Ледено ухапване

Глава 18

Краката започнаха да ме болят от високите токчета, затова събух официалните си обувки и тръгнах боса по коридора на хотела. Не бях ходила в стаята на Мейсън, но си спомних, че той веднъж ми бе споменал номера й, и я открих много лесно.

Шейн, момчето, с което деляха стаята, отвори вратата няколко секунди след като почуках.

— Здравей, Роуз.

Отстъпи от прага и аз влязох. Огледах се. По телевизора вървеше някаква реклама — един от недостатъците на нощния живот на мороите беше недостигът на добри телевизионни програми. Върху масичката до телевизора бяха оставени празни кутии от сода. Но нямаше и следа от Мейсън.

— Къде е той? — попитах. Шейн сподави прозявката си.

— Мислех, че е с теб.

— Цял ден не съм го виждала.

Той отново се прозя, след което се намръщи и замисли.

— Малко по-рано напъха набързо някакви неща в сака си. Помислих, че двамата сте решили да се измъкнете за някакво лудо романтично преживяване. Нещо като пикник. Хей, много готина рокля.

— Благодаря — промърморих и се намръщих. Приготвил си сака? Това просто нямаше смисъл. Нямаше къде да отиде. Освен това нямаше начин да се измъкне. Курортът се охраняваше също така строго, както и академията „Св. Владимир“. Само двете с Лиса успяхме да се измъкнем оттам, благодарение на внушението, при все това беше адски трудно. Но защо, за Бога, Мейсън ще си опакова багажа, ако няма намерение да ходи никъде?

Зададох още няколко въпроса на Шейн, след което реших да проверя една от възможностите, колкото и налудничава да изглеждаше. Открих един от дежурните пазители. Той ми съобщи имената на онези пазители, които са били на смяна около границите на курорта по времето, когато Мейсън е бил видян за последен път. Повечето от имената на дежурните ми бяха познати и много от тях сега не бяха на работа, което ме улесни да ги намеря по етажите.

За нещастие първите двама пазители ми казаха, че днес не са виждали Мейсън. Когато ме попитаха защо се интересувам, измърморих нещо неопределено и побързах да си тръгна. Третият пазител от списъка беше млад мъж на име Алън, който в академията „Св. Владимир“ обикновено дежуреше край кампуса на новаците. Току-що се бе върнал от скиорската писта и бе оставил екипировката си до вратата. Като се приближих, той ме позна и ми се усмихна.

— Разбира се, че го видях — отговори той на въпроса ми и се наведе към ботушите си.

Олекна ми. Дотогава не бях осъзнала колко силно съм разтревожена.

— А знаеш ли къде е сега?

— Не. Но ги пуснах, него и Еди Кастъл и… как й беше името, онова момиче Риналди, да излязат през северната врата, след което не съм ги виждал.

Зяпнах го смаяно. Алън продължаваше най-спокойно да оправя ските си, все едно че обсъждахме състоянието на пистата.

— Пуснал си навън Мейсън, Еди и… Мия?

— Да.

— Хм…, но защо?

Той привърши със ските и вдигна очи към мен с някакво щастливо и едновременно с това развеселено изражение на лицето.

— Защото ме помолиха.

Полази ме леден страх. Разбрах от Алън кой друг пазител е бил тогава дежурен с него на северната врата и се втурнах да го търся. Той ми даде същия отговор. Пуснал Мейсън, Еди и Мия навън, при това без да им задава въпроси. И също като Алън не виждаше нищо нередно в това. Изглеждаше ми почти замаян. И преди бях виждала подобно изражение… появяваше се, когато Лиса използваше внушението.

Особено в случаите, когато Лиса не искаше хората да си спомнят нещо много добре. Тя можеше да въздейства върху паметта им — или изтриваше изцяло спомена, или го потискаше, за да си го припомнят по-късно. Владееше толкова добре внушението, че бе способна да накара хората изцяло да забравят. След като тези пазители все още имаха някакви спомени, това означаваше, че с тях е работил някой, който не владее толкова добре внушението.

Някой като Мия например.

