Ледено ухапване

Глава 23

Времето се затопли точно в деня на церемонията по награждаването ми със знака мълния. Всъщност беше толкова топло, че снегът в кампуса започна да се топи и се стичаше на тънки сребристи потоци покрай каменните сгради на Академията. Оставаше още много до края на зимата, затова знаех, че до броени дни всичко отново ще замръзне. Но сега имах чувството, че целият свят плаче.

От инцидента в Споукан се отървах само с незначителни охлузвания и рани. Най-сериозно беше изгарянето ми от топенето на пластмасовите белезници. Но още не можех да преживея смъртта, която бях причинила, както и смъртта, на която бях станала свидетел. Сега не исках нищо, освен да се свия на топка в някое скрито кътче и да не говоря с никого, освен може би с Лиса. Но на четвъртия ден от завръщането ми в Академията майка ми дойде при мен и ми каза, че е време да получа знаците си.

Нужни ми бяха няколко мига, за да проумея за какво ми говори. После ми просветна, че съм заслужила две татуировки, две мълнии за двамата стригой, които бях обезглавила. Първите ми мълнии. Това направо ме зашемети. През целия си живот, докато си мислех за бъдещата си кариера като пазител, си бях мечтала за тези мълнии. Възприемах ги като почетни знаци. Но сега? Само щяха да ми напомнят за нещо, което исках да забравя.

Церемонията се проведе в сградата на пазителите, в голямата зала, която те използваха за срещи и банкети. Но тя по нищо не приличаше на огромната банкетна зала в курорта. Всичко тук бе делово и практично, както самите пазители. Килимът беше синкаво сивкав, въобще не беше дебел, а изтъкан много стегнато. По голите стени се виждаха черно-бели фотографии в рамки на академията „Св. Владимир“, показващи разрастването на нашето училище през годините. Никакви други декорации, никаква пищност, никакви фанфари. Ала въпреки това тържествеността и величието на момента се усещаха. Присъстваха всички пазители от кампуса, с изключение на новаците. Те обикаляха из чакалнята на сградата, събираха се на групи, но не разговаряха. Когато церемонията започна, пазителите се подредиха мълчаливо според ранга си и впериха погледи в мен.

Аз седях на един стол в ъгъла на залата, наведена напред, така че косата да пада върху лицето ми. Зад мен един пазител, чието име бе Лайънъл, държеше до оголения ми врат игла за татуиране. Познавах го, откакто бях постъпила в Академията, но не знаех, че именно той татуира мълниите.

Преди да започне, той тихо се консултира с майка ми и Албърта.

— Но тя няма клетвен знак — рече. — Още не се е дипломирала.

— Случва се понякога — отвърна Албърта. — Тя е убила двама стригои. Направи мълниите, а по-късно ще й сложат и клетвен знак.

Имайки предвид болките, които постоянно изпитвах, не очаквах една татуировка да боли толкова силно. Но прехапах устни и останах мълчалива, докато Лайънъл си вършеше работата. Процедурата ми се стори безкрайно дълга. Когато свърши, той ми поднесе две огледала и като се извих, успях да видя тила си. Върху зачервената и чувствителна кожа имаше два тънки черни белега, един до друг, назъбени като светкавици. На руски се казваха молнии. Една за Исая и една за Елена.

След като огледах мълниите, Лайънъл ме превърза и ме посъветва как да се грижа за кожата си, докато раните от татуировката зараснат. Не запомних повечето от съветите му, но си казах, че по-късно мога пак да го попитам. И без това бях толкова шокирана от цялата церемония.

След това пазителите идваха един по един до мен. Всеки изрази своето възхищение по някакъв начин — с прегръдка, целувка по бузата или с ръкостискане, придружено от любезни думи.

— Добре дошла в нашите редици — поздрави ме Албърта с нежен израз на обветреното й лице, когато ме прегърна здраво.

Дмитрий не промълви нищо, когато пристъпи към мен, но както винаги очите му казваха всичко. По изражението му се четеше гордост, смесена с нежност. Преглътнах сълзите си. Той отпусна нежно ръка върху бузата ми, кимна и се отдалечи.

Когато Стан Алто — инструкторът, с когото най-много се карах още от първия ми ден в Академията — ме прегърна и ми каза: „Сега си една от нас. Винаги съм знаел, че ще си една от най-добрите“, се изплаших, че ще припадна.

