Ледено ухапване

Глава 1

Не мислех, че денят ми може да стане по-скапан, докато най-добрата ми приятелка не ми каза, че май започва да полудява. Отново.

— Аз… какво каза?

Тъкмо се бях навела над единия си ботуш, за да го обуя. Бяхме в коридора на нейното спално помещение. Вдигнах глава и се втренчих в нея през гъстата плетеница от тъмни кичури на косата ми, скриваща половината ми лице. След училище бях заспала и реших да пропусна решението, за да не закъснея. Разбира се, платиненорусата коса на Лиса, както винаги копринено мека и съвършена, се спускаше върху раменете й като воал на младоженка. Тя ме наблюдаваше развеселено.

— Казах, че хапчетата май вече не ми действат толкова добре, както в началото.

Изправих се и отметнах косата си.

— Какво означава това? — попитах я. Около нас преминаваха морои, забързани за срещи с приятели или за вечерята. — Да не би да си започнала да… — Снижих глас. — Да не би магическите ти сили да са се възвърнали отново?

Тя поклати глава и в очите й се мярна съжаление.

— Не… само чувствам, че съм по-близо до магията, но все още не мога да я използвам. По-скоро забелязвам у себе си някои други неща, нали се сещаш… има моменти, когато отново изпадам в депресия. Няма нищо общо с предишните ми състояния — додаде тя припряно, видяла изражението на лицето ми. Преди да започне да взема хапчетата, Лиса изпадаше в мрачни настроения и срязваше китките си. — Просто не се чувствам така леко, както в началото.

— Ами другите неща? Безпокойството? Халюцинациите и лошите мисли?

Лиса се засмя. Явно не го взимаше толкова на сериозно като мен.

— Говориш така, сякаш си изчела учебниците по психиатрия.

Аз обаче наистина ги бях изчела.

— Просто се безпокоя за теб. Ако си мислиш, че хапчетата повече не ти действат, трябва да поговорим с някого.

— Не, не — отхвърли тя тутакси предложението ми. — Наистина съм добре. Още ми действат… но не толкова, както преди. Няма за какво да се паникьосваме. Особено ти, или поне не днес.

Смяната на темата сработи. Преди един час разбрах, че днес ми е изпитът за пазител. Това беше изпит — или по-скоро интервю — и бе задължителен за всички начинаещи в края на първата година от обучението им в академията „Св. Владимир“. Но тъй като миналата година аз избягах заедно с Лиса, бях пропуснала да си взема изпита. Днес щяха да ме заведат при някой пазител извън кампуса, който щеше да проведе изпита. Можеха да ме предупредят и по-рано, но както и да е.

— Не се тревожи за мен — повтори Лиса и се усмихна. — Ако нещата се влошат, ще ти кажа.

— Добре — кимнах аз неохотно.

Но за всеки случай отворих сетивата си, за да я почувствам напълно през телепатичната ни връзка. Казваше ми истината. Тази сутрин беше спокойна и щастлива, нищо не я тревожеше. Но в едно отдалечено ъгълче на съзнанието й усетих възел от мрачни, тревожни чувства. Още не бяха започнали да я поглъщат или нещо такова, но бяха подобни на някогашните пристъпи на депресия и тревога. Беше едва доловимо, като тъмна сянка, ала никак не ми хареса. Не исках да откривам нещо подобно в душата й. Опитах се да проникна още по-надълбоко в нея, за да придобия по-пълна представа за емоциите й, и внезапно изпитах нещо подобно на допир. За миг се сковах от страх, догади ми се и побързах да изскоча от главата й. Лека тръпка пробягна по гръбнака ми.

— Добре ли си? Какво ти стана? — намръщи се Лиса. — Сякаш всеки миг ще повърнеш.

— Само… само съм нервна заради изпита — скалъпих набързо първата лъжа, която ми хрумна. После отново, но по-колебливо възстанових връзката ни. Тъмната сянка бе изчезнала напълно. Нямаше и следа от нея. Може би всичко с хапчетата й бе наред. — Иначе съм добре.