Не съм от момичетата със слаби нерви, но за миг ми се стори, че ще припадна. Светът се завъртя около мен. Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Когато отново ги отворих, всичко около мен отново изглеждаше стабилно. Добре. Нямаше проблеми. Щях да открия причината за изчезването им.

Мейсън, Еди и… Мия са напуснали курорта по-рано днес. И не само това, но са използвали внушението, което беше абсолютно забранено. Не бяха казали на никого. Измъкнали се през северната врата. Бях виждала картата на курорта. Северната врата беше откъм пътя, който водеше към единственото второкласно шосе в района — тясно шосе, по което се стигаше до малък град на около двадесетина километра оттук. Градът, за който Мейсън бе споменал, че оттам тръгвали автобуси.

За Споукан.

Споукан, където може би живееха стригоите и техните помощници, хората.

Споукан, където Мейсън можеше да осъществи всичките си откачени мечти да изтребва стригои.

Споукан — градът, за който той узна благодарение на мен.

— Не, не, не — промърморих под носа си, докато тичах към стаята си.

Втурнах се вътре и се преоблякох в дебели зимни дрехи: топло бельо, пуловер, джинси и ботуши. Грабнах палтото и ръкавиците си и изскочих обратно през вратата, но там се спрях. Пак действах, без да мисля. Какво всъщност се канех да сторя? Очевидно трябваше да се обадя на някого… но това щеше да навлече големи неприятности на тримата бегълци. Освен това Дмитрий щеше да разбере, че именно аз съм разпространила информацията за стригоите в Споукан, която той ми бе поверил с изричното настояване да я запазя в тайна. Като знак, че ме уважава като зряла личност.

Замислих се и за фактора време. Не след дълго всички в курорта щяха да узнаят, че сме изчезнали. Ако наистина успеех да се измъкна от курорта.

След няколко минути вече чуках на вратата на стаята на Кристиан. Той ми отвори. Изглеждаше сънен и циничен, както винаги.

— Ако си дошла да се извиняваш заради нея — заговори надменно, — просто го кажи без никакви предисловия и…

— О, я млъквай! — скастрих го още от прага. — Не става дума за теб.

Набързо му обясних какво се бе случило. Но дори и Кристиан не можа да измисли умен отговор.

— Значи… Мейсън, Еди и… Мия са тръгнали към Споукан на лов за стригой?

— Да.

— Мили Боже. А защо ти не си отишла с тях? Струва ми се, че е по твоята част.

Устоях на желанието да му фрасна един.

— Защото не съм луда! Но смятам да ги намеря, преди да са направили нещо още по-глупаво.

Чак сега Кристиан включи.

— И какво искаш от мен?

— Трябва да се измъкна от курорта. Те са взели Мия, за да използва внушението върху пазителите. Искам от теб да направиш същото за мен. Зная, че владееш тази техника.

— Така е — съгласи се той. — Но… хм… — За пръв път изглеждаше смутен. — Не съм много добър с внушението. А да го прилагам срещу дампири, е почти невъзможно. Лис е сто пъти по-добра от мен. А може би и от всички останали морои.

— Зная. Но не искам да я забърквам в неприятности.

Той изсумтя.

— Но нямаш нищо против да забъркаш мен, така ли?

Свих рамене.

— Не съвсем.

— Ама ти си голяма работа, знаеш ли?

— Да. Всъщност знам.

И така, пет минути по-късно двамата с Кристиан вече се промъквахме към северната врата. Слънцето изгряваше, така че повечето морои и техните пазители се бяха прибрали в сградата. Това беше добре дошло за нас и аз се надявах да улесни бягството ни.

Глупаво, глупаво, повтарях си аз. Всичко това ще се обърне срещу нас. Защо Мейсън бе постъпил толкова безразсъдно? Знаех колко беше напушен напоследък… и определено беше разстроен, задето пазителите не предприемаха нищо след последното нападение на стригоите. Но все пак. Наистина ли е бил толкова откачен? Би трябвало да знае колко е опасно всичко това. Възможно ли е… възможно ли е аз да съм го разстроила до такава степен при любовното ни фиаско, че той да е изгубил разсъдъка си? Достатъчно, за да повлече със себе си Еди и Мия? Не че е било много трудно да ги убеди. Еди и без това следваше Мейсън навсякъде, а Мия не по-малко от Мейсън бе запалена да изтреби стригоите в целия свят.

