Ледено ухапване

Глава 4

Не можех да повярвам на очите си. Джанин Хатауей. Моята майка. Моята безумно прочута и смайващо отсъстваща майка. Не беше светило като Артур Шьонберг, но имаше репутацията на звезда в света на пазителите. Не я бях виждала от години, защото тя вечно бе някъде далече на поредната невъзможна мисия. А ето че сега… тя беше в Академията — точно пред мен — и дори не си бе направила труда да ме извести, че ще пристигне. Толкова за майчината любов.

И какво, по дяволите, търсеше тук? Отговорът бързо ми се изясни. Всички морои, пристигнали в кампуса, трябваше да бъдат придружавани от личните си пазители. Майка ми пазеше благородник от клана Шелски, а за празниците тук се бяха появили няколко от членовете на тази фамилия. Разбира се, че тя трябваше да е тук с него.

Плъзнах се на стола си и усетих как нещо отвътре ме присви. Знаех, че ме е видяла да влизам в стаята, но вниманието й бе насочено другаде. Беше с дънки и бежова тениска, върху която бе облякла най-скучното дънково яке, което някога бях виждала. Висока само метър и петдесет и два, в сравнение с останалите пазители беше като джудже, но осанката и внушаващото респект държание я правеха да изглежда по-висока.

Нашият инструктор Стан Алто представи гостите и ни обясни, че те ще споделят с нас опита от практиката си.

Той крачеше неуморно пред чиновете, свъсил гъстите си вежди, докогато говореше.

— Зная, че е необичайно — обясняваше той. — Гостуващите в Академията пазители обикновено нямат време да посещават класовете ни. Но тримата ни днешни гости са намерили време, за да дойдат и поговорят с вас за случилото се наскоро… — Замълча за миг, но не беше необходимо да пояснява, че става дума за нападението срещу фамилията Бадика. Изкашля се и продължи: — И така, с оглед на случилото се ние смятаме, че може би ще е по-добре за вашата подготовка да се поучите от онези, които отдавна практикуват професията.

Класът настръхна в напрегнато очакване. Да се слушат подобни истории — особено наситени с много кръв и действие — беше хиляди пъти по-интересно, отколкото да се мъчиш с анализите на примерите в учебника. Очевидно и някои от другите пазители в кампуса разсъждаваха по същия начин. Те често се отбиваха в нашите часове, но специално днес бяха по-многобройни от всеки друг път. Дмитрий също беше застанал сред тях в дъното на класната стая.

Пръв заговори високият мъж, най-възрастният от гостите. Започна разказа си. Слушах го със затаен дъх. Описваше случай, когато най-младият син на фамилията, която охранявал, се изгубил на обществено място, където често се промъквали стригои.

— Беше към залез-слънце — говореше той с дрезгав глас. Отпусна ръце надолу, очевидно за да ни илюстрира как слънцето залязва. — Бяхме само двама пазители и трябваше мигновено да вземем решение как да действаме.

Наведох се напред и подпрях лакти на чина. Пазителите често патрулират по двойки. Първият от тях обикновено остава по-близо до личността, която му е поверена да охранява, докато вторият е малко по-встрани, за да държи обстановката под око. По-отдалеченият пазител се старае да не губи колегата си от поглед и аз се досетих какъв беше проблемът. Като се замислих, реших, че ако попадна в подобна ситуация, ще се погрижа близкият пазител да отведе останалите членове на фамилията до някое безопасно място, докато другият се заеме с издирването на изчезналото момче.

— Ние се погрижихме цялата фамилия да остане в ресторанта, охранявана от моя партньор, докато аз претърсвах зоната наоколо — продължи старият пазител. Разтвори ръце, за да имитира претърсване, а аз изпитах задоволство, че правилно бях отгатнала най-разумното решение. Историята приключила щастливо, защото момчето било намерено и никакви стригои не се появили.

Вторият пазител заразказва за това, как веднъж попаднал на стригои, който преследвал морой:

— Случи се, когато не бях на смяна — той наистина изглеждаше добре и момичето на съседния чин го гледаше с широко отворени очи, преливащи от обожание. — Бях на гости на мой приятел и фамилията, която той охраняваше. Малко след като излязох от апартамента им, видях един стригой да се спотайва в сенките. Заобиколих сградата, издебнах го в гръб и… — Разказвачът направи движение, сякаш забива кол в сърцето на стригоя.

