Ледено ухапване

Глава 3

Коридорът в спалното ми помещение гъмжеше от народ, когато се спуснах надолу по стъпалата към салона за практическите ми упражнения преди часовете. Суматохата не ме изненада. Една нощ здрав сън ми бе достатъчен, за да прогоня кошмарите от предишния ден, но знаех, че нито аз, нито съучениците ми ще забравим лесно случилото се край Билингс.

Но ето че сега, докато се вглеждах напрегнато в лицата на групичките от долните класове, забелязах нещо странно. Страхът и напрежението от вчерашния ден не бяха изчезнали, ала се усещаше и още нещо: някаква възбуда. Наблизо двама младоци се заливаха от смях, докато си шепнеха нещо. А до тях група момчета на моята възраст жестикулираха оживено, с ентусиазирани усмивки на лицата.

Явно съм пропуснала нещо, случило се тук, освен ако целият вчерашен ден не е бил само сън. Необходимо ми бе да впрегна всеки грам от самоконтрола си, за да не се отправя към тях и да ги попитам какво толкова се е случило. Но ако се забавя, няма да стигна навреме за практическите упражнения. Но любопитството продължаваше да ме гложди отвътре. Дали пък не са заловили и убили стригоите и техните помощници хора? Това със сигурност би било добра новина, ала нещо ми подсказваше, че не беше това. Бутнах външната врата и със съжаление си дадох сметка, че трябва да изчакам до закуската, за да разбера.

— Хей, хей, Хатауей, не ме подминавай, ей — изпя като детска песничка някой зад гърба ми.

Обърнах се назад и се ухилих. Мейсън Ашфорд, новак също като мен, мой добър приятел, ускори крачката си, за да се изравни с мен.

— Ти какво, да не си на дванайсет? — попитах го, докато продължавах към гимнастическия салон.

— Горе-долу — отвърна той. — Вчера ми липсваше усмихнато ти лице. Къде беше?

Очевидно присъствието ми в къщата на Бадика още не бе станало всеобщо достояние. Не че беше тайна или нещо подобно, но не ми се искаше да се впускам в подробности относно кървавите събития.

— Имах тренировка с Дмитрий.

— Господи — промърмори Мейсън. — Този тип не те оставя на мира. Не осъзнава ли, че ни лишава от твоята красота и чар?

— Усмихнато лице? Красота и чар? Май тази сутрин сме щедри на комплименти, а? — засмях се аз.

— Е, само ти казвам истината. Наистина си щастливка да имаш подръка някой готин и умен като мен, който да ти обръща толкова много внимание.

Отново се засмях. Мейсън беше заклет флиртаджия, но най-вече си падаше по флирта с мен. Отчасти се дължеше на това, че аз не му отстъпвах и също обичах да флиртувам с него. Знаех, че чувствата му към мен не са само приятелски, но още не бях решила какви са моите към него. И двамата притежавахме едно и също откачено чувство за хумор, с което често привличахме вниманието на целия клас и на приятелите ни. Той имаше невероятни сини очи и вечно разрошена червена коса, която май никога не можеше да легне кротко на главата му. Беше голям сладур.

Но щеше да е и доста трудно да излизам на срещи с когото и да било, след като не преставах да мисля за онзи път, когато лежах полугола в леглото с Дмитрий.

— Готин и умен, така ли? — поклатих глава. — Не мисля, че обръщаш толкова внимание на мен, колкото на собственото си его. Така че някой трябва да те срита отзад.

— О, нима? — попита той. — Е, можеш да опиташ при спусканията по нанадолнищата.

Спрях.

— Какво каза?

— Говоря ти за спусканията. — Наведе глава. — Нали се сещаш, за ски ваканцията.

— Каква ски ваканция? — Очевидно пропусках нещо важно.

— Ама ти къде си била тази сутрин? — попита той и ме изгледа, сякаш бях откачила.

— В леглото! Няма и пет минути, откакто съм станала. А сега давай отначало и ми обясни за какво говореше току-що. — Потръпнах от обзелия ме студ, след като се бях спряла. — И да продължаваме да вървим — подканих го, което и сторихме.

— Ами нали знаеш как всички се страхуват децата им да пътуват за Коледа? Е, в Айдахо има огромна хижа, запазена само за кралските особи и за по-богатите морои. Собствениците са я предоставили на учениците от Академията и родителите им — всъщност на всеки морой, който би поискал да отседне там. И след като всички се съберат на едно място, ще има и цял тон пазители, така че мястото ще бъде напълно безопасно.