Въпреки всички въпроси, на които нямах отговор, едно беше съвсем ясно. Аз казах на Мейсън за стригоите в Споукан. Нямаше спор, че вината е моя и ако не бях аз, нищо от това нямаше да се случи.

— Лиса винаги гледа право в очите този, на когото се опитва да внуши нещо — посъветвах Кристиан, когато наближихме изхода. — И му говори с много спокоен глас. Не зная какво още използва. Но мисля, че преди да започне сеанса, се съсредоточава силно, затова опитай и ти. Постарай се максимално да се концентрираш.

— Зная — прекъсна ме той троснато. — И аз съм виждал как го прави.

— Чудесно — озъбих му се на свой ред. — Само се опитвам да ти помогна.

Хвърлих един бърз поглед и видях само един пазител край вратата. Това беше невероятен късмет. Явно бяхме улучили промеждутъка между двете смени. С изгряването на слънцето рискът от появата на стригой беше намалял. Пазителите продължаваха да се редуват на смени, но можеха да си позволят малко да се поотпуснат.

Стражът до вратата не ми се видя много разтревожен от нашата поява.

— Какво търсите тук, хлапаци?

Кристиан преглътна обидата, но забелязах как лицето му се напрегна.

— Трябва да ни пуснеш да излезем навън — заговори той. Гласът му леко трепереше, но успя донякъде да имитира успокоителната интонация, използвана от Лиса в подобни ситуации. За нещастие нямаше ефект върху пазителя. Както бе изтъкнал Кристиан преди малко, беше почти невъзможно да се приложи внушението върху дампири. Мия явно бе извадила някакъв невероятен късмет. Пазителят само ни се ухили пренебрежително.

— Какво? — попита ни той, явно развеселен.

Кристиан опита отново.

— Ще ни пуснеш навън.

Усмивката на пазителя помръкна и видях как той примигна от изненада. Очите му не придобиха изцъкления поглед, както се случваше при жертвите на Лиса, но Кристиан направи всичко, което бе по силите му, за да го омагьоса за кратко. За жалост още в този миг разбрах, че това няма да е достатъчно, за да ни пусне и после да забрави за случилото си. За щастие бях тренирана как да принуждавам другите да се подчиняват на волята ми, без да прибягвам до магия.

До будката на пазителя беше опрян голям ръчен прожектор, дълъг шестдесетина сантиметра и тежащ поне три килограма. Грабнах го и халосах с него пазителя по темето. Той изохка и се свлече на земята. Надали бе успял да забележи как се прокраднах зад гърба му. Въпреки ужасната ми постъпка ми се искаше някой от инструкторите ми сега да е тук, за да заслужа похвала за ловкото си изпълнение.

— Мили Боже! — възкликна Кристиан. — Ти нападна пазител!

— Да. — Дотук с плановете ми да върна съучениците си, без да въвличам някого в беда. — Не зная колко ще си изпатиш за проваления опит за внушение. Аз самата ще се оправям по-късно с моята издънка. Все пак ти благодаря за помощта. А сега е най-добре да се върнеш в хотела, преди да е дошла следващата смяна.

Той поклати глава и се намръщи.

— Не, ще дойда с теб.

— Няма да стане — възпротивих се. — Ти ми трябваше само за преминаването през вратата. Не е нужно да се забъркваш в още каши.

— Вече съм се забъркал в тази каша. — Посочи към пазителя. — Той видя лицето ми. И без това се замесих, така че мога да ти помогна да не пострадаш още. Затова поне веднъж за разнообразие престани да се държиш като гаднярка.

Побързахме да се отдалечим от вратата, но преди това хвърлих още един последен, изпълнен с чувство за вина поглед, към падналия пазител. Бях сигурна, че не го ударих толкова силно, че да пострада сериозно. А и нямаше опасност да замръзне или нещо такова, защото слънцето вече бе изгряло.