И тогава дойде редът на майка ми. Още не бе започнала да говори, а аз вече бях смръщила лице. И продължавах да се мръщя все повече, докато тя разказваше подробно историята си. Кълна се, че ако не бях наясно с отчайващата й липса на въображение — а скучните й дрехи доказваха именно това, — щях да си помисля, че лъже. Това не беше просто разказ, а епична история, от онези, които ги филмират и печелят „Оскар“.

Описваше как нейният поверен, лорд Шелски, заедно със съпругата си присъствали на бала на друга, също толкова изтъкната кралска фамилия. Неколцина стригои дебнели наоколо. Майка ми открила един от тях, пробола го със сребърния си кол, сетне предупредила останалите присъстващи там пазители. С тяхна помощ успяла да залови дебнещите в района други стригои, като повечето от тях ликвидирала собственоръчно.

— Не беше лесно — призна тя. От устата на всеки друг това твърдение би прозвучало като самохвалство. Но не и от нейната. Излагаше фактите ясно и кратко, без излишни описания. Беше отрасла в Глазгоу и все още изговаряше някои от думите с шотландски акцент. — В помещенията имаше още трима пазители. По онова време това се възприемаше като необичайно голям брой охранители, дежурещи заедно. Но явно днес вече не е така, като се има предвид касапницата в дома на Бадика. — Неколцина от присъстващите се стреснаха от небрежния тон, с който тя спомена за ужасното нападение. Аз отново си спомних обезобразените трупове. — Ние трябваше да се организираме, за да ликвидираме останалите стригои колкото бе възможно по-бързо и по-безшумно, за да не привлечем вниманието на другите. Запомнете, че ако можете да се възползвате от елемента изненада, най-добре ще е да издебнете някой стригой отзад, да му прекършите врата и после да го прободете със сребърен кол. Прекършването на врата няма да убие стригой, но ще го зашемети и ще ви позволи да го прободете в сърцето без никакъв шум. Най-трудното от всичко е да ги издебнете откъм гърба, защото слухът им е извънредно остър. Тъй като съм по-дребна и по-лека от повечето мои колеги пазители, мога да се движа изключително тихо. Така именно успях да се справя, като собственоръчно ликвидирах двама от тримата убити стригои.

Отново използваше сух, делови тон, докато описваше уменията си да се прокрадва незабелязано. А това бе по-дразнещо, отколкото ако открито се беше изфукала с това, какъв страхотен пазител е. Лицата на съучениците ми грейнаха от удивление. Явно се вълнуваха много повече от идеята да прекършат врата на някой стригой, отколкото от разказваческите умения на майка ми.

Тя продължи разказа си. След като тя и другите пазители избили стригоите, открили, че двама от мороите били отвлечени от празненството. Подобен ход не е необичаен за стригоите. Понякога решават да си запазят някой пленен от тях морой за по-късно, за „закуска“. Случваше се и по-високопоставени стригои да изпратят по-нисшестоящи, за да им донесат плячка. Независимо от това важното в случая беше, че са били отвлечени двама морои от празненството, а техните пазители били пострадали при нападението.

— Естествено, не можехме да оставим онези морои в лапите на стригоите — додаде майка ми. — Затова проследихме стригоите до скривалището им и установихме, че там живеят няколко от тях. Сигурна съм, че знаете колко рядко се случва това.

Така беше. Злобната самолюбива природа на стригоите ги тласкаше да се противопоставят един срещу друг толкова лесно, колкото се нахвърляха срещу жертвите си. Да се организират за обща атака, мислейки единствено как по-бързо да се доберат до кървавата си плячка, беше най-доброто, на което бяха способни, но да живеят заедно? Не. Това беше почти невъзможно да си го представя.

— Успяхме да освободим двамата пленени морои, но се оказа, че там държаха и други пленници — продължи майка ми. — Не можехме да оставим току-що спасените морои да се върнат сами, затова с тях тръгнаха пазителите, които ме придружаваха на идване, а мен ме оставиха да се справя сама с останалите стригои.

Да, разбира се, помислих си аз. Майка ми смело се хвърлила в битката съвсем сама. Междувременно била пленена от стригоите, но успяла ловко да избяга и пътьом дори да спаси пленниците. И като извършила този подвиг, тя сътворила това, което би трябвало да се признае за хеттрика на столетието. Избила стригоите и по трите възможни начина: пробождане със сребърен кол, обезглавяване и изгаряне.