А когато дойде редът и на майка ми, не можах да се сдържа и една сълза се търкулна по бузата ми. Тя я избърса и ме погали леко по тила.

— Никога не забравяй — каза ми тя.

Никой не каза „поздравления“ и аз бях доволна. Смъртта не е повод за радост.

Когато всичко свърши, ни поднесоха храна и напитки. Отидох до масата за сервиране и си напълних една чиния с миниатюрни соленки със сирене фета, след което си отрязах един резен от чийзкейка с манго. Преглъщах едва-едва, без да усещам истински вкуса на храната, докато отговарях на въпросите на околните, макар че през половината време не знаех за какво говоря. Приличах на робот, чието име е Роуз, докато вършех това, което се очакваше от мен. Кожата на тила ми още ме пареше от татуирането, а в съзнанието си непрекъснато виждах сините очи на Мейсън и червените на Исая.

Чувствах се виновна, че не се радвам на моя голям ден, но ми олекна, когато групата от пазители най-после се разпръсна. Майка ми се приближи към мен, докато другите се сбогуваха. Като се изключат стандартните за церемонията думи, ние не бяхме говорили много след емоционалния ми срив в самолета. Тя не го спомена повече, но нещо, макар и малко, се бе променило в отношенията ни. Все още не можеше да се каже, че бяхме приятелки… но вече не бяхме и врагове.

— Лорд Шелски скоро си тръгва — рече ми тя, докато стояхме край входа на сградата, недалече от мястото, където й се разкрещях през първия ден, когато се спречкахме. — Аз заминавам с него.

— Зная — кимнах. Заминаването й се подразбираше. Винаги е било така. Пазителите следват поверените им морои. Те бяха на първо място.

За кратко тя остана загледана в мен. Кафявите й очи изглеждаха замислени. За пръв път от много време насам имах чувството, че двете действително се гледаме очи в очи, а не тя да ме гледа отгоре. Време беше, осъзнах аз, особено като се вземе под внимание фактът, че съм с една глава по-висока от нея.

— Добре се справи — изрече тя най-накрая. — Като се имат предвид обстоятелствата.

Това бе половин комплимент, но не заслужавах повече. Сега вече съвсем ясно осъзнавах грешките и пропуските си, които доведоха до събитията в къщата на Исая. Някои от тях бяха по моя вина, някои — не. Искаше ми се за някои неща да бях постъпила по друг начин, но знаех, че тя има право. Накрая бях направила най-доброто, което можех в ужасната ситуация, в която се бях озовала.

— Да убиваш стригои, съвсем не се оказа толкова славно, колкото си мислех — казах й аз.

Тя ми се усмихна тъжно.

— Не. И никога не е било.

Замислих се за всички татуировки на врата й, за всички убийства. Потръпнах.

— О, сетих се нещо. — Нетърпелива да сменя темата, бръкнах в джоба си и измъкнах малкото синьо око, което ми бе подарила. — Ти ми даде това. Не е ли н… назар? — Произнесох думата със заекване.

Тя ме изгледа изненадано.

— Да. Откъде знаеш?

Не ми се искаше да й обяснявам сънищата си с Ейдриън.

— Някой ми го каза. Пази от лоши неща, нали?

За миг лицето й добри тъжно изражение, сетне тя въздъхна и кимна.

— Да. Свързано е с древните суеверия в Близкия изток… Има хора, които вярват, че този, който иска да те нарани, може да те прокълне с „лош поглед“. Назар неутрализира „лошите очи“ и… предпазва тези, които го носят.

Плъзнах пръст по парчето стъкло.

— Близкият изток… това не са ли страни като, хм, Турция?

Устните на майка ми трепнаха.

— Да, страни като Турция. — Поколеба се. — Това беше… подарък. Подарък, който получих много отдавна. — Погледът й доби отнесено изражение, сякаш се бе пренесла в миналото. — Когато бях на твоите години, мъжете ми обръщаха много внимание. Внимание, което в началото изглежда ласкателно, но накрая се оказва, че не е така. Понякога е трудно да се долови разликата между истинското чувство и кога някой просто иска да се възползва от теб. Но когато изпиташ нещо истинско… е, ще го познаеш.

