Лоша кръв

23.

Гибънз разкопча велкроновите каишки на каучуковата шина около врата си и я разхлаби малко. Цял ден си играеше с нея, но все не му беше удобно. Драматичните разкрития на Тоци също не допринесоха много за самочувствието му. Закопча каишките, но яката пак не беше удобна. Проклетият Тоци! Не оставя човека дори да страда на спокойствие.

— Белята ли си търсиш, или какво, Тоци? Кога ще поумнееш, по дяволите? Защо не си казал на Айвърс?

Гибънз гледаше нагоре към Тоци от мястото, където беше седнал, но проклетата шина правеше вдигането на главата неприятно. Той стана от стола, така че да гледа партньора си в очите, но тогава Тоци реши да седне в края на леглото. Ама че досадник беше този тип.

— Виж сега, знаеш как стоят нещата при Айвърс. Ще изкара тежката артилерия, за да освободи онези момчета от пилчарника, само и само да види физиономията си по новините в шест часа. Случи ли се това, можем да забравим за откриването на останалите. Д’Урсо и приятелите му от якудза ще преместят момчетата толкова бързо, че ще изчезнат като дим. Никога няма да ги намерим.

— Още не вярвам на тази работа с якудза. Твърде много прилича на някоя от обичайните ти измишльотини. — Той се облегна плътно на стената. Вратът го болеше убийствено, обаче не можеше да понася проклетите обезболяващи. Тези боклуци те правят като пиян.

Тоци започна да се оглежда наоколо из стаята и подрусваше коляното си. Беше нервен. Обикновено правеше глупости, когато е нервен.

— Познаваш ли някой си Боб Чен? — попита Тоци. — Той е специален агент към управлението в Хонолулу.

— Струва ми се, че май съм чувал за него.

Гибънз твърдо беше решил да не позволи на Тоци да го подхлъзне в някой от откачените си планове. Този път не. Отсега нататък — както пише в закона.

— Обадих му се днес следобед. Той е неофициален експерт на Бюрото по проблемите с якудза. Каза ми, че са навсякъде из Хавай и Калифорния и са започнали да се установяват по източното крайбрежие.

— Насам има много конкуренция. Защо им трябва да се местят във вече задръстен пазар?

— Защо всички идват тук, Гиб? Заради парите. Лос Анжелос може да е на мода, но истинските пари са в Ню Йорк.

— И Токио не е от най-бедните. — Гибънз размени кръстосаните си крака, но май нищо не помагаше. Като че ли някой току-що му беше забил няколко петсантиметрови тапицерски кабара във врата и раменете.

— В Япония има прекалено много конкуренция. По отношение на числеността, мафията е като Мики Маус клуб в сравнение с якудза. Имат над дузина основни фамилии. Шестдесет хиляди външни членове, четиридесет и няколко хиляди сътрудници. Най-голямата им фамилия е по-голяма от всички фамилии на американската мафия, взети заедно. А Япония има население само на половината от нашето. За да оцелеят, тези типове трябва да завладяват територия.

Тоци беше цар на фактите и цифрите, когато иска нещо. Обаче този път няма да мине.

— Айвърс няма да повярва. Ще каже, че птицекланицата е изолиран случай. Якудза, робство — за него ще е прекалено. — Гибънз се опита да наклони главата си малко назад, за да облекчи болката. Това май помогна.

— Да, но като се замислиш, Гиб, робството е нещо естествено за онзи район. Якудза дълго време са били в робство. Това не е толкова необичайно на Изток, а Америка е девствен пазар за тази стока. Съвсем близко до ума е, че ще се опитат да го пренесат тук. Дори Айвърс може да разбере тази логика.

— Не разчитай на това. Даже ако аз мислех, че това е операция на якудза и мафията, думата ми не означава кой знае колко пред него. — Той извъртя очи към партньора си. — А твоята не струва и колкото едно лайно. Просто му кажи и ги остави да ометат птицекланицата. Вероятно някое от онези момчета ще може да ни помогне да открием другите роби.

— Не, те не знаят нищо. — Тоци изглеждаше разочарован от него. — Още не можем да кажем на Айвърс.

— Тогава кога? Кажи ми кога? — изкрещя той. Да го вземат мътните, това му причини болка. Май няма да е зле да глътне половин таблетка.

— Когато научим повече за бизнеса с робите, ето кога. Колко е голям, кой е този тип Нагаи, кой купува робите…

— А как ще разследваме всичко това, без Айвърс да се запита какво правим, по дяволите?

— Аз ще се заема с търчането. Ти само осъществявай контактите с Айвърс вместо мен.

Гибънз изскърца със зъби. Всемогъщи Исусе Христе! Тоци забиваше кабарите още по-навътре. Опита се да не трепне. Не искаше Тоци да разбере какви болки изпитва в действителност.