— Тъкмо бях пронизала един стригои, когато ме нападнаха още двама — обясни тя. — Нямах никакво време да извадя сребърния кол, защото останалите се нахвърлиха върху мен. За щастие наблизо имаше едно огнище и аз бутнах единия в него. Последният стригои, който беше жена, ме подгони навън към една стара барака. Но вътре имаше секира и с нея й отсякох главата. Сетне грабнах туба с бензин и се втурнах обратно към къщата. Онзи, когото бях запратила в огнището, не беше напълно изгорял, но като го залях с бензина, пламна като факла.

Докато разказваше всичко това, цялата класна стая бе онемяла от възхищение. Всички я слушаха със зяпнала уста. Очите им направо щяха да изхвръкнат от орбитите. Не се чуваше нито звук. Като се огледах, имах чувството, че времето е спряло да тече за всички… с изключение на мен. Изглежда, бях единствената, която не бе впечатлена от страховития й разказ. Благоговението, изписано по лицата наоколо, само засили гнева ми. Когато свърши, дузина ръце се вдигнаха нагоре и от всички страни я засипаха с въпроси за бойните й техники, дали я е било страх и така нататък.

Някъде след десетия въпрос ми писна окончателно. Вдигнах ръка. Отне й известно време да ме забележи и да ми даде думата. Изглеждаше леко озадачена да ме види в класа. Истинско щастие беше, че въобще ме позна.

— И така, пазител Хатауей — започнах, — защо вие и колегите ви просто не сте обезопасили мястото?

Тя се намръщи. Мисля, че бе заела отбранителна позиция още в мига, в който ме посочи да задам въпроса си.

— Какво имаш предвид?

Свих рамене и се отпуснах отново на чина, като се опитах да говоря с непринуден и приятелски тон.

— Не зная съвсем точно. Но ми се струва, че сте оплескали нещата. Защо първо не сте огледали терена, за да се уверите, че мястото е чисто откъм стригои? Струва ми се, че така бихте си спестили доста усилия.

Всички очи в стаята сега се извърнаха към мен. Майка ми за миг изгуби дар слово.

— Ако си бяхме спестили доста „усилия“, сега на този свят щяха да се разхождат седем стригои повече и онези пленени морои щяха да са мъртви.

— Да, да, разбрах как сте блеснали с героизма си и всичко останало, но в случая имам предвид основните принципи. Искам да кажа, че имаме час по теория, нали така? — Погледнах към Стан Алто, който ме изгледа свирепо. Двамата с него имаме дълга история на редица неприятни конфликти в класната стая и подозирах, че всеки миг ще пламне поредният. — Исках само да си изясня какво се е объркало още от самото начало.

Трябва да й го призная — майка ми притежава много повече самоконтрол от мен. Ако аз бях на нейно място, а тя на мое, вече щях да съм й отпрала един як шамар. Но нейното лице остана съвършено спокойно, само лекото свиване на устните й издаваше колко е ядосана.

— Не е толкова просто — отвърна тя. — Целият терен се отличава с изключително сложното си разположение. Още в началото на дежурството ние го обходихме и не открихме нищо подозрително. Предположихме, че стригоите са проникнали след започването на празненството… или може би са се укрили предварително в тайни проходи и стаи, за чието съществуване не сме подозирали.

Целият клас започна да охка и ахка при споменаването на тайните проходи и стаи. Аз обаче не се впечатлих.

— Следователно излиза, че вие или сте се издънили при първоначалния оглед, като не сте открили стригоите, или те са пробили вашата „система за сигурност“ по време на празненството. Изглежда, че някой е оплескал нещата по единия или по другия начин.

Устните й се стегнаха още повече, а тонът й бе направо леден.

— Направихме най-доброто, на което бяхме способни, за да се справим с необичайната ситуация. Разбирам, че някой с твоето ниво на обучение не е в състояние да проумее сложността на обстановката, която описвам, но след като научиш достатъчно от теорията, за да преминеш към практика, ще проумееш колко по-различно е всичко, когато се сблъскаш на живо с врага и при това си отговорен за чужд живот.

— Не се и съмнявам — съгласих се. — Коя съм аз, че да оспорвам методите ви? Искам да кажа, че нищо няма значение, стига да имате възможност да си татуирате още мълнии, нали така?

— Госпожице Хатауей — прогърмя басовият глас на Стан Алто от другия край на класната стая. — Моля, съберете си нещата и изчакайте края на часа отвън в коридора.