Сега разбрах защо тя бе толкова силно загрижена за моята репутация — застрашила е своята, когато е била млада. Може би е било застрашено и нещо много повече от доброто й име.

Знаех също защо ми беше дала този назар. Баща ми й го е подарил. Не мисля, че искаше да говорим повече за това, затова и не я попитах. Достатъчно ми бе да зная, че може би — но само може би — отношенията им не са били само делови, свързани единствено със смесването на гените.

Сбогувахме се и аз се върнах в клас. Всички знаеха къде съм била сутринта и изгаряха от нетърпение да видят мълниите ми. Не ги упреквам. Ако ролите ни бяха разменени, и аз щях да досаждам по същия начин.

— Хайде, Роуз — помоли ме Шейн Рейс. Излизахме от сутрешната ни тренировка, а той не спираше да посяга към конската ми опашка. Мислено си отбелязах утре да си пусна косата. Още неколцина от съучениците ни вървяха зад нас със същата молба.

— Да, хайде де. Нека да видим какво си получила заради умението си да въртиш сабята!

Очите им блестяха от нетърпение и възбуда. За тях бях героиня, тяхната съученичка, ликвидирала водачите на скитащата банда стригои, която ни тероризираше през коледните празници. Но тогава срещнах погледа на някой, застанал най-отзад в групата, който не изглеждаше нито нетърпелив, нито развълнуван. Еди. Когато погледите ни се срещнаха, той ми се усмихна леко и тъжно. Разбираше ме.

— Съжалявам, приятели — казах им аз, като се обърнах с лице към тях. — Мълниите трябва да останат превързани. Лекарска заповед.

Това бе посрещнато с мърморене, което скоро отстъпи пред въпросите, как точно съм убила стригоите. Обезглавяването е един от най-трудните и най-рядко прилагани начини за убиване на вампири. Никак не е удобно да носиш сабя със себе си. И така, аз се постарах да опиша колкото можех по-подробно какво се бе случило, като се придържах само към фактите, без да възхвалявам убийствата.

Нямах търпение учебният ден да приключи. Лиса ме придружи до общежитието. Двете с нея почти не бяхме говорили от трагедията в Споукан. Трябваше да отговарям на много въпроси, а после дойде ред на погребението на Мейсън. Лиса беше заета с кралските особи, които напускаха кампуса, така че и тя не разполагаше с повече свободно време от мен.

Само близостта й ме караше да се чувствам по-добре. Макар че по всяко време можех да прониквам в главата й, това не беше като физическото общуване с някой, който държи на теб.

Когато приближихме до стаята ми, видях букет от фрезии, оставен на пода до вратата. Въздъхнах и взех букета с уханните цветя, без дори да прочета картичката към тях.

— От кого са? — попита Лиса, докато отключвах вратата.

— От Ейдриън — казах й. Влязохме вътре и аз отидох до бюрото, върху което имаше още букети, за да оставя и този при тях. — Ще се радвам, когато си тръгне от кампуса. Не мисля, че ще мога още дълго да издържа на всичко това.

Тя се обърна към мен и ме изгледа изненадано.

— О! Хм, ти явно не знаеш.

През нашата връзка почувствах прилив на съжаление, което ми подсказа, че това, което ще чуя, никак няма да ми хареса.

— Какво не зная?

— Той няма да си тръгне. Ще остане тук за известно време.

— Трябва да си тръгне — възразих аз. Доколкото знаех, единствената причина, която го задържаше тук, беше погребението на Мейсън, макар че не си обяснявах защо, след като той го познаваше бегло. Може би Ейдриън искаше да остане само за показност. Или за да продължи да преследва Лиса и мен. — Нали учи в колеж. Или може би в някое изправително училище. Не зная, но все трябва да прави нещо.

— Прекъсна семестъра си.

Изгледах я втрещено.

Тя посрещна с усмивка изненадата ми и кимна.

— Решил е да остане, за да работи с мен и… госпожа Кармак. Досега дори не е имал представа, какво представлява елементът дух. Знаел само, че не е специализирал никакъв елемент, но при все това притежавал тези странни способности. Пазил ги е в тайна, освен в случаите, когато понякога е попадал на друг, владеещ духа. Обаче се оказвало, че и те не знаели повече от него.

