Лоша кръв

13.

— Как мислите, госпожо Тоци? Всичко ли е така, както го е описал съпругът ви? — Светлината от тавана се отразяваше в големите й очила и я правеше да изглежда още по-гротескна, отколкото беше.

— Наистина, госпожо Карлсон. Даже и по-добре. — Роксан отстъпи половин крачка назад, за да запази някаква лична дистанция, която тази подобна на квачка агентка по недвижими имоти непрекъснато се опитваше да завладее.

Тоци стоеше изправен на голия под и наблюдаваше как Роксан играе ролята на „госпожа Тоци“. Справяше се добре. По-добре, отколкото очакваше. Трябва някога да е била актриса. Надяваше се, че е също толкова убедителен като „съпруг“.

— Майкъл, скъпи, искам да ти покажа нещо в спалнята. — Тя протегна ръка към Тоци. — Имам една идея за леглото.

Той повдигна вежди, докато пристъпваше към нея. Какво легло? Аз нямам легло, по дяволите.

Роксан се усмихна на госпожа Карлсон:

— Нали ще ни извините за момент, госпожо Карлсон?

— Разбира се, разбира се.

Тя пое ръката на Тоци и го поведе към празната спалня.

— Гола водичка си като артист, Тоци — прошепна тя, когато бяха на достатъчно разстояние. — Нямаше да се захвана с тази история, ако знаех, че си такъв дръвник. Отпусни се.

Тоци сви рамене.

— Ама аз мислех, че се справям добре.

— Защо не се държиш все едно, че поне ме познаваш? — В ъгълчето на окото си той виждаше как госпожа Карлсон се разхожда в хола. Изведнъж усети ръката на Роксан да го гали по бузата. — Виж, сега се изчерви, Тоци. Един мъж не се изчервява, когато е със съпругата си.

Тоци се прокашля:

— Не мога да се спра. Искам да кажа, запознахме се едва този следобед.

— Слушай, знаем и двамата, че си ми мераклия, затова няма защо да се чувстваш объркан. Държиш се смешно и имаш големи шансове да изпуснеш този апартамент. Всеки идиот ще те разбере веднага. Господин Халбасян няма да се върже на театърчето ни.

Тоци свали ръката й от бузата си и я задържа в своите:

— Защо не? Госпожа Карлсон вярва, че сме женени.

— Тя ще повярва, че сме Чарлз и Даяна, ако й кажем. От това зависи комисионата й.

Той обгърна с ръце кръста й и се ухили:

— Окей, окей, права си. Ще бъда спокоен. Вече се вживявам, виждаш ли? — и я придърпа по-близо.

Тя отново пусна киселата си усмивка:

— Да, виждам.

Хвана го за ръката и го поведе към мястото, където мислеше, че трябва да се постави леглото — до стената между прозорците. Тоци възрази кротко, като каза каквото мислеше, че би казал съпруг, който знае, че в крайна сметка ще бъде оборен. Очакваше отговора й, но тя беше потънала в размисъл, загледана към падащия мрак в задния двор. Гледката навън беше злокобна, а още дори не беше нощ.

— Може би Халбасян ще ти направи услуга, ако те отхвърли — каза тя, все още взирайки се през прозореца. — Всъщност защо, по дяволите, искаш да се настаниш тук? Не бих живяла на това място дори ако ми плащат осемстотин и петдесет на месец. Прилича на Бейрут, за бога.

Тоци погледна назад към госпожа Карлсон, която още се разхождаше насам-натам. Той прегърна Роксан през рамото за по-убедително. Тази игра на съпрузи наистина му харесваше.

— Защо говориш за Бейрут? Всички искат да живеят в Хобокен. Шик е и е рай за проклетите юпита21. Има и история, не съм ти казвал. Франк Синатра е живял в тази сграда.

— А защо не е останал?

Погледна я в очите с нос, почти опрян в нейния:

— Знаеш как да риташ топки, госпожице Ийстлейк.

— Аха. Наричай ме Роксан, скъпи. — Тя целуна върха на пръста си и докосна носа му. — По-убедително е.

