Ледено ухапване

Глава 20

Необходим ни бе план за бягство, и то бързо. За нещастие единствените идеи, които ми хрумваха, бяха свързани с неща, които всъщност бяха извън моя контрол. Като например да ни оставят съвсем сами, за да можем да се измъкнем незабелязано навън. Или да имаме глупави пазачи, които лесно да измамим и да избягаме. Или поне да не ни пазят чак толкова зорко, за да можем да се освободим.

Обаче нищо подобно не се случи. След почти двадесет и четири часа положението ни с нищо съществено не се бе променило. Все още си оставахме пленници, все още строго охранявани. Похитителите ни бяха бдителни и ефективни почти колкото група пазители. Почти.

Моментът, когато бяхме най-близо до свободата — строго надзираван и изключително притеснителен, — бе отиването до тоалетните. Тези типове не ни даваха нито храна, нито вода дори. За мен беше трудно, но тъй като дампирите бяхме кръстоска между хора и вампири, бяхме по-издръжливи. Можех да изтърпя много неудобства, макар че твърде скоро стигнах дотам, че бях готова да убия някого само заради един чийзбургер или за пържени картофи, колкото и да са мазни.

Колкото до Мия и Кристиан… е, при тях нещата бяха малко по-тежки. Мороите могат да изкарат седмици без храна и вода, но само ако поемат кръв. Без кръв могат да издържат няколко дни, преди да се разболеят и отпаднат, но при положение че имат друга храна. Така преживявахме двете с Лиса, когато бяхме сами, извън Академията, тъй като не можех всеки ден да я захранвам.

Но ако им отнемеш едновременно храната, кръвта и водата, от издръжливостта им доста скоро и помен дори няма да остане. Аз бях гладна, но Мия и Кристиан бяха освирепели. Лицата им бяха изпити, а погледите — трескави. По време на посещенията си Исая още повече влошаваше нещата. Не спираше да ги дразни и предизвиква. После, преди да си тръгне, отново пиеше кръв от Еди. При третото му посещение видях как Мия и Кристиан едва преглъщат слюнката си. Колкото до Еди, бях сигурна, че беше дотам упоен от ендорфините и глада, та дори представа си нямаше къде всъщност се намирахме.

При тези кошмарни условия, естествено, въобще не можех да заспя. Май че беше през втория ден, когато изтощението и гладът ме надвиха и задрямах. По едно време засънувах, което бе изненадващо, след като не вярвах, че съм в състояние да заспя при тези безумни условия.

В съня си — през цялото време отлично съзнавах, че е сън — стоях на някакъв плаж. Отне ми малко време да го позная. Беше по крайбрежието на щата Орегон — златист пясък и топлина, а в далечината се синееше Тихият океан в цялото си великолепие. Двете с Лиса ходихме там веднъж, докато живеехме в Портланд. Денят бе прекрасен, но тя не можеше за дълго да издържи на това силно слънце. Затова съкратихме разходката си, макар че винаги ми се е искало да бяхме останали, за да се насладим докрай на това великолепие. Е, сега, в съня, можех да се порадвам на цялата светлина и топлина, за които копнеех.

— Малък дампир — чух нечий глас зад гърба ми. — Време беше.

Обърнах се и с безкрайна изненада видях Ейдриън Ивашков да ме наблюдава. Беше с панталони в цвят каки и широка риза — изненадващо небрежен стил за конте като него, — при това бос. Вятърът рошеше кестенявата му коса. Беше пъхнал ръце в джобовете си и ме гледаше с онази иронична усмивка, която беше негова запазена марка.

— Още носиш защитата си — добави той.

Намръщих се и за миг си помислих, че зяпа гърдите ми, но после видях, че гледа по-надолу, в пъпа ми. Бях с джинси и горнището на банския си, а от халката на пъпа ми висеше медальонът със синьото око. А броеницата бе увита около китката ми.

— И ти си излязъл на слънце — казах аз. — Значи предполагам, че това е твоят сън.

— Не, това е нашият сън.

Зарових пръстите на краката си в пясъка.

— Как е възможно двама души да сънуват един и същи сън?

— Хората през цялото време си споделят сънищата, Роуз.

Изгледах го намръщено.

— Искам да зная какво имаше предвид. Най-вече за това, че съм обкръжена от мрак. Какво означава това?

— Честно казано, не зная. Всеки, с изключение на теб, има светлина около себе си. А ти имаш сенки. Взела си ги от Лиса.

Смущението ми се задълбочи.

— Не разбирам.

