Ледено ухапване

Глава 5

Нямах представа за какво говореше Дмитрий, но го последвах послушно. За моя изненада той ме поведе извън границите на кампуса, към околните гори. Академията притежаваше много земя, но не цялата се използваше за образователна дейност. Ние се намирахме в една усамотена част от Монтана и понякога ни се струваше, че единствено нашето училище оживява тази пустош.

Известно време крачехме мълчаливо, а дебелият девствен сняг скърцаше под краката ни. Няколко птици прехвръкнаха над главите ни, докато пееха своите поздрави към изгряващото слънце, но най-често наоколо се виждаха натежали от снега вечнозелени дървета. Налагаше се да вървя бързо, за да не изоставам от Дмитрий, чиито крачки бяха по-големи от моите, пък и дебелият сняг забавяше напредването ни. Не след дълго отпред се появи нещо дълго и тъмно. Някаква ниска сграда.

— Какво е това? — попитах. Преди той да ми отговори, се досетих, че е малка дървена хижа. По-отблизо се виждаше, че дървените трупи са стари и на някои места прогнили, а покривът е леко поддал.

— Това е стар наблюдателен пост — обясни ми Дмитрий. — Тук, край границата на кампуса, са живеели пазители, за да следят за появата на стригои.

— И защо вече не го правят?

— Не разполагаме с достатъчно пазители. Освен това мороите охраняват кампуса с магически защити и ръководството смята, че не е нужно да има постоянна стража.

При условие, че хората не пробият магическите защити, помислих си аз.

За кратко си позволих да се отдам на надеждата, че Дмитрий ме е довел на романтично усамотение в гората. Но след това чух гласове от другия край на хижата. И в следващия миг в съзнанието ми се разнесе познатото бръмчене. Лиса беше тук.

Двамата с Дмитрий заобиколихме хижата и пред погледите ни се разкри смайваща сцена. Там се простираше малко езеро, изцяло замръзнало, а по леда Кристиан и Лиса се пързаляха с кънки. С тях, но с гръб към мен, беше една жена, която не познавах. Видях само как черната й коса се разпиля по лицето й, когато спря с грациозно движение.

Като ме видя, Лиса ми се усмихна и се провикна:

— Роуз!

Докато Лиса ми говореше, Кристиан ме стрелна с поглед и аз останах с впечатлението, че прекъсвам романтичен момент.

С предпазливи движения Лиса се приближи към брега на езерото. Личеше си, че не е много опитна в пързалянето с кънки.

Аз я гледах смаяно и ревниво.

— Благодаря ти, че ме покани на купона.

— Предположих, че си заета — отвърна тя. — А и това е тайна. Не бива да сме тук.

Кристиан застана до нея и не след дълго непозната жена го последва.

— Водиш неканени гости на купона, а, Димка? — попита тя. Зачудих се на кого говори, докато не чух Дмитрий да се смее. Не го правеше често, затова се изненадах още повече.

— Невъзможно е да държиш Роуз далече от местата, където не би трябвало да бъде. Накрая тя винаги ги намира.

Жената се усмихна и се обърна, като отметна дългата си коса през рамо, така че изведнъж видях цялото й лице. Трябваше да впрегна всеки грам от моите и без това вече поразклатени способности за самоконтрол, за да не реагирам при вида й. Върху сърцевидното й лице се открояваха големи светлосини очи, същите като на Кристиан. Устните, които ми се усмихваха, бяха деликатни и красиви, покрити с фин розов гланц, който подчертаваше високите, изящни скули.

Но кожата върху лявата й буза, която би трябвало да е бяла и гладка, бе набраздена с дълбоки пурпурни белези. Сякаш някой я бе ухапал жестоко и направо бе откъснал част от бузата. Което, осъзнах аз, действително се бе случило някога.

Преглътнах. Внезапно се досетих коя е тя — лелята на Кристиан. Когато неговите родители станали стригои, те се върнали за него с надеждата да го вземат и по-късно, когато порасне, също да го направят стригой. Не знаех всички подробности, но бях слушала, че леля му го защитила от тях. Но както споменах по-рано, стригоите са смъртно опасни. Тя успяла да разсее вниманието им до идването на пазителите, но не се отървала без рани.

Жената ми протегна ръката си, скрита в ръкавица.

— Аз съм Таша Озера — представи се. — Много съм слушала за теб, Роуз.

Удостоих Кристиан с един заплашителен поглед, но Таша само се засмя.

— Не се безпокой — успокои ме. — Разказвал ми е само добри неща.

— Не, не съм — побърза да я опровергае Кристиан.

Тя поклати раздразнено глава.

