Лоша кръв

3.

Джон д’Урсо наблюдаваше как шефът му — Кармине Антонели — бавно налива две чашки еспресо. Чудеше се как да подхване нещата с надеждата, че може би днес ще успее да го убеди. Идеята беше грандиозна — истинска златна мина. Разбра го още първата вечер миналото лято, когато Нагаи го заведе в онзи публичен дом на Шестдесет и шеста улица, който Хамабучи беше създал да обслужва само японски бизнесмени. От онази нощ насам не спираше да мисли за възможностите, перспективите, за фантастичните момичета.

Момичето, с което прекара нощта, беше невероятно. Самата Божия истина е, че той дори нямаше подобни намерения за тази вечер, но тя ги промени много бързо. Сякаш имаше малка ръчичка и на онова място. Никога не си е представял, че някое от тези скромни, тихи малки същества може да бъде толкова секси, толкова сговорчиво, толкова невъобразимо добро. И доколкото му беше известно, всичките са такива — ходещи фантазии, до една! Без всякакво съмнение той трябва да има такива японски момичета, които да работят за него. Нужно е само да получи разрешението на господин Антонели. Това е всичко, което иска. Антонели е упорит стар негодник, но понякога може да се разбереш с него. Ако у стария пръч е останало достатъчно, за да го направи с някоя от онези японски професионалистки, ще се съгласи като нищо. Наистина Антонели вече му отказа, но би могъл да промени мнението на стареца, ако изиграе картите си правилно. Изиграва ги както трябва и този път може да се съгласи. Така де, защо не?

— Хубав костюм, Джон — каза Антонели, без да вдига очи. — Блестящ. — Той побутна чашка с чинийка пред д’Урсо.

Д’Урсо знаеше какво иска да каже старецът. Не обичаше блясъка. Никога не го е обичал. Трябва да поддържаш „скромен вид“ — винаги казва „скромен вид“. Все проклетият „скромен вид“. Костюм за три бона от лъскава италианска коприна, ушит по поръчка, и той нарича това „блестящ“. Исусе!

Антонели съсредоточено потри тънкото лимоново резенче по ръба на чашата с еспресо. Костеливите му сбръчкани ръце напомняха на д’Урсо за ръцете на злата царица от „Снежанка и седемте джуджета“, превърнала се във вещица. Имаха я вкъщи на видеозапис и дъщеря му я гледаше непрекъснато. Ръцете на стареца бяха досущ като на злата вещица, когато подава отровната ябълка на Снежанка.

Д’Урсо зачака старият capo di capi5 да заговори пръв. Считаше се за крайно неуважение да притесняваш шефа дори ако сенилното старо копеле се мотае цяла седмица с разбъркването на малка лъжичка захар в проклетото си еспресо. Д’Урсо насочи поглед към Винсент — седнал на бара и тихо отпиващ от своето еспресо. Винсент го стрелна с кръвожадни очи като на разярена горила. Винсент, разбира се, няма да се съгласи, че старият е вече твърде стар, за да ръководи фамилията. И защо ли му трябва? Старият иска да го направи свой помощник. Бодигардът Винсент, проклетият шофьор на стареца, за бога! Винсент, който ръководеше най-мръсната банда в Бруклин. И сега старият иска да го направи помощник-шеф. Невероятно!

Антонели се пресегна за фъстъчена бисквита от чинийката пред него и я разчупи на две. Отхапа и задъвка бавно и замислено, после отпи от чашката със златист ръб. Д’Урсо изпитваше чувството, че е попаднал в някакъв скапан старчески дом. Той отправи поглед през прозореца към пълзящите по „Мълбери стрийт“ коли, след това го фокусира върху обърнатите букви на стъклената витрина — начупения позлатен надпис „СПОРТЕН КЛУБ «КАМПАНЯ» САМО ЗА ЧЛЕНУВАЩИ“. Мразеше да идва тук, да се кланя и пълзи пред стареца, да трупа голям актив, като му дава неговия дял, без проклетият да си е мръднал пръста. Исусе, последния път, когато Антонели дойде в Джърси, Никсън още беше президент. Защо, по дяволите, трябваше да идва тук и да дава на Антонели цели петдесет процента, оставяйки за себе си някакви въшливи десет, като се приспаднат разходите? Добър въпрос. Д’Урсо продължи да мълчи и отпи от еспресото, което засядаше на гърлото му като отрова. Ненавиждаше еспресото и го пиеше само когато беше тук — от уважение.