След около пет минути бърз ход по магистралата осъзнах, че имаме проблем. Въпреки че Кристиан беше с черни очила, слънцето започна да му действа зле. Това щеше да ни забави, а едва ли щеше да отнеме много време някой да открие пазителя, когото бях цапардосала, и да тръгнат по следите ни.

За късмет точно в този момент зад нас се появи автомобил, но не беше от Академията. Веднага взех решение. Никога не съм одобрявала пътуването на автостоп — дори безразсъдните като мен знаеха колко е опасно. Сега обаче нямахме избор. Трябваше на всяка цена бързо да се доберем до града и аз мълчаливо се помолих да не попаднем на някой гаден шофьор, който да се опита да се лигави с нас.

За щастие, когато колата се приближи, вътре видяхме семейна двойка на средна възраст, които изглеждаха по-скоро загрижени.

— Добре ли сте, хлапета? Посочих с палец зад мен.

— Колата ни поднесе на завоя и изскочихме от шосето. Бихте ли ни закарали до града, за да се обадя на татко?

Номерът мина. След петнадесетина минути те ни оставиха на бензиностанцията на края на града. Всъщност едва се отървахме от тях, защото настояваха да ни помогнат с още нещо. Накрая ги убедихме, че с нас всичко ще е наред. Изминахме пеша няколкото пресечки, оставащи до автогарата. Както очаквах, това градче не беше някакъв оживен транспортен център. Само три автобусни линии обслужваха града: две за някакви други ски курорти и една за Лоусън, щата Айдахо. А от Лоусън можехме да продължим към други направления.

Донякъде се надявах да открием Мейсън и спътниците му, преди да е пристигнал автобусът им. Тогава щяхме да ги върнем обратно без по-нататъшни неприятности. Но за съжаление нямаше и следа от тях. Симпатичната жена зад гишето за билети се сети за кои трима младежи я питаме и потвърди, че са си купили билети за Споукан през Лоусън.

— По дяволите — ядосах се аз. Жената учудено повдигна вежди. Обърнах се към Кристиан. — Имаш ли пари за два билета?

Двамата с Кристиан не разговаряхме много през целия път, с изключение на това, че му заявих какъв идиот е, като ревнува Лиса от Ейдриън. Когато наближихме Лоусън, той вече изглеждаше убеден в правотата ми, което си беше едно малко чудо. По пътя до Споукан спа през повечето време, но аз не можах. Все си повтарях, че всичко стана по моя вина.

Добрахме се до Споукан чак късно следобед. Наложи се да питаме няколко души, но накрая попаднахме на един, който да ни обясни къде е търговският център, за който Дмитрий ми бе споменал. Пътят от автогарата до него беше дълъг, но не беше невъзможно да го извървим. И без това след петте часа в автобуса краката ми се бяха сковали, така че малко движение щеше да ми дойде добре. Пък и слънцето вече клонеше към залез, така че и Кристиан не възрази срещу дългата разходка.

И както често ми се случваше, когато бях спокойна, усетих съзнанието на Лиса да ме тегли. Позволих си да проникна в нея, защото исках да разбера какво се случваше сега в курорта.

— Зная, че искаш да ги защитиш, но ние на всяка цена трябва да знаем къде са те.

Лиса седеше на леглото в нашата стая, докато Дмитрий и майка ми стояха прави, и я гледаха втренчено. В момента говореше Дмитрий. Ужасно интересно ми беше да го видя през нейните очи. Тя изпитваше приятелско уважение към него, съвсем различно чувство от бурята от емоции, която винаги ме връхлиташе в негово присъствие.

— Вече ти казах — отвърна Лиса. — Не зная. Нямам представа какво се е случило.

Притеснение и страх я изгаряха отвътре. Натъжих се, като я видях толкова разтревожена, но в същото време се зарадвах, че не бях забъркала и нея. И сега не можеше да ни издаде по простата причина, че не знаеше нищо.

— Не мога да повярвам, че те не са ти казали къде отиват — обади се майка ми. Думите й прозвучаха сдържано, но по лицето й се бяха появили тревожни бръчки. — Особено при… тази ваша връзка.

