Лоша кръв

30.

Тоци надникна над багажника на мерцедеса. Пушката в ръката му беше готова за стрелба. Разнебитеният кадилак приличаше на мъртва акула. Микробусът изглеждаше сравнително незасегнат, жените още седяха гръб към гръб в сянката вътре. Той чуваше плясъка на вълните по каменистия бряг на залива. Сега беше тихо, но Тоци изпитваше съмнения.

— Отидоха си. Моля те, ела да ни развържеш. — Това бе гласът на Роксан.

Не звучеше прекалено отчаяно, слава богу, но се замисли дали някой якудза не е все още с тях в сумрачната задница на микробуса, насочил пистолет към нея, принуждавайки я да му каже, че брегът е чист. Макар че може би това беше малко налудничаво, като се има предвид езиковата бариера. Както и да е, ако вътре има някой, скрит зад фустите им, той ще стои кротко и ще чака. Заложниците са при него. Защо да прибързва и да губи елемента на изненадата? Той изтри изпотения приклад на пушката. Искаше да отиде при нея, да види дали тя и Лорейн са добре, но не посмя — не без подкрепа. Къде, по дяволите, беше Гибънз? Не му се нравеше да бъде сам на откритото.

Озърна се, докъдето можеше да види наоколо, за признаци на движение зад десетките коли. Разгледа трите тела, проснати върху настилката от другата страна на мерцедеса: някакъв едър човек наполовина под колата, хлапакът Франчоне и още един обърнат по гръб с крака върху гърдите на Франчоне. Този трябва да беше Маширо. Облечен бе в самурайска броня от феодална Япония. От мястото, където беше застанал, виждаше блясъка на падналата до труповете сабя. Невероятно!

Една чайка кацна на асфалта до телата и наклони глава първо на едната страна, после на другата — разглеждаше хлапака. Птицата клъвна няколко пъти по предната част на ризата му и после отлетя.

Тоци се изправи бавно в очакване на изстрел от всички посоки. Той заобиколи задницата на мерцедеса, бързо пресече откритото бойно поле и отиде направо към задната част на кадилака, за да се прикрие. Насочи пушката към кабината на микробуса. Шофьорската врата бе отворена. Заобиколи бавно, докато се увери, че кабината е празна. Застана на колене и погледна под микробуса, предполагайки, че някой може да чака от другата страна. Не се виждаха крака. Той се поуспокои малко и се изправи, облегнал пушката на едната си ръка. Заостреното крило на кадилака беше точно срещу него. Не устоя и го поглади с длан, спомняйки си за кадилака на баща си, когато той беше дете. Все пак побърза да хване пушката с две ръце. Наоколо имаше твърде много прикрития и не беше време за носталгия. Огледа паркинга. Какво, по дяволите, става с Гибънз?

Тоци обиколи към задницата на микробуса и погледна с присвити очи към сянката.

— Е, и това ако не е „Самотният боец“! — Той разпозна саркастичния тон на Роксан. Тя седеше по турски, със завързани отзад ръце и се опитваше да изплюе непослушно кичурче коса от ъгъла на устата си.

— Майкъл, къде беше? Помогни ни, за бога. — Позна мъмренето на Лорейн, съвсем като едно време, когато се грижеше за него като малък. Тя бе седнала по същия начин и се дърпаше в напразни опити да се освободи.

— Кой сте вие? Полицай ли сте или друго нещо? — Той позна дори нервното чуруликане на Мишел д’Урсо. Тя правеше физиономии всеки път, когато биваше раздрусана от усилията на Лорейн.

— Успокойте се, успокойте се — каза той уморено и се качи в микробуса. При това добро отношение май ще е по-добре да ги остави, както са.

— Хайде, Майк. Тези китки ще ме съсипят.

— Да, и моите.

— Да, мен също.

Защо не са им запушили и устите?

— Спокойно, тук съм. — Той докосна Роксан по бузата, после се пресегна и сложи ръка на рамото на братовчедка си. — Всички добре ли сте?

— Не, не сме добре — озъби се Роксан. — Освободи ни от тези неща.

Китките им бяха завързани зад гърбовете, с преплетени ръце, за да стоят заедно. Якудзите бяха използвали самозалепваща се пластмасова лента вместо белезници. Дай им на японците да измислят високи технологии. Не са ли могли просто да използуват въже като средностатистическия криминален елемент? Майка му стара!