— Не говориш сериозно — измърморих аз. Стигнахме до гимнастическия салон и влязохме вътре, за да се спасим от студа.

Мейсън закима енергично.

— Истина е. Казват, че мястото било страхотно. — Ухили ми се по неговия начин, който винаги ме караше и аз да се усмихна. — Ще си прекараме царски, Роуз. Поне за една седмица. Заминаваме на другия ден след Коледа.

Стоях там, едновременно развълнувана и замаяна. Не очаквах подобно нещо. Идеята бе невероятно добра, защото позволяваше на семействата да се съберат, без да рискуват безопасността си. И то на какво чудесно място! В кралска хижа. Очаквах да прекарам повечето дни от коледната ваканция във висене тук и в зяпане на телевизия с Лиса и Кристиан. А ето че сега ми се отдаваше шанс да си поживея сред обстановка като в петзвезден хотел. Вечеря с омари. Масажи. Готини ски инструктори…

Ентусиазмът на Мейсън беше заразителен. Усетих как ме обзема въодушевление, ала след малко този пристъп секна най-внезапно.

Като се вгледа в мен, той веднага забеляза промяната.

— Какво му е толкова лошото? Това е чудесно.

— Така си е — признах аз. — И разбирам защо всички са толкова развълнувани, но причината да отидем на това фантастично място е, че загинаха много хора. Искам да кажа, не ти ли се струва някак странно?

Възторжената допреди миг физиономия на Мейсън леко помръкна.

— Да, но ние сме живи, Роуз. И не можем да спрем да живеем само защото други са мъртви. Само трябва да се постараем да не умират още от нашите. Затова идеята да се съберем там е страхотна. Безопасно е — очите му заблестяха. — Господи, нямам търпение да се махнем оттук. След като чух какво се е случило, изпитах желание да разкъсам някой стригой с голи ръце. Иска ми се да тръгнем срещу тях веднага, разбираш ли? Няма причина да ни държат повече тук. Допълнителната помощ ще е добре дошла, пък и вече сме научили всичко, което е нужно, за да се изправим срещу стригоите.

Яростната му интонация ми напомни за вчерашното ми избухване, макар че той не беше толкова разгневен, колкото бях аз. Настървението му да направи нещо беше прибързано и наивно, докато моето бе породено от някаква странна, мрачна ирационалност, която самата аз не разбирах докрай.

Тъй като не му отговорих, Мейсън ме изгледа озадачено.

— Ти не искаш ли същото?

— Не зная, Мейс — за да избегна изпитателния му поглед, сведох очи към пода и се втренчих във върха на обувките си. — Искам да кажа, че не искам стригоите да се вихрят навън, нито да ни нападат. Искам да ги спрем, но… ами още не сме готови за това. Видях с очите си на какво са способни… Не зная. Гневът и прибързаното желание за мъст не решават нищо — поклатих глава. Сега със сигурност звучах много разумно и логично. Също като Дмитрий. — Но всичко това не е важно, понеже така или иначе нищо подобно няма да се случи. Предполагам, че, хм, просто трябва да се радваме на предстоящото пътуване, нали?

Настроенията на Мейсън се променяха бързо и той отново стана весел и непринуден.

— Да. И не е зле да си припомниш как се карат ски, защото ще ти дам възможност да направиш егото ми на пух и прах. Но не че ще стане.

Отново се усмихнах.

— Боже, ще бъде дяволски тъжно, когато те накарам да плачеш. Даже вече се чувствам виновна.

Той отвори уста, несъмнено за да ме удостои с поредния си духовит отговор, но тогава забелязах нещо — или по-скоро някого — зад мен. Обърнах се и видях високата фигура на Дмитрий да приближава откъм другия край на гимнастическия салон.

Мейсън се поклони галантно.

— Ето го и твоя господар и наставник. Ще се видим по-късно, Хатауей. Започвай да планираш ски стратегията си.

Отвори вратата и изчезна в мрака и студа. А аз се обърнах и се приближих до Дмитрий.

Също като останалите новаци от дампирите, аз прекарвах половината от всеки учебен ден в различни тренировки за пазители, в които усъвършенствах бойните си умения или изучавах всичко за стригоите и методите за защита от тях. Начинаещите също така понякога имаха практика след часовете, но аз бях по-особен случай.

