Ледено ухапване

Глава 22

Връхлетяха ме ужас и шок, толкова силни, че ми се стори, че душата ми пресъхва, сякаш всеки момент щеше да настъпи краят на света — защото сигурно, съвсем сигурно, той не би могъл да продължи да съществува след това. Никой не можеше да продължи да живее, сякаш нищо не се е случило. Исках да изкрещя болката си пред цялата вселена. Исках да проливам сълзи, докато се стопя. Исках да се строполя до Мейсън и да издъхна до него.

Елена ме пусна, очевидно решила, че не представлявам опасност, както бях застанала между нея и Исая. Обърна се към тялото на Мейсън.

И тогава престанах да чувствам. Само действах.

— Не. Го. Докосвай. — Не успях да разпозная собствения си глас.

Тя завъртя очи.

— Мили Боже, ти наистина си вбесяваща. Вече започвам да разбирам гледната точка на Исая — трябва да страдаш, преди да умреш. — Тя се извърна, коленичи на пода и обърна Мейсън по гръб.

— Не го докосвай! — изкрещях аз. Блъснах я, но нямаше много полза. Тя се извъртя, удари ме и едва не ме събори. Успях само да се задържа на краката си и да остана права.

Исая ме гледаше развеселен. После погледът му се насочи към пода. Броеницата, подарена ми от Лиса, беше паднала от джоба на палтото ми. Той я вдигна. Стригоите могат да докосват свещени амулети — историите, че се страхували от кръстове, не са верни. Само не могат да пристъпват в осветена земя. Той обърна кръста от другата страна и прокара пръст върху гравирания змей.

— Аха, фамилията Драгомир — рече замислено. — Бях забравил за тях. Но това е леснообяснимо. Вече е останал само един от тях, нали? Или са двама? Едва ли си струва да се помнят. — Втренчи ужасяващите си червени очи в мен. — Познаваш ли някого от тях? Ще трябва тези дни да се заема с тях. Няма да бъде много трудно да…

Внезапно чух експлозия. Аквариумът се строши, пръскайки стъкла навсякъде. Част от тях прелетяха край мен, но не им обърнах внимание. Водата се събра във въздуха, като оформи несиметрична сфера. И започна да се носи над земята. Право към Исая. Докато съзерцавах тази небивала гледка, челюстта ми увисна.

Той също я гледаше — повече изумен, отколкото изплашен. Или поне докато водната сфера не обгърна лицето му и не започна да го задушава.

Но задушаването, също както куршумите, не можеше да го убие. Обаче му причини огромно неудобство.

Исая размаха ръце към лицето си, докато отчаяно се мъчеше да отстрани водата. Не постигна нищо. Пръстите му просто се плъзгаха по нея. Елена забрави за Мейсън и скочи на крака.

— Какво е това? — изпищя тя. Разтърси Исая в безуспешен опит да го освободи. — Какво става тук?

Отново не чувствах нищо. Само действах. Пръстите ми стиснаха едно голямо парче стъкло от счупения аквариум. Беше назъбено и остро и поряза дланта ми.

Хвърлих се напред и забих парчето стъкло, като се целех точно в сърцето на Исая, което толкова усърдно се бях старала да улучвам по време на тренировките. Исая нададе задавен вик през водата, преди да рухне на пода. Очите му се завъртяха и сякаш щяха да изскочат от орбитите, заслепени от болката.

Елена зяпаше смаяно, шокирана не по-малко от мен, когато Исая уби Мейсън. Разбира се, Исая не бе мъртъв, но временно бе изваден от строя. Лицето на Елена ясно подсказваше, че не можеше да повярва на очите си.

Най-разумното в този момент беше да избягам към вратата, към безопасността на слънчевата светлина. Но вместо това се втурнах точно в противоположната посока, към камината. Грабнах една от старинните саби и се извърнах към Елена. Не ми се наложи да отивам много далече, понеже тя също се бе окопитила и тръгнала срещу мен.