Тя посочи към часовника си.

— Но няма да бъдеш, ако не се размърдаш.

— По дяволите — изругах. Имаше право. Прегърнах я набързо. — Ще се видим по-късно!

— Успех! — провикна се тя след мен.

Забързах през кампуса и открих моя наставник Дмитрий Беликов да ме чака пред една хонда, модел „Пайлът“. Колко скучно. Не очаквах да прекосим планините на Монтана в порше, но все пак би могло да се намери нещо по-готино.

— Зная, зная — заговорих, като видях физиономията му. — Извинявай, че закъснях.

После си спомних, че ми предстои един от най-важните изпити в живота ми, и внезапно забравих всичко за Лиса и хапчетата й, които май вече не вършели работа. Исках да я защитавам, но това нямаше да стане, ако не завършех Академията. Иначе нямаше как да стана неин пълноправен пазител.

Дмитрий стоеше там, великолепен както винаги. Масивната тухлена сграда отзад хвърляше дълга сянка върху нас, надвиснала като грамадно чудовище в утринния здрач. Около нас снегът току-що бе започнал да се сипе. Загледах се в призрачната светлина, в спускащите се надолу блестящи снежинки. Няколко от тях паднаха върху тъмната му коса и веднага се стопиха.

— Кой друг ще идва? — попитах.

— Ще бъдем само аз и ти — сви рамене той. Настроението ми мигом се изстреля право нагоре от „весело“ до „еуфорично“. Само аз и Дмитрий. В колата. Това наистина си струваше изненадващия изпит.

— И колко ще пътуваме? — Наум се помолих пътуването да се окаже наистина много дълго. Като някое, което продължава цяла седмица. И да включва отсядане в луксозни хотели. Или пък може да затънем в гигантска снежна преспа и единствено топлината на телата ни да ни опази живи.

— Към пет часа.

— О!

Оказа се доста по-малко, отколкото се надявах. Е, пет часа са по-добре от нищо. Пък и затъването в снежната пряспа все още не трябваше да се изключва като възможност.

Полуосветените и заснежени пътища биха затруднили хората шофьори, но не представляваха проблем за дампирските ни очи. Гледах само напред, докато се опитвах да не мисля как свежото и остро ухание на афтършейва на Дмитрий изпълва колата и ме кара да се разтапям. Реших да се съсредоточа върху предстоящия изпит.

Не беше от изпитите, за които можеш да се подготвиш с много зубрене. Или те бива и ще го вземеш, или не. Най-опитните пазители посещаваха новаците през първата година на обучението им и се срещаха с всеки индивидуално, за да проверят годността им да станат пазители. Не знаех какво точно ги питаха, но от години се разнасяха какви ли не слухове. Пазителите с дългогодишен опит преценяваха дали младите кандидати притежават необходимите качества на характера и дали са готови да се посветят изцяло на това призвание. Случваше се някои от новаците да бъдат определени като неподходящи за пазители.

— Нали обикновено те идват тук, в Академията? — попитах Дмитрий. — Искам да кажа, че нямам нищо против да се поразходим, но защо ние отиваме при тях?

— Всъщност отиваме при него, а не при тях. — Докато говореше, се усещаше лек руски акцент, единственият признак за това, къде бе израснал. Иначе бях съвсем сигурна, че говореше английски по-добре от мен. — Понеже случаят е специален и той ни прави услуга, като се съгласи да ни приеме, ние трябва да отидем при него.

— И кой е той?

— Артур Шьонберг.

Моментално отклоних очи от шосето към Дмитрий.

— Какво?! — извиках.

Артур Шьонберг беше жива легенда. Един от най-великите унищожители на стригои в цялата история на пазителите. Преди той оглавяваше Съвета на пазителите, чиято задача бе да разпределя пазители между мороите и да взима решения за съдбата на всекиго от нас. Но накрая се бе оттеглил и бе станал пазител на Бадика, една от най-знатните кралски фамилии. Знаех, че, макар и оттеглил се, той си оставаше смъртоносно опасен. Изучаването на подвизите му беше част от моята учебна програма.