Той остави пушката и се опита да размотае ръцете на Роксан, но бяха прекалено стегнати. Мамка му!

— Някоя да има нож, ножичка или нещо подобно?

Мишел д’Урсо завъртя очи:

— Сериозно ли говорите?

— Не ставай смешен, Майкъл!

— Не е весело, Майк.

— Чакайте, чакайте.

Той бръкна в джобовете на панталона си за ключодържателя, на който имаше нокторезачка. Захвана се с „белезниците“ на Роксан, предъвквайки с нокторезачката жилавата лента. Доста труд отне, но накрая успя.

— Благодаря — каза тя и замасажира китките си, все още сърдита.

— Пак заповядай.

Не му харесваше как го гледа, сякаш не друг, а той бе направил нещо нередно. Зае се с ръцете на Лорейн.

— Къде е Гибънз? — попита Лорейн още щом я освободи. — Добре ли е?

Тоци се намръщи. Ей това е благодарност.

— Тук е някъде. — Исусе!

— Хей, ами аз? — изхленчи Мишел.

— Вие стойте там — каза той. — Арестувана сте.

— Какво?!

Той не обърна внимание. Бръкна в кобура под мишницата си и извади пистолета.

— Лорейн, вземи това. — Той го подаде на братовчедка си. Тя хвана пистолета, като че беше радиоактивен. — Гибънз показвал ли ти е някога как се сваля предпазител? Това нещо. — Той го прещрака няколко пъти, за да й покаже.

— А… не знам, Майкъл.

— Вземи го, Лорейн — нареди той. — Стойте тук и трите, докато се върна. Ако се завърти някой да ви безпокои, използвай го. Чу ли ме? Използвай го. Просто вдигни малко шум.

Той погледна към големия пистолет в слабите й треперещи ръце. Ще вдигне шум и още как. Един „Магнум 357“ вдига много шум. Питаше се дали не прави грешка. Майната му, нямаше друг избор. Беше самичък там, Гибънз може би има неприятности. Трябваше и да повика помощ, да приберат онези якудзи, дето избягаха.

Той вдигна пушката и се изправи. Роксан триеше китките си и още го гледаше с начумерено и обвиняващо лице. Когато разговаряха с нея сутринта, му се стори, че е много сърдита за снощи. Явно правилно е разбрал. Господи! Нямаше нужда от тези глупости сега. Той изскочи навън от микробуса, избягвайки погледа й.

— Стойте кротко, банда. Ще се върна.

Тоци закри очите си от слънцето и огледа паркинга. Забеляза Гибънз доста надалече в другия край заедно с някакъв дребен, мършав тип. Хич не си даваха зор да дойдат тук. Какво е това, по дяволите? Старчески дом? Тогава му мина през мисълта, че Гибънз може да е ранен. Все пак ходеше. И да е ранен, вероятно не е много тежко. Тоци огледа големия паркинг. Нужна им беше помощ. Трябваше да намери телефон. Забеляза един бетонен бункер в другия край на паркинга, но се намираше поне на сто и петдесет метра разстояние. Караулката на входа беше още по-далече. Не му харесваше идеята да ги остави трите сами, с „Магнум“ или без него. Тогава забеляза простреляния мерцедес на д’Урсо. Телефон в колата. Може да има телефон в колата.

Той изтича към черния мерцедес, уверен, че д’Урсо е от онези типове, дето си слагат телефони в колите. Когато се приближи до труповете, спря да ги огледа. Самураят бе по гръб, черният шлем килнат над по-голямата част от лицето му. Погледна трупа на Франчоне и не можа да избегне чувството на задоволство, че е мъртъв. Това момче си беше проблем чисто и просто. Ако бе останал да се навърта, щеше да стане още по-лош. По-добре, че е мъртъв. Тоци се загледа в съсирената кръв, която бе напоила модерната му риза, и се замисли кой ли му е направил честта. От съдебната медицина ще изчислят. Той протегна врат да хвърли по-добър поглед към едрия човек до мерцедеса, може би ще го разпознае…