— Трябваше да се досетя по-рано — замислих се аз. — Усещаш нещо особено, когато си около него. Знаеш ли, нещо ме привличаше да говоря с него. Той просто притежава това, което наричат… харизма. Също като теб. Предполагам, че всичко е свързано с духа и внушението или каквото и да е там. Това ме кара да го харесвам… макар че всъщност не го харесвам.

— Нима? — попита тя закачливо.

— Не — отвърнах твърдо. — И не ми харесват тези неща със сънищата.

Нефритените й очи се разшириха от удивление.

— Ама това е страхотно — промълви тя. — Ти винаги можеш да разбереш какво става с мен, но аз никога не мога да се свързвам с теб по другия начин. Радвам се, че успяхте да се спасите… но ми се иска аз да се бях появила в съня ти и да бях помогнала да те открият.

— Аз пък не искам. Освен това съм доволна, че Ейдриън не е успял да те убеди да се откажеш от лекарствата.

Не го знаех допреди няколко дни след завръщането ми от Споукан. Лиса очевидно беше отхвърлила първоначалното предложение на Ейдриън да спре хапчетата, защото, според него, само така можела да научи повече за духа. По-късно обаче ми призна, че ако двамата с Кристиан бяхме отсъствали за по-дълго, сигурно е щяла да отстъпи.

— А как се чувстваш напоследък? — попитах я, като си спомних колко разтревожена беше заради лекарствата. — Още ли чувстваш, че хапчетата не ти действат?

— Хмм… ами, трудно е да се обясни. Все още се чувствам по-близо до магията, сякаш хапчетата вече не ме блокират толкова силно. Но не усещам нито един от другите странични психични ефекти… не съм разстроена или нещо подобно.

— О, но това е страхотно!

Красива усмивка озари лицето й.

— Зная. Това ме кара да си мисля, че може би има надежда някой ден да се науча да работя с магията.

Като я видях грейнала от щастие, аз също се усмихнах. Никак не исках да видя как се завръщат онези мрачни чувства, които я измъчваха, и се радвах, че са изчезнали. Не разбирах как или защо, но след като тя се чувстваше добре…

Всеки, с изключение на теб, има светлина около себе си. А ти имаш сенки. Взела си ги от Лиса.

Думите на Ейдриън отекнаха в съзнанието ми. С тревога се замислих за поведението си през последните две седмици. За някои от най-гневните ми избухвания. За бунтарските ми пориви, които дори на самата мен ми се струваха необичайни. За кълбото от черни емоции, спотаило се в гърдите ми…

Не, реших аз. Не е същото. Мрачните чувства на Лиса бяха свързани с магията. Докато моите бяха породени от стреса. Освен това точно сега се чувствах добре.

Забелязах колко внимателно ме наблюдава тя и се опитах да си припомня докъде бяхме стигнали в разговора ни.

— Може би накрая ще откриеш начин да работиш с магията. Искам да кажа, че щом Ейдриън е намерил начин да използва духа и не взима лекарства…

Тя внезапно се засмя.

— Ама ти не знаеш ли?

— Какво?

— Че Ейдриън взима разни неща.

— Наистина ли? Ама той каза, че… — Простенах. — Разбира се, че взима. Цигарите. Пиенето. И Бог знае какво още.

Тя кимна.

— Да. Почти винаги има нещо в организма му.

— Но вероятно не и през нощта… ето защо може да се прокрадва в сънищата ми.

— Господи, как ми се иска и аз да можех — въздъхна тя.

— Може би някой ден ще се научиш. Само междувременно да не станеш алкохоличка.

— Няма — увери ме тя. — Но ще се науча. Никой от другите, владеещи духа, не са можели това, което мога аз, Роуз… Е, като изключим свети Владимир. Ще се науча да го правя като него. Ще се науча да го използвам и няма да позволя да ме нарани.

Усмихнах й се и я докоснах по ръката. Абсолютно вярвах в нея.

— Зная.

Говорихме си през цялата вечер. Разделих се с Лиса едва когато настъпи времето за обичайната ми тренировка с Дмитрий. По пътя към гимнастическия салон се замислих върху нещо, което не ми даваше мира. Макар че атакуващите групи от стригои са наброявали много повече членове, пазителите бяха уверени, че Исая е бил техният водач. Това обаче не означаваше, че в бъдеще няма да има други заплахи, само че на стригоите ще им бъде необходимо известно време, за да съберат отново последователите си.