— И така — каза Антонели и изтърси бисквитени трохи от смешно широките ревери на тъмния си костюм, — как вървят работите с нашите японски приятели?

Той вдигна поглед за първи път и д’Урсо се стресна от бистрите му сини очи. Твърдите подозрителни очи на стария винаги го смущаваха. Просто не се връзваха с целия му вид.

— Много добре, господин Антонели, много добре — чу се да отговаря мазно на Антонели и начинът, по който звучеше, му стана противен. В дъното на гърлото му се промъкна гаден вкус, когато се протягаше за дипломатическото куфарче до краката му на пода и го подаваше на стареца. Четиристотин шестдесет и осем хиляди долара свежо изпрани в Атлантик сити за неговата собствена сметка. И за какво?

Антонели взе куфарчето и го подаде на Винсент, който го отвори на бара и започна да брои пачките.

— Миналата седмица видях Хамабучи — каза Антонели. — Сега, след като печалбите са започнали да идват, е много по-доволен. Никога не е харесвал идеята да чака, докато започнем да печелим и тогава да му платим за стоката.

Стока ли? Господи, та те са роби. Защо просто не ги наричаш роби?

— Хамабучи се съмнява. Казва, че още не вижда хората в Америка да използват принудителен труд. — Антонели го гледаше в очите, без да мигне.

— Но… нашите клиенти не са осведомени, че тези хора са роби. — Старецът прекрасно знаеше това. Просто изпитва удоволствие да те накара да му разкажеш цялата операция, та да е сигурен, че ти е ясно какво в крайна сметка правиш. Колкото да ти посрита топките. — Даваме робите под наем на различни работодатели, главно фабрики, но също така и за къщна работа — прислужници, готвачи, гувернантки…

— Какво?

— Гувернантки. Разбирате ли, детегледачки, живеещи при клиентите. Много са модерни напоследък. Жена ми се оправя с тях…

Антонели притвори очи и кимна към д’Урсо да продължава, което накара стомаха на д’Урсо да се свие. Третираше го като малко дете.

— Имаме все пак две фалшиви агенции за работни места, плюс тази история на жена ми с гувернантките. Както вече казах, клиентите ни не знаят, че за тях работят роби. Дори и не предполагат, понеже получават услуга на намалена цена. Вероятно някои от тях подозират, че не всичко е по каноните, но не желаят да се задълбочават, понеже им е на сметка. Всичко, което казват, е, че имаме изключителен персонал. Наши автобуси откарват сутрин робите, събират ги в края на работния ден и шефовете не се интересуват от нищо извън това.

Старецът се усмихна снизходително и кимна:

— Точно това казах на Хамабучи, Джон.

Д’Урсо стисна зъби. Как би цапардосал по муцуната този покровителствен дъртак. Забеляза, че Винсент го гледа над цветните си очила. Винсент, който по всяко време носи два пищова.

Антонели взе втората половина от бисквитата и за известно време я задържа в устата си.

— Знаеш ли, Джон, попитах Хамабучи защо тези японски деца изобщо се съгласяват на такава налудничава сделка. Осемнадесет, деветнадесетгодишни да се продават за три години тежка работа срещу едно пътуване до Америка. Може би щях да ги разбера, ако страната им беше някое от онези мръсни и бедни места, но Япония не е бедна страна. „Сега вие, японците, имате всичко — казах на Хамабучи. — Тогава защо го правят?“

Д’Урсо знаеше защо, но знаеше и че ще трябва да го чуе пак. От уважение.

— Какво каза той, господин Антонели?

— Там, в Япония, си побъркват децата. Знаеш ли, че трябва да решават тестове, за да влязат в детската градина? Представяш ли си?

Помисли си дали да не спомене на стареца, че и тук, в Ню Йорк, богатите деца се явяват на изпити, за да посещават луксозните забавачници, но реши да не си прави труда. Антонели беше информиран, но обичаше да се прави на невеж стар глупак от старата родина.

— Тези деца в Япония правят тестове за всичко и ако не ги издържат, свършено е с тях. Направо стават куку. Хамабучи ми каза, че много от тези деца ходят на училище по десет часа на ден, шест-седем дни в седмицата. Но защо? Попитах го, а той ми отвърна, че всички те искат да получат добра работа в „Панасоник“, „Сони“, „Тойота“ и другите големи компании, които имат там, а единственият път към някаква ръководна длъжност е да учиш в един от най-добрите колежи. Обаче, ако не получат фантастични оценки на тези глупави тестове, всичко свършва с приемане във второкласно училище, което им осигурява що-годе добра работа с що-годе добра заплата в страна, където една гнусна чаша кафе в закусвалня струва пет долара. Ето защо тези деца се съгласяват да се продадат на бандата на Хамабучи.