— Тя работи само еднопосочно — обясни й Лиса тъжно. — Знаеш го.

Дмитрий коленичи пред нея, за да бъдат с Лиса на една височина, и я погледна в очите. Често му се налагаше да го прави, ако искаше да гледа някого в очите.

— Сигурна ли си, че нищо повече не можеш да ни кажеш? Че не знаеш нищо? Няма ги никъде в града. Продавачът на билети на автогарата не ги е виждал… макар да сме сигурни, че са отишли точно там. Но се нуждаем от нещо, от някаква насока, за да поемем по следите им.

Продавачът на билети на автогарата? Още веднъж сме извадили късмет. Очевидно жената, която ни продаде билетите, си е заминала след края на смяната й, а заместникът й нямаше как да знае за нас.

Лиса стисна зъби и го изгледа сърдито.

— Не мислиш ли, че ако знаех, щях да ти кажа? Не ти ли идва наум, че съм разтревожена за тях не по-малко от теб? Нямам никаква представа къде са. Никаква. И защо изобщо са напуснали курорта? В това също няма никакъв смисъл. И защо точно Мия е тръгнала с тях? — През връзката ни почувствах внезапна болка заради това, че сме я пренебрегнали и сме я изключили от това, което бяхме намислили, колкото и неразумно и погрешно да е то.

Дмитрий въздъхна и се отпусна на пети. От изражението на лицето му си личеше, че очевидно й е повярвал. Също така беше очевидно и че е разтревожен — при това не само в професионален план. И като видях изписаната по лицето му загриженост — загриженост за мен, — сърцето ми се сви.

— Роуз? — сепна ме гласът на Кристиан. — Мисля, че стигнахме.

Площадът представляваше просторна открита площ пред търговски център. В ъгъла на главната сграда имаше кафене, чиито маси бяха извадени отвън. Многолюдна тълпа влизаше и излизаше от мола. Стори ми се доста оживено въпреки късния час от деня.

— Е, сега как ще ги намерим? — попита Кристиан.

Свих рамене.

— Може би ако започнем да се държим като стригои, ще ни нападнат.

Лека, макар и неохотна усмивка се плъзна по лицето му. Не му се искаше да го признае, но шегата ми наистина му се стори забавна.

Влязохме вътре. Както във всеки търговски център, беше пълно с щандове на познати вериги и егоистичната част в мен си помисли, че може би ще имаме късмет да открием бързо бегълците и дори да остане време за пазаруване.

Двамата с Кристиан обходихме два пъти цялата търговска площ, надлъж и нашир, но не забелязахме никаква следа от нашите приятели, нито признаци за наличието на скрити тунели.

— Може би сме попаднали на грешното място — предположих накрая аз.

— Или може би те са сбъркали мястото — замисли се Кристиан. — Или пък са отишли другаде. О, я почакай.

Посочи напред и аз проследих посоката, накъдето сочеше с ръка. Тримата издирвани бегълци седяха край една маса в средата на една закусвалня, с доста унил вид. Изглеждаха толкова зле, че ми стана жал за тях.

— Какво не бих дал в момента за един фотоапарат — ухили се Кристиан самодоволно.

— Никак не е забавно — скастрих го аз и се втурнах към групата. Въздъхнах облекчено. Отдалече си личеше, че не бяха открили никакви стригои и бяха живи и невредими. Може би щяхме да успеем да ги убедим да се върнат с нас, без да се забъркваме в повече неприятности.

Те обаче не ме забелязаха, докато не стигнах почти до тях. Пръв ме видя Еди и главата му подскочи.

— Роуз? Какво правиш тук?

— Да не сте полудели? — креснах аз. Неколцина от хората наоколо ме измериха с изненадани погледи. — Осъзнавате ли в каква бъркотия сте се забъркали? Знаете ли какво ни струва да ви намерим?

— Как, по дяволите, успя да ни откриеш? — попита Мейсън с приглушен глас, докато се оглеждаше тревожно на всички посоки.

— Никак не ви бива за криминалисти — казах им аз. — Издаде ви продавачката на билети на автогарата. Освен това се сетих, че сте хукнали да търсите стригои, колкото и безсмислено да е всичко това.