Толкова беше близко, че долавяше миризмата й — нейната, а не на парфюма. Тя се усмихна много приятно. Беше невероятно възбуден.

— Господин Халбасян е тук — изтананика госпожа Карлсон откъм хола.

Роксан хвана Тоци за лакътя и го поведе да посрещнат евентуалния си хазяин. Толкова се беше подул, че бельото му го стягаше. Мъчеше се да върви направо, докато отиваха във всекидневната. Очакваше да види плешив, дебел като гризли мъж в полиестерен костюм и поло. Обаче онзи, който стоеше в хола с госпожа Карлсон, не изглеждаше достатъчно възрастен и да се обръсне.

Госпожа Карлсон разпери ръце като домакин на ловно изложение.

— Господин и госпожа Тоци, това е Джефри Халбасян.

Всички се ръкуваха и си размениха любезности. Тоци обаче го гледаше с враждебно подозрение. Достатъчно трудно беше да възприемеш сериозно Денис Страшилището в костюм, а какво остава да ти е хазяин. Имаше нещо изначално сбъркано в тази работа.

— Съжалявам, че закъснях — каза младежът. — Трескав ден на Стрийт. Голямо движение по Дау22 целия следобед.

— Ъммм — кимна Тоци с ръмжене.

Роксан изцъкли очите си насреща му, като че ли пак беше сторил нещо нередно. Толкова ли очевидни бяха предубежденията му към хората на парите? Той пусна топла усмивка към хлапака за компенсация.

Роксан започна да пуска мехури:

— Няма нищо, господин Халбасян. Не чакахме дълго — забълва с британския си акцент. Сигурно смяташе, че младият Халбасян ще го налапа като топъл, хляб, както повечето американци с претенции за богатство и влиятелност. Така му беше казала в колата по пътя насам. Всички считат, че това придава висока класа, напомня за „Театър на класиката“, твърдеше тя. По дяволите, ако това ще му помогне да получи проклетия апартамент, да налива по-гъстичко.

Тя се беше приближила с една крачка към страшилището:

— Трябва да ви кажа, господин Халбасян, че сме направо влюбени в този апартамент. Ремонтът е направен толкова сполучливо. Мисля, че жилището е направо супер.

Лицето на Халбасян светна като на Мъничкия Тим в утрото на Коледа. Налапа куката, малкото му шаранче. Тоци беше очарован.

Младият Халбасян стисна длани зад гърба си и изпъчи гърди:

— Много се радвам, че го харесвате, госпожо Тоци. Доста труд отиде за подновяването на тази сграда. Склопен съм обаче да мисля, че един ремонт не е пълен, докато не бъдат подбрани и обитателите. Аз страшно разбирам от приятна среда. Считам, че това е много, много важно. Ние търсим хора, способни да се влеят в приятната среда, към която се стреми новият Хобокен.

Малкото лайно сваляше ли я или какво? Луд ли беше? По дяволите! Цял проблем е, че децата се захващат с неща, присъщи на възрастните. Те не разбират от намеци като мускулите на челюстите, които сега Тоци усещаше как са изпъкнали на лицето му. Ето така си пострадват дечицата.

— Кажете, господин Халбасян — намеси се Тоци, — да не би под приятна среда да искате да кажете, че давате жилища само на бели, издигащи се в кариерата хора? Или всъщност се опитвате да смесвате наемателите си — черни, бели, испаноезични, индианци, богати, бедни — за създаване на по-бохемска среда?

— Мисля, че не ви разбирам, г-н Тоци.

— Ами не са много хората, които могат да си позволят подобен наем. Струва ми се, че вашата „приятна среда“ ще трябва да е съвсем юпи, за да можете да получите тези… подобни наеми.