Ръмжейки от гняв, тя се опита да ме сграбчи. Никога не бях тренирала със сабя, но бях обучавана да се бия с всичко, което можеше да послужи за оръжие. Използвах сабята, за да поддържам дистанцията между нас. Движенията ми бяха тромави, но ефективни.

В устата й проблеснаха белите й кучешки зъби.

— Ще те накарам…

— … да страдам, да си платя, да съжалявам, че съм се родила? — предположих аз.

Спомних си схватката с майка ми и как през цялото време се придържах към отбранителна тактика. Този път това нямаше да ми помогне. Бях длъжна да атакувам. Замахнах напред и се опитах да нанеса удар на Елена. Но не успях. Тя предусещаше всяко мое движение.

Внезапно иззад нея Исая простена, докато постепенно се съвземаше. Тя погледна назад и макар да се завъртя съвсем леко, това ми даде възможност да й нанеса удар със сабята. Острието сряза ризата и нарани леко кожата й, но нищо повече. Все пак тя потрепери и сведе панически поглед към раната си. Навярно си спомни парчето стъкло, забито в сърцето на Исая.

Тъкмо от това най-много се нуждаех.

Събрах цялата си сила, отстъпих назад и отново замахнах.

Този път острието на сабята улучи врата й отстрани, силно и дълбоко. Тя нададе ужасяващ, отвратителен крясък, от който кожата ми настръхна. Опита се да се хвърли към мен. Аз отскочих пъргаво, замахнах и отново я ударих. Ръцете й се вкопчиха в гърлото й. Коленете й се подкосиха. А аз удрях и удрях, като всеки път сабята се забиваше все по-дълбоко във врата й. Да се отсече нечия глава, се оказа по-трудна работа, отколкото очаквах. А и старата притъпена сабя не ми помагаше много.

Но накрая осъзнах, че тя вече не мърда. Главата й лежеше там, отделена от тялото, а мъртвите й очи се взираха в мен, сякаш още не можеше да повярва, че това се е случило. Всъщност и двете не го вярвахме.

Някой се разкрещя и за един безумен миг си помислих, че е Елена. Сетне вдигнах очи и се огледах. Мия стоеше на прага, с изпъкнали очи и позеленяло лице, сякаш се готвеше да повърне. Разсеяно, с някаква малка частица от съзнанието си, осъзнах, че тя е накарала аквариумът да експлодира. Очевидно магията с водата в крайна сметка не беше съвсем безполезна.

Все още треперещ, Исая се опита да се изправи на крака. Но аз се нахвърлих върху него, преди още да се е окопитил. Сабята отново засвистя, причинявайки болка и потоци кръв при всеки пореден удар. Все едно бях опитен професионалист. Исая се строполи по гръб на пода. В съзнанието си обаче продължавах да виждам как той прекърши врата на Мейсън и продължих неуморно да удрям и удрям, и удрям, колкото можех по-силно, сякаш обзелата ме безумна ярост щеше някак си да затрие кошмарния спомен.

— Роуз! Роуз!

През замъгления си от омразата ум едва дочух гласа на Мия:

— Роуз, той е мъртъв!

Бавно, треперейки, аз задържах следващия си удар и сведох поглед надолу към трупа му — към отрязаната глава. Мия беше права. Той бе мъртъв. Много, много мъртъв.

Чак сега се огледах наоколо. Кръвта беше навсякъде, но ужасът от гледката не достигаше до съзнанието ми. Моят свят бе забавил ход, сведен до две адски простички задачи. Убий стригоите. Защити Мейсън. Другояче просто не можех да постъпя.

— Роуз — прошепна Мия. Тя цялата се тресеше, а думите й преливаха от страх. Само че сега се страхуваше от мен, а не от стригоя. — Роуз, трябва да тръгваме. Хайде.

Отклоних поглед от нея и се вторачих в останките на Исая. След няколко мига пропълзях до тялото на Мейсън, все още стискайки дръжката на сабята.

