Лоша кръв

21.

Д’Урсо се взираше през тъмно оцветените стъкла, докато Боби провираше мерцедеса между паркирания бетоновоз отдясно и един самосвал отляво. От двете страни на улицата се ремонтираха цели групи от къщи, за да бъдат преустроени в ателиета. В целия скапан Хобокен постоянно се строеше, но ако питаха него, още си беше грозен.

Върху въртящия се барабан на бетоновоза имаше боядисани снопчета розови точки. Докато минаваха покрай него, д’Урсо чу бетонът вътре да трополи и стърже. Той гледаше как точките се плъзгат нагоре и изчезват от другата страна и се замисли колко приятно би било да натикаш Нагаи в един бетоновоз с гадни розови точки, кучия му син.

След като отмина камиона и самосвала, Боби сви вдясно по една още по-тясна еднопосочна уличка, допълнително стеснена от небрежно паркираните броня в броня коли покрай двата тротоара. На следващата пресечка той отново зави надясно по „Адамс“, където колите бяха паркирани в два реда плътно пред „Италиански специалитети на Фаринели“, затова Боби просто спря по средата на улицата. Опърпаният хлапак на Фаринели стоеше навън пред витрината, където имаше окачени всякакви колбаси и салами. Висеше там като паяк и държеше плика. Само да го видиш — дълга мръсна коса, обица, черна тениска с лика на Бон Джови. Ама че оръфляк!

Боби чукна бутона и прозорецът се смъкна.

— Хей, Чийз — викна той към младежа, — правилно ли взе поръчката днес или не?

— Винаги я взимам правилно — каза Чийз, подсмърчайки, докато слизаше на платното. — Старецът изпортва работата, не аз.

— Ами? Запомни ли този път да направиш сандвичите с шунка от бут, а не с обикновена?

— Да.

— А какъв пипер си сложил? Лют или сладък?

— Сладък.

— Хлябът пресен ли е?

— Да.

— Лъжеш.

— Кълна се в Господ.

— Попитай го за маринованите гъби — каза д’Урсо.

— Да, маринованите гъби, Чийз. Вътре ли са?

— Вътре са, вътре са.

— Наистина? А, какво има за пиене?

— Оранжада и диетична кола. Добре ли е?

Точно тогава се разнесе тенекиен звук от клаксон и д’Урсо се извъртя в седалката да разбере откъде идва. Малък жълт фолксваген-бръмбар се беше лепнал до задницата им и един пуерториканец зад волана се беше облегнал на клаксона. Колата му напомни за оранжевия фолксваген и големия гаф на Маширо. Д’Урсо се намръщи. О, колко щастлив щеше да е животът му само ако можеше да се отърве от тези двамата — Мишмош и неговия бос. Дявол да го вземе.

Пуерториканецът пак се облегна на клаксона.

— Хей, я млъквай, ясно ли е? — изкрещя хлапакът на Фаринели.

— Плати на момчето и да се вдигаме оттук — каза д’Урсо, извади плик от вътрешния си джоб и го подаде на Боби.

— Ето. — Боби подаде плика на момчето, взе чантата и я сложи между тях на седалката. — И ти казвам, Чийз, по-добре всичко да е точно.

— Не се притеснявай — изхленчи хлапакът. — Точно е, точно е.

— Добре. Ще повярвам на думите ти.

— Да, спокойно можеш.

Прозорецът на Боби се плъзна нагоре, докато мерцедесът потегляше. Д’Урсо се извъртя и пак погледна бръмбара.

— Карай към края на града и паркирай при фабриките. Ще хапнем там.

Боби пак му хвърли един поглед, докато караше, сякаш го проверяваше дали е добре. Той правеше това често-често през цялата сутрин и на д’Урсо адски му се искаше вече да престане.

— Какво става в главата ти, Боби? Просто го кажи.

Боби премина през следващото кръстовище и изду покрай друго каре от ремонтирани жилища.

— Какво става в главата ми? Тревожа се за това, което става в твоята глава. Ето това става в моята.

— Така ли? И за какво се тревожа аз?