— Сега нямам време за това — рече той. — Не за това съм тук.

— Дошъл си поради някаква причина? — попитах, докато погледът ми се рееше по синята вода. Беше хипнотизиращо. — Не си ли тук просто… защото искаш?

Той пристъпи напред и улови ръката ми, за да ме накара да го погледна. Цялата му развеселеност се бе изпарила. Беше напълно сериозен.

— Къде си?

— Тук — отговорих, крайно озадачена. — Също като теб.

Ейдриън поклати глава.

— Не, не това имах предвид. Говоря ти за реалния свят. Къде се намираш?

В реалния свят? Около нас плажът внезапно се замъгли, като филм не на фокус. След броени мигове всичко отново се проясни. Замислих се. Реалният свят. Мярнаха се образи. Столовете. Пазачите. Белезниците.

— В един сутерен… — заговорих бавно. Внезапно ме обзе тревога и развали цялата красота на момента, когато настоящето изведнъж се завърна в мен. — О, Боже, Ейдриън. Трябва да помогнеш на Мия и Кристиан. Аз не мога…

Ейдриън стисна по-силно ръката ми.

— Къде си? — Светът отново затрептя и този път не се фокусира. Той изруга. — Къде си, Роуз?

Светът започна да се разпада. Ейдриън започна да се разпада.

— В един сутерен. В една къща. В…

Той изчезна. Аз се събудих. Трясъкът от отварянето на вратата ме сепна и върна към реалността.

Появи се Исая с Елена по петите му. Като я видях, едва сдържах подигравателната си усмивка. Той беше арогантен и зъл. Истински дявол. Но беше такъв, защото беше водач. Притежаваше сила и могъщество, съответстващи на жестокостта му, дори и да не ми харесваше. Но Елена? Тя беше само лакей. Заплашваше ни и ни обсипваше с обидни забележки, но само защото се чувстваше силна в негово присъствие. Беше жалка подмазвачка.

— Здравейте, деца — поздрави ни той. — Как сме днес? Вместо отговор получи само враждебни погледи. Приближи се до Мия и Кристиан, скръстил ръце зад гърба си.

— Има ли някакви промени след последната ми визита? Ужасно дълго протакате всичко и това разстройва Елена. Виждате ли, тя е много гладна, но — предполагам — не чак толкова, колкото вас двамата.

Кристиан присви очи.

— Майната ти — процеди през стиснати си зъби.

Елена се озъби и се хвърли към него.

— Как смееш да…

Но Исая й махна с ръка.

— Остави го. Това означава, че ще трябва да изчакаме още малко, но чакането е част от удоволствието.

Очите на Елена изпускаха злобни мълнии към Кристиан.

— Честно казано — продължи Исая, без да откъсва поглед от лицето на Кристиан, — още не мога да реша какво искам повече: да те убия или да те присъединя към нас. И двата варианта ми се струват забавни.

— Не се ли умори да се опиваш от собствените си дрънканици? — попита язвително Кристиан.

Исая се замисли.

— Не. Всъщност не. Нито впрочем от това.

Той се обърна и пристъпи към Еди. Горкият Еди едва имаше сили да седи на стола след всичката кръв, която му бяха изпили. И още по-лошото бе, че Исая вече дори нямаше нужда да използва внушението. Щом го зърнеше, лицето на Еди светваше в глуповата усмивка, зажаднял за следващото ухапване. Вече бе пристрастен като захранващ. Обзеха ме гняв и отвращение.

— По дяволите! — изкрещях. — Остави го!

Исая се обърна и ме погледна.

— Мълчи, момиче! Въобще не си ми толкова забавна, колкото Озера.

— Така ли? — озъбих се аз. — Ако толкова много те дразня, тогава използвай мен за глупавите си цели. Постави ме на място и ми покажи колко си велик.

— Не! — изкрещя Мейсън. — Използвай мен.

Исая завъртя очи.

— Мили Боже. Колко благородно. Ти си истински герой, нали?

Отдалечи се от Еди и подпря пръста си под брадичката на Мейсън, за да повдигне главата му.

— Но ти — заговори Исая — всъщност не го искаш. Предлагаш се само заради нея. — Пусна Мейсън и се изправи пред мен, като ме изгледа отгоре с онези черни, черни очи. — А ти… отначало не ти повярвах. Но сега? — Коленичи, така че да сме на еднаква височина. Не отклоних поглед от очите му, макар да знаех, че рискувам да се поддам на внушението му. — Мисля, че ти действително имаш точно това предвид. И то не заради благородни подбуди. Ти наистина го искаш. И преди си била ухапвана. — Гласът му притежаваше магическо въздействие. Хипнотизиращо. Всъщност не използваше точно внушение, но определено беше надарен с неестествено силно излъчване и това се отразяваше на всичко около него. Също като Лиса и Ейдриън. Попивах всяка негова дума. — При това, предполагам, много пъти — додаде той.