— Не — изграчих. — Не мога да го оставя. Може да дойдат други стригои…

Очите ми горяха. Отчаяно ми се искаше да заплача. Но сигурно нямаше да мога. Жаждата за кръв още бушуваше във вените ми. Единствените емоции, на които бях способна сега, бяха насилието и яростта.

— Роуз, ще се върнем за него. Но ако има и други стригои, трябва да се махнем по-скоро оттук.

— Не — повторих, без да я поглеждам. — Няма да го оставя. Няма да го оставя сам. — И със свободната си ръка погалих косата на Мейсън.

— Роуз…

Вдигнах рязко глава.

— Махай се! — креснах й. — Махни се и ни остави сами.

Мия пристъпи няколко крачки напред, но аз вдигнах сабята. Тя замръзна на място.

— Махай се — заповядах отново. — Върви да намериш другите.

Мия бавно заотстъпва към вратата. Но преди да изтича навън, ми хвърли един последен, отчаян поглед.

Настъпи тишина и аз малко охлабих хватката си върху дръжката на сабята, без обаче да я пускам. Тялото ми се люшна напред и отпуснах глава върху гърдите на Мейсън. Нехаех за всичко: за света около мен, за времето. Може би бяха изтекли секунди. Може би бяха изтекли часове. Не знаех. Нищо не знаех. Освен това, че не биваше да оставям Мейсън сам. Бях изпаднала в някакво непознато състояние, в което само ужасът и мъката имаха значение. Не можех да повярвам, че Мейсън е мъртъв. Не можех да повярвам, че преди малко бях убила. Докато отказвах да го призная, можех да се преструвам, че не се е случило.

Накрая отекнаха нечии стъпки, разнесоха се някакви гласове. Вдигнах глава. Хора заприиждаха през вратата, много хора. Всъщност никого не разпознах. Но и не ми беше нужно. Те бяха заплаха, заплаха, от която трябваше да опазя Мейсън. Двама от тях ме приближиха, но аз скочих, вдигнах сабята и я задържах над тялото му, за да го предпазя.

— Назад! — предупредих ги. — Стойте далече от него.

Те обаче продължиха да пристъпват напред.

— Назад! — креснах повторно. И те спряха. С изключение на един.

— Роуз — прозвуча тих глас. — Пусни сабята.

Ръцете ми се разтрепериха. Преглътнах.

— Махай се от нас.

— Роуз.

Гласът отново заговори. Глас, който душата ми би разпознала навсякъде. Най-сетне се върнах неохотно в действителността, оставих подробностите да проникнат в съзнанието ми. Позволих и на очите си да се фокусират върху чертите на мъжа, застанал там. Тъмнокафявите очи на Дмитрий, нежни и твърди едновременно, които се взираха надолу към мен.

— Всичко е наред — промълви той. — Всичко ще бъде наред. Можеш да пуснеш сабята.

Ръцете ми се разтрепериха още по-силно, докато се мъчех да стисна още по-здраво дръжката.

— Не мога. — Думите се отрониха с болка. — Не мога да го оставя сам. Трябва да го защитя.

— Ти го защити — каза ми Дмитрий.

Сабята се изплъзна от ръцете ми и падна с шумен трясък на дървения под. Последвах я, рухнах на колене. Исках да заплача, но сълзите ми сякаш бяха пресъхнали.

Ръцете на Дмитрий ме обгърнаха, докато ми помагаше да се надигна. Около нас се разнесоха нечии гласове и един по един започнах да различавам хората, които познавах и на които вярвах. Той понечи да ме поведе към вратата, но аз отказвах да помръдна. Не можех. Ръцете ми се вкопчиха в ризата му, мачкайки плата. Без да отпуска ръката си, обгърнала кръста ми, с другата си той леко отметна косата, паднала върху лицето ми. Аз отпуснах глава на гърдите му, а той продължи да гали косата ми и да ми шепне нещо на руски. Не разбирах нито дума, ала нежният тон ми подейства като балсам.