Внезапно усети как метал се удря в метал и пушката изхвърча от ръката му. Видя я как се отдалечава с дрънчене по асфалта и изчезва под черния кадилак. После видя острието да блести точно пред лицето му като готвеща се да нападне кобра. Той отскочи назад извън обсега му. Трупът се беше подпрял на лакът, мърдаше — самураят. Сабята бе в ръката му. Инстинктивно Тоци бръкна в празния кобур. Мамка му! Той хвърли поглед към микробуса. Маширо вече беше на крака. Кръв се стичаше надолу по потното му лице под шлема. По цялата предница на плетената му броня имаше много кръв. Вонеше на нещо гнило. Изражението на лицето му беше страшно. Очите му бяха като черни цепки. Изведнъж Тоци си спомни за онази скоропоговорка от детските му години: „Големият черен бръмбар бълваше черна кръв.“ Кажи го три пъти бързо. Майка му стара!

Зад себе си чуваше Роксан и Лорейн да вдигат врява във фургона. Явно обсъждаха какво да направят. Лорейн не знаеше как се използва пистолет. А Роксан? Едва ли. Макар че, ако Лорейн започне да стреля, може би ще отклони вниманието на този малоумник. Може даже да има късмет и да улучи кучия син. Разбира се, може и него да улучи. Не. Не стреляй, Лорейн. Не, недей.

Маширо стисна сабята с две ръце и я вдигна над главата си подобно на бейзболна бухалка. Той се промъкваше бавно към Тоци с прегънати колене в широко разкрачена стойка. Дишането му беше хрипливо. Тоци отстъпваше назад и се опитваше да не поглежда към лъскавото острие. Смътно си спомняше Нийл Чейни да казва нещо по време на нощния им урок по айкидо за поддържане на подходящо разстояние от противника и да се наблюдава целият човек, без да се съсредоточаваш в някоя отделна част от него.

Спомни си и за нещо друго, което Нийл бе казал относно бойните изкуства изобщо. Винаги, когато е възможно, отбягвай боя. Ако трябва, избягай. По-добре, отколкото да използуваш уменията си.

Какви умения?

Тоци се потеше. Гърлото му бе изсъхнало, очите му пареха.

Помисли си да избяга, доста сигурен, че ще се измъкне. Маширо има къси крака и освен това е ранен. Изгубил е кръв, не би могъл да е много здрав в краката. Но после си спомни за Роксан и Лорейн в микробуса и за още завързаната Мишел д’Урсо. Не можеше да ги остави тук с този психопат. Не можеше просто да избяга. Ще се наложи да ангажира вниманието на Маширо поне докато дойде Гибънз, докато Гибънз простреля този изверг в главата и да се свърши работата. Хайде, Гиб. По-живо.

Тоци отстъпи, за да увеличи разстоянието помежду им, но Маширо неочаквано го догони, запазвайки същата дистанция. Движеше се удивително бързо с тази особена полуклекнала походка — като нападащ скорпион. По дяволите! Дотук с теорията за несъвършените крака.

Маширо започна да мърмори злобно на японски. Тоци се досещаше какво казва — същото, което той би казал, ако имаше няколко парчета олово в себе си и е побеснял за отмъщение. Стомахът му започна да се свива, докато продължаваше бавно да се движи назад, запазвайки разстоянието помежду им, и се питаше какво ли ще прави, когато този тип в крайна сметка предприеме атаката си. Бюрото не предлагаше кой знае какво по въпроса за защитата от саби, когато го обучаваха в Куантико. Единствените му познания бяха свързани с малкото, което бе правил в уроците по айкидо с дървения учебен меч — бокена. Е, ползваш онова, с което разполагаш, нали така? Само му се искаше да има малко повече вяра в показаното му от Нийл. Не беше време за съмнения.

Тоци продължаваше да отстъпва и обмисляше други варианти — мислеше да го заблуди с фалшиви втурвания вляво и дясно, надявайки се, че самураят ще покаже някоя слабост, от която да се възползва — наранено коляно, нещо друго, което би могъл…

Внезапно Маширо нападна, втурвайки се стремглаво към него с високо вдигната сабя. Тоци нямаше време да мисли. Той действаше. Постъпи точно както правеше снощи всеки път, когато Нийл го нападаше по този начин с дървения меч — отмести се. Не с отстъпване назад, а с крачка напред към атаката, заставайки близо до Маширо, така че сабята да не бъде заплаха, с лице към нападателя. Когато Маширо профучаваше край него, Тоци се завъртя в обратна посока и отстъпи бързо назад, щом Маширо се обърна и нанесе хоризонтален посичащ удар на височината на кръста. Маширо изкрещя яростно нещо, но единственият звук, който Тоци наистина чу, бе свистенето на острието, посичащо въздуха като мълния.