Погледът, с който ме удостои Мейсън, ми подсказа, че не се радва особено на неочакваната ни среща. Но вместо него заговори Мия:

— Не е безсмислено.

— О, нима? — запитах язвително. — И убихте ли някой стригой? И въобще намерихте ли поне един?

— Не — призна си Еди.

— Добре — кимнах. — Значи сте имали късмет.

— А ти защо си толкова против убиването на стригоите? — избухна Мия. — Не се ли обучаваш тъкмо за това?

— Аз тренирам за разумни мисии, а не за подобни детински изцепки.

— Не са детински изцепки! — извика тя. — Те убиха майка ми. А пазителите не правят нищо. Дори и сведенията им не струват. В тези тунели няма никакви стригои. И вероятно няма нито един от тях в целия град.

Кристиан изглеждаше силно впечатлен.

— Намерили сте тунелите?

— Да — каза Еди. — Но както тя каза, там нямаше никого.

— Би трябвало да ги разгледаме, преди да си тръгнем — каза ми Кристиан. — Ще е интересно. И ако сведенията не са верни, няма да е опасно.

— Не — отсякох аз. — Прибираме се в курорта. И то веднага.

Мейсън изглеждаше уморен.

— Решили сме отново да претърсим града. И ти не можеш да ни спреш, Роуз.

— Не, но пазителите от Академията могат, ако се обадя и им съобщя къде се намирате.

Можете да го наречете изнудване или празни приказки, но ефектът бе поразителен. Тримата ме изгледаха удивено, сякаш ги бях ударила едновременно.

— Наистина ли ще го направиш? — попита ме Мейсън. — Ще ни издадеш просто така?

Разтърках очи, като отчаяно се чудех защо се опитвам да играя ролята на най-разумната от присъстващите. Къде се дяна момичето, което редовно бягаше от училище? Мейсън беше прав. Много съм се променила.

— Не става дума някой някого да издава, а да останете живи.

— Нима мислиш, че сме напълно беззащитни? — възмути се Мия. — Вярваш ли, че просто така ще ни убият?

— Да — кимнах. — Освен ако не си открила начин да използваш водата като оръжие?

Тя се изчерви и не каза нищо повече.

— Ние носим сребърни колове — обади се Еди. Фантастично. Сигурно са ги откраднали от пазителите в Академията. Погледнах умолително към Мейсън.

— Мейсън, моля те. Зарежи всичко това. Хайде да се връщаме.

Той се взира дълго в мен. Накрая въздъхна.

— Добре.

Еди и Мия изглеждаха ужасени, но след като Мейсън се бе утвърдил като техен водач, явно не смееха да продължат мисията си без него. Най-упорита ми се стори Мия и ми стана жал за нея. Тя едва ли бе имала достатъчно време, за да скърби за майка си; просто се бе забъркала в тази безумна авантюра с желанието да отмъсти и да заглуши болката. Когато се върнем, щеше да й се наложи да се справи с доста неща.

Кристиан все още бе развълнуван от идеята за подземните тунели. Това не би трябвало да ме учудва, имайки предвид цялото време, което бе прекарал на онзи таван.

— Знаеш ли, Роуз — каза ми той, — аз разгледах разписанието на автобусите. Разполагаме с доста свободно време до следващия автобус.

— Не можем да нахлуем просто така в леговище на стригои — отрязах го аз и поех към изхода от търговския център.

— Ама там няма стригои — обади се Мейсън. — Има само едно помещение за портиера. Нямаше никакви признаци за нещо по-особено. Наистина си мисля, че пазителите са получили невярна информация.

— Роуз — продължи да ме увещава Кристиан, — нека просто да надникнем, само така, за убиване на времето.

Всички впериха очаквателно погледи в мен. Почувствах се като майка, която отказва да купи бонбони на децата си в магазин за лакомства.

— Добре, добре. Но само ще надникнем.