Из цялата къща плъзнаха пазители, за да я проверяват сантиметър по сантиметър. Двама от тях се приближиха към нас и коленичиха край труповете, които сега не смеех да погледна.

— Тя ги е съсякла? И двамата?

— Тази сабя не е точена от години!

В гърлото ми заклокочи див смях. Дмитрий стисна успокояващо рамото ми.

— Изведи я от тук, Беликов — чух да казва някаква жена зад него, чийто глас ми се стори познат.

Дмитрий стисна отново рамото ми.

— Хайде, Роза. Време е да си вървим.

Този път тръгнах с него. Той ме изведе от къщата, като ме придържаше старателно при всяка мъчителна стъпка. Мозъкът ми все още отказваше да приеме случилото се. Не можех да направя нищо друго, освен да следвам заповедите на тези около мен.

Накрая се озовах на борда на един от самолетите на Академията. Около нас оглушително ревяха двигателите, докато самолетът се издигаше в небето. Дмитрий измърмори нещо, че скоро ще се върне, и ме остави сама на седалката. Взирах се пред себе си, докато умът ми машинално регистрираше детайлите по гърба на предната седалка.

Някой се настани до мен и загърна раменете ми с одеялото. Едва тогава усетих колко неудържимо треперех. Придърпах още по-плътно краищата на одеялото.

— Студено ми е — оплаках се. — Защо ми е толкова студено?

— Защото си в шок — отвърна ми Мия.

Извърнах се, погледнах към нея, към русите й къдрици и големите й сини очи. Лицето й отприщи спомените ми. Всичко ме заля отново. Затворих очи и силно ги стиснах.

— О, Господи — въздъхнах. Отворих очите си и отново фокусирах погледа си върху нея. — Ти ме спаси — спаси ме, като счупи аквариума с рибите. Но не биваше да го правиш. Не биваше да се връщаш.

Тя сви рамене.

— А ти не биваше да отиваш за сабята. Спечели точка.

— Благодаря ти — казах й. — Това, което направи… никога не бих се сетила. Беше блестящо.

— Не съм сигурна — рече замислено тя и се усмихна тъжно. — Водата не е кой знае какво оръжие, помниш ли какво ми каза?

Едва не се задавих от смях, макар че някогашните ми думи не ми се струваха забавни. Вече не.

— Водата е страхотно оръжие — изрекох накрая. — Като се върнем, ще трябва да тренираме как да я използваме.

Лицето й грейна. Очите й заблестяха.

— Много бих искала. Повече от всичко друго.

— Съжалявам… съжалявам за майка ти.

Мия само кимна.

— Ти имаш късмет, че майка ти е жива. Дори не подозираш колко си щастлива.

Обърнах се и отново се втренчих в седалката. Последвалите думи, отронили се от устата ми, изненадаха и мен:

— Иска ми се сега тя да е тук.

— Тук е — рече Мия с изненада в гласа. — Беше с групата, която провери къщата. Не я ли видя?

Поклатих глава.

Останахме смълчани. По едно време Мия стана и отиде някъде. След минута някой друг седна до мен. Не ми бе необходимо да погледна, за да разбера кой е. Просто знаех.

— Роуз — заговори майка ми. За пръв път в живота си звучеше неуверено. Може би дори изплашено. — Мия ми каза, че си искала да ме видиш. — Не й отговорих. Нито погледнах към нея. — От какво… от какво имаш нужда?

Не знаех какво ми е нужно. Не знаех какво да правя. Паренето в очите ми стана непоносимо и преди да се усетя, се разплаках. Силни, болезнени хлипове разтърсиха тялото ми. Сълзите, които толкова дълго бях сдържала, се стичаха по лицето ми. Страхът и мъката, които отказвах да почувствам, най-сетне изригнаха в мен, изгаряйки гърдите ми. Едва си поемах дъх.

Майка ми ме прегърна, а аз зарових лице в гърдите й, разтърсвана от неудържими ридания.

— Зная — тихо промълви тя и ме прегърна още по-плътно. — Разбирам.