И досега не се разкайвам за решението си да избягам от академията „Св. Владимир“. Виктор Дашков се бе превърнал в истинска заплаха за Лиса. Но нашата прекалено проточила се ваканция си имаше своите горчиви последици. След като бях отсъствала цели две години, сега бях безнадеждно изостанала с учебната програма от съучениците си, затова ръководството на академията „Св. Владимир“ реши да се занимавам с практически упражнения както преди, така и след часовете.

С Дмитрий.

Но малцина знаеха, че тези упражнения ме учеха също и как да избягвам изкушенията. Като оставим настрани увлечението ми по него, аз се учех доста бързо и с негова помощ вече настигах връстниците си, които сега се обучаваха в горните класове.

Видях, че не беше с палто, и се досетих, че днес ще се занимаваме вътре, което беше добра новина за мен. Навън беше дяволски студено. Но вълната на радост, която ме заля, не можеше да се сравни с щастието, което изпитах, когато видях какво точно бе подготвил той в една от тренировъчните зали.

Покрай стената в далечния край на залата бяха подредени чучела, които удивително приличаха на живи. Не бяха от онези грозните по полигоните за стрелба, натъпкани със слама, които мязаха повече на чували от зебло. Не, сред тези тук имаше макети на мъже и жени, облечени с ежедневни дрехи, с гумена имитация на кожа, дори с очи и коси с различни цветове. А лицата им изразяваха различни емоционални състояния — от щастливи до изплашени или гневни. Досега неведнъж бях тренирала с тези чучела, докато заучавах практически похвати за юмручни удари и ритници. Но не бях тренирала върху тях с оръжието, което сега Дмитрий държеше в ръката си — сребърен кол.

— Жестоко! — възкликнах аз.

Беше идентичен с онзи, който бях намерила до къщата на фамилията Бадика, с дръжка в единия край, почти като ефес на сабя, но без излишни украшения. Всъщност доста приличаше на голям кинжал, само че вместо плоско острие беше с кръгло сечение и връх, заострен като шиш за лед. Цялата дължина на това оръжие беше малко по-къса от предмишницата ми.

Дмитрий се облегна спокойно на стената, с онази небрежна поза, която винаги заемаше с удивителна лекота, въпреки че бе висок почти два метра. С едната си ръка подхвърли сребърния кол. Той се завъртя няколко пъти във въздуха и преди да падне, Дмитрий го улови за дръжката.

— Моля те, кажи ми, че днес ще се науча как да правя това — заговорих го аз.

В черните дълбини на очите му припламна развеселена искра. Помислих си, че понякога навярно не му е лесно да запазва сериозното си изражение, когато съм около него.

— Ще си щастлива, ако днес въобще ти позволя да го подържиш — заяви той. Отново подхвърли сребърния кол нагоре. Проследих го с копнеж. Понечих да изтъкна, че вече съм държала сребърен кол, но осъзнах, че подобни аргументи няма да ме доведат доникъде.

Вместо това пуснах раницата си на пода, смъкнах палтото си и скръстих ръце очаквателно. Широките ми панталони бяха стегнати с колан на кръста, а горнището ми беше с качулка. Бях готова за всичко.

— Сигурно ще ми кажеш как се борави с него и защо трябва да съм много внимателна, когато го използвам — подхвърлих аз.

Дмитрий спря да подхвърля сребърния кол и ме изгледа учудено.

— Хайде, стига — засмях се. — Не смяташ ли, че вече съм научила как действаш? Тренираме заедно почти три месеца. Ти винаги ми говориш за безопасността и отговорността, преди да направя каквото и да било.

— Разбирам — кимна той. — Е, предполагам, че всичко ти е ясно. Продължавай с урока. Аз ще изчакам ето там, а ти ще ме повикаш, когато отново имаш нужда от мен.

Той прибра сребърния кол в кожения калъф, висящ на колана му, преди да се облегне удобно на стената, пъхнал ръце в джобовете си. Аз зачаках, решила, че само се шегува, но тъй като Дмитрий не каза нищо повече, осъзнах, че е говорил съвсем сериозно. Свих рамене и заизреждах това, което ми бе известно за този вид оръжие.

