Лоша кръв

2.

Полицаят с леководолазния костюм дръпна няколко пъти силно въжето и заплува към катера. Увисна се с едната ръка на планшира, а с другата даде знак на краниста да вдига. Макарите на крана започнаха да се въртят бавно, опъвайки хлабавото въже. Тогава двигателят изръмжа и секунда по-късно над мазната вода се появи хромирана броня. Въпреки че теглеха бавно, водата, изтласквана от малката кола, създаде достатъчно вълнение да разклати полицейския катер. Кранистът — човек с червено лице, сива коса, ирландско зелено кепе с детелина на върха — остави оранжевия фолксваген да виси на няколко стъпки от водата и да се отцеди. Хората от транспортното управление щъкаха нервно наоколо. Фериботи се натрупваха непрекъснато през целия следобед, принудени да работят с един пристан по-малко, което пък изнервяше жителите на Стейтън Айлънд.

Гибънз вдигна поглед към тълпата, налягала по парапета на ферибота от съседния пристан — всички изпънали като ластик вратове, за да видят фолксвагена, всичките изнервени от закъснението. Гибънз побутна шапката си назад и погледна косо към тях с оголени зъби. Свали шапката и приглади онова, което беше останало от косата му. Какво, по дяволите и за бога, искат срещу билет от двадесет и пет цента?

Гибънз застана встрани и присви очи към отражението на слънцето в остатъците от предното стъкло на бръмбара. Пак си сложи слънчевите очила. Сиромашкото лято беше в стихията си, но Гибънз не обръщаше внимание на жегата. Винаги ходеше със сако, закопчана яка и стегната вратовръзка. Това бе старо правило във ФБР от времето на Дж. Едгар2 и Гибънз го беше спазвал толкова дълго, че просто се бе превърнало в навик. Стилът на обличане в Бюрото беше станал малко по-свободен оттогава насам и никъде не се казваше, че един специален агент не бива да си разкопчава яката, ако е притеснен, само че на Гибънз това никога не му беше хрумвало.

— Лейтенант Елъм! Лейтенант! — Официалният представител на транспортните власти се мъчеше да привлече вниманието на дежурния офицер иззад поставената, от полицията бариера от жълта лента, а Елъм правеше най-разумното при тези обстоятелства — игнорираше досадника.

— Лейтенант! От кметството ме увериха, че ще можем да използваме пристана в най-скоро време. — Този започваше да играе по нервите на Елъм, което изглеждаше доста самонадеяно за човек с вид на пиколо. Тайрън Елъм беше два метра висок и някога играеше баскетбол в отбор от Мичиган, може би отбора на щата Мичиган, Гибънз не можеше да си спомни. Май че игра един сезон и като професионалист. Винаги напомняше на Гибънз за Уилис Рийд — онзи, дето играеше център в Никс, когато нюйоркчани знаеха как да побеждават. Никой не можеше да забива като Рийд и все още никой не може. Сто и двадесет килограма неподправена заплаха. Елъм имаше същия вид. Далеч от типа, с който повечето бели хора биха желали да спорят.

Елъм беше подпрял крак върху бронята на една патрулна кола и почукваше с химикалка по опърпания тефтер върху коляното си, докато разговаряше с униформен сержант. Даваше си вид, че си върши полицейската работа, но в действителност само се молеше този дребен жабок от транспортното да изчезне, преди да го е грабнал и запратил във водата.

Пиколото обаче не се отказваше. Разкопча сакото на униформата си, промъкна се под лентата и прекоси полицейската линия. Този наистина беше смелчага.

— Лейтенант, вече започна малко да ми омръзва вашето грубо…

Елъм се обърна и го простреля с такъв поглед, че го накара да млъкне toute de suite3. Това беше един от онези бавни, пронизващи погледи, типични за комодските варани, когато подушат месо. Гибънз си го спомняше от документалното филмче за гигантските месоядни гущери от Малайзия, което беше гледал по „Канал 13“. Точно така изглеждаше Елъм сега. Гибънз се ухили като крокодил.

Елъм се изправи и погледна право надолу към белезите от присаждане на коса върху много рехавия скалп на пиколото.

— Господин Шапиро — каза той със заплашително спокойствие, — вече ви беше обяснено, че това не е в правата на полицията и че не можем да сторим нищо до пристигането на федералните власти.