Получи се! Дявол да го вземе, получи се! Тоци избърса потта от челото и незабавно поправи стойката си. Насили се да застане отпуснат пред самурая, с изправени рамене и изпъчени гърди, предлагайки на противника „голяма цел“, както се изразяваше Нийл.

Маширо пак се втурна към него, хванал сабята, сякаш възнамерява да му разцепи главата, и отново Тоци избяга от нея с крачка напред към атаката, измъквайки се после от обсега зад противника. Пак се получи! Тоци беше на седмото небе. Това е страхотно! Наистина имаше нещо в това айкидо. Чувстваше се виновен заради съмненията си.

Сега мърморенето на Маширо стана малко по-силно. Той го гарнираше с кратки, резки викове, като раздразнено куче, лаещо по непознат. Внезапно, насред излайването, той нападна още веднъж, пак с високо вдигната сабя над главата, като че ли имаше намерение да разсече Тоци от горе до долу. Стой спокойно, стой спокойно — повтаряше си Тоци. Насили се да чака, чака, чака — докато Маширо насочи центъра на тежестта си така, че да не може да промени атаката. Тогава той се извъртя встрани, почти отривайки рамене в тези на побеснелия японец, а лъскавото острие изсвистя през пространството, където бе Тоци преди миг, удари се в земята и се заби в черната настилка. Маширо яростно изкрещя и издърпа сабята, после се обърна и зае позиция за нов опит.

Майка му стара! Тоци усети, че този път би могъл да направи нещо. Ако беше по-бърз, би могъл да го нападне отстрани, докато сабята стоеше забита в асфалта, и да отдели Маширо от оръжието му. Или пък да го удари в бъбреците. Или да го сграбчи отзад и да му направи суплес. Съзнаваше, че Нийл ги учеше да се съпротивляват на естествения подтик да се бият емоционално, и да не се връщат към навиците от уличния бой. Спомняше си всичко онова за опасността да изгубиш едната точка и да станеш неуравновесен. Но това беше смешно. Той познаваше уличния бой, не знаеше айкидо. Както и да е, сега трябва просто да създава работа на Маширо, докато дойде Гибънз. Той хвърли поглед през рамото си. Проклетият Гибънз все още беше на петдесет метра и хич не си даваше зор да дойде тук със старото си приятелче, който и да е той, по дяволите.

Слънцето се отразяваше в черния шлем на самурая. Малките медни плочки върху бронираните му гърди блещукаха. Сега Маширо крещеше непрекъснато срещу Тоци. Дишаше тежко, а струйките пот разчленяваха като мраморни жилки кървавите петна по лицето му. Миришеше ужасно.

Хайде, човече, направи го пак. Същият ход. Хайде, грозен изверг. Направи ми услуга.

Нечовешки гърлен рев изригна от самурая, когато се втурна отново с високо вдигната над главата сабя.

Тоци се усмихна. Да го вземат дяволите! Той го правеше пак! Същото движение!

Той застана стабилно, принуждавайки краката си да стоят спокойно до подходящия момент в очакване сабята да се задвижи в дъга надолу, издебваше мига и предвкусваше своята контраатака.

Тоци чакаше и чакаше, после се помести, извъртайки се встрани, и застана рамо до рамо с Маширо, докато острието разсичаше пространството на предишното му място. Сега! Той застана зад Маширо и бръкна под лактите му, като си представяше как ръцете му се мушкат под мишниците на самурая, как пръстите му се сплитат зад потния врат под шлема. Почувства как натиска бързо и силно надолу, принуждавайки го да пусне сабята.

Обаче мисълта му бе там преди ръцете и не стана така, както предвиждаше.

Докато Тоци протягаше ръце и се подготвяше за атака, Маширо изведнъж се завъртя в кръг и удари, порязвайки го точно над лакътя с близката до дръжката част на сабята. Шокът, че е посечен, накара всичко да почернее за част от секундата. Тогава Тоци чу една от жените да изпищява и инстинктивно стисна раната с другата ръка, отдръпвайки се бързо назад, преди да е дошъл смъртоносният удар.