Наведе се към мен. Горещият му дъх опари врата ми. Някъде зад него чух Мейсън отчаяно да крещи нещо, но цялото ми внимание бе съсредоточено само върху това, колко близо до кожата ми бяха зъбите на Исая. През последните няколко месеца бях ухапвана само веднъж, и то когато Лиса имаше неотложна необходимост. Преди това тя ме бе ухапвала поне два пъти седмично в продължение на две години и едва напоследък започнах да осъзнавам колко силно съм пристрастена. Нищо — наистина нищо — в целия свят не може да се сравни с ухапването от морой заради блаженството, което се изпитва. Разбира се, според всички източници, ухапванията от стригоите били още по-силно въздействащи…

Преглътнах, внезапно осъзнала колко тежко дишам и колко силно бие сърцето ми. Исая се изкиска тихо.

— Да. Ти наистина си кървава курва. За твое нещастие — защото няма да ти дам това, което искаш.

Отдръпна се от мен, а аз се свлякох в стола. Без да се бави повече, той се върна при Еди, за да пие от кръвта му. Не можех да гледам тази сцена, но този път от завист, а не от отвращение. Копнежът ме изгаряше отвътре. Жадувах за това ухапване, жадувах го с всеки нерв в тялото ми.

Когато свърши, Исая се накани да напусне помещението, но се спря. Заговори на Мия и Кристиан:

— Не губете време — предупреди ги. — Възползвайте се от възможността да бъдете спасени. — После кимна към мен. — Дори ми се струва, че разполагате с доброволна жертва.

И излезе. С Кристиан се спогледахме. Сега лицето му ми се стори още по-изпито, отколкото преди няколко часа.

Неустоимият глад бе единственото, което се четеше в изгарящия му поглед и аз знаех, че в моя прозираше желанието да утоля този глад. Мили Боже, бяхме адски извратени. Мисля, че с Кристиан го осъзнахме едновременно. Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Никога не си била по-красива, Роуз — успя да промълви, преди пазачите да му креснат да замълчи.

През деня задрямах за кратко, но Ейдриън повече не се завърна в сънищата ми. Вместо това, докато кръжах на ръба на съзнанието, установих, че отново се промъквам в познат терен: в главата на Лиса. След всички странни събития през последните два дни завръщането в съзнанието й ми се отрази успокояващо, все едно се бях прибрала у дома.

Тя се намираше в една от банкетните зали в хотела, но залата беше празна. Лиса седеше на пода в далечния й край, като се стараеше да не привлича внимание. Но я изпълваше ужасна нервност. Чакаше нещо или по-скоро някого. След няколко минути се появи Ейдриън.

— Братовчедке — започна той вместо поздрав, настани се до нея и придърпа крачолите си, без да обръща внимание на скъпите си панталони, — извини ме, че закъснях.

— Няма нищо — кимна тя.

— Но преди да ме видиш, ти не разбра, че съм тук, нали?

Тя поклати глава разочаровано. Почувствах се по-смутена отвсякога.

— И като седиш тук с мен… нищо ли не забелязваш?

— Не.

Той сви рамене.

— Е, да се надяваме, че скоро ще се получи.

— А на теб как ти изглежда? — попита тя, изгаряща от любопитство.

— Знаеш ли как изглежда аурата?

— Прилича на… ивици от светлина около човека, нали? Свързано ли е с ню ейдж философията?

— Нещо такова. Всеки от нас притежава някаква духовна енергия, която се излъчва от него. Е, почти всеки. — Колебанието му ме накара да се запитам дали си мислеше за мен и за мрака, който според него ме обгръщаше. — В зависимост от цвета и вида на тази аура може много да се каже за отделната личност… е, ако някой наистина може да види аурата му. Това е.

— А ти можеш — кимна тя. — И по моята аура можеш да познаеш, че владея духа?

— Твоята е предимно златна. Като моята. Понякога се примесва и с други цветове в зависимост от ситуацията, но златното винаги си остава.

— А колко други хора познаваш с подобна аура?

— Не много. Само от време на време срещам по някой. Те странят от околните. Ти си първата личност, с която разговарям за това. Дори не знаех, че го наричат „дух“. Искаше ми се да бях знаел за това, докато се чудех защо не съм специализирал по никой елемент. Досега си мислех, че нещо не ми е наред.