— Но нямаше ли… нямаше ли някой друг на разположение? — попитах аз притеснена.

Забелязах как Дмитрий се опита да прикрие усмивката си.

— Ще се справиш. Освен това, ако Арт те одобри, това ще бъде страхотна препоръка в досието ти.

Арт? Дмитрий наричаше на малко име един от най-прославените пазители? Разбира се, самият Дмитрий беше супер пазител, така че не би трябвало да се изненадвам.

В колата надвисна неловко мълчание. Прехапах устни, питайки се дали ще успея да покрия високите изисквания на Артур Шьонберг. Досега оценките ми бяха добри, но бягството ми и сбиванията, в които се бях забърквала в училище, можеха да хвърлят сянка върху бъдещата ми кариера.

— Ще се справиш — повтори Дмитрий. — Добрите неща в досието ти са много повече от лошите.

Сякаш бе прочел мислите ми. Усмихнах се леко и го стрелнах с поглед. Беше грешка. Дълго, слабо тяло, чиято красота се забелязваше дори и докато седеше. И бездънни тъмни очи. Тъмнокестенява коса, дълга до раменете, вързана отзад. Мека и гладка като коприна. Знаех го, защото бях прокарала пръсти през нея, когато Виктор Дашков ни беше впримчил в коварната си клопка с магията за съблазняване. С огромно усилие на волята си заповядах отново да дишам дълбоко и да отклоня поглед встрани.

— Благодаря ти, треньоре — подразних го аз и се сгуших в седалката.

— Винаги съм готов да ти помогна — отвърна ми той. Гласът му прозвуча развеселено и безгрижно — рядкост за него.

Обикновено беше сериозен и строг, готов за всякакви атаки. Вероятно смяташе, че в хондата е в безопасност — или поне доколкото можеше да бъде, когато е около мен. Не бях единствената, която изпитваше затруднение да пренебрегва романтичното напрежение помежду ни.

— Знаеш ли какво наистина ще ми помогне? — попитах го, без да го гледам в очите.

— Хм?

— Ако изключиш тази скапана музика и пуснеш нещо, излязло след падането на Берлинската стена.

Дмитрий се засмя.

— Най-ниските ти оценки са по история, но въпреки това знаеш всичко за Източна Европа.

— Хей, нали трябва да имам материал за шегите си, другарю.

Все още усмихнат, той завъртя копчето на радиото. И попадна на кънтри музика.

— Хей! Нямах това предвид! — извиках сърдито.

Той едва се сдържа да не прихне от смях.

— Ти избери. Или това, или предишното.

Въздъхнах примирено.

— Я по-добре да се върнем на парчетата от осемдесетте години.

Той пак завъртя копчето, а аз скръстих ръце пред гърдите си, докато някаква непозната рок група, звучаща като европейска, пееше как видеото убило звездата на радиото. На мен пък ми се щеше някой да убие това радио.

Внезапно петчасовото пътуване ми се стори цяла вечност.

Артур Шьонберг живееше заедно с фамилията, която охраняваше, в малък град покрай магистрала 1–90, недалече от Билингс. По принцип мороите не бяха единодушни по въпроса, къде е по-разумно да се живее. Някои от тях твърдяха, че големите градове са по-подходящи, тъй като в тях вампирите се сливат с тълпата и не привличат вниманието на околните. Но други морои, като например членовете на тази фамилия, предпочитаха по-слабо населените места, понеже вярваха, че колкото по-малко хора има наоколо, толкова по-малко ще бъдат онези, които ще ги забележат.

Успях да убедя Дмитрий да спрем в едно от крайпътните денонощни заведения за бързо хранене. После се забавихме, за да заредим колата с бензин, и пристигнахме чак по обяд. Къщата беше едноетажна, но просторна. Цялата беше облицована с дърво и имаше огромни прозорци — затъмнени, естествено, за да не пропускат слънчевата светлина. Изглеждаше нова и скъпа и макар да бе построена сред тази пустош, действително приличаше на жилище, каквото според мен трябваше да има всяка фамилия от кралски произход.