— Че японецът знае. Исусе, та той може в момента да разказва на Антонели! Само че ти не изглеждаш кой знае колко разтревожен за това, Джон. Ето това не ми харесва.

Д’Урсо приглади връзката си и прокара пръст по сребристосивата коприна.

— Не се притеснявай за Нагаи. Не мисля, че ще направи каквото и да е. — Той се мъчеше да остане спокоен. Обземе ли те паника — загубен си. Още има начин да се оправят нещата. Просто бъди като скапаните японци — запази спокойствие.

— Не знам, Джон. Не съм много сигурен в него. Нагаи е плъх. Няма да лежи на това, което знае просто ей така, за нищо.

— Мисля, че ще го направи.

— Ще го направи друг път.

— Слушай, Боби. Японците не играят по този начин. Ако ни изпее, ще бъде много недостойно, а това е нещо, за което японците са направо куку. Най-лошото, което един японец може да направи, е да изгуби достойнството си, разбираш ли — неговото лице. Видя как Мишмош отряза края на пръста си. Ето за това беше цялата работа. — Продължаваше да поглажда връзката, загледан право напред през стъклото. Страшно се надяваше, че не греши.

Боби продължаваше да кара. В следващото каре имаше обикновени бедняшки жилища. След него започваше промишленият район. Тук нямаше толкова коли.

— Карай до следващата пресечка и паркирай зад нея вдясно — каза д’Урсо.

Докато Боби наместваше колата, д’Урсо бръкна под седалката за салфетка. Преди още да беше я видял, усети, че не е от хубавите. Извади я и я разгъна. На нея имаше щамповано някакво опулено, глупаво изглеждащо същество.

— Какво е това, по дяволите?

— Бисквитеното чудовище — каза Боби, загасявайки мотора.

— Кой?

— Бисквитеното чудовище. Извинявай, на Аманда е. Беше единствената чиста салфетка, която намерих тази сутрин.

Д’Урсо се усмихна при мисълта за дъщеря си.

— Бисквитеното чудовище, а? — изсмя се саркастично през носа. — Мислиш ли, че е роднина на Маширо?

— Не е смешно, Джон. — Боби усукваше кичура коса на челото около пръста си. Той не беше спокоен.

Д’Урсо разстла кърпата върху сребристосините си панталони и се пресегна за чантата. Погледна вътре, после извади сандвичите и газираните напитки. Разгъна единия сандвич върху седалката, взе половината от тридесетсантиметровата подложка, наведе се над коленете си и отхапа. Кимна, докато дъвчеше:

— Хубаво е.

Боби взе бутилката с оранжада от таблото, отвори капачката и отпи глътка.

— Как можеш да ядеш, Джон? Стомахът ми целият е на възли. Тези типове ще ни пречукат, а ти си хапваш.

Д’Урсо продължи да дъвче. Отвори кутийката с диетична кока-кола и отпи.

— Не ставай нервен, Боби. Снощи разговарях с филипинците.

— Какво казаха?

— Говорих с новия най-голям оттатък, в Манила. Кирино. Работил е за президента Маркос. Каза, че Нагаи не ни е нужен, за да прехвърляме нови роби отсам. Обясни ми, че има солидна връзка в Тайван за превозването им и че всичко може да минава през него. Той ще бъде нашият човек на Изток. Каза ми, че якудза не означава нищо в страните, откъдето ще идват новите роби. Така че майната му на Нагаи. Не ни трябва.

— Хей, страхотно! — Боби разкъса хартията на своя сандвич и го захапа. Ядеше така, сякаш мислеше, че някой се кани да му го вземе. — Това е страхотно, нали? Сега можем просто да го цапардосаме и да приключим с въпроса.

— Да, само че забравяш нещо.

— Какво?

— Мишмош. Искаш да се опиташ да цапардосаш Нагаи, когато Маширо е наблизо?

— Не, благодаря.

— Така си и мислех.

— И какво ще правим?

— Ще се отървем първо от Мишмош.

Боби спря да дъвче. Изведнъж леко пребледня.

— Успокой се. Не съм казал ти да се заемеш с него.

