месо.

— Това гъши дроб ли е? — попитах.

Тя поклати глава.

— Не, това са момици.

Не звучеше зле. Пресегнах се към ордьовъра.

— Това е панкреас — обади се един глас зад мен.

Подскочих от изненада.

— Какво? — извиках. Сервитьорката възприе шока ми като знак за отказ и отмина нататък.

Ейдриън Ивашков се появи пред мен с извънредно самодоволен вид.

— Докога ще се занимаваш с мен? — попитах. — Значи момиците са панкреас? — Не знаех защо ме шокира толкова силно. Нали мороите консумират кръв. Защо не и вътрешни органи? При все това едва прикрих отвращението си.

— Наистина е вкусно — вдигна рамене Ейдриън.

Аз поклатих глава, напълно погнусена.

— О, Господи. Богаташите са отвратителни.

Той продължи да се забавлява за моя сметка.

— Какво правиш тук, малък дампир? Да не би да ме преследваш?

— Разбира се, че не — подсмихнах се. Беше безупречно облечен, както винаги. — Особено след всички главоболия, които ми навлече.

Той ми хвърли една от дразнещите си усмивки и въпреки че продължаваше да ме ядосва, отново изпитах непреодолимо желание да бъда с него. Какво ми ставаше?

— Не съм много сигурен — подразни ме той. Сега изглеждаше съвсем разумен, нямаше и следа от странното му поведение, на което бях станала свидетел в стаята му. И о, да, изглеждаше много по-добре от всеки друг мъж, който някога бях виждала в смокинг. — Колко пъти вече се срещаме? Това не е ли петата ни среща? Започва да изглежда подозрително. Но не се притеснявай. Няма да кажа на гаджето ти. По-точно на нито един от двамата ти обожатели.

Отворих уста да протестирам, но си спомних, че вече ме бе видял с Дмитрий. Но няма да му доставя удоволствие, като се изчервя.

— Имам само едно гадже. Или нещо като гадже. Макар че може би вече и него го нямам. А и няма нищо за казване. Дори не те харесвам.

— Не? — удиви се Ейдриън, все още усмихнат. Наведе се към мен, сякаш имаше някаква тайна за споделяне. — Тогава защо си с моя парфюм?

Този път вече се изчервих. И отстъпих крачка назад.

— Не съм.

Той се засмя.

— Разбира се, че си. След като върна кутията с парфюмите, преброих опаковките. Освен това го подушвам на теб. Приятен аромат. Пикантен и едновременно с това сладникав — сигурен съм, че отвътре и ти си точно същата. И да знаеш, изборът ти е съвсем правилен. Точно колкото да усили… но не и да потисне естествената ти миризма. — От начина, по който я произнесе, „миризма“ ми прозвуча като мръсна дума.

Мороите от кралските фамилии може и да ме караха да се чувствам неудобно, но отворковците като него, които ме сваляха, не можеха да ме уязвят. Редовно си имах работа с такива. Зарязах срамежливостта и си припомних коя съм аз.

— Хей — подвикнах му, като отметнах косата си назад. — Имах пълното право да си взема един. Нали ми ги подари. Твоя грешка е, ако си решил, че щом съм взела един, това е някакъв знак. Но не е. Трябва да внимаваш повече, когато пръскаш толкова пари.

— Ооо, Роуз Хатауей се включва в играта, приятели. — За кратко замълча, като си взе от минаващата сервитьорка чаша, вероятно пълна с шампанско. — Искаш ли една?

— Не пия.

— Правилно — въпреки това обаче Ейдриън ми подаде една чаша, след което отпрати сервитьорката и отпи от своята чаша. Имах чувството, че не му беше първата за тази вечер. — И така, изглежда, че нашата Василиса постави моето татенце на мястото му.

— Твоят… — Погледнах към групата, която току-що бях напуснала. Сребристата коса още бе там и оживено жестикулираше. — Онзи там, със сребристата коса и рунтавите мустаци, е твоят баща?

— Е… поне така твърди майка ми.

— И ти си съгласен с него? За това, че за мороите ще бъде самоубийство да се сражават със стригоите?

Ейдриън сви рамене и отпи още една глътка.

— Всъщност нямам мнение по въпроса.

— Но това не е възможно. Как можеш да не подкрепяш нито едното, нито другото мнение?

— Не зная. Това е просто нещо, за което не съм мислил. Имам си по-добри занимания.

— Като например да ме преследваш — предположих. — И Лиса също. — Още исках да узная какво търсеше тя в стаята му.

Той отново се усмихна.

— Казах ти, че ти си тази, която ме преследва.

— Да, да, зная. При това пет пъти… — Млъкнах. — Цели пет пъти?

Той кимна.

— Не, бяха само четири. — Със свободната си ръка ги преброих на пръстите си. — Това е за първата нощ, нощта в СПА-центъра, после, когато дойдох в стаята ти, и сега, тази вечер.

Усмивката му стана потайна.

— Щом така казваш.

— Така казвам… — Думите ми заглъхнаха. Бях говорила още веднъж с Ейдриън. Ако можеше да се нарече истински разговор. — Нямаш предвид…

— Да имам предвид какво? — Очите му светнаха от любопитство и нетърпение. Но беше по-скоро израз на надежда, отколкото на увереност.

Преглътнах, като си припомних как го бях сънувала.

— Нищо. — И без много да му мисля, грабнах чашата с шампанско от ръката му. В другия край на залата чувствата на Лиса достигаха до мен — спокойствие и задоволство. Това бе добре.

— Защо се усмихваш? — попита ме Ейдриън.

— Защото Лиса все още е там, заета с убеждаването на тълпата.

— Не е изненадващо. Тя е от онези личности, които могат да очароват всеки, стига да пожелаят и ако малко се напрегнат. Дори и хора, които я мразят.

Изгледах го накриво.

— И аз така се чувствам, когато разговарям с теб.

— Но ти не ме мразиш — каза той и допи шампанското си. — Не и наистина.

— Но не те и харесвам.

— Щом казваш. — Пристъпи крачка към мен, но не заплашително, а просто за да скъси дистанцията помежду ни и да внесе по-интимна атмосфера. — Но и това мога да преживея.

— Роуз!

Острият тон в гласа на майка ми проряза въздуха. Няколко от присъстващите наблизо ни изгледаха. Моята майка — с всичките си сто и петдесет сантиметра — връхлетя вбесено върху нас.

Загрузка...