— По същия начин загази последния път, задник такъв. Мислеше, че си по-умен от цялото Бюро, и се покри. По същите причини ме ангажираше да ти помагам тогава. Помниш ли?

Тоци направи подкупващата си отбранителна физиономия:

— Нямам нужда от уроци по история, Гиб. Всичко, което искам, е да задържим информацията за известно време, докато можем да излезем с някакви конкретни доказателства, които Айвърс няма начин да пренебрегне. Нещо, което ще му докаже, че това е много голяма операция и е невъзможно да бъде приключена с акция от един изстрел.

Гибънз стисна клепачите си и завъртя съвсем леко глава. Страшно болеше.

— Добре, добре. Ще си потраем известно време, но ако до средата на следващата седмица не излезеш с нещо конкретно, отиваме при Айвърс. Съгласен? — Точно сега не му беше до спорове.

— Какво ти е? Не изглеждаш добре.

Майната ти!

— Добре съм, отлично. — Той се смъкна надолу в креслото и отпусна главата си на високата облегалка. Това като че ли поукроти болката до тъпо наболяване. Тоци го гледаше със същото издължено лице и влажни очи, които бяха типични за Лорейн напоследък. Адски му се искаше да могат и двамата да влязат във форма. За Бога, да не беше осакатял?

— Казах ли ти за писмото? — попита Тоци.

— Какво писмо?

— Някакъв доносник изпратил писмо до управлението, естествено без подпис. Знаел всичко за двете хлапета във фолксвагена. Според писмото онзи, който го е направил, е японец на име Годзо Маширо. Имаше пълното му описание, каква кола кара и няколко места, където се навърта. Айвърс изпрати Мак Фадън и Бренър да го търсят. За този Маширо ми разправяше робът онази нощ в птицекланицата, от него се страхували толкова. Според този роб това е същият човек, който те е пребил.

„Гоцо“ Маширо. Звучи почти като наемен трошач на крака. Проклет кучи син.

— Някой направил ли е справка за него?

— Да. В нашите досиета нямаше нищо, та Айвърс изпрати искане до Японската национална полицейска агенция за информация. Каза ми да не очаквам много, понеже обикновено японците не са особено щедри в обмена на информация, обаче този път телексът задрънча като игрален автомат, ударил джакпот. Оказва се, че Маширо е в списъка на най-търсените там — вече осем години.

— Ами? За какво? — Гибънз предвкусваше отмъщението. Никой никога не го е изритвал толкова лошо по задника.

— Информацията казва, че Маширо е бил ръководител от среден ранг в „Тойота“, ерген, добър работник, но нищо забележително. През октомври осемдесет и първа, повишението го подминало. На следващия ден се явява на работа бесен, със самурайска сабя. Убил шефа си и началника на „Личен състав“, после ранил други осем. Отсякъл ръката на една жена точно над лакътя. Видели го за последен път, когато избягал в гората зад управлението на „Тойота“ в Нагоя. Когато полицията започнала разследване, открили, че прекарал няколко години в… — Тоци бръкна в джоба на якето си и извади малко зелено листче — Теншин Шоден Катори Шинто Рю. Разбра ли го?

Гибънз сви рамене и моментално съжали за това. Пак тези шибани кабари. Японско копеле.

— Това е школа в покрайнините на Токио, където още преподават старите самурайски бойни умения, включително класическите техники със сабя. Школата съществува от петнадесети век.

— Там ли обучават убийците си онези оттатък?

— Не, вече е съвсем духовно, нещо като свещенодействие. Явно обаче, че никой не е обяснил това на Маширо.

— Какво ще кажеш за това? Пребил ме е обучен самурай. По-добре, отколкото да ми надвие някой обикновен малък негодник, предполагам. — Гибънз си представи как ще натика „Ескалибур“ в гърлото на копелето, пък тогава да го види какво ще направи.

— Обаче това не е всичко. Маширо е учил няколко бойни изкуства, включително щурите — най-жестокия от нападателните стилове на карате, както разбрах. Когато му се е разхлопала дъската, е бил пети дан, черен пояс.

— О, вече се чувствам по-добре. — Копеле!

— Интересното е, че когато Маширо е изчезнал, не е имал връзки с якудза. Националната полиция смята, че може да се е хванал с тях, докато е търсел убежище, и те са му помагали да се укрива през цялото време.

— Звучи като удобно извинение, че не са го хванали. — Аз ще го хвана.

— Твърдят, че всеки бос от якудза ще се радва да има човек като Маширо в бандата си. Все едно някой капо от мафията тук да привлече Андре Великана29 в своя екип.

— Кого?

— Няма значение.

Гибънз за малко пак да свие рамене, но този път се спря навреме.