— Но…

— Никакво но, господин Шапиро. Извършено е престъпление от компетенцията на федералната полиция и мое задължение е да не допускам никого на местопроизшествието до идването на ФБР. Това е положението. Capisce4, господин Шапиро?

Гибънз счете, че е дошъл моментът да се намеси:

— Гибънз, ФБР — изрече той, докато отиваше към тях и размаха картата си. — Кой е дежурният тук?

— Аз — отвърна Елъм.

— А вие кой сте? — попита Гибънз и тикна злобната си физиономия на ацтекско божество в лицето на Шапиро.

— Адисън Шапиро, заместник-началник на транспортното управление, отговарящ за водните пътища…

— Разрешили ли сте му да стои тук? — Гибънз запита Елъм.

— Не.

— Преминаването през полицейска бариера и навлизането в мястото на престъпление срещу федералния закон е нарушение на федералния закон. Моля, напуснете! — Гибънз посочи към жълтата лента с палец.

Шапиро незабавно изприпка под нея и се опита да се защити оттам, но Гибънз го загърби и престана да му обръща внимание.

— Това, че влизането в района на престъпление срещу федералния закон е нарушение на федералния закон, вярно ли е? — попита Елъм и пак подпря огромния си крак на бронята.

— Вероятно — отвърна Гибънз и насочи вниманието си към отцеждащия се фолксваген. — И така, какво е това? Дневният улов?

Елъм се ухили, показвайки разтворените си предни зъби:

— Каквото и да е, Гиб, твое си е.

Гибънз скръсти ръце и поклати глава:

— Значи вече не разследвате убийства? Как беше това, дето го казваха в лошото старо време — „мързеливи и трудно подвижни“?

— Не е нужно да ми доказваш що за расистко копеле си, Гиб. Вече знам.

Гибънз пусна една захаросана усмивка:

— И ти ми харесваш, Елъм. А сега ми кажи защо съм тук.

Елъм прелисти няколко страници от тефтера:

— Около два следобед на 911 започнаха да се получават обаждания за нещо плаващо в пристанището. Само покривът и част от предното стъкло се показваха над повърхността. Една жена рече, че това е умрял кит.

— Оранжев кит?

— Някаква тъпа блондинка — сви рамене Елъм.

— Е, кой е расистът?

Елъм извъртя очи към Гибънз, обърна нова страница и продължи:

— Пристанищната полиция реагира и изпратиха водолаз да проучи. Той докладва, че вратите са заключени и че на предните седалки има две тела.

Елъм отново погледна Гибънз в очакване на реакция, но той му отвърна с каменна физиономия. Предпочиташе първо да чуе подробностите. Елъм продължи с доклада:

— Убиецът очевидно не е знаел, че бръмбарите са херметически. Не вярвам да е искал това нещо да изплава. Момчетата от пристанищната го извлякоха до този пристан. Казаха, че ще е по-лесно да го извадят оттук. Не знам. Рекоха, че не е проблем да го изкарат преди пиковия час. Обаче още щом започнаха да го вдигат над водата, предната ос се скъса. Дръпнали са го много рязко, така ми каза кранистът. Предното стъкло някак си се разби, като удари водата, и тогава колата започна да потъва. Уведомиха ме, че при това положение може и цяла нощ да вадят тази проклетия. Казах им да действат и да измъкнат телата.

— Това пък, по дяволите, защо си го направил?

— Не исках рибите да започнат да ги ядат.

Гибънз изсумтя през смях и поклати глава:

— Акули?

— Човече, в Ню Йорк всичко е възможно.

— Продължавай, харесва ми. Първо изтърсвате това гъзоболие на ФБР и после ми казваш, че сте прецакали всички улики, които би могло да открием. Лаборантите от Вашингтон ще ти изпратят цветя за този номер, Елъм.

— Отделът разреши да се извадят телата. Взимайте си ги и тях.

— Точно така, прехвърлете топката! Големи сте майстори. — Гибънз намести слънчевите си очила. — И още не ми е ясно защо ни повикахте. Това не е престъпление от федерално значение.