Зяпнах го недоумяващо.

— Ама вие сериозно ли? Откога задаването на въпроси се смята за провинение?

— Вашето поведение е провинение. — Той ми посочи вратата. — Напуснете.

Над класа надвисна тишина, по-плътна дори отпреди малко, когато майка ми разказваше историята си, покорила всички присъстващи. Постарах се да не трепна под неодобрителните погледи на пазителите и съучениците ми. Не ме изритваха за пръв път от часа на Стан. Не беше за пръв път дори да ме изритват от часа на Стан в присъствието на Дмитрий. Преметнах раницата си през рамо и прекосих късото разстояние до вратата — разстояние, което ми се стори километрично, — без да погледна майка си в очите, докато минавах покрай нея.

Оставаха около пет минути до края на часа, когато тя се измъкна от класната стая и закрачи към дъното на коридора, където бях седнала върху раницата си. Изгледа ме отгоре и опря ръцете си на кръста по оня вбесяващ неин маниер, който я правеше да изглежда по-висока, отколкото бе всъщност. Никак не бе справедливо някой, с цяла глава по-нисък от мен да ме кара да се чувствам толкова малка.

— Така. Виждам, че с годините маниерите ти не са се подобрили.

Изправих се и я изгледах свирепо, с блеснали очи.

— И аз много се радвам да те видя. Направо съм изненадана, че ме позна. Всъщност дори не мислех, че си спомняш за мен, след като не си си направила труда да ми съобщиш, че си в кампуса.

Тя премести ръцете си от хълбоците, за да ги кръстоса пред гърдите си, с което стана — ако въобще бе възможно — още по-безразлична и студена.

— Не можех да пренебрегна задълженията си, за да дойда да те глезя.

— Да ме глезиш? — Тази жена никога през живота си не ме бе глезила. Дори се съмнявах, че въобще знае значението на тази дума.

— Не очаквам да ме разбереш. От това, което чух, ти дори не знаеш значението на думата „задължения“.

— Много добре зная какво означава — озъбих се аз. — При това по-добре от повечето хора.

Очите й се разшириха, имитирайки престорена изненада. И аз често използвам същия саркастичен поглед спрямо доста от хората около мен и затова никак не ми беше по вкуса да го видя отправен към мен.

— О, нима? А къде беше през последните две години?

— А ти къде беше през последните пет? — върнах й го. — И щеше ли да знаеш, че съм избягала от училището, ако някой не ти беше докладвал?

— Не извъртай нещата. Аз отсъствах, защото се налагаше. А ти си избягала, за да се мотаеш по магазините и да скиташ по купони.

Болката и смущението ми прераснаха в чиста ярост. Очевидно никога нямаше да мога да се отърва от последиците от бягството ми с Лиса.

— Нямаш представа защо избягах. — Гласът ми се извиси. Освен това нямаш право да правиш изводи за живота ми, след като не знаеш нищо за него.

— Четох докладите за случилото се. Имала си основание за загриженост, но си действала неправилно. — Думите й звучаха официално и студено. Със сигурност ставаше за преподавател по някой от учебните ни предмети. — Първо трябваше да потърсиш помощ от другите.

— Нямаше към кого да се обърна. Не и след като не разполагах с неопровержимо доказателство. А и нали ни обучават да мислим самостоятелно.

— Да — кимна тя. — Ударението пада на „обучават“. Нещо, което ти се губи през последните две години. Едва ли си в позицията да ми изнасяш лекция за правилата на поведение на пазителите.

Вечно се забърквам в разни спорове. Изглежда нещо в характера ми превръща това в неизбежно явление. Затова бях свикнала да се защитавам яростно и да се справям с всякакви обиди, с които ме затрупваха от всички страни. Имах дебела кожа. Но някак си в нейно присъствие — през краткото време, когато съм била с нея — винаги съм се чувствала като тригодишна. Държанието й ме обиждаше, а като заговори за пропуските в обучението ми — и без това доста парлива тема, — ме накара да се чувствам още по-зле. Скръстих ръце пред гърдите си в забележително сполучлива имитация на нейната поза и се постарах да си придам самодоволен вид.

— Е, моите учители не мислят така. Макар и да съм отсъствала през цялото това време, аз наваксах пропуснатото и сега съм на нивото на всички от нашия клас.