Изскочих от хондата. Ботушите ми затънаха в чистия сняг, за щастие дълбок само два-три сантиметра, преди чакълът от алеята да заскърца под подметките ми. Денят беше тих и спокоен, като се изключи лекият вятър. Двамата с Дмитрий поехме към къщата по пътеката от речни камъни, която пресичаше предния двор. Той крачеше до мен със сериозна физиономия, но иначе във ведро, дори весело настроение, също като мен. И двамата изпитвахме нещо като виновно задоволство от приятното пътуване с колата.

По едно време кракът ми леко се подхлъзна по заледената пътека и Дмитрий тутакси протегна ръка, за да ме хване да не падна. За момент изпитах дежа вю, припомняйки си първата ни среща, когато той също ме спаси от подобно падане. Въпреки ниската температура почувствах топлината на ръката му, когато се притисна към моята, дори и през дебелия ръкав на якето ми.

— Добре ли си? — За мое огорчение той побърза да отдръпне ръката си от моята.

— Да — отвърнах, като огледах сърдито заледената пътека. — Тези хора не са ли чували за сол?

Изрекох го като шега, но в следващия миг Дмитрий внезапно се закова на място. Аз също се спрях. Лицето му доби напрегнато изражение и целият настръхна. Извърна глава и огледа търсещо широките заснежени планини, които ни обкръжаваха отвсякъде, преди отново да се вторачи в къщата. Исках да му задам куп въпроси, но нещо в изпънатата му като тетива на лък стойка ме накара да замълча. Дмитрий оглежда изпитателно къщата около минута, сетне сведе поглед към алеята, покрита със сняг, по която личаха само следите от нашите стъпки.

Приближи предпазливо до предната врата и аз го последвах. Там той отново се спря, но този път за да огледа вратата. Тя не зееше, но и не беше съвсем плътно затворена. Сякаш някой я бе хлопнал набързо, но без да провери дали бравата е щракнала. При по-старателния оглед той откри драскотини по вратата, като че ли по някое време е била насилена. И най-лекото бутване щеше да я отвори. Дмитрий прокара пръсти по ръба, където вратата се срещаше с рамката. В ледения въздух се образуваха малки облачета пара от дъха му. Когато докосна бравата, тя леко се заклати, сякаш беше счупена.

— Роуз, иди да ме изчакаш в колата — рече ми накрая с тих глас.

— Ама какво…

— Върви.

Една дума, но изпълнена с такава сила. Само тя бе достатъчна, за да ми напомни за мъжа, когото бях виждала да запраща хора надалече, с лекота все едно бяха парцалени кукли, и да пронизва стригой в сърцето. Отстъпих послушно и закрачих назад, само че направо по заснежената морава, а не по алеята. Дмитрий не помръдна от мястото си, докато не видя как влязох в хондата и заключих отвътре и двете врати. Едва тогава той бутна леко вратата и след миг изчезна вътре.

Изгаряща от любопитство, преброих до десет и се измъкнах от колата.

Съзнавах, че не бива да го правя, но ме глождеше нетърпението да разбера какво се бе случило в къщата. Покритите със сняг пътека и алея за коли подсказваха, че никой не е бил в къщата през последните няколко дни, макар че също така можеше да означава, че всички от фамилията Бадика просто не са излизали навън. Възможно бе и да са станали жертва на най-обикновено нападение от хора. Също така не можеше да се изключи вероятността да са избягали от нещо — например от стригой. Знаех, че именно последното бе причина за мрачното изражение на Дмитрий, въпреки че подобен сценарий ми се струваше малко вероятен, след като семейството се охраняваше от самия Артур Шьонберг.

Спрях се насред алеята за автомобили и вдигнах очи към небето. Светлината беше оскъдна и някак си унила, но все пак я имаше. Вече беше пладне и слънцето се намираше в зенита си. Стригоите не излизат на лов, когато слънцето грее. Така че нямаше причина да се страхувам от тях, а само от гнева на Дмитрий.