— Фугукай — кимна д’Урсо. Искаше само да даде знак на стария, че все още го слуша.

— Точно така, Фугукай. Това са деца, които не са взели приемните изпити за колежа. Те се чувстват отчаяни, Джон. Не знаят накъде да хванат. Точно тук се намесват хората на Хамабучи — прилъгват ги, казват им, че все още имат шанс, възможност да възстановят своята чест, което при тези хора е страшно важно. Фугукай им обещават пътуване до Америка, страната на неограничените възможности. Ако са съгласни на тригодишно обучение по време на работа — точно така го наричат, — те могат да получат място, превоз и влизане в Америка. Тези деца са така депресирани, че се съгласяват просто ей така — старецът щракна с пръсти, но д’Урсо не чу нищо.

Д’Урсо реши, че е дошъл моментът да покаже колко е умен:

— И най-хубавото в цялата тази работа е, че не сме задължени да уважаваме първоначалното им споразумение с Фугукай. Те са наши, докогато ние пожелаем. Можем да използуваме труда на тези хора двадесет, тридесет, четиридесет години. Изплащаме си задълженията на Хамабучи за три, а след това прибираме грубо от осемнадесет до двадесет бона годишно за всеки един. В момента имаме хиляда и двеста в страната и още хиляда и осемстотин поръчани… — Д’Урсо извади писалка и започна да пресмята върху салфетката си. — Три хиляди роби, умножени по осемнадесет бона, прави… петдесет и четири милиона годишно в продължение на четиридесет години. Не е крайно зле. — А защо не ми даваш по-свестен дял, скапан дърт мошенико.

Антонели залепи на пръста си едно фъстъчено зрънце, отронило се от някоя бисквита, и го пъхна в устата си. Д’Урсо го наблюдаваше как дъвче замислен, загледан през прозореца. Започваше да вали. Старецът беше станал непроницаем като проклетите японци.

— Не вярвам всички да са послушни. Тези деца не са кукли. Сигурно имате проблеми с някои от тях, едва ли върви съвсем гладко.

Стомахът на д’Урсо пак се сви. Изведнъж си спомни за онзи свещеник, който винаги го разпитваше в изповедалнята през детските му години, онзи, дето не му вярваше за нищо и винаги мислеше, че крие някакъв голям смъртен грях.

— Биячите на Хамабучи, се грижат за това.

— Има ли достатъчно якудзи6 тук, за да държат под действителен контрол всички тези хлапета? — Антонели имаше скептичен вид.

— Преброили сме поне сто, но с тези момчета от якудза е трудно да се ориентираш. Повечето от тях не говорят и се появяват само когато са необходими. Странни са в това отношение. — Той спря, за да обмисли това, което щеше да каже. — Поставял съм скрити камери по доковете и в някои фабрики — просто за да имаме информация за якудзите.

— Това не ми харесва, Джон — намръщи се Антонели. — Говори за недоверие. Хамабучи ми е стар приятел, помагали сме си много след войната. Той не би позволил на хората си да ни шпионират.

Как ли не!

— Повече никакво следене. Отървете се от този видеобоклук.

Д’Урсо сведе очи и кимна:

— Окей! — Да, само стой, та гледай.

— Да се върнем на първоначалния ми въпрос. Хората на Хамабучи държат ли тези хлапета в пътя?

— Определено да. Всъщност само онези, които вършат черната работа във фабриките, ни създават неприятности, но якудзите незабавно ги наказват строго. Никакви предупреждения. Още щом някое хлапе започне да се оплаква или да се размотава, набиват го до побъркване. Плюс тях и дясната ръка на Нагаи — Маширо. Не знам какво има у него, но само трябва да се покаже, и хоп — робите стават мушички. Виждал съм го. Изпитват ужас от него. Вероятно е специализиран в откриването на бегълци, но досега сме имали само няколко. — Реши да не казва на стареца за двамата, които Маширо залови вчера. Питаше се дали Антонели знае какво е задължителното наказание на неговия стар приятел Хамабучи за бегълците. Ужасно разхищение на добра стока според него.

— Е, радвам се да чуя, че нещата вървят добре. Чудесно, Джон. — В гласа на Антонели се долавяше нотка, която означаваше, че срещата е приключила и той трябва да си тръгва.