— Среброто има мощно влияние върху всяко магическо създание, тъй като може да лекува или наранява, ако вложиш достатъчно сила в него. Тези сребърни колове всъщност са с толкова здрави ядра, защото при изковаването им са участвали четирима различни морои и всеки от тях е приложил магията на всеки един от четирите основни елемента. — Намръщих се, като внезапно се досетих за нещо. — Е, с изключение на петия елемент — духа. Така че тези колове са свръхзаредени и затова са единственото оръжие, с което могат да бъдат побеждавани стригоите, без да се обезглавяват. Но за да ги убиеш, трябва да ги пронижеш право в сърцето.

— А сребърният кол може ли да нарани теб!

Поклатих глава.

— Не. Искам да кажа, че… хм, че ако забиеш сребърен кол в сърцето ми, ще ме нарани или дори убие, но не толкова, колкото би наранил един морой. Достатъчно е само да ги одраскаш с това оръжие и ще пострадат много сериозно… само че не толкова, колкото някой стригой. Освен това сребърният кол не може да наранява хората.

Млъкнах за миг и се загледах разсеяно през прозореца зад Дмитрий. Скрежът беше обсипал стъклото с блестящи рисунки от ледени кристали, но досега не им бях обърнала внимание. Споменаването на хора и колове сякаш отново ме пренесе в къщата на Бадика. В съзнанието ми изплуваха картини на кръв и смърт.

Забелязах, че Дмитрий ме наблюдава, затова побързах да се отърся от спомените и да се върна към заниманието от днешния ни урок. Дмитрий само понякога кимаше леко или задаваше по някой доуточняващ въпрос. С напредване на времето очаквах от него да ми каже да свърша с обясненията и да се заемем с тренировките върху чучелата в дъното на салона. Но вместо това той изчака още десетина минути, преди да стигнем края на урока. Чак тогава ме поведе към едното от чучелата — беше на мъж с руса коса и козя брадичка. Дмитрий извади сребърния кол от калъфа, но не ми го подаде.

— Къде, според теб, трябва да бъде наръган? — попита ме той.

— В сърцето — сърдито отвърнах аз. — Вече ти го повторих поне сто пъти. Мога ли сега да го изпробвам?

Той се подсмихна леко.

— А къде е сърцето?

Изгледах го озадачено, все едно че му казвах: „Ама ти сериозно ли ме питаш?“ А той просто сви рамене.

С драматичен жест му посочих лявата половина на гръдния кош на чучелото. Дмитрий обаче само поклати глава.

— Сърцето не се намира там — обясни ми той.

— Сигурна съм, че е там. Хората слагат ръка на сърцето си, когато дават клетва или пеят националния химн.

Той продължи да ме гледа очаквателно.

Отново се обърнах към чучелото и се заех да го изучавам по-внимателно. В някаква отдалечена гънка на мозъка ми изплува полузабравен спомен, че бях изкарала курса по оказване на първа помощ, включващ и техниката на сърдечния масаж. И тогава ни бяха обяснили къде точно да притискаме дланите си. Посочих към средата на гръдния кош на чучелото.

— Тук ли е?

Той сви вежди. Обикновено този му жест ми се струваше готин, но днес само ме подразни.

— Не зная — рече той. — Там ли е?

— Ами тъкмо това те попитах!

— Не би трябвало да ме питаш. Това не се ли учи в час по биология?

— Да. Още в първата година. Само че тогава аз бях „във ваканция“, забрави ли? — Посочих към блестящия кол. — Сега може ли да го докосна?

Той отново подхвърли сребърния кол, остави го да проблесне на светлината, след което побърза да го прибере в кожения калъф.

— При следващата ни среща ще искам от теб да ми кажеш къде точно се намира сърцето. Съвсем точно. Освен това ще искам да знаеш какъв е начинът да се достигне до него.

Удостоих го с най-кръвнишкия поглед, на който бях способна, който обаче, ако се съди по незначителната промяна във физиономията му, може да не е бил чак толкова свиреп. В девет от десет случая смятах, че Дмитрий е най-сексапилното същество на Земята. Но се случваха и дни като днешния…

В крайно вкиснато настроение се запътих към залата за първия ни час за днес, който беше по бойни изкуства. Никак не ми се искаше да изглеждам некомпетентна в очите на Дмитрий, пък и исках, наистина исках, да използвам един от тези сребърни колове. Затова в часа си излях гнева на всичките си партньори и наляво и надясно раздавах ритници и юмруци. Към края на часа никой не искаше да ми бъде спаринг-партньор. Случайно ударих Мередит — едно от малкото момичета в класа ни — толкова силно, че тя го усети и под предпазната наколенка. Без съмнение щеше да й излезе грозна синина и тя не спираше да ми хвърля обвинителни погледи, сякаш го бях направила нарочно. Извиних й се, но нямаше полза.