Напрегнатата тишина показваше, че всички са разбрали накъде бие Тоци. Халбасян погледна Роксан и госпожа Карлсон, после зяпна Тоци. Изглеждаше много сърдит. Като хлапе, злепоставено пред учителката, в която тайно е влюбено. „Е, какво искаш от мен? — мислеше Тоци. — Не съм ти казал, че не си дорасъл да изнудваш с наеми и да бъдеш расист.“

Виждайки, че комисионата се изпарява пред очите й, госпожа Карлсон реши да наруши тишината:

— Разбирам вашите съмнения, господин Тоци, и ви уверявам, че нито господи Халбасян, нито нашата фирма биха допуснали дискриминация в каквато и да е степен. Това е незаконно, а ние спазваме законите. Що се отнася до исканите наеми — всички наеми в Хобокен се контролират от Градското бюро по наемните отношения. Имате възможност да отидете в съвета да проверите нещата и, сигурна съм, ще се уверите, че господин Халбасян е оценил този апартамент съгласно указанията на бюрото.

— Ъхъ — кимна Тоци, като гледаше надолу към младия Халбасян, нарочно подчертавайки разликата във височините им. Роксан пак го зяпаше с изцъклени очи. Вече не му пукаше за апартамента. Страхотно се забавляваше да го блъска по топките.

— Няма нищо лично, господин Халбасян, но като служител във федералните служби по приложение на законите аз съм длъжен да попитам за тези неща. Разбирате ли, зле ще ми се отрази, ако наема жилище при всякакви други условия, различни от законните. Сигурен съм, че ще разберете това. — Той погледна покровителствено надолу към Халбасян.

— О, няма нищо. Напълно разбирам вашето положение. — Хлапакът вреше. От лицето му личеше, че вече мрази Тоци и в червата.

Изведнъж Тоци размисли. Какво, по дяволите, прави? Той желае този апартамент, за бога! Нуждае се от този апартамент. Не може да покани жена като Роксан в онази лайнена стая, която беше наел сега. Може Айвърс да беше прав — вероятно наистина има проблеми с отношението си към важните неща. Обаче може би не е съвсем късно да поправи грешката. Пусна най-топлата усмивка, която можа да докара, и започна да хвали подобренията. Роксан пое ролята си и заприглася, но Халбасян не изглеждаше щастлив. Имаше вид на дете, което ей сега ще си вдигне топката и ще си отиде вкъщи.

Госпожа Карлсон се намеси в отчаян опит да спаси положението:

— Госпожа Тоци работи във Вашингтон. Търговски представител ли казахте?

— Да, представлявам няколко британски концерна. — Остави го без подробности. Нека въображението на младия Халбасян да си попълва недоизреченото. Много хитро.

Госпожа Карлсон се лепна за Халбасян като квачка, държейки го плътно под крилото си далеч от Тоци.

— Те държат апартамент във Вашингтон. Госпожа Тоци стои повечето време там, а работата на господин Тоци често го отвежда в столицата.

— Колко време ще прекарвате в действителност тук? — Халбасян отправи въпроса си към Тоци. Малкият пикльо не можеше добре да прикрива чувствата си.

Тоци отвори уста да отговори, но Роксан го прекъсна, преди да е успял да направи още поразии:

— Ами освен че съм основно в окръг Колумбия, аз пътувам доста, както и съпругът ми, когато го изпратят. Трудно е да се каже колко време ще прекарваме тук в Хобокен. — Тя погледна към Тоци, умолявайки го с очи да не проваля всичко. — Може би две седмици в месеца?

Тоци сви рамене:

— Понякога повече, понякога по-малко. Зависи от работата.

Младият Халбасян кимна и погледна Тоци накриво. Или се опитваше да съчини как да се отърве от него и да вземе само нея, или се чудеше как тарикатски да пусне апартамента за седмиците, през които няма да са там, алчното му лайно.

— Апартаментът наистина е супер — избълва изведнъж Роксан към Тоци. — Видях няколко чудесни отпечатъка на Лора Ашли, които много ще си подхождат с персийския килим. А не мислиш ли, че онзи бюфет от рендосани чамови дъски, който видяхме в Дилингъмз, е идеален за столовата? Ей там?

Халбасян помръдна острия си миши нос и повдигна вежди. Миришеше му на прекрасно английско сирене „Чедар“. Пак се канеше да лапне стръвта. Тоци покри устата си с пръсти и се ухили.