Не можех да спра да мисля за онзи списък, който бях видяла в тунела в Споукан, на който бяха подредени кралските фамилии според броя на членовете им. Освен това Исая спомена за фамилията Драгомир. Той знаеше, че от тази фамилия не е останал почти никой. И прозвуча така, сякаш изгаря от желание той да е този, който ще унищожи окончателно фамилията Драгомир. Сега, разбира се, той е мъртъв, но дали нямаше и други стригои, обсебени от същата идея?

Поклатих глава. Не биваше да се тревожа за това. Не и днес. Все още не се бях възстановила от всичко преживяно.

Но скоро щеше да се наложи. Много скоро трябваше да се справя с това.

Не знаех дали тренировката ми с Дмитрий не е отменена, но въпреки това влязох в съблекалнята. Преоблякох се в тренировъчния екип и се запътих към гимнастическия салон. Заварих Дмитрий в съседната малка стая с гимнастическото оборудване, зачетен в един от любимите му уестърн романи. Като влязох, вдигна глава. През последните няколко дни се виждахме рядко и аз реших, че е зает с Таша.

— Мислех си, че може да се появиш — рече той, като постави разделителя между страниците.

— Време е за тренировката.

Поклати глава.

— Не. Днес няма да има тренировка. Още не си се възстановила.

— Чувствам се съвсем здрава. Мога да започна. — Вложих в тези думи колкото можах повече от напереността си — запазена марка на Роуз Хатауей.

Дмитрий обаче не ми се върза. Посочи към стола до него.

— Седни, Роуз.

Поколебах се за миг, преди да се съглася. Той премести своя стол до моя, така че застанахме точно един срещу друг. Сърцето ми запърха, когато се взрях в тези великолепни тъмнокафяви очи.

— Никой не се съвзема лесно… след първото убийство… убийства. Дори и в битка срещу стригоите… е, все пак, формално погледнато, това е отнемане на живот. Трудно е да се свикне с това. И след всичко останало, което преживя… — Той въздъхна, после се пресегна и пое ръката ми в своята. Пръстите му си бяха точно каквито ги помнех: дълги и силни, с мазоли от годините, прекарани в тренировки. — Когато видях лицето ти… когато те намерихме в онази къща… нямаш представа какво почувствах.

Преглътнах.

— Как… какво почувства?

— Бях опустошен… смазан от скръб. Ти беше жива, но ако знаеш само как изглеждаше… не вярвах, че ще се възстановиш. А още повече ме разкъсва мъката, че всичко това те сполетя, докато си още толкова млада. — Дмитрий стисна ръката ми. — Ще се възстановиш… сега съм убеден в това и много се радвам. Но още е рано. Все още не си го преживяла. Никога не е лесно да изгубиш близък приятел.

Отклоних поглед от него и се заех с изучаването на пода.

— Вината е моя — отроних тихо.

— Хм?

— За Мейсън. За това, че беше убит.

Не беше нужно да видя лицето на Дмитрий, за да зная, че е изпълнено със състрадание.

— Ох, Роза. Не. Ти наистина се взела някои грешни решения… трябваше да кажеш на другите, когато си разбрала, че е заминал… но не бива да обвиняваш себе си. Ти не си го убила.

Сълзи напираха в очите ми, когато отново вдигнах глава.

— Все едно, че съм аз. Причината, за да отиде там — всичко беше по моя вина. Ние се спречкахме… и аз му казах за Споукан, въпреки че ти ми каза да не…

Една сълза се търкулна от ъгъла на окото ми. Наистина трябваше да се науча да се владея по-добре. Също като майка ми, Дмитрий с нежен жест избърса сълзата от лицето ми.

— Не бива да се обвиняваш за това — каза ми той. — Можеш да съжаляваш за решенията си и да ти се иска да си постъпила различно, но в крайна сметка Мейсън също е взел сам своите решения. Така е избрал да постъпи. И окончателното решение е било негово, независимо от първоначалната ти роля.