Лиса вдигна ръка и се втренчи в нея, сякаш искаше да види светлината около нея. Но не видя нищо. Въздъхна и я отпусна. И тогава разбрах.

Ейдриън също владееше духа. Ето защо проявяваше такова силно любопитство към Лиса. Ето защо искаше да говори с нея, да я разпитва за нейната специализация и за връзката й с мен. Това обясняваше още много други неща — неустоимото привличане, когато бях близо до него. Той е използвал внушението в деня, когато двете с Лиса бяхме в стаята му — ето как е убедил Дмитрий да го пусне.

— И така, те най-после се отказаха да те разпитват повече? — попита Ейдриън.

— Да. Накрая решиха, че действително не знам нищо.

— Добре — рече той и се намръщи. В този миг осъзнах, че той като никога е напълно сериозен. — Сигурна ли си, че не знаеш нищо?

— Вече ти казах. Нашата връзка е еднопосочна.

— Хмм. Добре. Щом казваш.

Тя го изгледа сърдито.

— Ти какво, да не си мислиш, че крия нещо? Ако можех да я намеря, щях да го направя!

— Зная, но след като си способна на всичко това, между вас двете би трябвало да съществува много силна връзка. Използвай я, за да й говориш в сънищата й. Аз се опитах, но не успях да се задържа достатъчно дълго…

— Какво каза? — възкликна Лиса. — Говорил си с нея в нейните сънища!

Сега бе негов ред да изглежда озадачен.

— Разбира се. Не знаеш ли как се прави това? Моите сънища…

Спомних си как Лиса ми бе разказвала за необикновените способности на мороите, как могат да използват силите на появата на Ейдриън в моите сънища не е била случайност. Той е успял да проникне в мозъка ми, може би по начин, подобен на този, по който аз се вмъквах в мислите и чувствата на Лиса. Мисълта ме притесни. А Лиса още не можеше да го проумее.

Той прокара ръка през косата си, отметна глава назад и впери замислено поглед в кристалния полилей над него.

— Добре. И така, ти не виждаш аурата и не разговаряш с хора в съня им. А какво можеш да правиш?

— Аз… мога да лекувам. Хора. Животни. Растения. Мога и да връщам мъртвите към живота.

— Наистина ли? — Изглеждаше силно впечатлен. — Добре. За това заслужаваш признание. И какво още?

— Хм, ами мога да използвам внушението.

— Това всички го можем.

— Не, аз наистина го владея. И не е трудно. Мога да накарам хората да направят всичко, което пожелая — дори и лоши неща.

— Аз също. — Очите му светнаха. Чудя се какво ще се случи, ако се опиташ да го използваш върху мен…

Тя се поколеба и погали разсеяно с пръсти червения килим. — Е… не мога.

— Но нали каза, че можеш.

— Мога, обаче не точно сега. Взимам лекарства… за депресията и другите оплаквания… а това ми пречи при магията.

Той вдигна ръце.

— Как мога да те науча тогава да проникваш в сънищата? Какво друго да направим, за да открием Роуз?

— Виж какво — заговори тя сърдито. — Не искам да взимам лекарства. Но когато не ги пиех… правех наистина шантави неща. Опасни неща. Така действа духът на тези, които го владеят.

— Аз пък не взимам лекарства. И съм си много добре — заяви той.

Не, не беше добре, осъзнах аз.

Лиса също го разбра.

— Ти действително се държа много странно онзи ден, когато Дмитрий беше в стаята ти — изтъкна тя. — Започна да бърбориш глупости, без никакъв смисъл.

— О, онова ли? Да… случва се понякога. Но, повярвай ми, не е много често. Приблизително веднъж месечно, даже и по-рядко. — Звучеше искрено.

Лиса се втренчи в него, замислена за всичко, което й бе споделил. Какво би станало, ако Ейдриън действително е способен на това? Ако можеше да използва духа без хапчета и без каквито и да било вредни странични ефекти? Та това бе всичко, за което тя копнееше. А и не бе сигурна дали хапчетата още й действаха…

Той се усмихна, явно отгатнал мислите й.

— Какво ще кажеш, братовчедке? — попита. Не му бе необходимо да използва внушението. Предложението му само по себе си бе достатъчно изкушаващо. — Мога да те науча на всичко, което зная, когато отново си в състояние да използваш магията. Ще е нужно известно време, докато организмът ти се изчисти от хапчетата, но стане ли това веднъж…