— И портретът на дядо над камината? С кожените кресла от двете страни. — Тя се обърна към Халбасян и започна да бълва направо към него: — Ще трябва да дойдете на чай, когато се настаним. Истински английски чай край камината. Аз правя най-вкусните кифлички, господин Халбасян.

Мръсният малък мишок отпусна лицето си. Той се мислеше за Алистър Кук23, а огънят бумтеше зад гърба му. Кифличките го направиха. Тя беше права. Съвсем е откачен по дивотиите с британски произход.

Той погледна бързо Тоци и после спря очите си върху нея. Физиономията му лъщеше като на някой току-що поел страхотна доза наркотик.

— Какво мога да кажа, госпожо Тоци? Вие сте чудесни. Ще се погрижа да изпратят формулярите в кабинета на госпожа Карлсон в понеделник.

— Супер!

— Чудесно! — каза госпожа Карлсон с нескрито облекчение.

— Сигурен съм, че ще ви хареса тук — каза Халбасян. Той подаде ръка на Роксан, а после с нежелание я предложи на Тоци.

Тоци се усмихна и стисна ръката му:

— Само едно нещо, господин Халбасян. Онзи боклук в задния двор — кога ще бъде почистен? — Не пускаше ръката на Халбасян. Не можеше да преодолее изкушението.

— Скоро.

— Колко скоро?

— Съвсем скоро.

— Надявам се.

Накрая Тоци пусна ръката му. Халбасян не си позволи да трепне пред тях, но ръката му изглеждаше доста зачервена.

Сега свиреха „Тарантела“, което беше истинска благословия, понеже нямаше текст. Когато пееше, мършавият китарист завършваше фразите си с провиване около нотата, преди да се задържи на нея, нещо като изкривен запис на Дийн Мартин24. Китарата му също не беше съвсем настроена и не обръщаше абсолютно никакво внимание на ритъм синтезатора, който почукваше бърз такт на самба. Партньорът му акордеонистът изглеждаше досущ като Дом де Луис. Беше по-добрият музикант, но свиреше адски силно. Братовчедът на Тоци — Сал — вземаше уроци по акордеон, когато бяха малки. Щом Сал стана на дванадесет години, му купиха усилвател. Испанска жена, обичам те колкото целия квартал. Акордеоните с усилватели трябва да бъдат включени в Женевската конвенция.

На отсрещната страна на масата Роксан извади месото от една мида и изхвърли черупката в празната чиния помежду им.

— Халбасян ще промени решението си. Не те харесва.

Тоци погледна към окачените на стената пластмасови гроздове и бутилки кианти. Бутилките опасно вибрираха благодарение на акордеона.

— Да, знам, че Халбасян ме мрази, но обича теб. — Той взе още една мида от голямата купа. Страшно му се искаше да топне парченце хляб в соса, но се страхуваше, че ще го помисли за свиня. — Още щом чу акцента ти, бях сигурен, че ще влезем.

— Само по тази причина ли ме помоли да го направя? Защото съм британка?

— Не. Не съм толкова пресметлив.

— Да, обзалагам се.

— Само че ти не си изцяло британка.

Тя спря да дъвче и заби поглед в него:

— Ама ти си истински копой. Как разбра?

— Акцентът ти не е еднакво силен през цялото време. Когато си невнимателна, се отпуска. Подборът на думите ти също те издава. Например обикновено казваш, че нещата са „страхотни“, но в разговора с Могъщия Мишок всичко беше „супер“. — Тоци се пресегна за парченце хляб и пак си помисли да го натопи, но го остави на ръба на чинията си.

— Е, щом съм се хванала на хорото, предполагам, че ще трябва и да попея. — Преди да продължи, тя отвори още една мида, сдъвка я и я глътна. — Родена съм в Америка — тук в Джърси и по-точно в Трентън. Баща ми е британец. Тогава работеше в една научна лаборатория в Принстън.

— А къде си придобила акцента?

— Преселихме се в Англия, когато бях четиригодишна. Беше му омръзнало това, което правеше тук, и реши да се върне у дома и да преподава. Живяхме в Лондон, докато станах на дванадесет.

— И после?