— Иска ми се да има някакъв начин да изпратя телекс до Националната полицейска агенция на Япония, без Айвърс да разбере, и да ги питам за Фугукай и този тип Маширо. — Тоци се почеса по шията, което моментално предизвика сърбеж на същото място у Гибънз. Дяволите да го вземат.

Заклати главата си, но и това беше болезнено.

— Забрави за това. Международните запитвания трябва да преминават през главните управления. Нямаш късмет. Освен ако не си готов да кажеш на Айвърс как си пропълзял в цветните лехи на д’Урсо и как си отворил онзи фургон.

— Хм. Точно това си мислех. По дяволите. — Продължаваше да се чеше по шията, копелето му.

После Тоци замлъкна. Опитваше се да съчини как да заобиколи системата и да изпрати телекс в Япония, без никой да разбере. Упорит кучи син. Гибънз продължаваше да мисли за Маширо, припомняйки си сцената в птицекланицата. Той повтори всичко в мисълта си, опитвайки се да открие какво трябваше да направи по друг начин. Трябваше да убие кучия син, ето какво трябваше да направи различно. Да изпрати някой куршум в главата му. Да разплиска мозъка му из целия проклет…

Гибънз се стресна. Вендета, отмъщение, разчистване на сметки. Вече мислеше като Тоци, за бога. Въздъхна и погледна към куфара си на пода. Къде, по дяволите, беше този проклет доктор? Искаше да се махне оттук.

— Господин Гибънз, как се чувствате?

Гибънз познаваше този гръден контраалт прекалено добре. Той изви поглед към вратата. Тя беше там. Двутонното кокиченце.

— Чувствам се като торба с лайна, Фей. Ти как си?

Фей имаше дълга руса коса като Алиса в страната на чудесата и цици като топки за боулинг. Тя беше първият човек, когото видя, щом излезе от комата, и веднага се замисли от що за плат трябва да е направена униформата на медицинските сестри, че да поема толкова товар, без да се пръсне. Тя налетя като локомотив в стаята, спря моментално, удари юмруци по бедрата си и погледна убийствено седналия на леглото Тоци.

— Пациент ли сте, сър?

— Не.

— Тогава, моля, станете от леглото.

— Вече е разтурено — каза Тоци.

— Болнични правила, сър. Само регистрираните пациенти имат право на легла. Застраховката ни не покрива падналите от леглата посетители. Моля, вземете стол.

След като Тоци стана, тя се обърна към Гибънз и отново пусна начервосаната си усмивка. Петдесет сестри обслужват този етаж, някои от тях наистина могат да ти вземат акъла. Гибънз не можеше да си обясни защо го харесваха все грубоватите.

— Взехте ли си хапчетата след обяда, господин Гибънз?

— Да. — Наложи се да пусне три пъти водата, докато потънат тези проклетии в тоалетната.

— Добре. Ето ви предписаното. — Тя му подаде малко кафяво пластмасово шише. Приспиващите обезболяващи.

— Къде е докторът? Мислех, че той трябва да ме изпрати.

— Доктор Липскомб беше повикан на адрес, но не се тревожете. Вече е подписал документите ви за изписване. — Голямата червена усмивка кръжеше над него като птеродактил.

Той върна усмивката с оголени зъби:

— Ясно.

— Освен това не бива да управлявате автомобил, докато вземате лекарствата, или да работите с тежки машини.

— Ясно. — „Ескалибур“ тежи само около кило.

— Сега да погледнем тук. — Тя запрелиства страниците в бележника си. — В счетоводството имат пълни данни за вноските ви в „Синият кръст“ и „Синият щит“. Добре. Значи всичко, което трябва да направите, е да подпишете тук… И тук, и сте съвсем свободен.

Гибънз пое химикалката от топчестите й пръсти с рубинени нокти, надраска името си срещу двете кръстчета и й върна тефтера.

— Чудесно. Сега искам да си почивате. Лежете колкото може повече, не се притеснявайте и слагайте яката винаги когато ставате или седите. Най-добре е да си стоите само в леглото и да се подпирате хубаво с възглавници. Винаги осигурявайте на горкия си врат колкото може повече опора. Не бихме желали да се видим пак тук, нали? — Тя се разливаше като топящ се плодов сладолед върху горещ сладкиш. — Ей сега ще дойде санитар да ви изпрати. Довиждане.

Тя се завъртя на пръсти като Оливър Харди и пак като локомотив изхвърча през вратата.

— Санитар? За какво?

— За да те свали долу в стол на колела — каза Тоци.

— Това е свързано със застраховките. За да не паднеш и си строшиш врата, докато си още в сградата.

— Майната му. Хайде да тръгваме. — Гибънз се надигна от стола.

— Добре, а… къде отиваме? — Тоци въобще не се помръдна.

— Вкъщи. Къде другаде, по дяволите, да отида?