Тримата поведоха Кристиан и мен към срещуположния край на търговския център. Минахме през една врата с надпис „Служебен вход“, покрай две портиерски будки и през още една врата, която ни изведе до стълба, спускаща се надолу. За кратко ми се стори, че виждам нещо познато — като стъпалата в подземния СПА-център в курорта, където беше купонът на Ейдриън, но тук всичко тънеше в мръсотия и вонеше на нещо гадно.

Стигнахме до дъното. Не приличаше толкова на тунел, колкото на тесен бетонен коридор. Тук-там по стените висяха грозни флуоресцентни лампи. По едно време коридорът се разклони на два — ляв и десен. Наоколо бяха разхвърлени опаковки от почистващи препарати и изпоцапани кабели.

— Видя ли? — попита ме Мейсън. — Скучна гледка. Кимнах към разклоненията.

— Какво има там?

— Нищо — въздъхна Мия. — Ще ти покажем. Продължихме надясно и открихме същата угнетяваща гледка. Вече бях готова да се съглася с извода, че тук няма нищо интересно, когато минахме покрай някакъв надпис на стената, надраскан с черна боя. Спрях се и го погледнах. Беше само списък от букви:

Д

Б

К

О

Т

Д

В

Л

Д

3

С

И

До някои от тези букви имаше чертички и кръстчета, но след повечето се виждаха други, абсолютно непонятни драсканици. Мия забеляза любопитството ми.

— Вероятно е нещо написано от портиера — каза ми тя. — Или може би от някаква банда.

— Вероятно — кимнах, докато все още изучавах надписа. Другите помръднаха неспокойно, не разбиращи какво толкова е привлякло вниманието ми. И аз самата не можех да обясня интереса си, но интуицията ми подсказваше да не бързам да отминавам.

И тогава проумях.

„Б“ можеше да е съкращение от името Бадика, „З“ да е инициалът на фамилията Зеклос, докато последната буква „И“ можеше да е съкратено от Ивашков.

Зяпнах удивено. Тук бяха подредени първите букви на всичките кралски фамилии. Имаше на три места буквата „Д“, но ако трябваше да се спазва някакъв ред, то защо да не се приеме надписът като списък според многобройността на фамилиите. Започваше с най-малобройните — Д, Б, К, или Драгомир, Бадика, Конта, като следваше надолу чак до най-многочисления род — Ивашков. Не разбирах какво можеха да означават тиретата и чертите до буквите, но скоро забелязах след кои букви имаше кръстчета — след „Б“ за Бадика и „Д“ за Дроздов. Отстъпих рязко от стената.

— Трябва да се махаме оттук — казах. Гласът ми изплаши дори самата мен. — Веднага.

Спътниците ми ме гледаха втрещени.

— Защо? — попита Еди. — Какво става?

— По-късно ще ви кажа. Трябва да се махнем.

Мейсън посочи към посоката, в която бяхме потеглили.

— Остават само няколко пресечки. Оттам ще ни е по-близо до автогарата.

Вперих поглед в мрака, криещ навярно много неизвестности.

— Не. Ще се върнем по същия път, по който дойдохме.

Сега ме изгледаха, сякаш бях загубила разсъдъка си, но никой не възрази и всички поехме обратно назад. Когато излязохме пред входа на търговския център, въздъхнах облекчено. Слънцето още се виждаше на небето, макар че вече се спускаше надолу към хоризонта, багрейки върховете на околните сгради в оранжево и червено. Светлината все още беше достатъчна, за да се върнем до автогарата, без да има опасност да срещнем стригои.

Сега вече знаех, че в Споукан наистина има стригои. Сведенията на Дмитрий бяха достоверни. Не знаех, разбира се, какво означава онзи списък, но беше ясно, че по някакъв начин е свързан с нападенията на стригоите. Трябваше незабавно да докладвам на другите пазители. Разбира се, не можех да споделя откритието си със спътниците си, преди да се приберем на безопасно място в курорта. Например ако Мейсън знаеше какво си мислех, навярно щеше да се втурне обратно към тунелите.

Докато вървяхме към автогарата, всички мълчахме. Струваше ми се, че настроението ми се е предало на останалите. Дори злъчните забележки на Кристиан сякаш се бяха изчерпали. Вътрешно емоциите ми бушуваха, като се люшкаха от гняв до вина, докато не спирах да анализирам ролята си във всичко това.