— Колкото и да е странно, върнахме се пак в Принстън. Татко получи пожизнена стипендия от Фондацията за водещи учени.

— Не е ли това моментът, когато хората започват да получават пари само за да седят и да мислят?

— Може и така да се каже — усмихна се тя, отчупи хапка хляб и я натопи в соса. Тоци се засмя. Тя беше чудесна.

Той натопи своето парче хляб, като внимаваше да не окапе ризата си със сос.

— Сега, щом като играя ролята на Шерлок Холмс — той избърса устата си със салфетката, — бих казал, че майка ти не е англичанка. Прекалено хубава си за стопроцентова британка.

— Небеса! — каза тя със силна ирония. — Искаш да кажеш, че циганската ми кръв толкова бие на очи?

— Циганска?

— Руска циганка. От Украйна.

Тоци сдъвка още едно парче хляб и кимна. Циганска кръв… Чувстваше се малко виновен за това, което мислеше, но не можа да устои.

Дуетът изведнъж стана много шумен, завършвайки „Тарантелата“ с драматично кресчендо, като акордеонът караше приборите да дрънчат. Киантите се тресяха. Тоци се чувстваше като на италианска сватба.

— Какво е това — италианска сватба? — попита тя през шума.

Тоци сви рамене. Тя наистина беше страхотна.

— Сега ще направим почивка — каза китаристът с уста, долепена до микрофона, — но след малко ще продължим с цяла подборка, посветена на господин Синатра. Добре ли е?

Няколко души аплодираха. Един възрастен тип, седнал зад златиста планина от пържени калмари, зачука с ножа си по чашата с вода.

— Изгарям от нетърпение — каза тя, извъртайки очи към тавана.

Много зле. Всъщност Тоци харесваше Синатра, но тези двамата можеха да променят вкуса му.

— Извинявай за програмата. Идвам тук заради кухнята.

Тя отпи от виното.

— Не е нужно да се извиняваш, знам как е. Колкото по-лепкав е един ресторант, толкова по-добра е храната. Знам няколко заведения в Трентън съвсем като това.

Възжилавият сервитьор дойде да вдигне чиниите и да остави салатите. Изглежда, беше роднина на акордеониста.

— Всичко в ред ли е? — попита той.

— Прекрасно — кимна Тоци.

— Някакви желания към оркестъра? Искам да кажа — след подборката на Синатра.

— Знаят ли „Когато луната блесне в очите ти като голяма пица“? — запита Роксан.

— Ама разбира се. — Келнерът се ухили като булдог. Явно също мислеше, че тя е страхотна. Вдигна купата с мидените черупки и се оттегли.

— Е, тази трябва да я изкарат добре — каза тя с конспиративен блясък в очите.

Тоци отпи от виното и си спомни истинското име на песента — „Това е любов“. Реши да не търси намеци и символи, поне засега.

— И така, Роксан, след като беше толкова добра да ми бъдещ съпруга по време на срещата, иска ми се да ти върна услугата, като ти помогна по твоя проблем с японските гувернантки, ако мога.

Тя въздъхна дълбоко и подпря бузата си с длан:

— Не знам какво да правя. Както вървят нещата, няма да издържа и три месеца.

— Разкажи ми.

— Няма кой знае какво за казване. Подбиват ми цената. Не знам точно колко взимат японките, но трябва да е по-малко от нас, понеже ни откраднаха целия бизнес.

— Откъде се вземат?

Тя сви рамене:

— Бих искала да знам. В тази страна има само шепа училища за гувернантки и аз съм представител на всичките.

— Искаш да кажеш, че академия „Ийстлейк“ всъщност не обучава гувернантки. Ти си търговски агент на тези училища.

— Точно така. Да наричам бизнеса си академия е малко изхвърляне, но подобен етикет ти е нужен, за да привличаш клиенти. Хора като господин Халбасян се впечатляват от нещо, наречено академия „Ийстлейк“. — Тя превключи на британски акцент, докато казваше това, после се засмя, но пресилено. — Моето предположение е, че всичките тези японски момичета са незаконни имигранти.