— Честно казано, не мога да си обясня откъде е придобил такива ужасни маниери на общуване. Не и от мен. — Това е съвсем очевидно, помислих си аз.

— Какво правите тук? — попитах ги.

— Исках да прекарам малко време с тези двамата. — Лека бръчка се появи на челото й. — Но не обичам да се мотая из Академията. Там невинаги са много гостоприемни…

Отначало не я разбрах. Ръководството на Академията обикновено позволяваше на всеки член на кралска фамилия да посещава кампуса. Сетне се досетих.

— Заради… заради онова, което се е случило… Спомних си колко зле се отнасяха всички към Кристиан заради родителите му и не останах изненадана от откритието, че леля му е била подложена на същата дискриминация.

Таша сви рамене.

— Така стоят нещата. — Потърка ръце и въздъхна. От дъха й в студения въздух се образува заскрежено облаче. — Но по-добре да влезем вътре и да си запалим огън.

Хвърлих един последен, изпълнен с копнеж поглед към замръзналото езеро и ги последвах вътре. Хижата беше учудващо скромно обзаведена, потънала в прахоляк. Имаше само една стая. В ъгъла бе поставено тясно легло, без завивки, а върху стената се виждаха няколко лавици, където навярно са подреждали хранителните продукти. Но имаше и огнище и не след дълго огънят стопли малкото помещение. Петимата насядахме на пода, сгушени около бумтящите пламъци, а Таша ни поднесе бонбони Маршмалоу, които разтопихме на огъня.

Докато се наслаждавахме на това лепкаво блаженство, Лиса и Кристиан си бъбреха задушевно, както винаги. За моя изненада Таша и Дмитрий също разговаряха доста свойски. Очевидно се познаваха. Всъщност никога досега не го бях виждала толкова оживен. Дори когато се държеше мило с мен, винаги запазваше сериозния си вид. А с Таша се шегуваше и смееше.

Колкото повече я слушах, толкова повече я харесвах. Накрая не се стърпях и я попитах:

— Ще дойдеш ли с нас в ски курорта?

Тя кимна и като сподави прозявката си, се протегна като котка.

— От векове не съм се качвала на ски. Все не ми остава време. Пазех отпуската си за тази почивка.

— Отпуската? — Изгледах я с любопитство. — Но ти… имаш ли работа?

— Колкото и тъжно да звучи, да — отвърна Таша, макар че не ми се стори особено натъжена. — Преподавам бойни изкуства.

Зяпнах от удивление. Нямаше да съм по-изненадана, ако беше заявила, че е астронавт или телефонна врачка.

Много от членовете на кралските фамилии изобщо не работеха или, ако все пак се занимаваха с нещо, то обикновено бе свързано с инвестиции или друг доходен бизнес, за да се увеличават богатствата на фамилията. Малцината сред тях, които действително работеха, със сигурност не се посвещаваха на бойните изкуства или каквото и да е друга работа, изискваща физически усилия. Мороите притежаваха редица ценни качества: изключително силно развити сетива, като зрение, обоняние, слух, както и силата на магиите си. Но телата им бяха високи и слаби, с деликатни и крехки кости. Освен това слънчевата светлина ги изтощаваше. Е, всички тези неща не биха попречили на някого да стане боец, но все пак би било сериозно предизвикателство. С течение на времето сред мороите се бе утвърдила идеята, че най-добрата тактика е добрата защита, и повечето от тях избягваха физическите конфликти. Те се криеха в добре укрепени места, като Академията, като винаги разчитаха на по-силните и по-издръжливи дампири да ги пазят.

— Как ти се струва, Роуз? — попита ме Кристиан, явно развеселен от изненаданата ми физиономия. — Смяташ ли, че ще можеш да я победиш?

— Трудно е да се каже — отвърнах.

Таша ми се усмихна закачливо.

— Много си скромна. Виждала съм на какво сте способни вие, пазителите. Докато за мен това е само хоби.

Дмитрий се засмя.

— Сега ти си тази, която скромничи. Би могла да водиш половината от класовете в Академията.

— Едва ли — възрази тя. — Би било доста неудобно да те победят група тийнейджъри.

— Не мисля, че ще се стигне дотам — рече той. — Не съм забравил как подреди Нейл Шелски.

Таша завъртя очи.

— Да плисна в лицето му съдържанието на чашата си не беше кой знае какво постижение… ако не броим щетите по костюма му. А всички знаем колко държи на дрехите си.

И двамата се засмяха като на някаква своя шега, която ние, останалите, не можехме да проумеем, но аз ги слушах разсеяно. Повече ме интересуваше ролята й в схватката със стригоите.

Самоконтролът, който с толкова усилия се опитвах да си наложа, най-после рухна.

— Кога се научи да се биеш? Преди или след като се случи това с лицето ти?