Тя не ми отговори веднага. Накрая, с по-спокоен тон, ми заяви:

— Ако не беше избягала, сега щеше да ги превъзхождаш.

И се завъртя кръгом като офицер, за да поеме надолу по коридора. След минута звънецът удари и останалите ми съученици от класа на Стан се изсипаха в коридора.

Дори и Мейсън не успя да ме развесели. През остатъка от деня бях гневна, раздразнена и уверена, че всички клюкарстват зад гърба ми за майка ми и мен. Пропуснах обяда и отидох в библиотеката, за да прочета някоя книга по физиология и анатомия.

Когато стана време за тренировката ми след часовете с Дмитрий, направо се нахвърлих върху първото чучело, изпречило се пред очите ми. Забих здраво стиснатия си юмрук в гърдите му, съвсем леко вляво, но най-вече в центъра.

— Тук е — казах му. — Тук е сърцето, а гръдната кост и ребрата са пред него. Е, сега вече мога ли да го пронижа?

Скръстих ръце и му отправих триумфиращ поглед, докато го изчаквах да ме засипе с похвали за новите ми познания. Вместо това той само кимна в знак на потвърждение, сякаш бях длъжна да го зная. Е, длъжна си бях.

— А как ще проникнеш през гръдната кост и ребрата? — попита ме той.

Въздъхнах. Тъкмо бях се докопала до отговора на един въпрос, за да изникне следващият. Типично за Дмитрий.

Посветихме по-голямата част от днешното упражнение в практикуване на този удар, като той ми показа няколко техники за най-бързо умъртвяване на противника. Всяко движение, което правеше, беше грациозно и в същото време смъртоносно. Правеше го с такава лекота, че изглеждаше много лесно за изпълнение, но аз знаех колко тренировки е изисквало това умение.

Когато внезапно протегна ръка и ми подаде сребърния кол, аз отначало не разбрах намерението му.

— Нима ми го даваш?

В очите му проблеснаха искри.

— Не мога да повярвам, че се колебаеш. Мислех си, че ще го грабнеш и ще офейкаш с него.

— Не си ли ме учил, че трябва винаги да се сдържам?

— Не във всичко.

— Но за някои неща — да, нали?

Долових двусмислеността в собствената ми интонация и се зачудих откъде се взе. Още преди време се бях примирила с мисълта, че съществуват твърде много причини, за да храня романтични илюзии спрямо него. Но понякога се забравях и ми се щеше и той да го прави. Хубаво щеше да бъде, ако знаех, че още ме желае, че още го подлудявам. Но сега, като се вгледах в него, осъзнах, че той може би никога не губи контрол, защото вече не го подлудявам. Доста потискаща мисъл.

— Разбира се — каза Дмитрий без никакви признаци, че обсъждаме нещо извън учебната програма. — То е като всичко останало. Баланс. Да знаеш какво да преследваш и от какво да се откажеш. — Наблегна на последните думи.

За кратко погледите ни се преплетоха и усетих как ме прониза електрически ток. Той явно бе разбрал за какво говорех. И както винаги го подмина и се държа като мой учител, какъвто и трябваше да бъде. С въздишка потиснах чувствата си към него и си напомних, че в момента докосвам оръжието, за което копнеех от дете. Отново ме връхлетяха спомените за фамилията Бадика. Стригоите бяха някъде там. Трябваше да се съсредоточа.

Колебливо, едва ли не благоговейно, протегнах ръка и пръстите ми обхванаха дръжката. Металът бе хладен и в първия миг кожата ми леко изтръпна. По дължината на дръжката бяха издълбани резки за по-добър захват, но като прокарах пръсти по останалата част, установих, че повърхността й е гладка като стъкло. Взех сребърния кол от ръката му и дълго го изучавах, докато свикна с тежестта му. Една нетърпелива част от мен копнееше да се развърти и да наръга светкавично всички чучела, но вместо това вдигнах очи към лицето на Дмитрий и попитах:

— Какво трябва да направя първо?

Според типичния за него маниер той ми изреди основните правила, като наблегна на усъвършенстването на начина, по който държах и се движех със сребърния кол. След това най-после ми позволи да атакувам едно от чучелата и аз наистина установих, че това никак не е лесно. Явно еволюцията на човешкия род е постигнала завиден напредък, като е скрила сърцето зад солидната гръдна кост и ребрата. Но Дмитрий старателно и търпеливо ме насочваше във всяка моя стъпка, коригирайки дори и най-незначителните на пръв поглед детайли.