— О… — Тоци закима в празното пространство. — Добре. Само си мислех…

— Мислеше си какво?

— Ами снощи говорих с Лорейн и тя като че ли се надяваше, че ще отидеш в нейното жилище поне за няколко дни. Разбираш ли, да се възстановиш. Мога да те откарам там още сега. Имам време.

— Да се възстановявам, а? Така ли ти каза? Имала е предвид да се пенсионирам.

— Не, не точно…

— Знаеш ли, вие двамата ме побърквате. Едно сътресение и няколко натъртени прешлена и изведнъж ставам метал за вторични суровини. Всеки път, когато идваше тук, физиономията й говореше „О, бедното ми старо кученце“. Постоянно подмяташе, че може би трябва да се откажа от работата и да си гледам пенсията. Сега те е хванала да работиш за нейната кауза. Е, ако мислиш, че съм свършил, майната ти и на тебе, Тоци.

— Хей, не ти казвам да се пенсионираш. Обаче мисля, че веднъж трябва да се съобразиш с Лорейн. Тя те обича, тъп задник такъв. Тревожи се за теб. Просто изкарай уикенда там. Зарадвай я.

— С тези шантави тревоги се превръща в бабичка. Обаче, ако мисли, че ще направи старец от мен, по-добре да си помисли пак.

— Добре, съгласен съм, че е малко досадна с това, но е вярно и че се поболя от тревоги с теб. Знае колко ум имаш. Знае, че няма да се пазиш. Просто иска да се пооправиш, това е всичко.

— Аз съм добре и сега и се връщам на работа. Утре.

— Не ставай глупак. Отпусни се за няколко дни.

— Дискусията свърши. Повече не искам да говоря за това. Случаят е приключен. — Гибънз се наведе да вземе куфарчето и усети отново онези кабари.

— Остави това, аз ще го занеса.

— Мога да се оправя.

— Мадона, какъв твърдоглавец!

— Задръж си лигавите сценки, а? Да тръгваме.

— Чакай за минутка. Утре е събота. Къде ще се върнеш на работа?

— Не съм глупак, Тоци. Известно ми е, ме не ми работят всичките цилиндри. Няма да се презорвам.

— И какво ще правиш?

Гибънз въздъхна отегчено:

— Ще седя в колата си с бинокъл в ръка и ще наблюдавам къщата на д’Урсо, ето какво ще правя. Ще си сложа яката, ще взема някоя друга възглавница — все едно съм вкъщи на дивана. Според всичко, което ми каза, смятам, че тук има някаква степен на неотложност и някой трябва да направи поне символично усилие да прегледа дома на този тип, който държи шестдесет роби заключени зад фабриката си. Не мислиш ли така?

— Сто процента съм съгласен. Мисля, че ние сме длъжни да организираме наблюдение в къщата на д’Урсо.

— Не ние, Тоци. Аз.

— Ела ме вземи в осем. Ще купя кафето.

— Ако имаш намерение да откриеш нещо, което да представиш на Айвърс следващата седмица, по-добре си размърдай задника и започни да го търсиш. Забрави, че ще ми правиш компания.

Тоци се ухили.

— Какво по-добро място за начало на търсенето от къщата на д’Урсо? Само натисни клаксона, когато минеш покрай квартирата ми. Слизам веднага.

Гибънз не понасяше, когато Тоци се прави, че не чува. Всъщност нямаше да е лошо да има някаква компания утре, а освен това възможно е да не е способен да шофира цял ден. Тоци може да дойде, стига да не приказва за Лорейн.

— Ще отскоча и за закуските — каза Тоци. — Меденки, нали това харесваш?

Накрая Гибънз издиша, предавайки се:

— Истински гъзоболник си, Тоци. Да си готов в седем. И не обичам проклетите меденки. Вземи щрудел с канела.

— Добре.

— И помни какво се разбрахме. Ако не откриеш нищо ново по въпроса за робите до сряда, казваме го на Айвърс, както е.

Тоци затвори очи и кимна.

Тогава в стаята влезе някакъв дребен мъж с кръгли очила в телени рамки, който тикаше стол на колела.

— Окей, господин Гибънз. Време е да вървим. Скачайте на стола.

Гибънз се завъртя на една пета, скован като Франкенщайн. Погледна надолу към санитаря, а шината на врата повдигаше плътта около челюстите му.

— Изчезвай от пътя ми, преди да съм изхвърлил теб и тази количка през прозореца.

Санитарят замръзна на място с отворена уста и лъщящи очила.

Гибънз го заобиколи, а Тоци тръгна след него, като се хилеше зад дланта си.

— Но, господин Гибънз… — викна слабо след него санитарят.

Гибънз продължи да крачи, размахвайки куфара отстрани.

— Не се престаравай, приятелю. Ще се оправя. Пожелавам ти наистина приятен скапан ден.