Заобиколих къщата от едната й страна и нагазих в по-дълбок сняг, почти до коленете. Но около къщата нямаше нищо странно, което да предизвика безпокойството ми. От стрехите висяха ледени висулки, а затъмнените прозорци не разкриваха никакви тайни. Кракът ми внезапно закачи нещо и аз погледнах надолу. Пред мен, наполовина заровен в снега, стърчеше сребърен кол. Дори беше забит в земята под снега. Извадих го, изтръсках го и се намръщих. Какво правеше тук този сребърен кол? Сребърните колове бяха много ценни. Те представляваха най-смъртоносното оръжие на пазителите, защото убиваха стригоите само с един-единствен удар в сърцето. Когато ги ковяха, четирима морои ги омагьосваха с всеки един от четирите основни елемента. Още не бях обучена да си служа със сребърен кол, но сега, като го стиснах в ръката си, внезапно се почувствах много по-уверена да продължа обиколката си.

В задната част на къщата голяма стъклена врата водеше към дървена веранда, на която през лятото вероятно цареше голямо оживление. Но сега стъклото на вратата беше счупено, при това дупката сред назъбените отломъци от стъклата бе толкова широка, че през нея можеше да се провре човек. Изкачих се по стъпалата пред верандата, като внимавах за леда по тях. Знаех, че сериозно ще си изпатя, когато Дмитрий открие какви ги върша. Въпреки студа пот се стичаше по врата ми.

Сега си на дневна светлина, на дневна светлина, повтарях си аз. Така че няма за какво да се безпокоиш.

Когато се озовах на верандата, огледах подробно тъмното стъкло на вратата. Не можеше да се разбере как е било счупено. Вътре върху бледосиния килим се виждаше влажно петно от натрупалия там сняг. Натиснах дръжката на вратата, но беше заключено. Като внимавах за острите ръбове на парчетата стъкло, проврях ръка през отвора и дръпнах отвътре резето на вратата. Пак толкова внимателно издърпах обратно ръката си и отворих плъзгащата се врата. Тя изскърца съвсем тихо по релсите, но сред странно надвисналата абсолютна тишина ми прозвуча като оглушителен шум.

Престъпих прага и се спрях насред слънчевия лъч, проникнал заедно с мен през открехнатата врата. Очите ми скоро се адаптираха към царящия вътре полумрак. Откъм двора полъхна ветрец и разлюля завесите около мен. Явно се бях озовала във всекидневната. Всичко изглеждаше така, както можеше да се очаква. Дивани, телевизор, люлеещ се стол.

И тяло.

Беше на жена. Лежеше просната по гръб точно пред телевизора, с разпиляна по пода черна коса. Широко разтворените й очи гледаха нагоре безизразно, а лицето й бе прекалено бледо дори за жена от мороите. За миг ми се стори, че дългата й коса покрива шията й, но скоро осъзнах, че това тъмното по кожата й отпред беше кръв… засъхнала кръв. Гърлото й беше разкъсано.

Ужасяващата сцена беше толкова сюрреалистична, че отначало въобще не схванах какво виждат очите ми. При тази поза жената можеше да мине и за заспала. После се натъкнах на още едно тяло, само на няколко метра от първото. Беше на мъж, сред локва кръв върху килима. И трето тяло се бе сгърчило до дивана, но беше по-малко, детско. В другия край на стаята имаше още едно. И още едно. Навред бе пълно с трупове, трупове и кръв.

Едва сега осъзнах каква огромна смърт цари наоколо и сърцето ми се разтуптя диво. Не, не. Не беше възможно. Беше ден. Лошите неща не се случваха на дневна светлина. В гърлото ми се надигна вик на ужас, секнал внезапно, когато една ръка в ръкавица иззад мен запуши плътно устата ми. Опитах се да се отскубна, но в следващия миг познах уханието на афтършейва на Дмитрий.

— Защо никога не слушаш какво ти се казва? — попита ме той. — Щеше да си мъртва, ако те още бяха тук.