— Не е от неуважение, Джон, но аз трябва да ти откажа това. Мишмош е толкова опасен, че майката си е…

— Така е. Ето защо ще оставим федералните да го свършат.

— К’во?

Д’Урсо кимна:

— Правилно чу — ченгетата. След разговора с Кирино изпратих писмо до ФБР в града. Дадох им доста точна информация за Мишмош. Писах им, че той измайстори двете мумии във фолксвагена.

— Господи, Джон, това не е ли малко рисковано? Ами ако го хванат и се разприказва? Ако изпее някого, това ще сме ние, не якудза.

— Мислиш ли, че Мишмош е от този тип, дето ще седне кротко да се пазари с тях за милост? Разбира се, че не. Щом го притиснат, той ще се опита да се измъкне с бой, а когато онези типове арестуват някого, винаги идват на глутници, като че са тръгнали на война или нещо такова. Пушки М-16 и подобни фъшкии. — Пак се надяваше, че е прав.

Боби отпи още една бърза глътка от оранжадата.

— Да, добре. Значи Мишмош става спомен. Ами Нагаи?

Д’Урсо отхапа нов залък от сандвича:

— Докато чакаме федералните да намерят Мишмош, ще понатиснем малко Нагаи, за да му дадем тема за размисъл. — Той отпи и преглътна. — Днес се очаква доставка от Япония. Уреждам с момчетата от профсъюза да излязат на стачка веднага щом корабът застане на пристана и капитанът предаде ключовете от колите на шефа на пристанището. Този кораб ще трябва да стои на мястото си със стоката на Нагаи, заключена в багажниците.

— Ами ако капитанът просто каже на хората си да разбият ключалките и ги пуснат?

— Казах на дебелия Джо да изпрати няколко момчета на борда със съобщение за капитана. Започнат ли да отварят багажници — ние започваме да отваряме черепи. Няма да се опитат. — Д’Урсо отпи още една глътка газирано. — Виждам как стачката ще продължи няколко дни. Хлапаците ще стоят затворени, където са. Ще започнат да откачат… после да умират. Ако стоката започне да се разваля на борда, сигурен съм, че Нагаи ще трябва да отговаря за това пред Хамабучи, а ще има доста развалена стока за отчитане. На Нагаи няма да му се иска това да се случи, така че щом чуе за стачката, ще се замисли втори път, преди да си напъха носа в моите работи. — Д’Урсо откъсна още един залък и се усмихна, докато дъвчеше.

— Старецът няма ли да заподозре нещо, като чуе, че си предизвикал стачка?

Д’Урсо се намръщи:

— Кога Антонели се е интересувал от това, което правят отделните групи? Вече не се интересува от нищо. Това му е целият проблем, така ли е?

— Да… така е.

Д’Урсо бръкна пак в книжната торба и извади пистолет.

Боби се задави.

— Какво е това, по дяволите?

— „Маринованите гъби“. Този Чийз е свястно момче. Правилно е разбрал.

Д’Урсо подаде пистолета на Боби, който го гледаше със светнали очи като малко дете новата си играчка. Изглеждаше грубоватичък, но старецът на Чийз го увери, че е добър като „Узи“ или М-10. Беше „Уилкинсън — Линда“, 9 мм автоматичен пистолет с тридесет и един патронен пълнител. Добър е като „Узи“, беше казал. Някои пищови изглеждат фино, но този не беше от тях. Тежеше, кучият му син, една стъпка дълъг, с недодялан вид. Обаче какво от това? Ще свърши работа. Само че, по дяволите, кой е чувал някога за пистолет, наречен „Линда“?

Боби се усмихваше, втренчил очи в „Линда“, и щракаше напред-назад предпазителя й.

— Стягай се, Боби. Съвсем скоро.

— Да, съвсем скоро. А Нагаи може да върви да се шиба. — Боби насочи пистолета към пода. — Бам-бам, бам-бам, бам-бам!!! Кармине Антонели… спи с рибите.

Д’Урсо се изсмя, стисна сандвича и отхапа нов залък. Да… заспал при рибите… много скоро… ако всичко върви нормално.