— Роуз! — изсъска Лиса.

Но Таша не изглеждаше разстроена. Нито дори Кристиан, макар че той обикновено се чувстваше крайно неудобно, когато се заговореше за нападението на родителите му. Тя ме изгледа замислено. Напомни ми за погледа, с който понякога ме гледаше Дмитрий, когато се случваше да го изненадам с нещо, заслужаващо одобрението му.

— След — отвърна тя на въпроса ми. Но не сведе очи, нито ми се стори смутена, макар че забелязах как лицето й се натъжи. — Какво знаеш за случилото се?

Погледнах към Кристиан.

— Само основното.

— Разбирам — кимна Таша. — Знаех в какво се бяха превърнали Лука и Мойра, но все още не бях подготвена. Нито душевно, нито психически и емоционално. Дори ми се струва, че ако се наложи отново да преживея всичко, пак няма да съм подготвена. Но след онази нощ се вгледах в себе си, фигуративно казано, и осъзнах колко съм беззащитна. През целия си живот дотогава се бях осланяла на пазителите да ме защитават, да поемат цялата грижа за мен. Но с това не искам да кажа, че пазителите не са способни. Както вече заявих, ти вероятно ще ме победиш в директна схватка. Но те — Лука и Мойра — повалиха двамата пазители, преди да осъзнаем какво става. Не им позволих да вземат Кристиан, но бях на косъм от провала. Ако другите не бяха пристигнали, щях да съм мъртва, а той… — Млъкна и се намръщи, преди да продължи. — Реших, че не искам да умра по този начин, не и без да окажа реална съпротива, без да сторя всичко, което е по силите ми, за да защитя себе си и тези, които обичам. Затова изучих всякакви техники за самозащита. А не след дълго се оказа, че не съм добре приета в тукашното висше общество. Затова се преместих в Минеаполис, където се изхранвам, като обучавам други на методите на самоотбрана.

Без съмнение в Минеаполис живееха и други морои, макар че само Бог знаеше защо, но можех да чета между редовете. Тя се е преместила там и се е сляла с хората, за да се изолира от другите вампири, също както бяхме постъпили двете с Лиса за две години. Започнах да се питам дали нямаше и нещо друго, скрито между редовете. Тя спомена, че изучавала всякакви техники за самозащита — очевидно не само бойни изкуства. В съответствие с разбиранията си за тактика и защита мороите бяха на мнение, че магиите не бива да се използват като оръжие. Преди много време те са ги прилагали по този начин и някои морои и днес тайно го практикуваха. Знаех, че Кристиан е един от тях. Внезапно се досетих откъде е придобил тези умения.

Възцари се тишина. Трудно бе да се слуша толкова тъжна история. Но Таша, осъзнах аз, беше от онези хора, които винаги успяват да подобрят настроението на компанията. Това ме накара още повече да я харесам, а и през останалото време тя ни забавляваше само с описания на забавни случки. Не се надуваше като мнозина от мороите, а открито изтъкваше недостатъците на много от тях. Оказа се, че Дмитрий познава повечето от тези, за които Таша ни разказваше. Честно казано, не можех да не се запитам как някой толкова антисоциален тип като него познаваше всеки от обществото на мороите и обществото на пазителите. При това от време на време добавяше по някоя подробност към нейния разказ. Двамата непрекъснато ни караха да се смеем истерично, докато накрая Таша не погледна часовника си.

— Къде тук наблизо е най-удобното място за една жена да пазарува? — попита тя.

Двете с Лиса се спогледахме.

— Мисула1 — изрекохме в един глас.

Таша въздъхна.

— Това е на два часа път, но ако тръгна по-скоро, вероятно ще успея да стигна навреме, преди да затворят магазините. Безнадеждно съм закъсняла с коледното пазаруване.

Въздъхнах.

— Готова съм да убия някого, за да мога да те придружа.

— Също и аз — присъедини се Лиса.

— Може би ще успеем да се промъкнем заедно — предложих и погледнах към Дмитрий с надежда.

— Не — моментално ме отряза той.

Отново въздъхнах, този път още по-съкрушено.

Таша отново се прозя.

— Май ще трябва да изпия едно кафе, за да не заспя зад волана.

— Не може някой от твоите пазители да шофира?

— Нямам пазител — поклати глава тя.

— Нямаш нито един… — Намръщих се, докато осмислях думите й. — Нима въобще нямаш пазители?

— Не.

— Ама това не е възможно! — избухнах аз. — Ти си от кралска фамилия. Би трябвало да разполагаш поне с един. Всъщност трябва да имаш двама, а не един.

