Лоша кръв

22.

Тоци беше на колене в новата си всекидневна и се опитваше да свикне със седенето в поза сейдза. Нийл-сенсей му бе казал, че правилното седене в сейдза ще уравновеси тялото, ще го координира с мисълта му и ще доведе до състояние на спокойна бодрост. Но за Тоци седенето в сейдза довеждаше само до състояние на болка. Бедрата и глезените го моряха, но той се опитваше да ги пренебрегне в желанието си да се съгласи с обещанието на Нийл, че това ще премине с времето и тренировките. Обаче имаше и едно хубаво нещо в мъчителното седене в сейдза. Тази болка го караше да забрави другата болка в долната част на кръста, която получаваше от спането на дивана. Слава богу, днес щяха да доставят леглото.

Въздъхна, впил поглед право напред в голата бежова стена между двата предни прозореца. Ужасно му се искаше седенето в сейдза да му донесе малко спокойствие. Стоя буден половината нощ в мятане и въртене, надявайки се онези лица в сенките да си отидат за малко, та да може да поспи, но просто не успя да избие тези заключени във фургона японски момчета от мислите си. Не беше казал никому за тях и това го тормозеше. Ако Айвърс разбере, че е задържал информацията си, ще пощръклее. Беше го предупредил да не прави това. Наистина, той искаше да каже първо на Гибънз, но човекът е още в болницата. Не е редно да го тревожи, докато още се възстановява. Все пак снощи Лорейн му каза, че се очаква Гибънз да бъде изписан днес. Ще обясни на Гибънз всичко за робите, когато го вземе по-късно от болницата. Гибънз ще подскочи до тавана, като му каже, че не е уведомил Айвърс, но дълбоко в себе си Гибънз знае как Айвърс изпортва нещата. Това, което трябва да направят, е да измислят как да се справят сами или поне да представят на Айвърс определена стратегия, за да му попречат да излезе с някоя от своите. Сега Тоци дишаше малко по-спокойно. Ще кажат на Айвърс — скоро, но не сега.

Тоци започваше да се отпуска, загледан в празната стена, когато входният звънец издрънча и той подскочи. Роксан. Той стана от изтръпналите си крака и се затътри към домофона.

— Ало?

— Аз съм, принцеса Дай27.

Тоци се намръщи. Нужно му беше малко време, докато осъзнае, че тя говори за британската особа. Първата му мисъл беше принцеса Дай.28 В чудесна посока витаеха мислите му днес. Поклати глава и натисна бутона на електрическата брава.

Той отвори вратата и погледна надолу по стълбището, заслушан в стъпките й.

— Как върви, ваше величество?

Тя не отговори, докато не го видя от по-долната площадка.

— Асансьорите са чудесно изобретение — каза тя саркастично, — както и местата за паркиране. Лошото е, че в съседство ги няма и двете. Сигурно те харесвам, за да се примиря с това.

Той я изгледа как изкачва последния етаж.

— Здрасти. Как си? — попита той, докато тя се приближаваше към него.

— Липсваше ми, скъпи.

Тя се хвърли в ръцете му и го целуна точно както той искаше да я целуне, когато я заведе вкъщи след вечерята онази вечер. Щеше му се да може да забрави за малко робите, но тази мисъл го накара да се почувства виновен.

— Е… здравей — каза той, когато тя го остави да си поеме дъх.

— Трябва да се правим на примерни — прошепна тя. — Сещаш се — съпруг и съпруга. Не бива да позволяваме на съседите да стават подозрителни. А и откъде да знаеш? Хазяинът може да е наел частен детектив.

— Детектив?

— Много е разпространено напоследък. Хазяи шпионират наемателите си, за да се убедят, че са порядъчни. Да са сигурни, че няма среднощни сексклубове в сградата, забранени животни или нелегални имигранти, натъпкани в апартаментите им. — Тя пусна лукавата си усмивка. — Прочетох всичко това в „Ню Йорк Мегъзин“.

Тоци се усмихна насила. Нелегални имигранти. Точно това трябваше да спомене. На нея не беше казвал за робите.

— Защо не влезеш на сянка… скъпа? — вкара я в апартамента и затвори вратата.

— Нещо не е в ред ли? — попита тя, докато хвърляше велуреното си сако на дивана. — Изглеждаш малко вкиснат.

— Не, добре съм. — Той се вгледа в краката й. Изглеждаше приятно в джинси. — Разбираш ли, аз наистина оценявам, че правиш това за мен. Сигурна ли си, че не е голямо затруднение?