Когато Мейсън се върна за мен, аз разбрах, че е заради чувствата му към мен. Тъкмо от това Дмитрий винаги се е страхувал — че ако между него и мен има по-особени отношения, това ще постави в опасност не само нас двамата, а и мороя, когото пазим.

— Само ми се иска да можех да… не зная, да направя нещо…

Преглътнах напиращите сълзи, издърпах ръцете си от ръцете на Дмитрий и се изправих, преди да съм изтърсила някоя глупост.

— Трябва да си вървя — изрекох с натежало сърце. — Обади ми се, когато искаш отново да започнем тренировките. И благодаря… че поговори с мен.

Понечих да се обърна, но тогава го чух да казва рязко:

— Не.

Погледнах назад.

— Какво?

Той не откъсваше поглед от мен и нещо топло и прекрасно премина помежду ни.

— Не — повтори. — Казах й не. На Таша.

— Аз… — Побързах да затворя уста, преди челюстта ми да удари пода. — Но… защо? Подобен шанс се случва веднъж в живота. Можеше да имате деца. Пък и тя… тя беше, нали знаеш, толкова увлечена по теб…

По лицето му за миг пробягна усмивка.

— Да, беше. И още е. И тъкмо заради това бях длъжен да кажа не. Не можех да й отвърна със същото… не можех да й дам това, което иска. Не и когато… — Пристъпи с няколко крачки към мен. — Не и когато сърцето ми е някъде другаде.

Едва не се разплаках отново.

— Но ти също изглеждаше увлечен по нея. И не спираше да ме упрекваш, че се държа незряло.

— Държиш се незряло, защото си млада. Но знаеш много неща, Роза. Неща, които по-възрастни от теб не знаят. Онзи ден… — Моментално се досетих за кой ден ми говореше. Онзи, когато ме притисна до същата тази стена. — Имаше право за това, как винаги се стремя да се контролирам. Никой друг не го е разбрал и това ме изплаши. Ти ме изплаши.

— Защо? Не искаш някой да го знае?

Той сви рамене.

— Няма значение, дали някой го знае, или не. Това, което има значение, е, че някой — че ти — ме познава толкова добре. А когато някой успее да надникне в душата ти… е трудно да го приемеш. Това те кара да се отвориш за този някой. И ставаш уязвим. Много по-лесно е да си с някой, който ти е просто приятел.

— Като Таша.

— Таша Озера е удивителна жена. Красива и смела. Но тя не…

— … тя не те привлича — довърших вместо него.

Той кимна.

— Знаех го. Но при все това исках да имаме връзка. Знаех, че така ще е по-лесно и че тя ще ме отведе далече от теб. Мислех, че ще ме накара да те забравя.

Аз мислех същото за Мейсън.

— Но не можа.

— Да. И… това е проблемът.

— Защото не е редно да сме заедно.

— Да.

— Заради разликата в годините.

— Да.

— Но най-вече защото ще бъдем пазители на Лиса и само тя има значение — не ние двамата.

— Да.

За миг се замислих за това, преди да го погледна право в очите.

— Ами — изрекох най-после, — поне както аз виждам нещата, все още не сме пазители на Лиса.

Стегнах се, докато чаках следващия му отговор. Знаех, че ще последва поредната лекция за житейските премъдрости в стил дзен-будизъм. Нещо за вътрешната сила и морала, за това, как днешният ни избор е основа за бъдещето или някакви други глупости.

Вместо това Дмитрий ме целуна.

Времето спря, когато посегна към мен и обгърна лицето ми с шепи. Наведе глава и устните му погалиха моите. Отначало едва ли можеше да се нарече целувка, но скоро прерасна в истинска, главозамайващо дълбока и страстна. Когато най-сетне се отдръпна от мен, беше само за да ме целуне по челото. Задържа там устните си за няколко секунди, докато ръцете му плътно ме притискаха.

Искаше ми се тази целувка да продължи вечно. Но той прекъсна прегръдката ни и прокара пръсти през косата ми, после ги плъзна надолу по лицето ми. След което отстъпи към вратата.

— Ще се видим по-късно, Роза.

— За следващата тренировка? — попитах. — И ще започнем отново тренировките ни, нали? Искам да кажа, че има да ме учиш на още много неща.

Изправен до вратата, той ме изгледа и ми се усмихна.

— Да. На много неща.