Пазителите се разпределяха между мороите по някакъв загадъчен, педантичен начин от Съвета на пазителите. Тази система е някак си несправедлива, като се вземе предвид как се правеше разпределението. Мороите, които не са членове на кралски фамилии, ги получаваха на лотариен принцип, докато за кралските особи винаги имаше осигурени пазители. Високопоставените личности от придворната аристокрация често разполагат с повече от един пазител, но дори и представителите на кралските фамилии с по-нисък ранг не се задоволяваха само с един.

— Фамилията Озера не е на първо място в списъка, когато се разпределят пазителите — припомни ни Кристиан с горчив тон. — Дори и след като… родителите ми умряха… си оставаме пренебрегвани.

Гневът ми пламна.

— Но това не е честно! Не могат да те наказват за това, което са сторили родителите ти.

— Това не е наказание, Роуз — Таша, поне според мен, не изглеждаше разгневена. — Това е само… пренареждане на приоритетите.

— Ама те така те оставят беззащитна. Не можеш сама да се пазиш!

— Не съм беззащитна, Роуз. Вече ти казах. Пък и ако наистина искам пазител, можех да настоявам, но са нужни доста усилия и не ми се занимава с това. Засега съм добре.

Дмитрий погледна към нея.

— Искаш ли да дойда с теб?

— И да будуваш цяла нощ? — Таша поклати глава. — Не бих ти причинила това, Димка.

— Той няма да има нищо против — намесих аз, развълнувана от мисълта за подобно решение.

Дмитрий изглеждаше развеселен, че говоря вместо него, но не възрази.

— Наистина нямам.

Тя се поколеба.

— Добре. Но се налага да побързаме.

Тайният ни купон се разпадна. Мороите тръгнаха в една посока, Дмитрий и аз — в друга. Той се разбра с Таша да се срещнат след половин час.

— И така, какво мислиш за нея? — попита ме той, когато останахме сами.

— Харесах я. Бива си я. — За миг се замислих за нея. — И освен това разбрах какво имаше предвид, като ми говореше за белезите.

— О, така ли?

Кимнах, като гледах внимателно къде стъпвам, докато вървяхме по алеите. Макар и да имаше насипана сол и да бяха почистени, по тях още можеше да има скрити парчета лед.

— Тя не се стреми към слава, за разлика от много други. Върши го просто защото е длъжна. Също като… също като майка ми. — Не исках да го призная, ала бе истина. Джанин Хатауей може и да беше най-лошата майка на света, но беше велик пазител. — Знаците нямат значение. Били те мълнии или белези.

— Бързо се учиш — рече той одобрително. Надух се от гордост след неговата похвала.

— А тя защо те нарича Димка?

Той се засмя тихо. Тази вечер се бях наслушала на смеха му, но сега реших, че искам още.

— Това е съкратено от Дмитрий.

— Само че не е логично. Съвсем не звучи като Дмитрий. Трябваше да ти викат, не зная, може би Дими и нещо такова.

— На руски не е така — обясни ми той.

— Странен език е руският. — На руски съкращението от Василиса беше Вася, което на мен ми се струваше безсмислено.

— Английският също.

Изгледах го лукаво.

— Ако ме научиш да ругая на руски, може да го разбера по-добре.

— И без това вече достатъчно ругаеш.

— Ами само искам да се изразявам по-цветисто.

— О, Роза… — Той въздъхна, а аз потръпнах. „Роза“ беше моето име на руски. Дмитрий рядко го използваше. — Ти и без това се изразяваш по-цветисто от всеки друг, когото познавам.

Усмихнах се и закрачих напред, без да кажа нищо повече. Сърцето ми прескочи един удар. Толкова бях щастлива да съм с него. Имаше нещо топло и съвсем на място в това, да сме заедно.

Но макар да ми се струваше, че ми бяха пораснали криле, мозъкът ми не спираше да чопли нещо, над което продължавах да си блъскам главата.

— Знаеш ли, има нещо странно в белезите на Таша.

— Какво е то? — попита той.

— Белезите… променят лицето й. — Започнах бавно, понеже се затруднявах да подредя мислите си в думи. — Искам да кажа, тя очевидно е била наистина красива. Но дори и с тези белези сега… не зная. Сега е красива по друг начин. Те са… те са като част от нея. И някак си я допълват. — Звучеше глупаво, но беше истина.

Дмитрий не каза нищо, но ми хвърли кос поглед. Върнах му го и когато очите ни се срещнаха, съзрях в неговите съвсем за кратко да припламва старото привличане. Беше мимолетно и много скоро угасна, но го видях. Заместиха го гордост и одобрение, които бяха не по-малко приятни.

Когато заговори, думите му прозвучаха като ехо на казаното преди малко:

— Бързо се учиш, Роза.