Не му отговорих заради шока, в който бях изпаднала. И заради ръката му, притисната към устните ми. Бях виждала мъртъвци, но никога толкова много. Измина почти цяла минута, преди Дмитрий най-после да дръпне ръката си от устата ми. Но остана близо до мен. Не исках да гледам нищо повече, ала с ужас открих, че не мога да откъсна поглед от сцената пред мен. Навсякъде само трупове. Трупове и локви от кръв. Накрая с много усилие се извърнах към него.

— Нали сега е денем — прошепнах. — Нали през деня не се случват лоши неща. — Долових отчаянието, давещо гласа ми, като молба на малко момиче, очакващо да го успокоят, че всичко това е само лош сън.

— Лошите неща се случват по всяко време — каза Дмитрий. — А и това тук не се е случило през деня. Вероятно е станало преди две нощи.

Осмелих се отново да хвърля един бегъл поглед към труповете и усетих как стомахът ми се сви на топка. Да лежиш тук два дни мъртъв… без никой на този свят да знае, че вече те няма. Очите ми се приковаха в тялото на мъжа, проснато на пода до врата, водеща към коридора. Беше висок, прекалено снажен, за да е морой. Дмитрий сигурно бе забелязал накъде гледам.

— Артур Шьонберг — каза ми той. Вгледах се в окървавеното гърло на Артур.

— Мъртъв — отроних, сякаш не беше съвсем очевидно. — Но как може и той да е мъртъв? Как е възможно стригой да убие самия Артур Шьонберг? — Това не беше възможно. Никой не можеше да убие легендата.

Дмитрий не ми отговори. Вместо това ръката му се спусна надолу и пръстите му се сключиха около моите, още стискащи сребърния кол. Трепнах изплашено.

— Къде намери това? — попита ме той. Охлабих хватката си и го оставих да вземе кола от ръката ми.

— Навън, беше забит в земята.

Той вдигна сребърния кол и го огледа внимателно, докато проблясваше на слънчевата светлина.

— С него е пробита защитата.

На все още вцепенения ми мозък му бе необходимо малко повече време, за да смели казаното от него. И тогава го проумях. Защитата представляваше магически обръчи, създадени от мороите. Също като сребърните колове, те бяха направени с помощта на магия, като се използваше всеки от четирите основни елемента. Тази процедура се извършваше от морои, които владеят изкусно магическите сили и често бяха нужни по двама морои за всеки магически елемент. Магическата защита блокираше достъпа на стригой, защото магиите бяха заредени с жизнена сила, от която стригоите бяха напълно лишени. Но недостатъкът на магическите защити бе в това, че силата им бързо се изчерпваше и трябваше отново да се зареждат. Заради това повечето морои не ги използваха, макар на някои места все още да разчитаха на тях. Например нашата академия „Св. Владимир“ бе опасана с няколко магически обръча.

Тук също бе имало такава защита, но е била унищожена, след като някой я е пробил със сребърния кол. Магиите на кола и тези на защитата са се противопоставили и тези на сребърния кол явно бяха надделели.

— Стригоите не могат да докосват сребърните колове — изтъкнах аз. Изведнъж ми хрумна, че прекалено често употребявам изрази като „не могат“ и „не се случват“. Никак не е лесно, когато устоите на това, в което вярваш, започват да се разклащат. — А и никой морой или дампир не би направил подобно нещо.

— Обаче някой човек би могъл.

Спогледахме се.

— Хората не помагат на стригоите… — подех аз и млъкнах. Ето че отново го казах. Не помагат. Но не можех да се спра. Единственото, на което можехме да разчитаме в борбата си на живот и смърт със стригоите, бяха някои техни ограничения — слънчевата светлина, магическите сребърни колове и други подобни. Използвахме слабостите им срещу тях. Но ако те се осланяха на други — на хората, които да им помагат и които не бяха подвластни на тези ограничения…

Лицето на Дмитрий оставаше сурово смръщено. Явно бе готов за всичко, но в тъмните му очи проблесна едва доловима искра на съчувствие, докато наблюдаваше вътрешната ми битка.

— Това променя всичко, нали? — попитах накрая.

— Да — съгласи се той, — променя всичко.