— Дръж си панталоните. Стигнах и до това. — Лейтенант Елъм прехвърли още една страница. — Ако погледнеш по-отблизо, Гиб, ще видиш, че номерата на колата са от Джърси. Доплавала е до Манхатън от Джърси, където вероятно е станало убийството, а това означава, че са засегнати два щата, и както знаеш, това пък означава, че си е чисто твоя работа, Гиб. — Елъм направи кръгче с палеца и показалеца около окото си и разтресе рамене от смях.

— Проверихте ли водата в мотора? Можете ли да докажете, че тя е от Джърси?

Лейтенантът само сви рамене — не ми е работа.

— Добре де, аз съм тук — каза Гибънз — и мога да свърша тази работа вместо вас. Къде са сега труповете?

Усмивката на Елъм изведнъж изчезна при споменаването на труповете.

— Медицинските експерти направиха предварителен оглед и ги откараха в моргата преди малко.

— И?

— Грозна работа. — Елъм издиша дълбоко и погледна в бележките си, преди да продължи. — Жертвите са от мъжки и женски пол. И двамата — азиатци. Точната причина за смъртта не е известна засега — Елъм вдигна очи от тефтера, — но ако ги беше видял, нямаше да се затрудниш.

Гибънз погледна с присвити очи към Елъм.

— Какво искаш да кажеш?

Елъм се почеса по ухото:

— Бяха срязани наполовина. Точно през средата. Но не са кълцани, разбираш ли, по начина, по който би го сторил някой в желанието си да натика жена си в торби за боклук и да я изпрати на бунището. Тези разрези бяха различни. Бяха… по-чисти.

Гибънз се опита да си представи за какво става дума, но всичко, което успя да измисли, бяха големите пържоли в месарския хладилник на супермаркета.

— Какво означава „по-чисти“?

— От това, което видях, личеше, че убиецът направо се е опитал да разсече жертвите наполовина. Прорезът в мъжа е от лявата страна. Пресякъл е гръбнака. На жената беше отдясно, не чак толкова дълбок, но почти. Голям зор видяха момчетата от моргата да ги извадят от колата, без да се разпаднат. Медицинският експерт каза, че не би се изненадал, ако някои органи са се изгубили във водата. Толкова големи са разрезите. Но както казах, озадачаващото тук е, че са много чисти, прецизни, Гиб. Никакви признаци на търкане или кълцане не видях. Бих казал — като пържоли. Никога не съм виждал тяло с такива рани. Гладки, дълбоки разрези.

Гибънз си свали очилата и зачака стомахът му да се успокои. Усещаше на гърлото си това, което беше обядвал — шкембе.

— Пържоли, а? Искаш да кажеш, че трябва да проверя всеки хладнокръвен касапин в Джърси?

Елъм поклати бавно глава:

— Ти си дебелокожо магаре. Подобни гадости вече не ти правят впечатление. Виждал си всичко това и преди, така ли?

— Какво очакваш да направя? Да си извадя носната кърпичка и да поплача малко? Състраданието към жертвите не влизаше в длъжностната характеристика, когато постъпвах в Бюрото. Изпитвам съжаление в други моменти. Работата ми е да откривам чудовищата, които вършат подобни гадости, за да не могат да ги повторят. Разбра ли ме? — Каменно твърда болка се изви като змия в корема му. Копелдак.

Елъм се изправи, пъхна ръка в джоба си и погледна ветерана агент:

— Вече ги няма такива като тебе… слава богу.

Гибънз се намръщи:

— Хич не ме четкай, Елъм. Натресохте ни случая и се отървахте от главоболието. Радвайте се.

— Много ми се ще да видя годишната ти служебна атестация. Какво вписва шефът ти под „Характер“? Сприхав?

Гибънз не си направи труд да отговори. Той се вторачи в оранжевия фолксваген, увиснал на въжето като голяма риба, налапала въдицата, и се опитваше да си представи какъв вид оръжие или друго средство биха могли да направят тези „пържоли“, чудеше се що за болно съзнание би измислило нещо подобно, чудеше се защо, по дяволите, един убиец ще си създава толкова затруднения, след като целта му е да убие жертвите. Ако, разбира се, приемем, че това е единствената му цел.

— Имаше ли някакви други белези по телата?

— Не открихме — поклати глава Елъм.

— Някаква представа за самоличността им?

— Нямаше документи, портфейли, пари, ключове. Само незначителни дреболии.