Еди, който вървеше пред мен, спря неочаквано и аз едва не се блъснах в него. Той се озърна озадачено:

— Къде сме сега?

Зарязах всичките си размисли и се огледах. Не помнех тези сгради.

— По дяволите! — изругах. — Да не би да сме се загубили? Никой ли не следеше за пътя?

Въпросът не беше честен, след като самата аз не бях обърнала внимание на маршрута, но буйният ми темперамент надви разума и избухнах. Мейсън се огледа изучаващо няколко секунди, сетне посочи:

— Натам.

Обърнахме се и поехме по някаква тясна уличка между две сгради. Не бях уверена, че следваме верния път, но нищо по-добро не ми идваше наум. Освен това не исках да стоим на едно място и да спорим накъде да продължим.

Не бяхме изминали голямо разстояние, когато чухме шум от автомобилен двигател и свистене на гуми. Мия вървеше точно по средата на уличката. Инстинктът ми да я предпазя сработи още преди да разбера какво се задава. Сграбчих я за раменете и я блъснах към стената на едната от къщите. Момчетата направиха същото.

Голям сив микробус с тъмни стъкла зави зад ъгъла и се насочи право в нашата посока. Ние се притиснахме плътно до стената, за да изчакаме да ни отмине.

Само че не ни отмина.

Микробусът спря рязко точно пред нас и вратите му се отвориха. От тях изскочиха трима едри мъже и инстинктите ми отново се задействаха. Нямах представа кои са и какво искат, но беше съвсем ясно, че не са настроени приятелски. Това ми беше достатъчно.

Един от тях пристъпи към Кристиан, но аз изскочих напред и го ударих. Непознатият се олюля съвсем леко, но се виждаше, че е изненадан. Вероятно не бе очаквал дребно като мен момиче да представлява такава заплаха за него. Остави Кристиан и скочи срещу мен. С периферното си зрение видях как Мейсън и Еди се сбиха с другите двама. Мейсън посегна да извади откраднатия сребърен кол. Мия и Кристиан стояха до него, вцепенени от страх.

Атакуващите ни разчитаха на това, че са много по-едри от нас. Но не владееха нашите техники на защита и отбрана. Освен това бяха хора, а ние притежавахме силата на дампирите. За нещастие бяхме зле притиснати до стената и нямаше накъде да отстъпваме. Но, което беше много по-важно, имахме какво да губим.

Като Мия например.

Мъжът, който се сби с Мейсън, изглежда го осъзна. Отдръпна се от Мейсън, завъртя се и сграбчи Мия. За част от секундата видях как проблесна дулото на пистолета, който той притисна към шията й. Аз отскочих от моя противник и изкрещях на Еди да спре. Всички бяхме тренирани да реагираме моментално на такива заповеди. Еди спря атаката си и ме изгледа въпросително. Но като видя Мия, лицето му пребледня.

Изгарях от желание да продължим да се бием с тези типове — които и да бяха те, — но не можех да рискувам Мия да пострада. Мъжът обаче също го знаеше. Дори не изрече някакви заплахи. Беше човек, а не стригой, но явно знаеше достатъчно за нас и бе сигурен, че сме готови на всичко, за да спасим живота на Мия. Младото попълнение на редиците от пазители бяхме възпитавани от най-ранна възраст в това правило: Само те имат значение.

Всички спряха и се заозъртаха между него и мен. Очевидно двамата бяхме всепризнатите лидери.

— Какво искаш? — попитах го с дрезгав глас. Нападателят продължаваше да притиска пистолета си към шията на Мия, а тя само скимтеше. Въпреки всичките й наежени приказки за мъст и схватки с враговете тя беше много по-дребна от мен и далеч не толкова силна. Освен това беше твърде ужасена, за да помръдне.

Мъжът наведе глава към отворената врата на микробуса.

— Искам от вас да влезете вътре. И не се опитвайте да правите нищо. Иначе тя е мъртва.

Погледнах към Мия, към микробуса, към приятелите си и накрая отново към нападателя. Мамка му.