— Промуши го между ребрата, но с движение от долу нагоре — обясняваше ми той, докато ме гледаше как се опитвам да налучкам най-подходящата точка за пронизване между костите. — На теб специално ще ти бъде по-лесно, защото ще си по-ниска от повечето ти противници. Освен това можеш да го плъзнеш по дължината под най-долното ребро.

Когато практическото упражнение за днес приключи, той отново взе сребърния кол от ръката ми и кимна одобрително:

— Добре. Много добре.

Изгледах го изненадано. Обикновено беше крайно пестелив откъм похвали.

— Наистина ли?

— Правиш го с лекота, сякаш си го практикувала от много години.

Докато излизахме от залата за тренировки, усетих как върху лицето ми разцъфва усмивка на радост. Щом наближихме вратата, зърнах едно чучело с къдрава червена коса. Внезапно в спомените ми връхлетяха всичките неприятни преживелици от класната стая, по-точно от последния час при Стан Алто. Намръщих се.

— Мога ли следващия път да тренирам върху онова чучело?

Дмитрий взе палтото си от закачалката и го облече. Беше дълго, кафяво, изработено от специално обработена, изкуствено състарена кожа. Много приличаше на каубойски дъстър, макар че той не бе съгласен с това определение. Цялата работа беше в това, че Дмитрий тайно се прехласваше по Дивия запад. Не разбирах напълно тази негова мания, но не проумявах и странните му музикални предпочитания.

— Не мисля, че ще е здравословно за теб — отбеляза той.

— Ще е по-добре, отколкото да се упражнявам върху самата нея — промърморих и преметнах раницата си през рамо. Тръгнахме да излизаме от гимнастическия салон.

— Насилието не е отговор на проблемите ти — поучи ме той мъдро.

— Тя е тази, която има проблеми. А и мислех, че в това е целта на обучението ми — да ме научи, че насилието е отговорът.

— Само срещу онези, които първи упражнят насилие срещу теб. Майка ти не те напада. Вие двете твърде много си приличате, това е всичко.

Заковах се на място.

— Изобщо не съм като нея! Искам да кажа, че… имаме почти еднакви очи. Но аз съм доста по-висока. И косата ми е напълно различна. — Посочих към конската опашка отзад на тила ми, просто за всеки случай, ако досега не е забелязал, че моята тъмнокестенява, почти черна коса по нищо не прилича на червеникавокестенявите къдрици на майка ми.

Лицето му все още имаше развеселено изражение, но очите му оставаха сериозни.

— Не говоря за външността ти и ти много добре го знаеш.

Извърнах лице от пронизващия му всезнаещ поглед. Хлътнах по Дмитрий още щом го видях и не защото беше толкова секси. Имах чувството, че той разбира онази част от мен, която самата аз не проумявах, а понякога пък бях напълно сигурна, че разбирам това в него, което самият той не разбираше.

Единственият проблем се свеждаше до това, че имаше дразнещия навик да ми изтъква разни неща за мен, с които не исках да съм наясно.

— Мислиш, че ревнувам?

— А не е ли така? — попита той. Адски мразех да ми отговаря на въпросите с въпрос. — И ако е, от какво точно ревнуваш?

Отново извърнах очи към Дмитрий.

— Не зная. Може би просто я ревнувам заради славата й. Или пък защото отделя много повече време на репутацията си, отколкото на мен. Не зная.

— Не смяташ, че това, което прави тя, заслужава уважение?

— Да. Не. Не зная. Но просто ми звучи като… не зная… сякаш се хвали. Сякаш го прави само за слава. — Свих устни в гримаса. — И заради почетните знаци. — Мълниите бяха татуировки, с които награждаваха пазителите, след като убиеха някой стригои. Всяка представляваше две Х-образно преплетени светкавици. Поставяха се отзад на тила и бяха мерило за опитността на пазителя.

— Мислиш, че само заради няколко такива знака си струва да се изправиш срещу стригои? Смятах, че си научила нещо повече от видяното в къщата на Бадика.

Почувствах се крайно глупаво.

— Не исках да кажа това…

— Ела с мен.

Спрях се.

— Какво?

Вървяхме към моето спално помещение, но той кимна с глава към противоположния край на кампуса.

— Искам да ти покажа нещо.

— Какво?

— Че не всички белези са почетни знаци.