— Проверихте ли в списъка на изчезналите лица?

— Не. Не е наша работа, приятелю. Оправяй се.

Гибънз поклати глава и заби поглед в земята.

— Олеква ми на сърцето, като гледам колко рязко се е подобрило отношението на нюйоркската полиция към Бюрото. Не можеш да очакваш от ченге да наруши спокойствието си и да помогне на следовател. Неписано правило във всеки полицейски участък от единия океан до другия: прекарвай федералните при всеки удобен случай.

Моторът на крана изрева и започна бавно да издига фолксвагена над повърхността на водата. Когато най-сетне поставиха бръмбара на колелата му, Гибънз извади бележник и отиде да поогледа. Първото, което направи, беше да запише регистрационния номер. Погледна през страничния прозорец откъм шофьорската врата и разгледа предните, а после и задните седалки.

Видя отражението на Елъм да се мержелее в стъклото.

— И какво виждаш, Гиб?

— Мокра кола, лейтенанте.

Елъм сви устни и кимна:

— Ей това е проницателен коментар, какъвто може да се очаква от опитен следователски гений. Сега разбирам защо ФБР те извика на работа след пенсионирането.

— Кой казва, че са ме извикали? — Той обиколи откъм дясната седалка и погледна вътре.

Елъм тикна ръце в джобовете и изправи глава:

— Знаеш как става, Гиб. Носят се слухове.

Гибънз откъсна празен лист от тефтера и го използва да отвори колата така, че да не прибави собствените си отпечатъци върху дръжката.

— И какви са слуховете? Информирай ме.

— Че Бюрото е трябвало да те извика, за да откриете един от вашите в манхатънското управление, който минал на другата страна.

Гибънз мушна главата си в колата и хвърли поглед под таблото, после побутна скоростния лост. Както и предполагаше, не беше на скорост. Труповете не се вкарват сами в реката. Били са бутнати.

— Както чувам, Гиб, този чудак започнал да разстрелва всички, които трябвало да се явят пред съда — случаи, разкрити от него, преди да превърти. Прокурор, съд и екзекутор в един човек.

— Това по телевизията ли си го гледал, Елъм? — намръщи се Гибънз изпод таблото. Откъде, мамка му, знаеше за Тоци?

— Та както чух, ти си знаел нещо за този тип — как е прещракал и така нататък. Решили, че ти си единственият, който може да го озапти, преди да направи повече поразии. Така ли е наистина, Гиб?

В областното управление имаше няколко души, които биха могли да посъберат откъслечната информация и да решат, че Тоци е минал на другата страна, макар Айвърс да твърдеше със сигурност, че е държал случая под похлупак. Но би могъл да е и самият Айвърс. Може би скъпият ни главен специален агент се е похвалил пред няколко свои колеги от полицията, преиначавайки малко историята, та да заприлича на истински заговор срещу неговия пост. Напълно в характера на този задник.

— Хайде, Гиб, можеш да ми кажеш. Ти си Великият бял ловец на ренегати, нали?

Гибънз се изправи и погледна към Елъм над покрива на фолксвагена:

— Не знам за какво говориш, обаче историйката е добра. Трябва да напишеш книга.

Елъм само се усмихна и показа ред бели зъби:

— Точно така ще направя, Гиб.

— Хей, Елъм, може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Ти играеше в Мичиган, нали така?

— Щата Мичиган. Играех като нападател и офанзивен център. Завършихме наравно с Индиана за шампионата на Голямата десетка, когато бях в първи курс. — Лейтенантът изглеждаше много горд с постиженията си.

— Не си ли играл и малко професионален баскетбол?

— Да, малко. Бях картотекиран в „Булите“, но изиграх само няколко мача с тях.

— Какво се случи?

— Исках да остана, но ме боляха колената.

— Болки в колената ли? — Той наблюдаваше туловището на Елъм — кръстът му беше почти наравно с покрива на бръмбара. Уилис Рийд имаше болки в колената, но не го спряха.

Гибънз се взираше в предната седалка на фолксвагена. Нямаше петна от кръв. Реката беше измила добре изкуствената тапицерия. Той затвори вратата и притисна ръка в болящия го корем. Питаше се дали убиецът не е някое дребно, ниско лайно.