— О, ужасно затруднение. Както знаеш, клиентите ще разбият вратата ми. Днешната ми отпуска може да бъде пагубна за академията „Ийстлейк“. Това е голям риск, но аз съм готова да го поема.

— Днес се правим на смешни, нали?

Тя сви рамене:

— Не е проблем, Майк, наистина. Кабинетът ми е тих като гробница. Честно да си кажа, радвам се да изляза. Освен това трябва ти легло.

Той възприе това изречение по начина, който обикновено би му харесал. Но защо това се случваше сега, дявол да го вземе?

— Бих изчакал леглото лично, но възникна нещо, което не може да чака. Обадих се в магазина, откъдето го купих, и те отговориха, че ще бъде доставено по някое време между десет и шест. Жената каза, че не може да бъде по-конкретна. Съжалявам.

— Казах ти, не е проблем. Донесох си книга.

— Може да се върна късно. Не е наложително да стоиш.

— Чакай малко. Ти ми обеща вечеря за тази дребна услуга. Оставам на поста си, докато прибера възнаграждението.

— Чудесно.

— Няма значение и да закъснееш. Не се притеснявам. Довечера ще дават по телевизията конкурса „Мис Галактика“.

— Искаш да гледаш конкурса „Мис Галактика“?

— Обичам конкурсите за красота. Всички тези абсолютно отблъскващи момичета да се унижават по националната телевизия! Отразява се великолепно върху комплекса ми за превъзходство. По-добре е от „Гонг-шоу“. По-добре е и от конкурса на Уестминстърския кучешки клуб.

— Правилно. — Тя беше в такова добро настроение. Де да можеше да е като нея.

Усмивката изчезна. Изглеждаше загрижена:

— Сигурен ли си, че си добре?

Той я погледна и въздъхна. Дали не е по-добре да й каже? В края на краищата тя бе заинтересована. Не беше ли този начинът, по който си докарваше неприятности преди, пазейки всичко запечатано в бутилката, обмисляйки го отново и отново без резултат, докато накрая се превърне в негова версия за действителността? Може би ще е по-добре да чуе нечие мнение. Сигурно ще му олекне, ако й каже, просто да го смъкне от душата си. Впрочем тя ще е неутрален слушател. Абсолютно сигурно е, че Гибънз няма да бъде.

— Открих някои неща през последните дни. — Той седна на дивана. — Не много приятни. Това ме тормози.

Тя се намести до него, впила очи в неговите:

— Кажи ми.

— За японските гувернантки. Искаш ли да чуеш защо те изместват от бизнеса? Те са робини.

— Какво разбираш под робини?

— Робини. Както в „Далеч в страната на памука“. Трудно е да се повярва, но е истина. Срещнах цял куп от тях.

Тя прехапа долната си устна и сложи длан на коляното му. Господи, искаше му се да не бе го направила сега. Беше толкова хубава, а няма да е редно при този разговор и всичко останало.

— Искаш да кажеш, че ги принуждават да работят… и ги бият, ако не го правят?

Тоци кимна:

— Двама бяха убити заради опит за бягство. Двама, за които знам.

— Кога ФБР ще спаси тези хора?

Тоци погледна ръката й върху коляното си, после поклати глава.

— ФБР не знае нищо за това. Още не съм казвал на никого.

— Защо, за бога?

— Защото робът, с когото разговарях, каза, че тук има стотици като тях, може би хиляди. Естествено, можем да спасим тези, които намерих, но какво ще стане с другите? Как ще ги открием? Веднъж разбере ли се, че властите ги търсят, ще стане още по-трудно да се намерят.

— Но, Майк, трябва да кажеш на някого.

Слънчевата светлина трепкаше в косата й. Цветът беше неописуем — като червено злато. Изглеждаше толкова тъжна и угрижена. Искаше да я успокои, да я прегърне, да я докосне. Нямаше да е редно обаче. Ще си помисли, че е животно. Той ще се почувства като животно.

— Трябва да кажеш на някого, Майк — повтори тя.

— Казах на теб.

— Знаеш какво имам предвид.

— Днес следобед ще взема Гибънз от болницата. Искам да го обсъдя първо с него.

— Как е той?

— Добре. Докторът обаче го кара да си вземе един месец почивка. Лорейн иска да го убедя да остане в нейния апартамент, докато се оправи. Знам какво ще каже той за това.

— Има ли напредък в издирването на квадратния японец, който го е пребил?