— Възможно е. Обаче самостоятелно ли работят, печелейки от добрия бизнес, или зад тях стои някаква организация?

— А, не, имат агенция… ако може така да се каже. Една от по-приказливите ми клиентки не издържа и ми разказа всичко за тях, когато се обади да откаже гувернантката, която й бях намерила. Бръщолевеше как някаква госпожа д’Урсо от Шорт Хилз я е снабдила с чудесно малко японско момиче, което вършело абсолютно всичко — без да задоволява нещастния й съпруг, предполагам. Доколкото разбрах, тази госпожа д’Урсо върти истинска нелегална търговия направо от дома си — никакви обяви, никакви реклами по жълтите страници, всичко става с устна уговорка. Обзалагам се, че и данъци не плаща. Очевидно тя е въвела цялата тази японска мода и както чувам, безпогрешно убеждава сополивите новозабогатели дами, че просто трябва да наемат някое от момичетата й. Същите дами, които ми бяха и хлябът, и маслото, а гази година ги изпускам на рояци.

Тоци набоде на вилицата си салата аругула и се замисли дали да й каже, но после реши, че е по-добре да си мълчи. Може и да греши, но ако подозрението му се окажеше вярно, то конкуренцията й е много по-силна, отколкото е предполагала. Той знаеше един д’Урсо, живеещ в Шорт Хилз — Джон д’Урсо, най-агресивният капо от фамилията на Антонели. Ако тази госпожа д’Урсо е съпруга на Джон д’Урсо, то защо, по дяволите, от всичко на света се е захванала точно с агенция за гувернантки? Питаше се дали всичките й гувернантки са японки. Чудеше се дали убитото момиче от „Бръмбарът на смъртта“ беше от нейните. Имаше много неща за чудене.

— От мълчанието ти заключавам, че проблемът ми е доста безнадежден.

Той поклати глава:

— Не… не непременно. Можеш ли да ми намериш адреса на тази госпожа д’Урсо? Мога да го пусна на отдела по имиграция и натурализация. Може да се заинтересуват и да проверят тези момичета имат ли зелени карти.

— Сигурна съм, че ще ти го намеря. Ще разприказвам тази бивша клиентка. Устата й няма затваряне. — Роксан вече изглеждаше по-весела. Тоци се чувстваше леко главозамаян. Наистина искаше да й помогне.

Той нагълта още малко аругула и й се усмихна окуражаващо, обаче нямаше намерение да уведомява Отдела по имиграция и натурализация. Те обичат да си провеждат мръсничките рейдове, които може да са добри за тях, но не и за него. Разследваше двойно убийство, а те най-вероятно ще оцвъкат работата. Могат да получат своето и по-късно.

Дуетът вече се върна при инструментите си. Тоци се надяваше, че китаристът ще настрои китарата си, но, изглежда, онзи нямаше подобни намерения. Само нагласи ремъка на рамото и се изхили в микрофона, докато партньорът му включи ритъм синтезатора и подбираше такта.

Изведнъж акордеонът обрули залата като торнадо с интродукцията на „Странници в нощта“. Киантите задрънчаха. Мършавият китарист започна да пее. Тоци я погледна в очите, тя се взря в неговите. Очите й бяха като разтопен шоколад, устните — разделени и влажни. Пръстите им се преплетоха над масата. Тогава и двамата започнаха да се смеят неудържимо. Голям майтап беше. Харесваше му. Тя беше чудесна.

— Мога ли да те попитам нещо, Роксан?

— Попитай ме нещо. — Имаше лукав и лекомислен вид.

— Дали ще ти е интересно да дойдеш в апартамента, след като се нанеса — за някой съвет по подреждането.

Тя го погледна над ръба на чашата си:

— Да поработя върху „средата“? — Наистина имаше смеещи се очи.

— Не, сериозно. Просто искам да чуя женско мнение какво да направя с жилището. — Той също не можеше да удържи лицето си невъзмутимо.

— Не сме ли малко нагли?

И похотливи освен това.

Акордеонът се издуваше до пръсване. Бутилките звънтяха. Тя беше страхотна. Тоци се чувстваше великолепно.