Маширо ръмжеше и се смееше. Тоци погледна към ръката си. Якето и ризата бяха тънко срязани, кръв се процеждаше през пръстите му. Това проклето чудо беше остро като бръснач. Тоци изведнъж се почувства виновен. Това бе наказанието му, че е пренебрегнал указанията на Нийл — по логиката на католическите училища.

— Застреляй го! Застреляй го!

Самураят насочи вниманието си към пискащия от микробуса глас.

— Застреляй го!

Роксан крещеше на Лорейн, която стискаше револвера с две ръце, примижала и трепереща, и се опитваше да се прицели в Маширо. Той вече крачеше предпазливо към тях, накланяше се вляво и дясно, докато наближаваше микробуса със скорпионската си походка. Грухтенето му беше предизвикателно и заплашващо. Приближаваше се като паяк към муха. И за него бе очевидно, че Лорейн никога не е стреляла с пистолет.

— Хей, задник! — изкрещя Тоци. — Ела да ме довършиш! Хайде, копеле такова, не ме оставяй. Свърши си работата, безчестен кучи син!

Маширо не му обърна внимание, съсредоточен в криволичещия си танц към жените.

Роксан се побърка там горе. Мамка му! Остави ги на мира, дебелоглаво копеле. Тоци се затича с всичка сила. Тичаше направо зад Маширо и го изрита по седалището на панталона.

Маширо изригна като вулкан, обърна се и започна да сече бясно със сабята.

Тоци отскочи назад извън досега му, стиснал раната, опитвайки се да не се поддава на собствения си гняв.

— Мене, задник! Разправи се първо с мен!

Маширо се втурна с несръчна спъната походка. Тоци се обърна бързо и побягна с всичка сила от самурая. Чу неземен рев зад себе си и забави ход, за да погледне през рамото си. Маширо стоеше, заел позиция, вдигнал сабята като бейзболен играч в очакване Тоци да отговори на предизвикателството му. Тоци погледна към микробуса, после се обърна и застана с лице към него. Няма да го изплаши.

Маширо бързо се втурна и атакува. Тоци приклекна и острието избръмча над главата му. Маширо се препъна от силата на собствения си замах, а Тоци пак го ритна по задника и побягна в обратната посока.

— Хайде, чудовище! Хвани ме!

Той погледна напред към микробуса и долови ужаса в лицето на Роксан. Тичайки, надникна през рамото си. Маширо заби сабята си във фара на една кафява корола и пак нададе онзи задгробен вик — бойния вик на самураите. Той се втурна бясно. Гонеше Тоци с все сила, следваше го, докато той бягаше предизвикателно в зигзаг по алеята и се обръщаше в противоположната посока, избягвайки му отново. Тоци се питаше кой ли пръв ще остане без въздух. Виждаше пред себе си задницата на черния кадилак, както и Роксан, и Лорейн, застанали до задните врати на микробуса в съседство. Чувстваше се слаб и немощен, едвам си поемаше дъх, но тежките стъпки на Маширо сега бяха непосредствено зад него. Вече не можеше да мисли, просто действаше. Адреналинът задвижи краката му, когато присъствието зад него стана осезаемо. Погледна бързо назад и видя заплашителния блясък на острието. Продължаваше да тича с цялата си енергия. Давай, давай, не спирай! Тогава внезапно си спомни нещо от снощи. Сабята вече се движеше към главата му, чувстваше я как се приближава. Никакво време за мислене. Само за действие. Така и направи.

Тоци спря рязко и се обърна с лице към Маширо, както Нийл му бе показал. Когато сабята се сниши само на сантиметри от лицето му, той сграбчи ръцете на Маширо върху дръжката, подпря лакътя на самурая, натисна веднъж надолу, за да наруши равновесието му, после още веднъж с намерение да изпълни хвърлянето. Маширо се преметна мигновено. Тоци премигна и се стресна, спомняйки си внезапно, че трябваше да вземе и сабята. Проклетата сабя още беше в Маширо. Обаче, когато вдигна поглед, той видя тялото на самурая увиснало във въздуха, с главата надолу, тресящо се жестоко. Тоци продължи да мига. Беше объркан. Имаше нещо нередно. Сабята се изплъзна от пръстите на Маширо и издрънча на настилката. Тоци се чувстваше зашеметен. Не можеше да разбере какво, по дяволите… После кръвта се стече от хромирания връх на крилото на кадилака и той лъсна на слънцето, щръкнал от гърдите на Маширо. Чак тогава Тоци разбра, че самураят се е нанизал на него. Като японски бръмбар, забит с карфица.