— Преди малко се обадиха от управлението. Някой явно е пуснал муха за нашия човек.

— Я повтори!

— Пуснал е муха. Това означава, че сме получили анонимна информация за този тип. Неподписано писмо с голям избор от подробности за него. Може да ни занасят, може и да е истина. Още не знам. — Той погледна часовника си. — Казах им, че ще се отбия тази сутрин да го прегледам.

Той отново погледна часовника си. Ставаше късно.

— О… добре, тогава е по-добре да отиваш, предполагам. — Тя свали ръката си от коляното му.

— Да, вероятно.

Тя изглеждаше, като че няма никакво желание да я оставят сама. На него също не му се искаше да я напусне. Той наведе глава. Тя също. Тоци отново погледна часовника си.

— Е, не е необходимо да бързам чак толкова. Имам малко време.

Тя се обърна така, че видя профила й срещу яркото слънце.

— Моля те, не ме смятай за безчувствена или несъстрадателна, но аз… аз… — Тя отново се обърна с лице към него, наклони глава настрани, обгръщайки с ръка тила му, и го привлече към себе си, като притисна бавно устни в неговите.

Той ги засмука, прокара ръка по ребрата й, потърси езика й със своя. Когато попадна на процепа между зъбите й, пулсът му слезе в члена.

Тя издърпа вратовръзката му и разкопча ризата. Тоци бръкна под пуловера й и откачи кукичката на сутиена, погали с длан едната й гърда, а палецът му обикаляше около зърното.

— О, Майк, извинявай, но просто не мога да чакам — прошепна тя в ухото му.

— Знам как се чувстваш.

Тя издърпа светлолилавия пуловер през главата си и слънчевата светлина се процеди между разпилените й коси като през филтър. Захвана се с колана й, а тя разкопча неговия и започна с едната си ръка да се бори с копчето на панталона, като го галеше през плата.

Рамото му потъна във възглавниците на дивана, докато се извърташе, за да й помогне да му свали панталона. Не можеше да повярва, че го правят. За момент не беше сигурен дали иска това да се случи. Не сега. Не когато има толкова неща в мислите си. Тогава тя зарови глава в гърдите му, което го възбуди още повече. Разбира се, тя беше тази, която започна… Не, може би не трябваше да чакат. Той сам разкопча панталона.

Изрита го и прокара ръка по задника й, после проследи с пръсти ръба на слипа, заигравайки се там, където вътрешната страна на мекото й бедро се съединяваше със слабините. Тя облиза пръстите си и замачка върха на члена му между палеца и показалеца си. Тоци я погали леко със средния си пръст нагоре, надолу, бавно и ритмично. Тя размърда бедрата си, за да почувства по-плътно пръста му, и той усети влагата й. Роксан изстена. Той затвори очи и се предаде на лекомислието.

— О, Майк…

— Рокс…

Звънецът издрънча. Проехтя из празните стаи.

Тоци подскочи с разтуптяно сърце. Лицето му беше мокро. Зад затворените си клепачи видя онези лица в сянката. Не. Не биваше.

Тя погледна гневно домофона.

— Леглото, предполагам.

Тоци погледна часовника си:

— Слушай, Роксан… ще помислиш, че съм ненормален, но какво ще кажеш, ако продължим това нещо по-късно? Когато главата ми се поизбистри.

Входният звънец пак издрънча.

— Естествено… да. Доста ти е на главата. Разбирам. — Изглеждаше разочарована.

Тоци се чувстваше ужасно. Не мислеше, че е разбрала. Не напълно.

Тя стана и се наведе над домофона. Беше само по гащички. Памучни, сини, с малки патета, маршируващи по задника.

— Да? — каза тя.

— Има едно легло за Тоци.

— Да, точно така. — Чукна бутончето, за да отключи входната врата, и се втурна към дивана да се облече. Тоци беше седнал в края на дивана и намъкваше панталона си. Членът му го болеше. Чувстваше го като бавно спадащ балон. Знаеше, че ще изпитва това стягащо чувство през целия ден.

След като облече пуловера си, тя го прегърна отстрани и прошепна в ухото му:

— Върни се вкъщи колкото можеш по-рано. Аз ще оправя леглото.

Тогава се чу тропане на вратата.

— Ей сега идвам — викна Тоци. Целуна я бързо и стана да загащи ризата си. — Закопчай си панталона — измърмори под нос. Изгледа я как вдига ципа на джинсите. Надяваше се, че го разбира наистина.