— Още нещо, г-н Антонели. — Той пое дълбоко дъх, изпълнен с надежди: — Мислил ли сте пак по моето предложение за бордей от висша класа в Атлантик сити? Имам предвид едно добро място недалеч от казината. Идеята ми беше да го направим нещо като заведение с гейши, разбирате ли? Всички момичета ще носят кимона. Знаете ли, много от децата имат доста приятна външност и действително не бива да ги пилеем по гледане на бебета и подобни неща. Както чувам, тези момичета наистина знаят какво правят. Повечето мъже никога не са го правили с ориенталска кучка и на много от тях им е интересно. Мисля, че бихме могли да се разплатим…

— Не.

— Но…

— Казах не и точка! — Старецът удари с длан по масата и Винсент се размърда на стола, поставяйки краката си на пода, в случай че се наложи да направи нещо. — Казах ти и преди, че е много рисковано, много очевидно. Освен това Хамабучи задържа красивите момичета за собственото си заведение тук, в града.

— Но, господин Антонели, можем да се разплатим с…

— Не си глупак, Джон. Помисли. Ченгетата също ходят в публични домове. Ами ако някое от момичетата се разприказва пред когото не трябва? Тогава какво?

— Можем да ги контролираме…

— Как? Ще си легнеш в кревата с тях, за да си сигурен, че няма да се разбъбрят? — Очите на стареца гледаха бясно.

Ръцете на д’Урсо трепереха под масата. Така беше ядосан, че хапеше бузите си отвътре. Мамка ти, дъртак такъв! Мамка ти! Моят публичен дом вече работи. Вече месец и половина въртим бизнеса, шибан дърт пръдльо.

— Разбрахме ли се, Джон? — Антонели се наведе над масата и наклони глава като добър дядо. За кого се имаше? Татко Джепето?

Той погледна към Винсент:

— Да, господин Антонели, разбирам.

Винсент се поотпусна.

— Окей, добре! Продължавайте да работите. — Антонели го отпращаше.

Д’Урсо стана. Старият не го гледаше, за разлика от Винсент.

— Не се ядосвай, Джон — каза Винсент. С други думи — изчезвай. Д’Урсо закопча сакото си и се запъти към вратата, като мереше крачките си, за да не изглежда, че се втурва навън. Кълнеше се пред Бога, че ако имаше в себе си пищов, щеше да го направи още сега. Лукарели го беше сторил — продължаваше да си мисли. Направи го и се отърва. Наистина преди двадесет години, но го направи.

Небето беше сиво и валеше студен дъжд. Той крачеше бързо и преценяваше шансовете си, докато отиваше към колата. Колко ли capi7 бяха наистина лоялни към Антонели? Освен Винсент колко от тях биха започнали да се бият? Доста, наистина. Все пак Лукарели очисти Джо Кокосовия орех, а дотогава не бяха много онези, които обичаха Лукарели. Започнаха да го уважават след това. Убиваш боса и заемаш мястото му. Ето какво трябва да направиш.

Той влезе в черния мерцедес 420 SEL и погледна към шурея си Боби Франчоне, седнал зад волана и зает с нареждане на патрони в пълнителя на малкия автоматичен пистолет, който му беше дал съвсем наскоро.

— К’во правиш бе, глупак? С пишката ли си играеш или какво? Покрий това шибано нещо, преди да е минало някое ченге.

Боби отметна глава, за да махне кичура внимателно накъдрена и намазана с гел коса от очите си — същия глупаво изглеждащ кичур, върху който работеше най-старателно всяка сутрин, за да виси точно там.

— Кофти събрание, а?

Повече не можеше да се издържа. Удари по облегалката толкова силно, че колата се залюля. Дъждът стоеше на капки по предното стъкло и разкривяваше света навън.

— Управлявам две агенции за продажби на коли, строителна компания, три нощни бара по крайбрежието и седем кръчми, а той се отнася с мен като с нищожество. Кълна се в Христос, Боби, той ме принуждава. Ще се наложи да го направя. Не е честно да ме третира така. Той ме спъва, Боби. Няма друг начин трябва да си отиде.

Боби тикна пистолета в джоба си, погледна косата си в огледалото за обратно виждане и пусна онази своя малка мръсна усмивчица, която беше научил в затвора:

— Винаги съм ти казвал, че трябва да го направиш, Джон. — Той завъртя ключа на стартера и вкара огромната кола в потока на движението.

Д’Урсо се взря в профила на Боби. Ръцете му трепереха, сърцето му бумтеше.

Да… Трябва да го направя.