След часа Мейсън пак ме намери.

— О, Господи — заговори той, загледан в лицето ми, — защо си толкова вкисната?

Впуснах се да му разправям за сребърния кол и неволите ми с местоположението на сърцето.

Но той, за мое още по-голямо раздразнение, само ми се изсмя.

— Как така не знаеш къде се намира сърцето? Особено като се има предвид колко сърца си разбила?

Измерих го със същия вбесен поглед, с който преди това удостоих Дмитрий. Този път обаче се получи. Лицето на Мейсън пребледня.

— Беликов е извратен и гаден тип, който трябва да бъде хвърлен в яма с побеснели пепелянки заради голямата обида, която ти е нанесъл тази сутрин.

— Благодаря ти — изрекох с превзет тон. А после се замислих. — Могат ли пепелянките да побесняват?

— Не виждам защо да не могат. Всичко е възможно. Поне така си мисля. — Мейсън отвори пред мен вратата към коридора. — Но канадските гъски могат да се окажат по-лоши дори и от пепелянките.

Хвърлих му кос поглед.

— Искаш да кажеш, че канадските гъски са по-смъртоносни от пепелянките?

— Не си ли се опитвала да храниш онези малки копелета? — попита ме той, докато неуспешно се опитваше да изглежда сериозен. — Те са адски зли. Ако те хвърлят на пепелянките, поне ще умреш бързо. Ама с гъските? Може да се проточи в продължение на дни. Което само ще ти донесе повече страдания.

— Брей. Не зная дали да съм впечатлена, или изплашена от това, че си мислил за всичките тези ужасии — отбелязах.

— Само се опитах да измисля по-творчески начини да отмъстиш за поруганата ти чест, това е всичко.

— Обаче, Мейс, ти никога не си ми правил впечатление на творчески тип.

Спряхме се точно пред вратата на стаята за втория час. Изражението на Мейсън още беше ведро и развеселено, но като заговори отново, в тона му се прокрадна многозначителна нотка.

— Роуз, когато съм с теб, в главата ми се въртят най-различни творчески неща, които бихме могли да направим.

Аз още се кисках заради пепелянките, когато най-неочаквано се спрях и се втренчих изненадано в него. Винаги съм смятала Мейсън за готин тип, но докато се взирах в тези сериозни, леко замъглени очи, внезапно осъзнах, че той наистина е секси.

— О, я виж ти — засмя се той, забелязал, че ме е хванал неподготвена. — Прочутата Роуз загуби дар слово. Резултатът е едно на нула Ашфорд срещу Хатауей.

— Хей, не искам да те разплаквам преди заминаването. Никак няма да е забавно, ако ти счупя нещо още преди да сме стигнали до пистите.

Той пак се засмя и ние влязохме в класната стая. Щяхме да имаме час по теория на охранителната дейност и затова урокът се провеждаше в обикновена стая, а не навън, на някой от терените за упражнения. За нас това беше приятна почивка между останалите часове с голямо физическо натоварване. Днес най-отпред, до дъската, бяха застанали трима пазители, които не бяха от охраната на Академията. Досетих се, че са гости за празниците. Родителите и техните пазители вече бяха започнали да пристигат в кампуса, за да придружат децата си до ски курорта. Огледах се с любопитство.

Един от гостите ни беше висок мъж, който изглеждаше като стогодишен, но си личеше, че още го бива. Другият беше на годините на Дмитрий, с много мургава кожа, но толкова добре сложен, че няколко от момичетата в нашия клас вече бяха готови да припаднат.

Последният пазител беше жена. Кестенявата й коса беше късо подстригана, но си личеше все пак, че е къдрава, а кафявите й очи в момента бяха присвити замислено. Както вече споменах, повечето от жените дампири избираха да имат деца, вместо да поемат по трудния път на пазителите. И тъй като аз също бях една от малкото жени в тази професия, винаги се вълнувах, когато се срещах с друга пазителка, например Тамара.

Само че тази не беше Тамара. Беше жена, която познавах от много години, която събуждаше у мен всичко друго, но не и гордост и вълнение. Вместо това се изпълних с възмущение. Възмущение, гняв и изгаряща ярост.

Жената, изправена пред класа, беше майка ми.