— Мадонна миа!

Тоци се обърна към дрезгавия глас и с изненада видя, че старият дядка, увиснал на ръката на Гибънз, е Кармине Антонели.

— Я тихо! — скара се Гибънз на стария дон и после погледна към Тоци, който държеше раната си. — Лошо ли си ранен?

Тоци дишаше запъхтяно и кашляше.

— Не знам. Мисля, че не.

— Вдигни ръката над главата си. Да стои по-високо от сърцето — каза Антонели. — Това ще намали кървенето.

Гибънз го зяпна:

— Сега пък доктор ли си?

— Само се опитвам да помогна — сви рамене Антонели.

— Само се опитай да млъкнеш.

Антонели пак сви рамене и се загледа встрани.

Гибънз хвърли едно око на ръката:

— Прав е. Вдигни си ръката. Между другото, връщам си обратно думите за онова, което учиш. Айкидо ли беше? Хубава хватка. Поразен съм.

Тоци направи физиономия и посочи с глава към висящия самурай.

— Не знам — измърмори той, — мисля, че свърши работа, но май не беше както трябва…

— Господи, ти си бил жестоко копеле. Никога не си ми казвал това за себе си. — Роксан мина зад гърба му и свали ръката му да я огледа.

Без да го пита, тя му свали якето, отпра скъсания ръкав на ризата и направи турникет от него. Очите й бяха нежни и загрижени. Докосването на ръцете й го караше да се чувства още по-зашеметен. Може би вече не беше сърдита.

— Няма ли да кажеш „благодаря“ за избавлението? — попита той.

— Нямам такова намерение.

— Не? — По дяволите.

Тя се усмихна лукаво и показа онова невероятно пространство между зъбите си:

— Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…

— Не, не, не… няма нужда — ухили се Тоци. — Само ми кажи едно нещо. Как, по дяволите, се забъркахте с…

Тоци изведнъж усети, че Лорейн е застанала до него. Стоеше като зомби с безжизнено отпуснати ръце и разчорлена коса. Тя гледаше раната му, докато Роксан я превързваше, и сълзи напираха в очите й.

— Ето — каза тя и пъхна рязко пистолета му в кобура.

— Какво ти е, Лорейн? Ранена ли си? — Тоци знаеше какво й е, но не знаеше какво да й каже. Той погледна към Гибънз. Не се прави на глупак, кажи нещо.

Очите на Лорейн блеснаха като смъртоносна мълния, когато погледна свирепо към Гибънз.

— Не, не съм ранена. — Гласът беше леден. Никога не я беше чувал да звучи толкова злобно.

Тоци погледна към Гибънз, който просто беше зяпнал Лорейн. Гибънз изпусна дълга въздишка, но не каза нищо. Какво чакаше, по дяволите?

Тя се обърна рязко и си тръгна с тежка стъпка. Тоци очакваше Гибънз да каже нещо, да я спре, да отиде при нея, но задникът не направи нищо. Обичаше ги и двамата наистина, но може би малко повече нея. О, хайде, Гиб. Знам, че е трудно, но не бъди идиот. Не постъпвай така с нея.

Антонели започна да кашля и да хрипти, а Гибънз го погледна, сякаш бе сторил нещо нередно. Лорейн вече беше на съседната алея и продължаваше да върви. Гибънз продължаваше да гледа стареца. Продължаваше да не поглежда към Лорейн. Какво, по дяволите, ти става, човече?

Внезапен хладен вятър полъхна откъм залива и избута встрани носещите се в слънчевото небе чайки. Тоци въздъхна и поклати глава. Роксан вече не се усмихваше. Тя знаеше какво става. Той изпусна дълга възмутена въздишка и се загледа в мъртвия самурай, побит върху опашната перка на стария черен кадилак, който беше съвсем като онзи, дето баща му имаше някога. Слънцето беше ярко и горещо за това време на годината. Струйка яркочервена кръв се бе извила като змия по черния асфалт от събраната под сянката на хромираната броня тъмна локва. Тоци подсмръкна и избърса потта от челото си. Големият черен бръмбар бълваше черна кръв.